Бързият интернет и доматите

Едно от нещата, с които българите могат да се похвалят пред останалия свят, са доброто качество и ниската цена на интернет достъпа. Макар и за някои да звучи странно, в България скоростта на достъпа до глобалната мрежа е по-добра от това в повечето развити държави. 

Капитал, 27 април 2012

Причините са комплексни, но всички се свеждат до два факта:

1. Липса на монопол, олигополи (няколко големи производителя/доставчика, които съвместно се държат като монопол, пример - мобилните оператори) и картели - което води до висока конкуренция.

2. Минимален праг за влизане в бизнеса и практически никакви регулации - което прави възможно лесното навлизане на нови играчи, което на свой ред повишавава конкуренцията

Малко история:
Интернет доставчиците се появиха в края на 90-те години и предлагаха dial-up достъп, т.е. чрез телефона, използвайки съществуващата мрежа за стационарна телефония на БТК. Мрежата бе аналогова и ценово достъпът бе много изгоден - можеше да висиш часове в нета на цената на един градски разговор (при аналогова мрежа няма отчитане по време). Разбира се, на предимството съответстваха и сериозни проблеми.

1. Проблеми със съседите
Повечето телефони бяха така наречените дуплекси, т.е. два телефонни номера (по правило в един блок) закачени на една линия. Поради това когато единият ползва линията, другият няма достъп. Сещате се как реагира съседът ви, когато вие висите три часа в Интернет, а той не може да се обади изобщо по телефона

2. Ниска скорост
Не ниска, ами убийствена - по сегашните ни представи. Скорости от порядъка на 20-100 kb/s / бяха нормални. Една mp3-ка я теглиш 30-40-50 минути. Помня как теглих Netscape - популярен тогава конкурентен на Internet Explorer браузър. Беше 18 MB, което бе огромно и го теглих 5-6 часа.

3. Често прекъсване на връзката
Старите юзъри, от онова време, помнят глагола "дропва". "Дропна ме" бе може би най-често срещаната дума в чатовете, защото непрекъснато обясняваш защо си изчезнал от разговора. Означава "прекъсване на връзката по причина на оператора". Който оператор е БТК с аналоговата си мрежа. И затова в чатовете и форумите БТК отнасяше толкова ругатни и псувни, колкото не е възможно никой днес да отнесе.

4. Липса на съпорт
Приемахме го за естествено, след като доставчикът нямаше нищо общо с БТК, а всички проблеми произлизаха от БТК

Тогава операторите се надяваха, че в съответствие с декларираните ангажименти на страната в областта на телекомуникациите не е далеч времето когато БТК ще ги допусне до потребителите, т.нар достъп до "последнята миля". Уви, никакви такива. БТК цифровизираше, но не показваше никакво желание да пусне операторите до последната миля. Защото БТК смяташе, че по този начин ще накара Интернет потребителите да се ориентират към новата им услуга ADSL, която стартираше. А на регулатора не му пукаше, че не пускат операторите до последната миля.

И тук малките играчи, подобно на малките хищни риби пирани, направиха ход, който дългосрочно изяде дела на БТК в Интернет бизнеса. В първите години след 2000-та стартираха първите ланки - ЛАН връзка по кабел. Първоначално наричахме това "кабелен интернет" и дори не знаехме наименованието LAN. На фона на шибания dial-up това беше невероятно - скорости от 1-2 MB, никакви проблеми със съседите, никакво прекъсване, гарантиран съпорт. И нещо важно - пускането на LAN нямаше нищо общо с това дали си цифровизиран или не. Изтеглят един кабел до прозореца или балкона ти - и ей ти го превъзходният Интернет.

Тъй като имаше голямо търсене (говоря за София, но предполагам в големите градове е било пропорционално толкова), се появиха купища доставчици, предлагаши LAN. Защото навлизането в бизнеса бе безкрайно лесно. Нямаше никакви регулации. Кабелите се опъваха с опора на дърветата, по сградите и въздушно между тях. София и големите градове бяха опасани с висящи кабели.  Инвестицията в хардуер, кабели и 2-3-ма души екип бяха по джоба на всеки, който разбираше малко от мрежи.

