Психологическият профил на Хитлер

ЦРУ още го е нямало, както и цялата общност на американските специални служби, ориентирани към чужбина. Имало е само малкото като щат и правомощия Управление на стратегическите служби (от което по-късно ще се роди ЦРУ), създадено през 1942 г., с шеф Уилям Донован. През 1943 г. той привлича психоаналитика Уолтър Лангер, професор от Харвард, да направи оценка на Хитлер от психологическа и психоаналитична гледна точка, както и на начина, по който той води германския народ:

"Ние имаме нужда от реалистична оценка на ситуацията с Германия. Щом Хитлер държи всичко в ръцете си, какъв тип човек е той? Какви са амбициите му? Как го възприемат германците? С какво би искал да го свързват? Какъв е неговият произход и минало? И най-вече, искаме да знаем как се справя с това, което го изкарва от релси? Също така, трябва да знаем какво може да направи, ако нещата се обърнат срещу него."

Лангер се заема сериозно със задачата. Суровият резултат са 11 000 страници извлечения от трудове и речи на Хитлер, както и от интервюта и публикации на хора, които го познават. Те са приложени като "Източници за Хитлер" към крайния психологически профил с прогнози за бъдещото му поведение. И макар впоследствие немалко от аналитичните му обяснения са оспорвани, той се оказва удивително точен в прогнозите, според които:

Хитлер се потапя в бездните на лудостта и или ще инсценира убийството си (което ще реаълизира мита за предадения герой); или ще се затвори и ще се самоубие ефектно.

Сега психологическото профилиране на чуждестранни политически лидери, представляващи интерес за външната политика на САЩ е нормална практика в ЦРУ, но резултатите естествено са секретни. Профилът на Хитлер стана публичен 50 години след написванвето му (следователно Путиновия ние с вас няма да дочакаме ;-) Но за него - по-късно)

Човекът:


Най-интересните за широката публика части от профила (сиреч жълтите) са свързани със сексуалните проблеми на фюрера - импотентността и хомосексуализма му (латентен или реализиран).

Както и да е, предоставям за интересуващите си може би за първи път у нас пълния тест на психологическия профил на Хитлер:

A Psychological Analysis of Adolph Hitler His Life and Legend

Walter C. Langer Office of Strategic Services, Washington, D.C.

With the collaboration of-
Prof. Henry A. Murr, Harvard Psychological Clinic
Dr. Ernst Kris, New School for Social Research
Dr. Bertram D. Lawin, New York Psychoanalytic Institute

Подробности и даунлоуд

"Гьодел, Ешер, Бах", известна сред феновете и като "ГЕБ"

В предишния пост споменах великата книга "Gödel, Escher, Bach: An Eternal Golden Braid" и тъй като я няма на български, давам оригиналния английски вариант и руския превод (който е добър).

Защо е "велика"? Първият отговор е на английски, вторият - на руски:

Gödel, Escher, Bach: An Eternal Golden Braid (commonly GEB) is a book by Douglas Hofstadter, described by the author as "a metaphorical fugue on minds and machines in the spirit of Lewis Carroll".^[1]

On its surface, GEB examines logician Kurt Gödel, artist M. C. Escher and composer Johann Sebastian Bach, discussing common themes in their work and lives. At a deeper level, the book is a detailed and subtle exposition of concepts fundamental to mathematics, symmetry, and intelligence.

Through illustration and analysis, the book discusses how self-reference and formal rules allow systems to acquire meaning despite being made of "meaningless" elements. It also discusses what it means to communicate, how knowledge can be represented and stored, the methods and limitations of symbolic representation, and even the fundamental notion of "meaning" itself.

In response to confusion over the book's theme, Hofstadter has emphasized that GEB is not about mathematics, art, and music but rather about how cognition and thinking emerge from well-hidden neurological mechanisms. In the book, he presents an analogy about how the individual neurons of the brain coordinate to create a unified sense of a coherent mind by comparing it to the social organization displayed in a colony of ants.

* * *

Не часто приходится держать в руках книгу, которая открывает новые миры, в которой сочетаются глубина мысли и блестящая языковая игра; книгу, которой удалось совместить ничем на первый взгляд не связанные сложные области знания.

Выдающийся американский ученый изобретает остроумные диалоги, обращается к знаменитым парадоксам пространства и времени, находит параллели между картинами Эшера, музыкой Баха и такими разными дисциплинами, как физика, математика, логика, биология, нейрофизиология, психология и дзенбуддизм.

Автор размышляет над одной из величайших тайн современной науки: каким образом человеческое мышление пытается постичь самое себя. Хофштадтер приглашает в мир человеческого духа и "думающих" машин. Это путешествие тесно связано с классическими парадоксами, с революционными открытиями математика Курта Геделя, а также с возможностями языка, математических систем, компьютерных программ и предметного мира говорить о самих себе с помощью бесконечных отражений.

