петък, 3 март 2006 г.

Позитивно за национализма


Открих невероятен текст на тема, която традиционно са нарича "националистическа". Аз не обичам национализма във вида, в който го разбират националистическите партии и движения, защото според мен те деформират (и по такъв начин обезсилват) разумния национализъм. Затова ме радва текстът на прекрасния журналист Веселина Седларска:

Аполитично

Докато търсех знамето

Не мога да намеря знамето, за да го окача на терасата. Довечера синът ми ще се обади да провери дали съм го направила - около Трети март той винаги започва да се държи като вербуван от протокола на президента, а аз не мога да го намеря. Къде ли съм го пъхнала? Толкова изтърбуших шкафове и чекмеджета, че започнах да подозирам как някой го е отмъкнал. "Само това - не!, казва мъжът ми, представяш ли си, първото пленено знаме в българската история ще е точно нашето знаме. Тъй че, намери го!" У нас е като във всяка българска къща - мъжът губи нещата, жената ги търси.
На отсрещния блок Петя вече е провесила флага през прозореца. Петя е герой. Иначе - медицинска сестра, която остана без работа. И не намрази за това нито демокрацията, нито НАТО, нито мургавите хора. "То така се почва, казва Петя, първо мургавите, после кестенявите..." Това Петя го е чувала в един филм на Чарли Чаплин, но не си спомня името му. Името му е "Великият диктатор".
Три месеца след като остана без работа, Петя замина за Гърция. Ако Родос е Гърция. Естествено там не са й навлекли бяла медицинска престилка, а я пратили в едно влажно и тесничко перално помещение да се грижи за чистотата на белите престилки. Тя издържа там средно около шест месеца, идва си за десетина дни да подиша, да погледа, да й е вкусно, да послуша и пак заминава. Точно сега е тук. И разказва.
В Родос живеела на една не много чиста и не много широка улица. Точно срещу една не много приятна - абе, направо много неприятна - гъркиня. На това място Петя я описва. Устните й били прави като нивелир. Движела се с устрема на включена сенокосачка. Гласът й бил като уред за рязане на твърди предмети. От злоба не задържала грам целулит, дрехите й стоели като на закачалка. А гледала на Петя с поглед на терорист.
Неотдавна Петя грабнала метла с дълга дръжка и излязла да премете улицата. И тъй като кикимората отсреща не се престаравала да го прави, Петя решила по комшийски да премете и пред нейната врата. Точно по това време обаче жената сенокосачка се задала, явно приела хигиенния порив на Петя като забележка и изсъскала: "Вулгарики пацавура!"
Вулгарики, както се досещате, не значело вулгарна, а българска. А пацавурата е едно нещо, което, ако искате да изглежда по-прилично, ще го преведете като парцал, но ако искате да сте по-коректни към ситуацията, отколкото към лексиката, ще го преведете като пачавра. Това с пачаврата Петя го глътнала, щото вече се била научила да гълта. Обаче - българското! Българското Петя не могла да преглътне, защото има неща, които са толкова големи, че пресядат и на най-жертвоготовните гълтачи. Тъкмо предния ден Петя държала реч на една българска маса, за да ги убеди, че ако някой ги унижава, то е защото те разрешават да ги унижават. Време било да докаже, че може да прави това, което говори.
А тя го направила, като обърнала метлата. Само внимавах да не я ударя по главата, тъй че удрях на други места, макар тя да няма много-много за удряне, казва Петя. След което се прибрала в квартирата си отсреща, а гъркинята извикала полиция.
През това време Петя се инсталирала зад прозореца на квартирата си с метлата в ръка и наблюдавала как полицията идва. Гъркинята погледнала към прозореца и тук Петя почнала да клати метлата, което на всички езици значи ха-си-казала-ха-пак... Полицаите дошли, гъркинята гледала косо към прозореца, където Петя стояла с метлата като един символ на възмездието. След малко полицията си отишла. Какво е казала гъркинята, Петя не знае, но нито веднъж не посочила към нападателката си зад прозореца. Тук Петя се смее доволно. Иначе е обичлива - не смята, че обичаш България, ако мразиш нещо друго. Не нарича себе си патриотка. Не нарича негативизма си национализъм.
Намерих знамето.


Хора като нея ми вдъхват оптимизъм, че журналистическата пасмина може да се превърне в професионална гилдия. Макар че какъв оптимизъм..., сещам се за блестящото заглавие на една стихосбирка на Константин Павлов "Елегичен оптимизъм"....

Няма коментари: