За кирилицата, шльокавицата и Интернет класата

На днешния празник на буквите искам да отдам заслуженото на Интернет-класата (ама че тъпо понятие, ама не е мое, а на въпросния Минчев), незаслужено обругана тия дни от политолога Огнян Минчев, който я обвини едва ли не в национално предателство, защото в съюз с олигархията била свалила от власт добрия г-н Бойко Борисов. Няма да коментирам тая феноменална глупост, достатъчно умни хора го сториха. А ще посоча един незабелязан и неоценен принос на хората от българския Интернет - именно те наложиха кирилицата в него, а не някоя държавна организация.

Спонтанният процес на налагането на кирилицата започна още в началото на първото десетилетие на 21 век, когато българснкият Нет беше мъниче. Нямаше блогове, да не говорим за Фейс и Туитър, имаше малко форуми - на Дир.бг, на Гювеча, който после го взе Нетинфо, на Дата.бг, Калдата и още няколко по-специализирани форума, както и форумите на в. Дневник, в.Монитор и в.Сега. Масово се пишеше на латиница, но постепенно започнаха да се появяват призиви да се пише само на кирилица. Появиха се различни картинки.Много от пишещите във форумите започнаха да слагат картинки-подписи "Не на шльокавицата!"

"Шльокавица" се наричаше писането на български са латински букви. За съжаление не съм запазила такава картинка, но успях да намеря подобна:

В българската Уикипедия започнаха да трият “приноси” на шльокавица, без значение колко ценна информация съдържат. Администраторите на форумите оцениха разрастващия се бойкот на шльокавицата и започнаха да въвеждат правилото “писането на български – само на кирилица” и триеха постингите на шльокавица. За пишещите от чужбина на латинска клавиатура слагаха специални бутони за конвертиране от латиница на кирилица. Когато към 2003-2004 се появиха блоговете, повечето им собственици - преди всичко хора от ИТ средите, от самото начало въведоха правилото коментарите да са само на кирилица.

И ще завършва с великолепните думи на приятеля ми Григор Гачев за социокултурната страна на настъплението на кирилицата в българския Нет:

"Много хора не смятат себе си за големи патриоти. Немалко не ги е особена грижа и дали са българи, или не. Но стане ли дума за кирилицата в Нета, я подкрепят. Някакъв особен вид патриотизъм – не национален, държавен или народностен, а културен. Усещаме, че кирилицата е част от нашата културна идентичност, и си я пазим.

Не мога да понасям клиничните патриоти. За мен патриотизмът е три неща. Първо, да си плащаш честно данъците. Второ, винаги да си готов да пазиш страната и народа си от държавата си и нейното ръководство. И трето, ако някой те обвинява, че не си достатъчно патриот (а той е), да му затвориш устата. И ако се наложи това да е с юмрук, да се гордееш, че си го направил… Но културният патриотизъм, който виждам в налагането на кирилицата, ме радва. Защото ми показва, че почваме да имаме самочувствие. Като… може би не точно народ, по-скоро като общност.

А това е добре. Ценим ли себе си, уважаваме ли нещо в себе си, има шанс да стане нещо от нас."

Иван Костов - Стопанският упадък и реформаторските идеи

Иван Костов - Стопанският упадък и реформаторските идеи

 С.1993 | DOC 1,81 MB | PDF 1,47 MВ

Като преподавател и учен отдавна трябваше да съм издал поне една книга. Това се изискваше от нас, научните работници, за да покажем, че притежаваме необходимите качества. Според нормативите книгата следваше да е монографична, т. е. върху една тема. Формално още не съм изпълнил норматива, тъй като това, което читателят държи в ръцете си, е сборник. Той съдържа почти всички мои статии, предлагани за печат между март 1989 и февруари 1992 година. При това те са публицистични, предназначени за широк кръг читатели, а не научни. Признателен съм на издателя, че успяхме да ги съберем.

