Българите сме нещастници. Защо?

"София е един тъжен град. Загрижени и печални изглеждат хората... [Тези] които среща човека по улиците, изглеждат като че са обхванати от една постоянна загриженост... И човек се обхваща понякога от един силен копнеж за хора, които не вземат живота тъй трагично, които могат да се смеят, да се шегуват." Така през 1908 г. вижда София кореспондентът на виенския вестник Neue Freie Presse.

100 години по-късно, положението е по-различно, но не много. Според различни проучвания хората в България се чувстват много по-нещастни, отколкото, обективно погледнато, могат да бъдат. В класациите страната се подрежда между държави от третия свят като Хаити или Сиера Леоне...

В току-що излезлия доклад за световното щастие България заема любопитна ниша. "България има най-голямата разлика в света между мястото, което би трябвало да заема в стълбицата на щастието като следствие от доходите й, и мястото, което реално заема", казва... един от авторите на доклада. По стандарт на живот българите са горе-долу в една група с Румъния, Латвия или Литва, но се виждат разположени някъде между дивото Конго, полуразрушеното Хаити и следвоенна Грузия. Това е така от доста време. Изключението на България от правилата дори накара преди време сп. Economist да озаглави текста си върху изследването за икономически растеж и себеусещане за благосъстояние с "Богати, бедни и България".

"Българският парадокс. Защо българите не са толкова щастливи,

колкото могат да бъдат и защо за това не е виновна икономиката"

Капитал, 12 апр 2012

Статията е задължителна за четене. Поне за хората, които мислят и които уважават себе си.

Наистина сме уникални. Имаме поговорка "Я не сакам на мен да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле". Учим децата вкъщи да не показват, че се чувстват добре и че имат успехи, "пред хората" да казват обратното - "За да не ти завиди някой." Ироничната фраза от шоу-предаване "Ша са оправим!" (култовото "Вариант 3" на покойната Живка Гичева) бе възприета от хората като национален слоган. На поздрава-въпрос "Как си?" е прието да отговаряме "Горе-долу". Или да почнем да се оплакваме какво лошо ни се е случило напоследък.

Преди време, вдъхновена от племенницата си Кати, започнах да отговарям на "Как си?" с "Благодаря, прекрасно! Надявам се и ти да си така". Господи, хората започнаха да ме гледат като малоумна. Някои даже питаха "Какво е станало?" Тоест, да се чувстваш добре е някакво изключение, за което трябва да има специален повод. Сега вече не ме гледат странно. Свикнаха с това, че аз съм малко нещо шашава и не трябва да ми се обръща внимание.

Кати е половин българче, с баща-британец и майка--българка (сестра ми). Говори български, всяка година два пъти идва в България (през зимната и лятната ваканция). Обаче е родена във Великобритания, Англия и е израсла сред англичани, така че ценностите й са английски. И когато започна да става съзнателен човек, някъде около тригодишна възраст, при поредното идване в България, попита майка си "Защо хората в България са винаги сърдити?" Детето не можеше да разбере това това, което ние приемаме за норма и даже не забелязваме: хората не се усмихват, гледат намусено, винаги се оплакват.

Не е причината нито последното ни място по развитие в Евросъюза, нито управляващите, нито комунизма, нито османското владичество. Ние сме си причината. И единственият начин да променим това е методът на Мюнхаузен - да се измъкнем сами за косите си от блатото. Защото щастието е до голяма степен въпрос на осъзнаване и на личен избор. Знам, че е напълно възможно, защото аз успях да го направя:

Имаше време когато доходът ми беше два-три път над средния за страната, но не се чувствах хич добре. Имах високи постижения в професионалната си сфера, имах признанието на околните и на колегите, но непрекъснато нещо не ми стигаше, нещо още трябваше постигна, за да ми е наред всичко и така като нещастен хамстер тичах в колело-въртелележка.

Разболях се от язва, невроза, сърцето ми взе да прескача, започнаха депресии, опитвах безуспешно да ги лекувам с алкохол... Усещайки, че физически съм зле,  реших да се лекувам сериозно, но не само с хапове. Започнах да се вглеждам в душата си и видях, че от цялото безумно гонене на постижения и на благополучие тотално съм я забравила. Забравила съм себе си. Живея за някакви външни неща, а не за да се чувствам добре. И когато осъзнах това, намалих темпото. Престанах обръщам толкова внимание на външните постижения, а преди всичко да ме интересува моя живот като цяло. Животът ми като уникален и всеки миг като уникален. Животът ми и всеки миг от него като ценност. Така малко по малко възвърнах щастието си. Обективно погледнато сега не печеля толкова, но имам здраве и щастие. И не бих върнала нещата обратно.