петък, 20 април 2012 г.

Кучетата и комунизмът. Новите граждани


При комунизма практически нямаше кучешки проблем. Не че ги избиваха, а нямаше толкова домашни кучета. Да имаш куче беше нещо странно, някакво отклонение от всеобщата норма. Белег на вид ексцентричност, вид артистизъм, на който не се гледаше с много добро око. Нещо като брадите и дългите коси. Приличният човек нямаше брада и дълга коса. Някъде това беше и почти официално правило - в Юридическия факултет на Софийския университет студент с брада или с по-длъжка коса често не го пускаха на изпит.

С гледането на кучета бе нещо подобно. Даже имаше и официално основание - единственият нормативен акт оатносно тях бе една остаряла наредба от 1951 г. (NB!), според която в градовете бе забранено да се гледат кучета. Имаше и някакви полуофициални нареждания, че ако съседите се оплачат, че гледаш куче, трябва да го махнеш.

Кучкарите по кварталите се познавахме всеки с всеки. Всъщност не по квартали, а по градинки. Примерно знаехме се тези, които разхождахме кучетата си в Докторската градинка; или пък в парка Заимов. Ние, кучкарите, както ни наричаха, имахме особени отношения на солидарност помежду си,  полуконспиративни-полумасонски. Като братство някакво. Поздравявахме се винаги, събиеахме се на групички и докато кучетата си играеха, споделяхме новости около питомците си. Сега дори не мога да изброя колко кучкари и кучета се разхождат в Докторската, а тогава знаех всички по лице и по име на кучето. Когато говорехме един за друг, често се наричахме не по имена, а "стопанинът на еди-кого си", примерно "стопанинът на Цезар", "стопанката на Лиза".

Социално-икономическата среда не предвиждаше кучета. Нямаше магазини за кучешки храни и изобщо гранулирани храни,обикновено се купуваше от пазара карантия или евтино месо, вареше се и след това се намачкваше с хляб за по-икономичено.Да, тогава по пазара имаше карантия - бъбреци, черен дроб, сърца, черва и т.н., имаше също свински уши, свински крачета. С идването на демокрацията изчезнаха. Защото започнаха да ги влагат в колбасите.

Нямаше ветеринарни кабинети. Имаше една единствена държавна клиника в Горубляне и пътешествието дотам бе епично. Но пък шофьорите на такси бяха много по-отзивчиви от днешните. Сега е почти невъзможно да намериш шофьор, съгласен да те вози с кучето, а тогава срещу малко по-голямо заплащане всеки се съгласяваше.

Хората тогава си обичаха с искрена любов кучетата, нямаше го днешното масово разпространено взимчане на куче поради снобизъм, мода и самоизтъкване.И съответно го нямаше днешното безотговорно и жестоко изхвърляне на любимеца, когато му се наситиш или му мине модата. Ако си загубиш кучето, беше много по-вероятно от сега да го намериш или добри хора да го приберат и да те търсят. Кучето беше любов и посветеност. Нямаше зоомагазини, от които да си купиш, взимаше се от други кучкари. И породите бяха много по-малко. Най-разпространени бяха немските овчарки, боксерите, ирландските и английските сетери, кокершпаньолите. Разбира се, вечните болонки, чат-пат някой пудел, дакел и пекинез.Срещаха се догове и ерделтериери. Породи като булдог, чихуахуа . бяха рядкост, да има-няма по един в дадена градинка.

Интересно беше отношението на хората към нас, кучкарите. Някаква леко настръхнала доброжелателност. Защото както казах, кучето бе белег на отклонение от средностатистическата норма на комунистическия ред. Ако артист, писател, художник, поет има куче - гледаше се с разбиране като на присъща артистична ексцентричност. Но ако не си от привилегированата при комунизма каста на художествената интелигенция, се възприемаше неодобрително. За общественото отношение е показателна непредставителната статистика на кооперацията, в която живея. От 20-тина семейства само аз имах куче при комунизма. Като дойде демокрацията още 4 семейства се сдобиха с любимец.