Книгата все пак е изградена върху една основна тема и тя е назована в заглавието. Всички статии са посветени на прехода към пазарна икономика в условията на демокрация. Темата е неразработена. Икономиката и политологията познават модели на преход от доиндустриалния "Трети свят" към модерна пазарна икономика, но чрез диктатура. Преходът в Източна Европа е твърде различен. Две са съществените разлики. Бившите европейски социалистически страни в мнозинството си са индустриално развити, но с централно планиране, изключващо частната собственост, пазара и неговите регулатори. В тях тоталитарният режим е напълно изчерпан политически. Не можем да се съгласим с връща¬нето му под каквато и да било форма. Пред нас е двоен преход: от централно планирана (социалистическа) към пазарна икономика и едновременно с това от диктатура към демокрация. Много политици, икономисти и администратори от Изток и от Запад дават най-доброто от себе си в търсене на решения. В резултат на усилията им стана ясно, че преходът е възможен. Новото политическо общество и пазарната икономика разочароваха мнозина, но централноевропейските бивши социалистически страни успяха да ги изградят в удивително кратък срок, колкото по-бърз и решителен бе стартът, толкова по-кратки бяха тези срокове. Тези, които поеха по "трети" път, са в бедствено положение.

Демокрацията даде уникален шанс на хора като мен да участват във вземането на жизненоважни решения за страната. Благодарен съм на съдбата, че ми изпрати тези изпитания. Не преставам да се удивлявам откъде се появи кадровата и управленската алтернатива на господствалата 45 години компартия. Анализите и идеите ни бяха продукт на общи търсения и дискусии, започнали много преди 1989 година. Бяхме със сходно политическо и икономическо мислене. Вълнуваха ни едни и същи проблеми. Казвайки това, не се стремя да отклоня своята отговорност, а само да благодаря на всички, с които съм извървял част от пътя. Без тези хора България сега щеше да бъде в жалкото състояние на бившите социалистически страни на север от нас.

Както всички тези хора съм едновременно продукт и инструмент на времето и средата. Нямах административен опит, но имах голямо желание за работа и затова сигурно съм грешил. На тази основа много от критиките към мен са били основателни. Разбирам и правилата на политическата борба, според които всички незабранени средства могат да  бъдат използвани срещу противника. Приемам, но никога не съм ползвал тези "кеч"-правила, което читателят може да установи сам. Обяснявам си и омразата, макар да е калпаво чувство и лош съветник. Намирам за понятно след толкова години лъжливо равенство и фалшива вяра в "партията" хората да бъдат мнителни един към друг и най-вече към политиците. Написаното тук свидетелства, че не споделям тези чувства. Търсех изход в принципния сблъсък на идеите. Естествено е политиците и икономистите по различен начин да осмислят и да оценяват фактите. Не правя изключение и книгата навярно го доказва. Предпочитам грубите различия пред блудкавото единомислие. Демокрацията и пазарът са естествения политически и икономически начин за съжителство на различни лица. Като предпоставят и регламентират това различие, те дават възможност на субектите и институциите да се състезават и да се борят за по-добри позиции. А в съперничеството и в борбата е източникът на общото им движение. Затова, заедно с доброто, приемам  и лошото на промяната. Примирих се, че трябва да загубя приятелите си, за да спечеля политически съмишленици и врагове. Но не мога да приема бездната от пустота, която зейна в душите на политици, журналисти и т. нар. интелектуалци, давещи се взаимно в клевети и обиди.

Независимо че семейството ми не направи изключение като мишена, не отговарях на този род "предизвикателства". По страниците на книгата няма и следа от междуличностни отношения. Като писмовен човек не можех да не споделям мислите с белия лист и се радвам, че успявах да го сторя. Статиите ми са свидетелство за собствена позиция по обективни съдбоносни проблеми, заета без колебание в трудни за страната времена. Тези, за които споменавам по-горе, никога няма да разберат моето удовлетворение.

Но то не е пълно.

Лошите начални условия не ни позволиха да излезем на най-предния фронт на промяната. Не бяхме сред първите. Трябваше да търсим и да доказваме, че е възможен старт от позиция, от която не бе стартирал никой друг преди нас. Най-трудното бе да скъсим дистанцията до унгарската, чешката и полската реформа. През цялото време догонвахме. Политическите фактори около и най-вече в България заличиха възможностите да се присъединим към авангарда, въпреки че това може би щеше да стане в късната есен на 1992 година. Можехме да станем пример и стандарт за останалите. Затова направеното от нас ще има слабо значение за другите страни в преход. Сега сме в една "компания" с Румъния и Албания, независимо че българската икономика и финанси не могат да се сравняват с техните. Това е голямо разочарование.

