Аз бях зам.шеф на пресцентъра на Жан Виденов. Кой го интересува това, ще кажете. И ще бъдете прави - ами никого на пръв поглед. Макар че олигархията се опита да изтрие отвсякъде следите, че ме е имало, все още в българския нет има следи за мен --> http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=927&elementID=314579054§ionID=5
И изглежда, че все пак някого интересувам, понеже почти всеки пети мой постинг в блога ми или във фейсбука среща отговор от типа "плюеш ГРОБ, а си комунистка, защото работеше за Виденов" или "вие, гадните костовисти, които сте комунисти, защото сте от Виденов". Вярно е, че изглежда малко като словесна салата *. Но все пак мисля че е добре да изясня защо работих 11 месеца за кабинета на г-н Виденов, след което си подадох оставката и напуснах . Не за да се оправдавам - няма за какво. А за да е ясно в името на какво. И за да е ясно - против какво.
Г-н Виденов ме покани в лично качество. Макар че бях десен журналист. Защото му трябваше професионален коректив в конкретна област - медиите. Не бях член на неговата партия БСП. Не съм била член и на предишата му партия БКП. Бях изявен журналист с десни убеждения. Избран за репортер на годината №1 за 1993 година, №2 за 1992 г., №4 за 1994 г. Тогава класацията бе свръхдемократична - правеше се чрез анонимни анкети сред около 200 професионални журналисти, а не както сега - чрез явно гласуване от определени журналисти, угодни на организаторите.
Та защо Жан ме покани мен? В средата на 90-те години на миналия век той разбра, че идва движение надясно в световен мащаб и мислеше, че добрият път за България и за българите е да тръгнат по тоя път, но в лентата на социалната пазарна икономика ала Финландия и изобщо на скандинавския модел. А не в лентата на дивашкия неолиберален англосаксонски модел. Абе, и германско-австрийският модел щеше да е по-добър. Питайте сега Иван Костов, гарантирам ви, че той ще каже най-добри думи не за скандинавците, но за германците.
Обаче не му позволиха на Жан да готви друго освен англосаксонската рецепта. Днес е ясно кои и защо. Основно и преди всичко властните фигури в БСП през 90-те години - Лилов и Луканов. СДС го нямаше никакво на политическата сцена, за да позволява или забранява. Мит и лъжа е, че десните, разбираш ли, умрялото СДС плюс някакви мутри, плюс някакви посолства били го били свалили. Десните бяха аут. БСП си го свалиха. Лукановият клан искаше див капитализъэм, за да циментира позициите си в икономиката. Лиловият клан искаше също див капитализъм, за да циментира позициите си в партията - т.е. на него му трябваха дивашки експлоатирани хора, на които партията да е единствена опора. Не зная и до днес кой от двамата е по-гнусен и по-отвратителен.
И по този начин - чрез съвместните усилия на двата крокодила Лилов и Луканов - визията на Жан за социална масова приватизация и за социален капитализъм, подобен на скандинавския, която бе насочена към максимална полза за обикновените хора, бе блокирана. Е, Жан ме покани да работя за него в името на това да блокираме двата дивашки олигархични клана. Когато малко преди първата година разбрах, че Жан няма сили - или безразсъдна смелост - да се бори докрай, си подадох оставката.
Толкоз. Но момчето Жан поне опита. Както и аз.
*Шизофазия - Крайна и най тежка разновидност на разкъсаното мислене е т.нар. шизофазия, известна още като словесна салата. При нея се нанизват една след друга отделни думи. Произнасят се много слова без връзка и неоформени в определени мисли. При шизофазичната реч, разбира се могат да се срещат отделни добре формулирани изрази. Характерно е обаче преобладаването на набор от думи. Разкъсаното мислене се наблюдава при болните от шизофрения.
Показват се публикациите с етикет Същност и смисъл. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Същност и смисъл. Показване на всички публикации
петък, 3 май 2013 г.
понеделник, 29 април 2013 г.
Да те следват в социалните мрежи - какъв е смисълът
Сега видях, че имам 115 фоловери в Twitter. За други миоже да не е много, но за мен е много. Защото това е огромна отговорност. Не си давах досега сметка за това колко е огромна отговорност. Тези хора ме четат, значи вярват в мен, разчитат на мен.. Не си давах досега сметка за това. Сега си давам. Вече мисля не само за себе се. Разбирам. Осъзнавам. Вече мисля не само за себе се.
събота, 27 април 2013 г.