Една характерна особеност в отношението на немного образованата и културна прослойка на населението бе високоизреченият коментар като те срещнат в гладинката "едно дете защо не гледаш, куче повела?!" или откровено селското отношение "И за какво ти е, не е крава да дава мляко, не е овца или кокошка". Казвам "селско" без грам недоброжелателност. Сеулското отношение към животните е природно и прагматично. Всяко животно в къщата си има предназначение - кокошката снася яйце, кравата дава мляко, а овцата - мляко и вълна, прасето се коли по Коледа, агнето - по Гергьовден, котката  лови мишки, кучето пази двора. Кучето и котката не са домашни любимци, обичат ги, но те преди всичко са полезни с това, което правят и не им е мястото вътре в къщата.

Хората, родени на село, не можеха да разбират по каква причина можеш да държиш животно вкъщи. А София през 70-те и 80-те години се препълни с такива хора. В края на 60-те започна да се ръзгръща индустриализация, нарасна многократно масовата миграция от селото към града. В София се построиха много заводи, за които трябваше работна ръка, а тя можеше да дойде от селата. И в средата на 70-те започна строителството на комплексите. През 1974 г. направиха реконструкцията на Цариградско шосе (тогава булевард "Ленин"), за да поеме потока към започващата да се изгражда "Младост". Дотогава градът свършваше приблизително към сегашната Окръжна болница. "Люлин" започнаха да го изграждат към края на 70-те.

Селският корен на новите софиянци се виждаше буквално от вратата. В комплексите най-нормалното нещо беше пред вратите на апартаментите да са струпани обувки. Защото по селски обичай вкъщи се ходи бос, по терлици или по чехли. И фразата на приличие като влизаш на гости бе "Да се събувам ли?", на което бе съвсем нормално да ги отговорят "Да". В старата градска част на София това бе изключено.

Със заселването на тези огромни селски маси започна безумното замърсяване на столицата. Те нямаха и идея, че градът е общност и отговорността ти не свършва до входната врата. Апартаментите на новите граждани блестяха от чистота, но боклуците се изхвърляха от балконите. Първата вълна селяни, придошли в градовете в края на 50-те - началото на 60-те години бе белязана от масовото поставяне на табели "Не плюй!" и плювалници - метални цилиндри, в които новите граждани да плюят и храчат, вместо по тротоара. През 70-те срамните табелки и гнусните цириндри изчезнаха. Но не и люпенето на семки и плюенето на шлюпките с кеф където ти попадне. 

Децата и внуците на тия нови граждани днес са отговорни за повечето бездомни кучета в София. Те ги взимат кучета заради модата или за фукня и когато им писне, ги изхвърлят, или ги заплождат беозговорно и изхвърлят бебетата. Ей такива са виновните за хилядите бездомни животинки. Загубили здравото селско отношение към добитъка, стоката, мачката и песа - но и не придобили градската кулутра на домашния любимец. Андрей Райчев имаше едно блестящо есе за мигранта - човекът без корени, изтръгнат от средата, която го е създала, и не намерил нова среда.За човека с неясни, нетрайни, разколебани ценности. Защото живеенето в град не те прави автоматично гражданин. "Гражданин" е преди всичко състояние на духа, за което са необходими поне две поколения.

Като имаме предвид, че през 1944 г. 76% от населението е било селско; че от останалите, живеещи в градовете, поне половината са придошли селяни; че следдеветосептемврийския терор обезглавява точно градското население - интелигенция, администрация, военни, полиция - е разбираемо, чу и днес градовете са изпълнени с полуселяни-полуграждани, съчетали най-лошото от двете култури.

3 коментара:

Benedetto каза...