Ще завърша с предизвикателството, което тази книга ми остави. Натискът върху нас от всички страни става все по-силен, а претенциите - по-сурови, отколкото към централноевропейските страни. За нас чертаят друга политическа и икономическа траектория. За да продължим, са нужни нови идеи, не тези, с които започнахме, и не от "менюто" на международните финансови институции. Нуждаем се от свой, нестандартен подход, за да извоюваме своето място под слънцето. Необходими са ни регионална външнополитическа и национална икономическа стратегия. За да ги имаме, трябва да се върнем към собствения си опит и да възстановим най-добрите български стопански традиции от края на XIX век, началото и 30-те години на XX век.

Да си спомним, че тогава в Европа се е говорело за българско икономическо чудо!


24.08.1993 г.                                                                                            Авторът

Съдържание на книгата и даунлоуд --> тук

Други публикации по темата Иван Костов

Иван Костов - България не се нуждае от милост

Писна ми от "сестрите", писна ми от "дясното", писна ми от "Костов" - 1

Непознатият Костов

Костов и наследникът му от първо лице

И зад глобалното затопляне се крие злодейската ръка на Костов

бихте ли изнесли някои факти ,за това хубаво,което е направил ВЕЛИКИЯТ костов (цитирам коментар със запазен правопис)

 

 

 

 

Кой е Радан Кънев, наследникът на Костов

Един от 500 000, или вместо автобиография

блога на Радан Кънев, 8 април 2013
(това е в началото на предизборната кампания, Радан беше водач на листата на ДСБ въвВарна - б.моя)

Няколко читатели на блога и FB страницата вече ми писаха, че не съм публикувал достатъчно подробна автобиография. Наистина е време да го направя - семейната история си е семейна история, политическите позиции се виждат и в медиите, но в крайна сметка - гласуваме и избираме живи хора. 

Не обичам определението "млад политик". Първо, защото младостта е твърде изчерпаем ресурс, а аз съм вече на 37. Имам самочувствие не на млад човек, а на семеен мъж в активна възраст, който е постигнал немалко дотук. Част съм от поколение, което израстна и се изгради в най-трудните години на прехода, създаде кариера и семейство в тежки условия и има смелостта да гледа напред към още по-трудните години, които предстоят.

И най-вече - имам самочувствието на човек, който не е расъл в политическа саксия. Влязъл съм в политиката заради реални проблеми, които съм видял в ежедневието си, сам съм избутал до позициите си в професията и в обществения живот. Не съм от скромните и не се свеня да се наричам self-made. Тъжно е, че този израз няма пряк превод на български...

Роден съм през '75 в София. Учил съм в 127-мо училище и Френската гимназия. Завърших право в Софийския университет. През цялото си следване съм работил и съм издържал себе си и семейството си. Бил съм общ строителен работник, правил съм хидроизолация на покриви, бил съм продавач нощна смяна в магазин, сценичен работник и каквото друго "изпадне". От '02 съм адвокат, а от '05 - съдружник в собствена адвокатска кантора. Бил съм работник, самонает и работодател, и никога не съм имал сигурен доход на края на месеца, винаги съм разчитал на собствените си усилия и резултати, за да си платя сметките. Никога не съм получавал или очаквал пари от държавата, но пък винаги съм си плащал данъците и осигуровките. Понякога с принудително закъснение...

През 90-те години бях един от най-активните доброволци на младежкия Червен кръст, стигнах до председател на младежката организация на национално ниво, обучаващ на млади доброволци на международно ниво. От тогава е и интересът ми към съдбата на най-слабите в обществото ни - изоставените, самотните родители без работа, децата с увреждания и семействата им, децата от малцинствата, които растат без образование и шансове в живота. Не е случайно, че се включих в политиката като член на комисията по социална политика към Демократи за силна България.

През '03 бях сред учредителите на сдружение "Диалог" и на интернет дискусионните клубове на симпатизанти на десницата. Така станах и учредител на ДСБ, но не се чувствах готов да правя политическа кариера. Започнах като доброволец в политически кампании, участвах в първите интернет политически кампании в България, от '06 съм един от първите политически блогъри. През цялото време активно публикувах в интернет и в пресата, станаха популярен като участник в "Голямото жури" на Дарик и "Пристрастно" по Re:TV.

