понеделник, 18 октомври 2010 г.
Защо Даниел Вълчев е повече мъж от Бойко Борисов или историята на една успешна реформа
У нас успешните реформи не са много. Под "успешна" имам предвид реформата като цялост - планирана, за да реши определени проблеми и да постигне определени цели, и реализирана съответно този план.
Нашенските реформи в огромната си част мязат на оня великолепен филм "Привързаният балон" (1967) на голямата режисьорка Бинка Желязкова. Сбириток селяни от неназован, но дълбоко близък на всеки зрител дивашки край, решават да докопат един незнайно как зависнал над селото им баражен балон (действието се развива през Втората световна война) и, разбира се, се развихрят плановете на всеки за личната далавера с парчето тъкан от балона, което ще им се падне. Преследвайки балона, нашите хора обаче се сблъскват с подобна дивашко-селска тълпа другоселци. И се захваща хероическа епика, наситена с дълбоки размисли за живота като такъв и нашите цели в него. Края няма да го кажа, освен да го обобща като всеобщ крах на съвкупния дивашки примитивизъм на сбириток люде, всеки от които се надява, че ще прекара другите. Притчата бе толкова силна, че филма го забраниха и чак след 1990 г. видя широк екраан.
Та и нашите реформи след 1990 г. са подобна дивашко-примитивна картинка. С три изключения:
1. Финансовата стабилизация, реализирана от финансовия министър Иван Костов в началото на 1991 г.
2. Стратегическите реформи на премиера Костов, направили от България функционираща пазарна икономика и демократична държава - чиито резултат бе в крайна сметка приемането ни в НАТО и ЕС
3. Реформата на Даниел Вълчев в средното образование от 2005-2006 г.
Първите две няма да обсъждам, защото и в двата случая Костов бе привилегирован от общата политико-икономико-социална ситуация - което не намалява ни най-малко заслугите му. Но в темата си търся сравнение с Бойко (да се свети името му), а трябва да призная, че подобни привилегии (като на Костов - призван да спасява потъващия кораб) той няма.
Имаше (мисля, и още има) една огромна привилегия - почти религиозната вяра в него, че ще докопа балона, направен от фина и здрава коприна, и справедливо ще даде парче на всеки. Затова съм бясна като гледам как той отписа, зачеркна здравната реформа и реформата на академичното образование.
Затова искам да припомня реформата на Даниел Вълчев, която е невероятна - като се има предвид неблагоприятната обща (във всякакъв смисъл) ситуация. Едно от нещата, които трябваше да се направят, бе да се закрият десетки, да не кажа стотици училища в селца и малки градчета, в които учеха шепички ученици - ама дотам шепички, че събираха заедно в един урок ученици от 5-ти до 8-ми клас например - за качество да говорим ли?
Няма подобно нещо в страните, на които ни се иска да приличаме. В САЩ, в Швеция, в Норвегия, във Франция и пр.под. са изчислили къде е изгодно (не само икономически, но и като гарантирано качество на образованието) да има училища и децата от по-малките населени места, дори от отделни ферми ги возят със специален училищен автобус до голямото училище, и съответно ги връщат.
У нас 15 години никоя политическа сила не се осмели дори да заяви, че ще закрие малките училища. Защото те са вредни преди всичко за децата от тях. Щото получават никакво образование. Вълчев първи го каза. Както каза и че директорите не бива да реват на рамото на общината за всичко, а да имат значими правомощия сами да управляват училищния бюджет.
И се надигна вой, не - ами страшно стана. Отговорът бе най-голямата в историята на новия български синдикализъм стачка. Аз тогава бях на страната на стачниците (което е отразено и в този блог). Но по-късно си дадох сметка, че хилядите учители бяха излъгани, манипулирани и употребени. От една страна - от незаявилите се като общ фронт, но реално съществуващ - на местническите интереси. Донякъде бих могла да го идентифицирам с Организацията на българските общини (сакън, как ще ни затваряте извора на образование?); донякъде с партията ДПС - защото в техните общини трябваше да се закрият най-много училища. Другата заинтересована група, която изигра решаваща роля в манипулацията на обикновените учители, бяха учителските синдикати. (Отварям скоба - по принцип смятам, че в новата, след 1990 г. история, синдикатите играеха изцяло вредна, паразитна, кръвопийска роля. Но друг път - за това.)