Псето си захапа опашката. 3. Система на организираните халюцинации.
И въпреки мързела ми да пиша смислено, не мога да не отбележа
идентичността на идеите за реалността като система на организирани
халюцинации и за обществото като система на организираните имиджи.
Защото става дума за едно и също - за халюцинаторната реалност, в която
живеем. В този смисъл всеки разумен човек може да разглеждаме като
програмист ("системен хакер" в друга терминология) - човек,
който прави дисекция на халюцинаторната реалност и по-такъв начин й
отнема основанието за съществуване. Защото не можеш да вярваш в нещо,
когато знаеш механизма зад него. Поради всичко това се осъзнавам като
системен хакер. Което пък съвсем не е удоволствие, но се отплесвам към
друга тема.
Винаги властта в обществото се е реализирала, създавайки халюцинаторни реалности, но чак сега, с постиженията на дигиталните технологии и комуникациите, можем да направим тяхната прецизна патоанатомия. Подобна на тази, която прави Иван Попов в книгите и статиите си. Затова ще пейстна негов цитат, който прекрасно разказва мислите ми (а и защото ме мързи да ги формулирам, а пък ми напират):
"...масовите знания са абсолютно недостатъчни за каквато и да била истински рационална оценка на реалността. Един пример: 99% от българите не знаят как работи капитализмът! (В който, ако не живеем днес, поне по идея го строим.) Нещата не опират само до икономическа изостаналост на общественото ни съзнание – в САЩ сигурно 90% също не отбират много-много от подобни неща, макар че се смятат за "икономически здравомислещи" и горещо застъпват една или друга гледна точка (така се държат впрочем и нашенците). Икономическото ни съзнание борави с образи и митове, а не с наистина рационални картини; може би затова всяка реформа води до точно обратните резултати на онези, за които са си мислели хората, гласували уж за реформата...
По същия начин огромното мнозинство не знае как работи демокрацията, в която уж живеем, но чиято реалност си описваме горе-долу така "рационално", както преди пропагандистите (а и контрапропагандистите) описваха реалността на социализма. Как тогава масовият човек да гласува рационално? Някои ще възразят – той, човекът, винаги може да оцени как е живял преди и как живее сега и да разбере кой е крив и кой прав. Това възражение обаче е безсмислено. Защото човекът не може да оцени кой, какво и защо е виновен за лошия живот – и отново ще попадне в плен на "образите на рационално мислене", родени от пропагандата. Или пък – ако животът му е добър – може да му се внуши, че е можело да бъде много по-добър, но пречат съответните зли сили. Или пък – ако се вземе предвид шопската максима "Я не сакам на мене да е добре, а на Вуте да е зле" – да се внуши, че рационално е да гласува срещу онези, които живеят добре... И тъй нататък. Вместо рационален вот имаме имиджи на рационален вот; вместо антикризисни програми – имиджи на антикризисни програми (програмите дори да ги има, масовият избирател не може да ги оцени).
И това не е проблем (както някои мислят, че ще обявим) на особена калпавост на демократичната система или особено изявена тъпота персонално на българските избиратели. Подобна е ситуацията в много по-"разумни" области. Да вземем уж най-рационалната дейност – икономическата, и в нея уж най-интелектуалната област – консултантските услуги. Ето какво признава съвсем откровено стратегическият консултант Сергей Дацюк: "Клиентът [на консултантските услуги] не знае и не може да знае какво иска. Ако знаеше, нямаше да му е нужен консултант... [Съвсем като в китайската мъдрост: ако знаеш въпроса – знаеш и половината отговор! (б.м. – И.П.)] Затова позицията на консултанта се заключава в активно формиране на поръчката и влияние върху нейното съдържание, а не само върху цената." И така: понеже клиентът не знае какво иска, му измъкват парите (немалко!), за да разбере какво е искал! Ако това е рационално поведение... Но все пак какво мотивира този клиент, кое го кара да хвърли съответните пари? Ясно какво – ИМИДЖЪТ на консултанта в частност и на консултантския бранш като цяло."
И въпреки мързела ми да пиша смислено, не мога да не отбележа идентичността на идеите за реалността като система на организирани халюцинации и за обществото като система на организираните имиджи. Защото става дума за едно и също - за халюцинаторната реалност, в която живеем. В този смисъл всеки разумен човек може да разглеждаме като програмист ("системен хакер" в друга терминология) - човек, който прави дисекция на халюцинаторната реалност и по-такъв начин й отнема основанието за съществуване. Защото не можеш да вярваш в нещо, когато знаеш механизма зад него. Поради всичко това се осъзнавам като системен хакер. Което пък съвсем не е удоволствие, но се отплесвам към друга тема.