Когато пазарът се насити с оператори, започна ценовата конкуренция между тях. Всеки започна да цака с качество. И скоростите започнаха трайно да се увеличават. Освен всичко друго като доминираща услуга, заложена от първоначалното развитие, се наложи неограниченият достъп. Когато скоростите достигнаха 10 MB, започна и естественото окрупняване на доставчиците. Някъде по това време примерно, моят доставчик Data.bg (един от най-големите в София) бе купен от Спектърнет (тогава нямаха нищо общо с Мобилтел).

Не бива да пропусна и една голяма заслуга на първите доставчици, още от епохата на dial-up-а. Всички те поддържаха и  и така наречените free сървъри, до които имаше достъп всеки, а не само техните абонати. Free сървърът е нещо подобно на сегашните сайтове за хостинг/шерване на файлове, но с много съществената разлика, че имаха търсачка. Т.е., пишеш "Madona" и ти показва всички файлове, съдържащи това име. Е, господи, това бяха блажени години - теглиш си каквото искаш, всичко го имаше по free сървърите. Мисля, че за развитието на българския Интернет, free сървърите изиграха огромна роля: Показвайки на практика на потребители какво означава споделянето на съдържание; и същевременно чрез свободния достъп до всякакъв софтуер спомагаха за ограмотяването на потребителите.

В ония времена, когато нямаше блогове и сурат тефтер (фейсбук), Интернет юзърите бяха по правило доста грамотни и се оправяха сами със софтуерни проблеми. Лаиците, неграмотниците и интелектуално мързеливите ги нямаше в мрежата. Да, мрежата бе забавление, но забавление, което изсикваше да положиш интелектуални усилия, за да я ползваш. Разбира се, този период логично завърши и аз съм последният човек, който би го идеализирал. Всичко се развива, в това число и Интернет, така че този път, който изминаха САЩ преди нас, бе неизбежно да го повторим.

Ако забелязахте, казах САЩ, а не "развитите страни". Защото поради бързия и качествен Интернет ние на практика изпреварихме европейските страни като качество на потребителите. Разбира се, по количество те ни надминаваха, но техните потребители бяха като малки деца в голямата Интернет гора. Тук трябва да отдам заслуженото и на нашето пиратство. В развитите страни хората, влизащи в Интернет, имат легален софтуер, който гарантира и поддръжка. Нашите хора джапат в мрежата с пиратски софтуер и когато възникне проблем, не могат да разчитат на никаква поддръжка, а трябва да се оправят сами или с помощ от приятел (а това си е пак "направи си сам").

Но да се върна на доматите от заглавието. Какво общо имат с Интернет?

Ами толкова, доколкото става дума за високонкурентен пазар. Ако потребителите имаха възможност да купуват доматите на родните производители и на турските вносители директно, щяха да предпочетат родните. Както предпочиташ 10 MB пред 1 MB. Проблемът е, че пазарът на домати не е конкурентен. Той се владее от картелите на прекупвачи и вносители. А държавата си пипа ушите да наложи някакъв контрол.

Прословутата ГДБОП (службата за борба с организираната престъпност) вместо да се чуди кого да набие и просне по очи, тъй че бъде сниман героизма им, може да започне да разработва прекупваческата мафия. Да установи кои, как и по какъв начин рекетират производителите да изкупуват продукцията им на ниски цени. И съответно да подготви данни за прокуратурата, така че да бъдат осъдени. Да, аме не! Героичните мутри с качулките да се занимават с плод-зеленчук? Какво говорите? Ама прекупвачите били организирани. Ми да се организират, това ни е под героичното ниво.

Държавата вместо да строи крупни спортни зали може да изгради тържища за производители и то на такива места в градовете, че да са лесно достъпни както за производителите, така и за обикновените граждани. Има го на Запад - т.нар. пазари на производители. И да бди там да няма прекупвачи и всеки производител да има достъп.

Ако държавата изпълни тези свои ангажименти - а именно да осигури равноправна конкурентна среда за всеки, гарантирам, че и с доматите ще стане като с Интернет.