Даниел Вълчев успя. И сега, почти пет години по-късно, не мисля, че ще се намери обективен анализатор, който да оцени негативно реформата му. Включително маркирам още една нейна съставна част - матурите и изобщо външното оценяване на отделните образователни етапи.
Как и защо успя? Ако аз бях Бойко Борисов, щях сериозно да си задам този въпрос. Защото:
1. На Вълчев не му пукаше за собственото му политическо бъдеще. Дани Вълчев виждаше идващия залез на царедворците; а пък самият той нямаше намерение да се боричка за огризките от царедворщината. Сред причините за това, освен интелект и достойнство, е и професионалната му квалификация - той е великолепен доказал се юрист и хлябът му не зависи от партии и прочие измекярщини.
2. Вълчев имаше решаващата подкрепа на Пламен Орешарски. Не на Станишев - Ставнишев се държа като пухльо, както винаги в критични ситуации. Но Орешарски имаше изключително силни властни позиции в кабинета - най-вече защото като не член на БСП, а доказал се през годините висш финансов чиновник при всички правителства бе
парекселанс гаранция пред международния финансов свят за финансовата прогнозируемост на България. И Орешарски също нямаше никакви гаранции за политическото си бъдеще; но имаше гаранции като на Дани Вълчев - собствения си професионализъм.
Днес как е с реформите?
1. Бойко хвърли на кучетата Анна-Мария Борисова и начинът, по който го направи, сочи само едно - страх! страх! страх! Страх от мафията Български лекарски съюз, респективно от негативната обществена вълна, която тази мафия ще надигне срещу него. Не е въпросът в качествата/недостатъците на Борисова. Въпросът е Бойковият страх.
2. Бойко предаде (още не е хвърлил на кучетата, но докога?) Сергей Игнатов, заставайки на позицията на феодалните старци от БАН и размножилите се като злокачествен тумор университети, включващи невероятен брой професори, доценти и прочие ненужни твари.
Какво иска да каже авторът с тая стара история:
За реформи се иска дупе, уважаеми господин министър-председател!
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
3 коментара:
И все пак средното образование не е реформирано изцяло. Не може да кажем - има закрити училища и има матури следователно това е реформа. Да, наистина бяха въведени матури, но какво ниво отразяват те? Няма свестни квестори, които да гледат за спазване на правилника, няма и високо ниво на матурите като цяло - лично аз държах тази година и съм склонен да твърдя, че трябва да си абсолютно неграмотен за да не вземеш матурата по БЕЛ. Няма матура по гражданско образование. В среднообразователната система не изучаваме икономика в чистия и вид, а я съчетаваме с география и всъщност даже не е микроикономиката, която е по-нужна на обикновения човек, а макроикономика - сиви статистики за БВП и БНП и т.н. Няма мотивация в учителите, защото заплащането не е добро. Няма осъждане на комунистическия режим в учебниците по история и на самия режим са отделени оскъдно малко часове за изучаване. Във вътрешността си образованието трябва изцяло да се преразгледа и да се реформира, така че не смятам стъпките на Даниел Вълчев за най-добрите.
Да, вероятно не са най-добрите, но поне са решителни стъпки - по-точно стъки за решаеваща промяна. Никой друг 20 години не се реши и стъпчица да направи.
Да, в това сте права. Направи повече от другите, защото просто направи нещо. Лошото е, че не се пише за образование постоянно и навсякъде. Защо едно правителство не дойде с главен приоритет образованието, а всички обещават да оправят всичко и накрая не правят нищо? Когато имаме приоритети, тогава ще се наречем развита страна.
Публикуване на коментар