Активна политическа кариера започнах през '07, като член на Софийското ръководство на ДСБ, председател на структурата в район "Средец", член на Националния изборен щаб. През '09 станах член на Националното ръководство, а през 2011 - заместник-председател на единствената партия, в която съм членувал. До тази година не съм бил кандидат за изборни длъжности, макар да съм участвал "зад кадър" в пет национални изборни кампании.

Надявам се, че горното не звучи твърде самохвално. Хубавото на активността в интернет е, че остава видима. В този и в предишния дневник  са всичките ми позиции за период от близо седем години - и умните, и глупавите, и грешните. Там са и изхвърлянията, и верните прогнози... Публичната ми дейност не може да бъде скрита. Това в голяма степен се отнася и за личния ми живот. Винаги съм бил общителен, шумен и откровен. Ако например пиша, че съм въздържател или много сдържан човек, ще се намерят няколко хиляди да ме опровергаят.

Ще завърша с това, което започнах. Аз съм част от поколение, което в началото на 90-те трябваше да избира между мизерията, пиянството, безперспкетивността от една страна, и емиграцията - от друга. Отхвърлихме този фалшив избор, или ... почти. Пиянството май остана част от живота ни. Избрахме да се преборим за по-добър живот за себе си и за семействата си, за бизнес и потомство в България.

Истината е, че променихме живота си, осигурихме прилични, макар семпли доходи, създадохме професии и скромни кариери. Създадохме над 50% от малкия бизнес в България, първи въведохме "новите професии", новите технологии и форми на обучение. Когато се родиха децата ни, разбрахме най-важното - че спасение поединично няма. Че няма добър живот за семействата без добро образование и здравеопазване. Че нашият скромен успех не ни измъква от общата мизерия на едно корумпирано общество. Кризата, най-сетне, показа колко преходен и привиден е този успех... Псували сме избора си да живеем или да се върнем тук неведнъж, но останахме при него. 

И така - аз не съм нищо особено. Аз съм един от тези половин милион души, които направиха сходен професионален и житейски избор. Разликата е, че искам нещо повече - да бъда техен представител във властта, с всичките си достойнства и недостатъци.

Днес е късно да променим избора си. Време е да променим България.

Костов и наследникът му от първо лице

Толкова много коментари, измислици, клюки, интриги, омраза и зли прокоби се изсипаха след оставката на Костов и оттеглянето му от голямата политика (всъщност нищо ново след 12-годишното му демонизиране), че ми се ще да хвърля малко повече светлина какво следва оттук нататък чрез  думите на самия Костов и неговия наследник Радан Кънев*, изречени на вчерашната пресконференция:

Иван Костов: 

Здравейте, благодаря ви за вниманието. Вчера, всъщност в събота се проведе едно разширено заседание на  нашето ръководство заедно с водачите на листите, които са номинирани от ДСБ, и номинирахме председател на ДСБ за Националното ни събрание на 23 юни. На въпроса кой чувства в себе си сили и възможности, кой би поел съдбата на ДСБ, защото така се пита в дясна партия. Г-н Радан Кънев заяви своята готовност, за което ние всички много му благодарим. Впоследствие имаше и друго такова заявление. Имаше номинирани кандидати, на които общата позиция, която заявиха беше, че ще бъдат заедно в едно ръководство на ДСБ бъдещо. Проведе се такова изслушване подробно и смислено, колегите задаваха най-различни въпроси, кандидатите изявиха своите позиции.

Най-накрая изборът, който се проведе тайно, завърши с категорично предпочитание за г-н Радан Кънев. Това е най-бързо израсналият и най-обещаващият млад политик, вече достигнал възраст, в която може да поеме на плещите си самостоятелно товара на една политическа кауза. Ние се убедихме слушайки го, че той има своята силна визия за бъдеще и заради това така категорично колегите му го подкрепиха. Той може да разчита на подкрепата на всички, които бяха в този колегиум, включително моята, включително на всички останали. Всъщност ние застанахме единодушно зад своята номинация. Хората, които бяха номинирани от вот, също застават зад тази номинация. Така че ДСБ силно консолидирани заставаме пред вас, зад предложения от нас кандидат за председател на партията г-н Радан Кънев, който сега ще направи своето изявление. 