* За по-добро разбиране на изглеждащото като шашавост писание е препоръчително да видите Хакерите, Мирогледът на хакера и Втори живот.
Псето си захапа опашката. 3. Система на организираните халюцинации.
Система на организираните халюцинации*
Винаги властта в обществото се е реализирала, създавайки халюцинаторни реалности, но чак сега, с постиженията на дигиталните технологии и комуникациите, можем да направим тяхната прецизна патоанатомия. Подобна на тази, която прави Иван Попов в книгите и статиите си. Затова ще пейстна негов цитат, който прекрасно разказва мислите ми (а и защото ме мързи да ги формулирам, а пък ми напират):
"...масовите знания са абсолютно недостатъчни за каквато и да била истински рационална оценка на реалността. Един пример: 99% от българите не знаят как работи капитализмът! (В който, ако не живеем днес, поне по идея го строим.) Нещата не опират само до икономическа изостаналост на общественото ни съзнание – в САЩ сигурно 90% също не отбират много-много от подобни неща, макар че се смятат за "икономически здравомислещи" и горещо застъпват една или друга гледна точка (така се държат впрочем и нашенците). Икономическото ни съзнание борави с образи и митове, а не с наистина рационални картини; може би затова всяка реформа води до точно обратните резултати на онези, за които са си мислели хората, гласували уж за реформата...
По същия начин огромното мнозинство не знае как работи демокрацията, в която уж живеем, но чиято реалност си описваме горе-долу така "рационално", както преди пропагандистите (а и контрапропагандистите) описваха реалността на социализма. Как тогава масовият човек да гласува рационално? Някои ще възразят – той, човекът, винаги може да оцени как е живял преди и как живее сега и да разбере кой е крив и кой прав. Това възражение обаче е безсмислено. Защото човекът не може да оцени кой, какво и защо е виновен за лошия живот – и отново ще попадне в плен на "образите на рационално мислене", родени от пропагандата. Или пък – ако животът му е добър – може да му се внуши, че е можело да бъде много по-добър, но пречат съответните зли сили. Или пък – ако се вземе предвид шопската максима "Я не сакам на мене да е добре, а на Вуте да е зле" – да се внуши, че рационално е да гласува срещу онези, които живеят добре... И тъй нататък. Вместо рационален вот имаме имиджи на рационален вот; вместо антикризисни програми – имиджи на антикризисни програми (програмите дори да ги има, масовият избирател не може да ги оцени).
И това не е проблем (както някои мислят, че ще обявим) на особена калпавост на демократичната система или особено изявена тъпота персонално на българските избиратели. Подобна е ситуацията в много по-"разумни" области. Да вземем уж най-рационалната дейност – икономическата, и в нея уж най-интелектуалната област – консултантските услуги. Ето какво признава съвсем откровено стратегическият консултант Сергей Дацюк: "Клиентът [на консултантските услуги] не знае и не може да знае какво иска. Ако знаеше, нямаше да му е нужен консултант... [Съвсем като в китайската мъдрост: ако знаеш въпроса – знаеш и половината отговор! (б.м. – И.П.)] Затова позицията на консултанта се заключава в активно формиране на поръчката и влияние върху нейното съдържание, а не само върху цената." И така: понеже клиентът не знае какво иска, му измъкват парите (немалко!), за да разбере какво е искал! Ако това е рационално поведение... Но все пак какво мотивира този клиент, кое го кара да хвърли съответните пари? Ясно какво – ИМИДЖЪТ на консултанта в частност и на консултантския бранш като цяло."
И въпреки мързела ми да пиша смислено, не мога да не отбележа идентичността на идеите за реалността като система на организирани халюцинации и за обществото като система на организираните имиджи. Защото става дума за едно и също - за халюцинаторната реалност, в която живеем. В този смисъл всеки разумен човек може да разглеждаме като програмист ("системен хакер" в друга терминология) - човек, който прави дисекция на халюцинаторната реалност и по-такъв начин й отнема основанието за съществуване. Защото не можеш да вярваш в нещо, когато знаеш механизма зад него. Поради всичко това се осъзнавам като системен хакер. Което пък съвсем не е удоволствие, но се отплесвам към друга тема.