Начав читать эту книгу,вы попадете в волшебные миры, отправитесь в путешествие, изобилующее увлекательными приключениями, путешествие, после которого вы по-иному взглянете на мир и на самого себя.

Переведенная на 17 языков, книга потрясла мировое интеллектуальное сообщество и сразу стала бестселлером. Теперь и русский читатель получил доступ к одной из культовых книг XX века.

Подробности за съдържанието и структурата, както и даунлоад --> тук

Слушалки AKG-K77. За хемисинк

Много се...- баси, кво да кажа: "кефя се" ми звучи просташки, но друг точен израз не намирам - тъй че: кефя се много, че си купих хубави слушалки - AKG-K77 (по-принцип търсиш ли качествени слушалки, само AKG или Sennheiser):

Спецификация :

Type closed-back, dynamic headphones
Sensitivity 115 dB/V
Frequency range 18 to 20,000 Hz
Rated impedance 32 ohms
Max. input power 200 mW
Cable 2.5 m single-sided (99,9% oxygen-free)
Connector stereo mini plug
Adapter convertible jack plug
(1/8" to 1/4")
Net weight (without cable)
190 g (6.7 oz.)
Shipping weight 400 g
(14.1 oz.)

Това, което е важно за мен и което търсех, е, че са затворени и че няма подчертаване на определени честоти (примерно басите да ги изкарват по-яко и пр.).

Кво значи това, накратко:

Слушалките са три типа:


1. затворени - обхващат цялото ухо и така изолират звуците от околната среда. Това е плюсът. Минусът е, че в сравнение с другите са сравнително по-тежки, по обемисти (т.е. не много удобни за употреба във всекидневието) и по-скъпи. Е, разбира се, и това, че не можеш да чуеш как мъжа ти или свекърва ти вика да направиш еди-какво си спешно или бясно пита какво правиш. По подобна причина не са добри за градска среда - можеш да не чуеш автомобила, който идва, дори и да натиска клаксона; с всички последствия ;-)



2. полуотворени - имат също възглавничка, но тя не обхваща, а покрива ухото. Те са по-малки и по-леки от затворените, съответно изолират по-малко външните звуци и са по-евтини.



3. тапи - най-масовите днес. Влизат в ухото. Нищо не изолират, т.е. подходящи са идеално за градска среда. Също плюс е, че са максимално леки и удобни за носене и прибиране. Голям минус е, че най-много увреждат слуха. Е, и най-евтини са.

Съответно качеството на звука, т.е. максимално адекватното му предаване (каквото и да значи това, щото мюзик спецовете и хардфеновете не са единодушни, аз го разбирам като максимално точно предаване на честотите в съотношението им и нивото - да не "напомпват" повече ниските или високите честоти - каквито са най-честите случаи) е най-добро при затворените и най-ниско при тапите. Всъщност адекватното предаване не значи, че са най-добрите слушалки, защото за диджеите едно е важно, за любителите на симфонична музика - друго, за drum'n'bass феновете - трето, а за моите цели - четвърто или пето.

Стигнах до моите цели:
Искам да слушам т.нар. хемисинк (hemi-sync), известен още като брейнуейв (brainwave). Но за него по-нататък, тъй като теоретично знам какво е, имам часове записи, но не съм го слушала досега, тъй като не си струва да се слуша на колонки, дори и на hi-fi уредба не си струва. Като послушам известно време, за да добия впечатление, ще пиша.

Magic Mushrooms (магически гъби)

Не за първи път пиша за вълшебните гъби, но за да няма заблудени (като в един американски филм, където пичът изпадна в тъпа ситуация, използвайки разговорен лаф за трева пред възрастен човек, който ич не вдена), този път казвам направо преди видеото:

Magic Mushrooms (магически гъби) - са халюциногенни гъби. Да, пропагандирам (уау, кФа комунистическа дума !) употребата им:

[видео]

[край на видеото]

Смятам, че безпрецедентната за цяло поколение финансова криза е само един от знаците, сочещи, че вървим по грешния път. Кой е верният? Не зная... Знам само, че можем да го търсим у себе си. Защото няма къде другаде да е. А гъбите са пътеводител...
Един възможен. Има и други, който е тръгнал по Пътя, ги знае...

Знам също, че търсенето на пътя към истината нито е лесно, нито се харесва на властимащите. Но не могат да го спрат. Можеш ли да спреш природата? Все едно да спреш гъбите. Гъбите, магическите гъби - не са дело на бандитски групировки, те никнат... Природата ни ги дава... Случайно ни ги дава?... Не мисля.