Радан Кънев:

Благодаря. Още веднъж да уточним. Това е номинация на досегашното ръководство и на водачите на листи на ДСБ, която ще бъде предложена на събранието на 23 юни. Оттук до 23 юни моята задача като кандидат е да спечеля доверието на партията. По възможност тя да бъде единна в избора си, да остане единна и след избора на ново ръководство. Аз ще се обърна именно към нашата партия, към нашите симпатизанти, към нашите избиратели на последните избори, като за мен това е много трудно по обясними причини, няма нужда да задълбаваме в тях, много е трудно и за всички тях.

Моментът е труден няма да става по-лесен. Защо сам предложих своята кандидатура, ще я предложа и на събранието. Защото моментът е особено труден с един голям въпрос, който в момента поставят пред нас. Въпросът е ще предадем ли хората, които се бориха на тези избори, хората, които изнесоха кампанията на плещите си и хората, които постигнаха резултата от 100 хиляди гласа на ДСБ или ще вървим заедно с тях и ще изграждаме тяхното доверие. Моят отговор е ясен. Смисълът на моята кандидатура е ясен. Хората, които познават политическата ми кариера в ДСБ го разбират. Не няма да предадем това доверие. Бъдещето на ДСБ ще се гради върху хората, които участваха на тези избори, върху хората, които създадоха програмата ни, които я защитиха и които гласуваха за нея, върху хората, които бяха наши кандидати, върху техните щабове, върху нашите застъпници, организации и в крайна сметка тези, които гласуваха. Знаем, че това не е достатъчно. Казвам върху какво ще градим, няма да допуснем в никакъв случай да се подведем и да изоставим доверието на хората в търсене на доверие на други хора. Така че всеки път към развитие от тук нататък минава на първо място през консолидацията на ДСБ. 

Не просто като партия, а като общество стоим пред две основни предизвикателства в момента. На първо място продължаващата икономическа криза. Съставът на НС, който е напълно неспособен законодателно да даде отговор на въпросите, които свалиха предишното правителство. Въпросите за монополите, въпросите за мафията, въпросите за лошото управление. Всички днес, които са в НС са зависими от монополи. Извън НС останаха тези, които поставиха първи въпроса, тези, които се бориха, тези, които дадоха решенията. Останаха като партии, но най-вече останаха като граждани. Непредставените граждани в НС са хората, които казаха и продължаваме да твърдим, че може да изкараме страната от кризата. Те нямат свой депутат. Представени са партии, които имат нереалистични обещания и независимо какво правителство опитат да сглобят, те ще се сблъскат с това, че трябва да излъжат избирателите си още от първия ден и във всеки следващ ден от управлението.

Оттук второто основно предизвикателство - очевидната политическа нестабилност, която ни предстои. И нещо дори по-лошо от политическата нестабилност, която предстои. Тенденцията за едно трайно увълчване на политическите нрави в България, което да измести политическия дебат за изхода от кризата. За развитието на обществото и неговите приоритети. Това, което гледахме в предизборната кампания, заместването на политиката с мафиотска компроматна война, може да представлява политиката за в бъдеще. Може да не остане предизборна кампания, а да се превърне в модел на политическа борба., който няма нищо общо с демокрацията. И отново партиите, които винаги са били последователни в защитата на правата, в отстояването на демокрацията, в създаването и отстояването на правилата са извън това НС и пак повтарям за избирателите, за които това е висша ценност - са непредставени в това НС.

При тези две предизвикателства какви са нашите първи стъпки, които аз ще предложа на нашата партия на 23 юни и ще поискам подкрепа за тях.На първо място организационно укрепване на партията и то с ясното съзнание, че тя е в по-трудно положение от до сега – тя е вече партия без професионални политици. Ще използваме тази трудност като сила, ние вече го правихме в предизборната кампания. Защото с хората ще говорят не професионални политици, а хора – професионалисти като тях, каквито имаме много в партията. Хора със същото ежедневие, със същото битие, със същите проблеми. На мен самия като кандидат на ДСБ ми беше много лесно да разговарям с избирателите, защото говорим на един и същ език.