Много интересен пост. Обичам да чета спомени за отминали времена. Но да очакваш маса от милион и половина - два милиона човека, да се саморегулира по какъвто и начин, е меко казано наивно. Единственият виновен за мръсотията, за неуредици на автомобилния трафик, за проблемите с кучетата е Общината. Защото, когато не санкционира дадена противообществена проява, тя практически я поощрява.
След като няма високи глоби за некастрирани женски кучета, за стопани на агресивни животни, това ще е резултата. И никакви приказки няма да го променят.

Peter StJ каза...

Интересно ми бе да науча за миналото на София.

Честно казано, аз самият не харесвам животни в къщи, страхотно обичам котки и дори имам, котарак. На 12 години е, снощи пак се изпишка на възглавниците ни, тъкмо си бяхме легнали. Много са сладки и гальовни, но си е животно. Ето защо на мен лично селското отношение към животните ми се вижда по-резонно.

Явно сте права за миграционния процес и за формата на манталитет, която се развива, особено сред децата на новоизлюпените граждани. Аз самият съм второ поколение гражданин, но всъщност повече харесвам селото и обратно на това, което се случва най-често в България, ми се струва много по-удачно да живея 5 дни на село, а уикенда да ида в града, на изложба или кино или концерт или библиотека (добре че работят в събота) или на конференции по работа или просто на среща с приятели, от колкото всяка вечер да слушам скандалите на съседите, котките, кучетата им, музиките им, алармите на колите им и прочее.

Вероятно не разбирам 'кучкарите' защото като малък летата са ме оставяли все на село и там от прабабите и дядовците съм заучил, че мястото на животните е на двора. Честно кано ми се виждат нещастни такива красиви големи кучета затворени в 2 на 3 метра стаи по цял ден (в апартамента) Особено, когато стопанинът го няма по цял ден (примерно е на работа). Котките като че ли са малко по-самостоятелни, но по реакциите на моето, виждам, че и те тъгуват и искат внимание, просто мястото за живеене е твърде малко и се отегчават твърде бързо.

Друго много интересно нещо от разказаното ми се вижда това с обущата. Значи, истинските граждани не се събуват? Ти да видиш!... Може би София е била сравнително чисто място през 50те? Ама сега за нищо на света не бих пуснал в дома си, нито в града, нито на село, някой с обувките. Освен че паркетът е по 600 лева на квадратен метър (егати, преди няколко години за толкова се продаваха жилища!!!), а килимите направени от коприна просто няма да ги коментирам, навън е такава мръсотия, че не само с прахосмукачка, стийммоп и стирка трябва да мина, ами направо с белина, че тук таме и с кислол. Всъщност ми се виждат невероятно недоразумение жилищата, в които влизаш във всекидневната от входната врата. Или такива на които входната врата се пада по средата на коридора, та влезеш ли с обувките и да си събуеш, пак разнасяш всичко навсякъде в последствие. Та на въпроса - Вие кога си събувате обувките, когато лягате в леглото ли? Може би е възможно, ако домът има домашна помощница ( прислужница по-скоро, да върви подир всеки, подове да мие), ама инак... как се поддържа такова нещо? Любопитно ми е, как са се справяли истинските граждани.

Вени Г. каза...

Събувам се, но не си оставям обувките пред вратата. Събувам се в антрето. Може би не бях точна за обувките, това, което го няма при гражданите второ, трето поколение са обувките пред вратата.

Иначе отношението ви към животните е напълно здраво и разумно. Аз не го съдя него. Друг е въпросът, че то не е всеобщо и хората с друго отношение също като вас имат право на своя си възглед. И не се отнасям негативно към селяните изобщо, а към негативната промяна в нравите по отношение на чистотата по улиците и в междублоковите пространства.

Относно котака: Мъжките котки имат тоя неприятен навик като станат полово зрели, затова най-добрата практика е да се кастрират. Моя котак е кастриран. Това не е жестоко, а е нормална практика и на село с някои животни. Спомнете си прасето и вола - те си живеят кастрирани.