Парчето от клипа е "Magic Mushrooms" на 1200 micrograms

Тигъра - красотата vs .депресията

William Blake

The Tyger

Tyger! Tyger! burning bright
In the forests of the night,
What immortal hand or eye
Could frame thy fearful symmetry?

In what distant deeps or skies
Burnt the fire of thine eyes?
On what wings dare he aspire?
What the hand dare sieze the fire?

And what shoulder, & what art.
Could twist the sinews of thy heart?
And when thy heart began to beat,
What dread hand? & what dread feet?

What the hammer? what the chain?
In what furnace was thy brain?
What the anvil? what dread grasp
Dare its deadly terrors clasp?

When the stars threw down their spears,
And watered heaven with their tears,
Did he smile his work to see?
Did he who made the Lamb make thee?

Tyger! Tyger! burning bright
In the forests of the night,
What immortal hand or eye
Dare frame thy fearful symmetry?

Превод Кръстан Дянков

Тигър, тигър, лумнал с мощ
като факла в черна нощ,
кой безсмъртен взор, коя ръка
те вгради в таз дива красота?

Где в далечни бездни, висини
пламъкът в зениците лети?
Чии криле потърсиха простори,
теб от огън кой посмя да стори?

Що за плещи и кои изкусни сили
за сърце ти свиха яки жили?
Щом затупа то, в теб мощ се взе;
лапа вдигна зла и зли нозе.

Що за чук и що за здрави клещи
мозъка отляха в нажежени пещи?
Що за наковалня? И ръка
смъртен ужас хванала така?

Щом замятат копия звездите
и небето плувне им в сълзите,
радост не изпитва ли творецът?
Той, създателят и на агнеца?

Тигър, тигър, лумнал в мощ
като факла в мрачна нощ,
кой безсмъртен взор, коя ръка
те вгради в таз дива красота?

Злината на депресията

Исках да направя по-добър темплейт, а осрах всичко. Мисля, че не бива да искам да правя добри неща, когато аз не съм добре.

Защо тъгува Вени Г.*

Нищо не ми се прави. Не мога да направя, освен с огромни усилия над себе си. И с ясното съзнание, че е безсмислено. Не съм си зарsзdла нещата за вършене, но ги върша с усилия и неудоволствие, и най-тъпото - без вяра в смисъла им. Което е май най-тъпото. И да правиш, и да не правиш - какво от това? Не ми се чете, не ми се отваря Интернет, не ми се слуша музика, не ми се вижда с хора, не ми се говори, не ми се вижда смисъл в нищо никъде. От всичко това няма смисъл. И от каквото и да е друго също няма. Ако можешe, щях да спя по 20 часа на ден, но някаквите социални ангажименти свеждат спането ми до 10-12 часа. И сънят не доставя удоволствие. Мъртвешки сън. Безпаметен. Материализирано желание да ме няма от всичко навън. Най-кошмарният момент - излюпването сутрин. Все едно си принуден да се раждаш, да излизаш в свят, който е тотално безсмислен и противен.**

Знам горе-долу как се докарах дотук. Месец и половина работа и емоционално ангажиране с изборите. Заради един човек, който си струва. Не съжалявам. Пак бих го направила. Но не прецених, че потенциалът ми за издържане на емоционален и всякакъв стрес, на интензивни социални контакти и взаимодействия е слабичък. Това е убийствено за моя тип личност. Общуването с хората, работата под напрежение, взимането на решения ме съсипва.

Аз съм крехък самотник особняк и не мога да деяня на купищата хора с всичките им непредсказуемости. Най ме убива това, че огромната част от тях не са рационални и ми пораждат непрекъснат когнитивен дисонанс. Което, знам, е стрес. Разбира се, далеч съм да обвинявам мнозинството хора. След като повечето са така, а аз инак, значи тяхната стратегия е еволюционно по-добра. А аз би трябвало да се пазя и да не се включвам. Обаче тъгувам.

Учителската стачка е другият компонент, който ме доведе до тук. Поради това, че съм много запозната със същината на проблема, поради факта, че знаех как се движи всичко, поради това, че имах близки приятели и хора, които ценя, в центлани училища, се идентифицирах твърде много. И преживях краха. Крах не на исканията за заплати, а крах на обществени ценности и принципи, които бяха подритнати с лека ръка. С лек крак - да съм точна. И това ме кара да тъгувам.