* За по-добро разбиране на изглеждащото като шашавост писание е препоръчително да видите Хакерите, Мирогледът на хакера и Втори живот.
петък, 26 април 2013 г.
Псето си захапа опашката. 1. Камък в градината на социолЪзите.
Виждали сте проскубано улично псе. Дръгне се, хапят го по проскубаната козина всякакви бълхи и паразити и от време навреме се вбесява и почва неистово да се хапе там, където най-болезнено го хапят гадовете - по долния край на на гърба. Което пък произвежда най-големия сеир за околните - горкият пес се върти да си хапе опашката.
Посмяхте ли се достатъчно? Ха здрасти! Вие сте тези песове.
23 години си хапете опашките. 23 години ви ядат бълхите на досиетата и ту се чешете, ту ги гоните опашките и пак ви хапят и ви сърби.
Та в тази връзка да припомня стари неща, дета писах преди почтни десет гдини. Знам ли, че ще звучат и днес актуално:
Ще започна с нещо много просто, което социолЪзите са учили в университета и знаят - че модерното общество се базира на анонимната власт, сиреч на властта на законите и на безличната бюрокрация. В законите не се съмняваш, защото те са за всички, в бюрокрацията също - защото тя служи на всички. Учили са тия ...лЪзи Макс Вебер. Но не го ебават това нашите социолЪзи Ако го правеха, щяха не само да препитват непрекъснато за рейтинг и изборни нагласи гаче ли мерят температура на туберкулозен, а щяха да задават и въпроси от типа:
- Смятате ли, че Бойко Борисов, респ. БСП, респ. който и да е може да реши проблема с безработицата, респ. с доходите, респ. който и да е проблем.
С което искам да кажа, че такива въпроси по определен начин разграничават патриархалното усещане за "месия", за "добрия цар" от рационалната представа на гласоподавателя в модерния свят за избраниците му като изпълняващи определена негова поръчка.
Да оставим настрана, че ако се интересуваха от това разграничаване, можеха да задават и отворени въпроси след затворения - как смятате, че той /те ще решат този проблем.
Ама социолЪзите за реалните настроения и дълбоките им основания хич не ги е еня. Затова отвреме навреме биват изненадани от изборните резултати, които не съвпадат с прогнозите им. Както селският бик изненадал черната крава ;-)
А прекрасните думи "социолЪзи" и "социолЪгия" са от "Хакери на човешките души" на Иван Попов. За съжаление, монополната картелна структура на българското книгоразпространение прави практически невъзможно разпространението на подобни велеколепни книги на нови автори. Надявам се само финансовите трудности пред веригитеда да доведат до краха им, за да се демонополизира пазарът на книгоразпространението, което ще е в интерес на читателите и авторите. "Пингвините" са не по-малко вредни от "Лукойл". Но в единия случай иде реч за бензина и всеки скача, защото го удря в джоба. А в другия - за книги, при условие, че 70% от българите не купуват книга през годината.
Посмяхте ли се достатъчно? Ха здрасти! Вие сте тези песове.
23 години си хапете опашките. 23 години ви ядат бълхите на досиетата и ту се чешете, ту ги гоните опашките и пак ви хапят и ви сърби.
Та в тази връзка да припомня стари неща, дета писах преди почтни десет гдини. Знам ли, че ще звучат и днес актуално:
Камък в градината на социолЪзите
Ще започна с нещо много просто, което социолЪзите са учили в университета и знаят - че модерното общество се базира на анонимната власт, сиреч на властта на законите и на безличната бюрокрация. В законите не се съмняваш, защото те са за всички, в бюрокрацията също - защото тя служи на всички. Учили са тия ...лЪзи Макс Вебер. Но не го ебават това нашите социолЪзи Ако го правеха, щяха не само да препитват непрекъснато за рейтинг и изборни нагласи гаче ли мерят температура на туберкулозен, а щяха да задават и въпроси от типа:
- Смятате ли, че Бойко Борисов, респ. БСП, респ. който и да е може да реши проблема с безработицата, респ. с доходите, респ. който и да е проблем.
С което искам да кажа, че такива въпроси по определен начин разграничават патриархалното усещане за "месия", за "добрия цар" от рационалната представа на гласоподавателя в модерния свят за избраниците му като изпълняващи определена негова поръчка.
Да оставим настрана, че ако се интересуваха от това разграничаване, можеха да задават и отворени въпроси след затворения - как смятате, че той /те ще решат този проблем.