На второ място продължаваме политическото развитие на партията като еволюция на лица и послания. Ние имаме платформата на модерната десница и държим на нея и оттук нататък ще стъпваме и ще я развиваме върху ежедневните проблеми на хората. Това също е нещо, което започнахме през последните шест месеца, затова използвам думата „еволюция”. Убеден съм, че много хора ни чуха, много хора чуха посланията ни, много хора дори ни харесаха, но не можахме да спечелим доверие. Така че ще продължим по същия път. Докато другите водят мафиотска война, ние предлагаме решение на проблемите. Вярвам, че по този начин ще пречупим ниското доверие.

На трето място, неслучайно го казвам последно, задължително след укрепване на организацията и след продължаване на политическата еволюция ще има процес, който стотици хиляди непредставени граждани чакат, на консолидация на десницата. Единственото, което ще кажа в тази връзка в момента е, че тя трябва да стъпи върху доверието на хората, изразено на последните парламентарни избори. На първо място са тези, които се бориха и гласуваха. Благодаря ви и сме на разположение за вашите въпроси. 

Въпрос:

Оценявате ли като грешка коалицията си с БДФ? Ще търсите ли други млади хора от СДС и ДБГ? Третият ми въпрос е към г-н Костов – уморихте ли се от българската политика?

Радан Кънев:

По отношение на коалицията с БДФ, целият процес на анализ на изборните резултати предстои. Аз много пъти и пред медии вече отговарях, че хора, които още не са се наспали не могат да правят сериозни анализи. Имаме много точки за анализ, тази разбира се е една от тях. За мен важното е това, че направихме максималното, за да дадем представителство на хората, включително чрез коалиционна формула, поехме риска в момента да не сме сигурни в субсидията си – един въпрос, който в момента виси. И за в бъдеще ДСБ ще работи така – за нас хората да са представени в парламента е по-важно от това с какви пари ще разполагаме ние. Така че не съжаляваме, със сигурност не съжаляваме. А по отношение на десницата, аз отговорих и на двата въпроса. Категоричен противник съм на саморазпускането на съществуващи партии, които са получили доверието на живи хора в името на това да се реализират нечии медийни въжделения и представи и съм противник на идеята, че една партия може да скубе живо месо от друга партия и от това нещо да процъфтява.

Иван Костов:

Аз не съм се уморил, тук съм и ще помагам с всичко, каквото мога от сърце и с дълбока убеденост, защото много вярвам на тези хора, които застават след мен и ще останат след мен да продължат да защитават тази политическа кауза.

Въпрос:

Ако има скоро избори ще имате ли кураж да се явите сами?

Радан Кънев:

След точно една година ще има избори, така че това не е „ако”, а „когато”. Но със сигурност не можем да ви отговорим в момента на въпроса. След една година има европейски избори, много е рано да коментираме как ще се явим, но много важен приоритет за нас е тези хора, които останаха непредставени в сегашното НС, това са стотици хиляди български граждани, гласували за различни партии и не гласували, да имат свое представителство и то сериозно представителство в европейския парламент.

Въпрос:

Кои бяха другите номинации?

Иван Костов:

Илко Семерджиев, Светослав Малинов, Петър Москов. Аз не искам да влизам в подробности как точно сме избрали, но казах, че имаше готовност и от още един човек да поеме съдбата на партията, така че се състояха истински избори.

Въпрос:

Категорично ли сте против обединяването с други политически формации в една партия?

Радан Кънев:

Казах, че съм против разпускане на съществуващите партии и започване на гола ливада, което е основна теза, която се развива в момента в медиите.

Въпрос:

За „Единство” ли става въпрос?

Радан Кънев:

Не, от „Единство” не съм чул такова нещо, те имат позиция от четвъртък и тя е публична на сайта им. По-скоро от някакви личности и коментатори.

Въпрос:

Г-н Костов почетен председател ли ще бъде?

Иван Костов:

Не, нищо почетно не искам аз. От българското общество, от отделни общности, нищо почетно не искам.

Радан Кънев:

Благодаря ви.

* За да съм коректна, трябва да кажа, че Радан Кънев е номиниран за председател на партията, а изборът ще бъде направен от Националното събрание на 23 юни. Но е практически сигурно, че избраният ще бъде той, защото защото зад него единодушно застана не само предишното ръководство, а и водачите на листи в 28-те избирателни района, които - смея да твърдя, бяха най-демократично избраните в сравнение с другите партии водачи, т.е. имаше най-малко спуснати отгоре водачи. Важно значение има и фактът, че другите трима национално известни и популярни политици в ДСБ - Светослав Малинов, Илко Семерджиев и Петър Москов си направиха самоотвод, с което на практика подкрепиха Радан.