Мартин, за който съм убедена, че е политик от новото дясно поколение, необходимо на България, загуби. Очевидно закономерно. Не приемам всичките омешани спагети СДС-ДСБ, обясняващи какво е станало. Още повече, че "моят" човек - Пенка Арменкова, спечели в столичния район "Оборище". Единственото хубаво нещо. Защото си струва за всички хора от "Оборище". Изводът за мен, който ми подейства като изпепеляващ, е че СДС и ДСБ са спагети, които всеки бърка с комплекта лъжица и вилица, като сипват всякакъв пълнеж (гъби, сирене, глупости). Мартин е качествен. Пенка Арменкова е качествена. Прошко Прошков - кметът на "Лозенец", е качествен. Маргарита Гутева - кметицата на "Средец" е качествена. Останалото са спагети. Не съм партиен човек. Но майсторите на спагетите не струват. И това ме кара да тъгувам.

Учителите? Знам защо хората от елитните столични училища започнаха всичко. И бях свидетел как то беше опростачено, опорочено и накрая предадено. Най-паче от колабориращите с властта синдикалисти. И как изведнъж учителите разбраха, че никога не са имали думата, че винаги са оставяли някакви клоуни да говорят от тяхно име. За което и те носят своята отговорност. И това ме кара да тъгувам.

А най-вече ме кара да тъгувам споменът за преди година, когато в този блог почти не пишех за политика. Защото животът бе що-годе нормален и рядко политиката пробиваше нормалността на живота извън конформизма и извън комерса. Не беше всичко идеално, но човек като цяло можеше да живее без да се сблъсква с политика. Някъде август формулирах това - мъчно ми е...заради Йовко... :

"четенето между редовете и за нежеланието на хората да се гмурнат по-надълбоко в нещо", за което тъжи Йовко и заради което казва "все по-рядко пиша между редовете… когато толкова малко са тези, които четат там".

А най-вече ми е мъчно, че той, Йовко - който ме мотивира да започна да блогвам и който продължава да ми е образец за човек - изглежда губи надежда за възможността за каквато и да е позитивна промяна у нас."

Тогава предчувствах разни неща, и те се оказаха такива:

"Ние - хората, живеещи днес в БГ, включая и мен, сме в ситуация на цялостна, всеобхватна криза на властта, чийто изход в най-добрия случай ще е мъчителна стагнация, в най-лошия - социално-политически "мек" взрив."

Какво стана тази година? Приеха ни в ЕС. И? Единственият видим, осезаем от всички нас резултат е, че тези, които ни управляват, си разпасаха пояса. Защото санкции вече няма. До 1 януари 2007 г. гледаха да се държат прилично. След това дойде краят на нормалното поведение на управниците и мисля всеки нормален човек го усеща. Сега убедено смятам, че НЕ трябваше да ни приемат. Това беше единствената реална санкция, принуждаваща управниците да вършат нормални неща. Сега няма нищо, което да ги принуждава. Поради това тъгувам.

А най-вече тъгувам поради огромното количество мои сънародници, с които очевидно нямам нищо общо. Това не е упрек. Сега е въпрос на престиж да наплюеш в статия чалга културата, която логично еволюира в културата на купуване на гласове. Нямам предвид нищо такова. Чалга фенът (в културния смисъл на думата), гласувал за БоБо, и гражданинът Х, получил 100 евро, за да гласувал за Иванчо Драганов, не знаят, че нищо не получават. Ще го разберат следващия път. Тъгувам, че не само аз не знам как да говоря с тях, а че не видях някой да знае.

Тъгувам, че стана видимо нещо, което отдавна знаех - че старата блогосфера е мъртва. Уютното време, когато... Няма да го формулирам, който помни, помни. Който, за какво му е... Сега има класации, монетизации, състезания. Знам, неизбежен етап. Което не ми пречи да тъгувам.

Ако трябва да го кажа чисто депресивно - тъгувам за мене си. И за хората като мене си. Вина? Можеш ли да се сърдиш на времето... Можеш само да не го харесваш.

------------
* Перифраза на култовото заглавие "Защо тъгува Гилбърт Грейп". Ами щото така се чувствам. Може би за балканската ни менталност по рабти буквалният превод "Какво яде/изяжда Гилбърт Грейп". Но отвъд преводаческите тънкости около заглавието същността е една - загниваща безперспективност от безумия, опаковани в някаква непроменима, сладостна в привичността си всевечност

** Това е депресия, знам. Отидох при психиатъра си. Той каза да. Даде ми антидепресант. И си говорихме - защо се вкарвам в неща, които ме ядат и за които знам, че няма смисъл. Въпросът е кой как го вижда смисълът? Като почне да ми просветва, ще мисля. Сега просто не искам да виждам и чувам нищо, нищо от гмежта, в която тъна.

Дойде му времето или за професионализма в рекламата

Чувството за хумор много ме изкефи (щото моят хумор е от този тип, а е общоизвестно, че всеки съди по себе си). И се замислих за професионализма - напоследък попадам все на разни свежи рекламни идеи, принадлежащи очевидно на непрофесионалисти, и съответно реализирани елементарно, примитивно. И се запитах дали професионализмът не започва да оказва от един момент нататък (в смисъл от постигането на едно добро ниво) известен задържащ ефект върху креативността?

Интуитивно ми се струва, че има такъв момент, но не съм вътре в рекламния бранш. И като се замислих за браншове, се сетих за браншовата специфика и ми се породни последващ размисъл - няма ли универсална обратна връзка "професионализъм - креативност"? С други думи - колкото повече знаеш, толкова по-малко можеш да мислиш.

Интуицията ми е - за съжаление - тази :-(

Йовко за Грегор Замза и Йозеф К.

Четат хората. Като мене четат, съпоставяйки прочетеното. Разбрах го като се замислих защо ми харесва наскоро открития от мен Николай и намерих отговора, осмисляйки два негови текста:

Процесът

Книгите в раницата ми


След което още повече се зарадвах, че Йовко е забелязал явлението преди мен:

Меланхолия

А се зарадвах се по току-що описаната от мен причина:

"Вени Г. каза...

Благодаря, Пейо!

Благодаря, Райо!

Заради това, че познавам хора като вас, не съжалявам, че не избягах от България.

А заради това, че има още много като вас, които не познавам, не ме е срам, че живея в България.

09:59"

Който продължава да е любопитен, да прочете темата ми Разбрах: 4 пътя на Живота vs. 99 варианта за смърт барабар с коментарите й.

Защо полицаите са агресивни

Изключително интересно интервю на психолога проф.Бойко Ганчевски, бивш директор на Института по психология на МВР, в Netinfo.bg, представящо един нетрадиционен, даже шокиращ масовата публика поглед върху полицейската агресия. Показателен за нетрадиционния поглед цитат:

"Изследването, което правихме през март с група професори от Софийския университет, показа, че 47-48% от проучваните лица (полицаи - б.а.) са подложени на изключително стресови ситуации и се намират в състояние на посттравматичен стрес или боен стрес. Което означава, че те са на ръба на психическата криза. Заради това и те като останалите имат нужда от помощ, за да не бият журналисти.

Пак казвам, ние трябва да търсим подкрепа, а не да малтретираме свободното слово. Трябва да се вземат мерки за оказване на психологическа помощ на полицаите не само в централните подразделения, а и в РПУ."

Великолепната каракачанска овчарка

Напоследък един блогър /не споменавам името му от етични съображенияу/ периоидически ме обвинява в цензура в блог агрегаторите по отношение на него. А поводът е нелепо идиотски - няколко мои професионални постинга за уникалната българскаае порода каракачанска овчарка. Той вероятно не знае, че агрегеторите имат опрделен обем и по-новите постинги изтласкват по-старите назад, докато не отплуват в небиетието.

И още за необходимо за ограмотяване - на оня блогър:
Пускай по 10-тина реда 20 пъти дневно и ще ме цензурираш безапелационно. Щото ще ме изтласкаш изобщо извън агрегаторите.

И още за ограмотяване:
Не пиша за агрегатори, за слава, за самовъзвеличиване и графомания.
Не блогирам, за да ме оценява който и да е той. Душата ми е по-важна.

Според графоманския мегаломан обаче аз правя това умишлено, за да цензурирам философските-психологическитке му графомании.Пишейки дълги постинги, аз изтласквам неговите безценни мисли назад, за да не могат да се просвещават с тях хората.

Именно за това в началото на постинга пуснах данните за най-често търсените ключови думи в блога ми, за да си избие неграмотникът глупостите от главата си. Да види колко хора се интересуват и търсят инфо за каракачанското куче, или както още се нарича българско овчарско куче. Защото е прекрасно. Защо като имам професионално инфо, де не дам на хората, които са фенове на каракаченеца, да намерят нещо за любимеца си в Гугъл? Понеже няма възможност за по-голям шрифт, оградих каракаченеца и българското овчарско куче с червена елипса. Ако се взрете внимателно, ще ги прочетете. Кво ще каже подигравчията - на първите места в Гугъл са мои теми, а аз съм била спамър? Що не са неговите, ве?

Идеята и мисията на Гугъл е да прави човечеството единно и цялостно чрез споделянето и чрез генерирането на нова информация. И тя ще го направи по-съвършено - човечествто. И вече го преви.

Неврологични и психични болести

Наскоро един популярен блогър сподели, че страда от епилепсия. Не казвам името му, щото не е етично. Който видял и знал - толко.

Сега за мен. Писала съм, че страдам от периодична депресия. И в хода на популярната игра "5 неща, които ни знааете за мен", съобщавам като колегата блогър - също страдам от епилепсия. Не ме е срам от това. Защо да те е срам от нещо, за което не си отговорен? И изобщо защо се смята за срамно?