На дясното с обич и омерзение

Този пост не е мой. И заглавието е полумое - перифраза е на Селинджър. А текстът е на състудента ми и сродна душа Иван Стамболов - Сула.  Защото се опитвах много пъти в последните дни да изразя чувствата, които напираха в мен след изборите. Изборите, на които нито нито една дясна формация не влезе в парламента. Изборите, след които не можех да си надмогна мъката и отчаянието, които ми пречеха да си намеря думите, докато не срещнах думите на Иван, които ми извикаха представата за оня велик разказ на Селинджър "На Есме с обич и омерзение". Та така, ето какво написа Иван Стамболов - Сула:

С лявото рамо напред, марш!

„С лявото рамо напред“ е строева команда, чиято цел е войниците да завият надясно. На пръв поглед парадоксално, но дълбоко в себе си логично. Когато лявото рамо натежи прекалено, изпреварва останалия организъм и го кара да завие в другата посока, тоест надясно.

Българското общество е ляво. Ляво е не само защото е бедно (а лявото е илюзията на бедните), но е ляво и защото така са възпитавани предпоследните две поколения, а пък последното не е възпитавано никак. Като си припомните, че едно поколение е горе-долу 20 години, можете да разположите нещата по оста на историята между катастрофата от 1944 и ден днешен. Затова и час по час разни умници, сред които и аз, надигаме възпитан глас в подкрепа на убеждението, че е крайно време за нов български десен проект, дето се вика поне да се балансират нещата, пък и едни хора да се видят представени по справедлив начин във властта. Аз поне надигам този гласец от 2007 година, тоест от средата на управлението на тройната коалиция, която тогава сериозно ме беше вбесила. Надигах възпитан гласец покрай всички състояли се оттогава досега местни, парламентарни и президентски избори. Ще го надигна и днес в общия хор, който вече дружно се разпява из медиите.

В неделя се проведоха поредните предсрочни избори. Както се казва: кой влязъл – влязъл. Мен ми се ще обаче да поговорим за кой не влязъл. В поредния парламент не успя да влезе десницата на България или, по-точно казано, не успя да влезе нито една партия, която претендира да представлява българската десница – нито отломките на старото СДС, в което всички ние сме се клели и с чиито байраци сме плющели по улиците в младостта си, нито отломките на тези отломки, нито новият десен проект, в чието създаване съм замесен и аз лично – партията „Движение България на гражданите“. Влезе например Атака, която е идеологически феномен – лява и проруска организация, която иска да национализира предприятия, но иначе е националистическа, а не интернационалистическа, както се полага на истинска лява партия с ценности ориентирани към класата, а не към расата. Както и да е, това е тема на друг, безкрайно интересен, но в момента страничен разговор.

Ако политическото общество е тяло, то нашето тяло е твърде озадачаващо. Има една лява ръка, макар и посъсухрена вече, и няколко десни ръце, които се размахват вдъхновено и убедително. Защо е така? Защо в България има няколко десни партии, но само една лява? Или поне така изглежда, защото не знам дали знаете, но имаме няколко комунистически, няколко социалдемократически и няколко работническо-селски партии. Формално лявото пространство е доста населено. Но въпреки това, като кажем „левица“, представяме си БСП. Докато като кажем „десница“, изпадаме в нещо като шизофрения и започваме да броим на пръсти. Дали причината не е в това, че десните лидери са по-ярки индивидуалности от левите и хората по-лесно ги запомнят тях и партиите им, колкото и бутикови да са те? Де да беше така, ама май не е… Дали тогава пък причината не се крие в това, че десните хора са по-суетни и по-големи егоисти и индивидуалисти, тъй че всеки от тях иска да блесне в собствено достойнство и хич даже не бръсне колектива (пардон – екипа, както е по-редно да се каже подясному)? А може пък да са прави и конспиративните теоретици, които твърдят, че шпионите на бившите социалистически служби (леви, но приказно богати) нарочно инженерстват несъстоятелни десни партии, за да няма лявото адекватен опонент отдясно. Може. Всичко може.