За епилептика Достоевски ли да говорим? Или за епилептика Гай Юлий Цезар?

Моралът и етиката се появяват при висшите примати

Сиреч не са изключително човешко достижение и не са фактор, конституиращ ни като човеци. Ясно верифициран чрез опити и наблюдения морал се проявава както при висшите примати, така и при макаците.

Като добавим тук отдавна установенито умение да изработват и ползват оръдия на труда; а също така езиковите им способности - които при лабораторни условия показват, че те могат да формират понятия и да боравят успешно с тях, висва въпросът:

С какво ние, човеците, сме по-различни от висшите маймуни? Или по-висши?

Отговорът, до който досега са стигнали антрополозите, е религията. Никакъв подобен зачатък на поведение не се наблюдава при висшите маймуни.

А на мен тук ми идва въпросът: Какво е религията? Резултат на невежство, предразсъдъци и прочие - или нещо, конституиращо ни като хора? Ако е така, случайно лои е? Сещам се за мнозинството квантови физици, които са били дълбоко вярващи. Случайно?

Религия не значи християнство в различните му конфесиии - католицизъм, православие, протестански изповедания; ислям; будизъм; индуизъм etc. Религия значи да знаеш и да усещаш един всеобемащ дух, който движи всичко, но това не значи, че снема отговорността от теб за собствените ти действия. Толкова си по-изпълнен с удовлотворение и радост от живота си, колкото повече усещаш, че усещаш и се движиш в ритъма на този дух. Не да ти диктува, а благодарение на ритъма, който те пронизва изцяло, ти получаваш абсолютната свобода.

Психологическата промяна в МВР

Като бях днес в МВР за "Медия Холдинг" ми направи приятно впечатление освен любезността на служителите, офицери междувпрочем, и фактът, че ходеха облечени като обикновените хора по улиците - сиреч с пуловери, с дънки и всякакси така.

Защо това ме впечатли? Преди 1989 г. имах контакти със Софийско градско управление на МВР и всички освен, че се държаха като някакви господари на гражданите, бяха със сака и вратовръзки. Не съм идеалист и не смятам, че промяната в МВР се изчерпва с нормалното, човешко отношение към гражданите, нито с отказа от официалната дреха.

Но това ми хареса. Защото го смятам за стъпка напред. Психологическа. Не решаваща, но важна стъпка, защото променя манталитета на тези хора. Когато те се държат с уважение към гражданите и ходят на работа, облечени като тях, това няма начин да не се отрази върху психиката им. Малко по малко, без да го осъзнават, те по такъв начин ако не се идентифицират, то поне се доближават като психика до обикновения гражданин.

Депресия

Нещо ми е криво, не искам да се срещам с хора, не искам да мисля, и естествено не искам да блогвам. Няма причина, дойде ми отвътре. Психиатрите наричат това депресия. Знам го добре, защото страдам от периодична депресия, която според Международната класификация на болестите принадлежи към кръга на афективните разстройства.

Пиша за болестта си, защото в обществото ни е налице тежка стигма върху психичните заболявания. Щом си "луд" - а това е общоустановената представа - ти си аут от обществото. Това е бетер по-голяма дискриминация от тая към гейовете или към ромите. Ако повече хора като мен афишират заболяването си, малко по малко обществената нагласа ще се промени.

Социална дисфункция: шизотип

Повечето Интернет тестове са откровени тъпни, но се срещат и смислено направени. Вторите се познават и по това, че авторите предупреждават, че не са психолози или психиатри и ако смяташ, че имаш проблем, трябва да потърсиш специалист.

Преди време дадох пример с такъв тест - коя религия е подходяща за теб - и за мен той бе дори предсказващ, удивително предсказващ. Освободи ме от илюзиите, които хранех към някои конфесии и религии, и намерих собствения си път.

Та днес се пробвах на един тест "Каква е социалната ми дисфункция". Резултати:

(На български): Социалната ви дисфункция е шизотипност. Проявявяте социални дефицити и странности на мисленето. Възприятията и комуникациите ви са подобни на тези при шизофренно болните.

Бляк! Що ли не се изненадвам, въпреки много лошо конотирания у нас корен "шизо". Преди близо година направих реномирания тест MMPI (Minnesota Multiphasic Personality Inventory), известен като Минесота, съкратената версия и дадох пик на шизотипността. А преди 3 години на пълната Минесота пак дадох пик на шизотипността. Тогава се изненадах, наистина не можех да се възприема като шизотип, защото разните психиатри (с изключение на Рали Димитров, който и досега ми е психиатър), с които бях контактувала дотогава, ме бяха квалифицирали по всякакви други начини, но не и така. Даже първата ми диагноза беше психопатия от хистеричния кръг - което е напълно противоположно на шизотипността, освен че няма нищо общо с мен. Ама явно докторите са отчитали кви ли не бюрократщини и не им е било до болните. Разбирам ги. Но не ги оправдавам.

Цял живот допреди 5-6 години се стремях към и постигах успехи в поприща, абсолютно противопоказни за един шизотип. Да, постигнах ги максималните успехи. И в крайна сметка стигнах до крах. Защото от една страна, вече нямаше какво още да постигам - ударих си главата о българския таван за журналистика - "оттук по-нагоре не може", разбирано като "по-навътре". От друга страна, цената която плащах повече от 10 години за всичко това - да съм нъмбър уън, а бях - не си струваше. Не си струваше и в двата аспекта - личен и обществен.

В личен план се превърнах в безнадежден работохолик. В живота ми нямаше друго освен работата. Излизах да се забавлявам с хора, които ми бяха важни за работата. Не падах до нивото на... айде да не споменавам имена, да излизам с шефове и тузари, за да ме лансират. Излизах да купонясвам с хора, от които можех да имам някаква информация. Връзките ми и те бяха такива. Приятелите ми бяха същите. Старите приятели ги загубих - аз, по моя вина. Оценявах хората по ценността им като източник на информация. Като критерий - неоспоримо, като същност - дълбоко цинично. Всичко това обяснявах за себе си - или оправдавах - или и аз не знам какво - но животът, който водех, не ме правеше щастлива - и трябваше да има обяснение.

Дълго време го имах обяснението - общественият интерес. Журналистът е хрътката, гончето, дратхаарът, който намира, догонва и задушава вредния хищник. Прекрасно, нали? Така ги учат в журналистическите факултети. Так и би трябвало да бъде. Но не е. По цял свят отдавна не е. Но у нас "но-не-е"-то придоби уродливи форми. Продажността и слугинството на медиите надминават многократно европейските норми за продажност и слугинство. И когато след много самолъжи разбрах, че това, в което съм вярвала, са били куп илюзии, беше много тежко. Включително и за това, че за тези илюзии и аз бях работила. Не, не директно. Това и днес мога с гордост да кажа - няма лъжа, която да съм написала; всичко бих го написала и сега. Да, но има неща, които не написах - и е лесно да кажа "не ми даваха", далеч по-трудно е да призная, че не съм направила опит да ми дадат. Да, след много опити, попарвани отвсякъде, съм приела удобната каюта на моряка, комуто всеки ден младшия борден офицер свежда мъдрите указания на капитана. Ей това е приносът ми за илюзията за свободна и независима преса - фактът, че продължавах да играя ролята на младшия, комуто се свежда от старшите какво се полага. С чиста съвест обаче мога да кажа, че мръсните поръчки (политически или икономически) не ги приемах. На системата обаче съвсем не й пукаше от това - по великолепното описание на Александър Кьосев - журналистически момиченца винаги се намират. Даже се ритат коя да излезе напред.

Така се събраха в едно личният ми срив - достигнах тавана си на максимално допустимото от "властимащите"; и общественият - убедих се, че никаква трета власт, коректив и прочие не сме, а гадни слугини. Сривът беше ужасен. Но не пиша това с очакване за съжаления. Беше ужасен физически и психически срев. Трябваха ми няколко години да се съвзема. Ако някому това звучи пресилено, ще посоча известните факти, че журналистите са една от най-рисковите професии за инсулти, инфаркти, алкохолизъм и че като цяло средната продължителност на живота на журналиста е значимо по-ниска от средната за страната.

И какво стана по-нататък? Като изкушен писач (както вече се демаскирах) ще оставя историята отворена, чакаща продължението си някъде в друг постинг. А ще приключа с това, с което започнах основната история. Всяка добра история започва с нещо, към което във финала се връща. Не се връща буквално, а в течението на разказа го е разгърнала, извадила вътрешните му драматизми и неочакваните потенции, разбила е изглеждащата му едноплановост и яснота, понякога го е обърнала в собствената му противоположност (а противоположгността на нещо е същото нещо с обратен знак, м?) Но за да не се отплесна сега в историята как се пишат истории (а постоянните читатели на блога ми знаят, че си умирам да наслагвам истории в истории като матрьошки), ще кажа простичко:

Цялата тая история можеше да не я разказвам, защото нямаше да се е случила. Ако имаше по мое време училищни психолози и развита counceling (не мога да намеря превода) система - професионалисти, занимаващи се с психологически консултации на тийнейджърите, пристъпващи към зрелостта. Всеки от тях би ми казал, че с моите психологически характеристикти е самоубийствено да се хвърлям в поприще като журналистическото и че дори да постигна големи успехи (което е напълно възможно по механизма на свръхкомпенсация на дефицитите), това ще финишира с крах от някакъв вид - соматичен, психологически, семеен, общожитейски.