И от „Раковска“ и от „Кърниградска“ се надигнаха гласове за нова дясна формула. Стана ми драго, защото тези гласове са в пълно съзвучие с моя гласец от 2007, за който стана дума по-горе. Страх ме е само да не стане така, че всеки да се самообяви за кристализационен център на дясното и да покани останалите да кристализират около него, защото пак ще се върнем у първо отделение. Всеки има какво да изтъкне, всеки е способен да се изкара толкова десен, че чак да ти се изкълчи дясното рамо.

Хората от СДС (настоящи и бивши) с право могат да кажат, че СДС е марка. Такава могъща марка на българската демокрация, че чак Бойко Борисов в зората на политическия си възход беше готов на сериозни жертви, за да може да я преобрети за себе си. СДС е единствената партия, за която лично аз съм излизал на улицата, макар че когато съм излизал, СДС още не беше партия. За мен СДС е невероятното изживяване на милионния митинг на Орлов мост под прозорците на родната ми къща и това е спомен, който никога няма да избледнее в душата ми.

Хората от ДСБ с право могат да кажат, че са първите истински български консерватори след края на 19 век. Или поне можеха да го кажат, преди да поемат по един малко по-конформистки път и да се разпръснат в различни посоки, начело с най-теоретично аргументираните си консерватори. Докато в СДС бяха милите ми приятели от моето поколение, че и малко по-възрастни от мен, в ДСБ бяха(а някои от тях и продължават да бъдат) младите, интелигентни и компетентни политици на България. Хората, които искам да видя във властта, за да мога, както се казва, да умра със затворени очи.

Хората от ДБГ („Движение България на гражданите“, чийто основател съм и аз) също могат да претендират да бъдат кристализационното ядро на новия голям, модерен и истински десен проект, за който е абсолютно крайно време да се състои. Имаме пълното основание да кажем: преходът свърши, политическите доктрини вече са по-различни. Много от тях се изчерпаха, много от тях се компрометираха. Политиката вече не се дели на „Левски“ и ЦСКА, антикомунизмът не е аргумент за дясност, наой-малкото защото е актуално вече едно поколоние, което за съжаление (а може би и за голямо свое и наше щастие) не помни комунизма, тъй че няма как да бъде и антикомунистическо. На мен лично антикомунизмът много ми липсва като аргумент в нашия политически дискурс, защото като че ли именно той беше този, който вкарваше големи парламентарни групи на десните партии. Пак казвам – българското общество е преобладаващо лявоцентристки настроено и когато е подкрепяло десни формации, е гласувало не „ЗА“, а „ПРОТИВ“ нещо.

А има нужда от нова дясна политическа формация, която адекватно да представи българската десница, българските десни хора във властта. Тази формация трябва да е достатъчно компетентна и информирана, за да може на прагматичен принцип да взима правилни решения спрямо конкретни ситуации, което в съвременния свят е от огромна и, бих казал, съдбоносна важност. Тази формация трябва да е разпозната и призната от Европа, ако, разбира се, продължаваме да вярваме, че именно Европа е цивилизационният избор на България, а не Турция или Русия, в което също има основание. Най-сетне тази формация трябва със спокойния си, компетентен и аргументиран тон да убеди хората, че има периоди, в които дясното управление е по-полезно и е за предпочитане и в интерес на граждани с не дотам десни и консервативни убеждения.

И в СДС, и в ДСБ и в ДБГ има по частица от моето сърце, останало при някой уважаван човек или мил приятел. В последната абревиатура частицата ми е по-голяма, защото там е и останалата част от моя уморен, но иначе сравнително здрав организъм. Много ми се иска в тези първи дни след изборите да не се надвикваме кой ще води „бащина дружина“. Готов съм да говоря с всекиго било на работни срещи, било в кръчма, било по медиите. Казвам го в абсолютно лично и частно качество, защото по душа съм частник, който вярва, че частната собственост е най-прекия път към свободата на личността. За мен, като човек с напълно задоволени амбиции за кариера, е важно да има справедливост, а справедливостта, поне от моята персонална и частна камбанария, се състои в това всеки да бъде справедливо представен в процеса, в който се взимат общите решения. В момента, а и от доста години насам, много хора, които харесвам, които дават своя достоен принос за общото благо и които никому не са сторили зло, а тъкмо напротив, не са представени в процеса, в който се взимат общите решения. Аз мисля, че това не е справедливо.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.