Gödel, Escher, Bach

Свалих си наскоро целия Бах - да, целия, на Isohunt го намерих, и невероятно ми е хубаво. 4 диска мр3-ки - вярно, че качеството по дефиниция не е същото като аудио CD, но за нетренирано ухо (като моето) това няма значение. Бах като музика е фантастично удоволствие, но се срещам сега с нещо още по-голямо - книгата "Gödel, Escher, Bach" (кратко - GEB), която ми изпрати Глигуна.


Трудно е да се каже за какво е тя. Според различни ревюта - за съзнанието и изкуствения интелект; за същността на Аз-а /съзнанието/; за начините, по които живите същества познават себеподобните си, различавайки ги от неживите (например защо смятаме, че една котка е по-близо до нас отколкото един камък?) и още колко интерпретации. Причината е, че авторът - Дъглас Хофстадер, е оставил вратата отворена. Той разказва история, но не предпоставя поуката/извода/,заключението. GEB е невероятно духовно приключение - неизкушеният в математиката човек бива посветен във висшите материи на тази наука леко и без да забележи, и бива насочен към концентрация върху същността им. Общоприетото мнение е, че Хофстадер изследва въпроса дали думите и мислите следват (структурират се по) формални правила, или не. Сюжетът - доколкото при не-художествената литература може да се говори за такъв - са диалози - между Ахил и костенурката и други фантасични (в смисъл несъществуващи реално) персонажи, които търсят - какво? За разлика от много критици, които се концентрират върху проблематиката на компютрите и AI (Artificial Inteligence - изкуствен интелект), аз възприемам книгата по-фундаментално. За мен тя е опит за отговор на един стар въпрос, зададен от епископ Джордж Бъркли: "Как един дух познава друг дух?" Това звучи твърде философски, но преведено на обикновен език е ясно, макар и нетривиално: как знаем, че има други хора, т.е. че другите хора са като нас (в смисъл - чувстват, мислят, преживяват)? Никой не се съмнява, че съществува, което значи, че чувства и мисли, но откъде и възоснова на какво смята, че има и други, които правят това? Бъркли търси отговора в Бога. Неговото наличие гарантира интерсубективността (възможността духовете да комуникират помежду си).

Частно и гадно потвърждение например са серийните убийци и подобен род социопати - от психологическа гледна точка те не възприемат другите хора като подобни на себе си, те ги възприемат като предмети - което пък ни води към въпросите за смисъла на съдебното наказание, за човешката природа., респ. генетиката като основание за легална дискриминация - но това е друга тема.

Е такива рабопи си мисля като чета GEB. Много трудно се чете. Не само защото английският ми не е добър. Книгата е много езиково базирана (работи на база език - сиреч самообосновава се, което поражда непрекъснато парадокси), което е карало години наред да се смята за непреводима.

Като казах "самообосноваване", тряьбва да поясня, защото това е фундаментално (не само за книгата) понятие. На английски е self-reference. Смисълът е - дадено нещо обьяснява себе си, позовавайки се на самото себе си. Което води до парадокси, например парадокса на Ръсел. На лаическо ниво пример за това е изречението "Това изречение не е вярно". Какво имам предвид? Ако то не е вярно, значи че самото то (изречението) е вярно, което значи, че не е вярно. Помислете. Гадно, нали? Типичен пример е един от топиците на GEB - strange loops. Не знам как да преведа на български това. Хофстадер има предвид именно тези странни парадокси, възникващи от самообосноваването. Малко по-сложен пример (това е парадоксът на Ръсел): множеството на всички множества, несъдържащи самите себе си. Въпрос - какво е това множество? Ако не съдържа самото себе си, значи е член на себе си (като множество, несъдържащо себе си), т.е съдържа себе си. Мислете колкото искате, но парадоксът е факт. Как се преодолява: на теоретично ниво четете GEB, практическо - освен GEB ще ви помогне "инаква" литература - книгите на толтекския шаман Дон Мигел Руис, книгите на Станислав Гроф (психиатър от трансперсоналата школа, работещ със и чрез изменени състояния на съзнанието), ако щете и Кастанеда четете - но не като екзотика (чешеща вътрешното ви Аз), а като практически наръчник.

Май влязох в друга тема - Пътят на воина, така че стоп дотук. Прочетете GEB. Забравих - защо GEB, къде тук са Ешер и Бах? Ами на мястото си са. С примери и творчеството им и техния анализ Хофстадер показва всеобщността и валидносттта на твърдениятна си. Техните творби са изоморфни - структурите на Баховите композиции, графиките на Мориц Ешер и теоремите на Курт Гьодел.

>Ае дотук, че още се боря с книгата.