Ама социолЪзите за реалните настроения и дълбоките им основания хич не ги е еня. Затова отвреме навреме биват изненадани от изборните резултати, които не съвпадат с прогнозите им. Както селският бик изненадал черната крава ;-)
А прекрасните думи "социолЪзи" и "социолЪгия" са от "Хакери на човешките души" на Иван Попов. За съжаление, монополната картелна структура на българското книгоразпространение прави практически невъзможно разпространението на подобни велеколепни книги на нови автори. Надявам се само финансовите трудности пред веригитеда да доведат до краха им, за да се демонополизира пазарът на книгоразпространението, което ще е в интерес на читателите и авторите. "Пингвините" са не по-малко вредни от "Лукойл". Но в единия случай иде реч за бензина и всеки скача, защото го удря в джоба. А в другия - за книги, при условие, че 70% от българите не купуват книга през годината.
събота, 20 април 2013 г.
Румяна Бъчварова, Бойко Борисов или може би за приятелството. Знам ли и аз...
В този блог нееднократно съм плюла Румяна Бъчварова. Бивш социолог. Казвам бивш. Защото според мен когато станеш шеф кабинет на министър-председателя, вече не си социолог. Може да е временно, но докато изпълняваш длъжността, не можеш да си социолог. Ако я изпълняваш съвестно, разбира се. Едното не се връзва с другото. Защото си пристрàстен. Ако искаш да си социолог, няма да си шеф на кабинета, а ще се конкурираш по обявени обществени поръчки за конкретни емпирични изследвания. Знам го, защото бях журналист, който стана зам.шеф на пресслужбата в кабинета на Виденов, (плюли са ме много за това, но хората, които ме познават, знаят коя icъм и каква съм). Познавам и Румяна Бъчварова и знам, че и тя го знае - не че знае това което съм била (тя го знае), а знае това, което става, когато прекрачиш от една независима професия във властта. Дори не като властник, а като прекрачиш на административно-обслужваща и същевременно изключително влияеща върху властта длъжност.
Затова се изненадах от нещо, което тя пусна в сураттефтера оня ден. Защото тя по принцип не пише там, винаги съм възприемала нейното френдване, дори на отявлени плювачи като наша милост, като своего рода прихващане на пулса в Мрежата ради честта и името на нейния патрон . И за сефте виждам нейна активна изява, а не пасивно наблюдение. Която изява - честно казано, на тийнеджърски език, ме изкефи. Тя разказа една притча за приятелството, която ме накара да се замисля и която си струва да цитирам:
Замислих се. Не само по принцип. А за конкретната Руми Бъчварова и за конкретния Бойко Борисов. И ми се струва, че вместо да търся подходящи думи (а не знам дали бих могла да намеря такива), с които да опиша чувството, което усетих, четейки този, може би първи и последен неин постинг във фейсбук, че това чувство е най-добре да изразя с тази фотоистория:
Предишни мои публикации, свързани - къде повече, къде по-малко, с Румяна Бъчварова. Все плювачески. За което не че се извинивям, ама се размислих дали... защото... поради що... и защо... Такива ми разни. Въпросите са сериозни. А многоточията обозначават собствения ми мързел да ги развия подробно. Който разбира, е разбрал. Който не разбира, за какво му е?
Юлияна Плевнелиева може да бъде скрит коз на президента
Бойко e като "Фобос-Грунт". Жал ми е за Румяна Бъчварова.
Цената на Бойковата суета е здравето на 30 деца. Това, че замяза на Тато, не го обсъждам
Десетте тона и малоумника Цецко (тъпака с апартаментите)
Алексей Вишня - Кто мог бы быть президентом? (видео + анализ на актуалното положение)
Путин мутит. Видео плюс некои размисли за Бойко и Румяна Бъчварова
Затова се изненадах от нещо, което тя пусна в сураттефтера оня ден. Защото тя по принцип не пише там, винаги съм възприемала нейното френдване, дори на отявлени плювачи като наша милост, като своего рода прихващане на пулса в Мрежата ради честта и името на нейния патрон . И за сефте виждам нейна активна изява, а не пасивно наблюдение. Която изява - честно казано, на тийнеджърски език, ме изкефи. Тя разказа една притча за приятелството, която ме накара да се замисля и която си струва да цитирам:
По дълъг и уморителен път вървял човек с куче. Двамата били напълно изтощени. Изведнъж видели пред себе си оазис: прекрасни порти, зад оградата-музика, цветя, ромолене на ручеи.
-Какво е това? - попитал пътешественикът пазача на портата.
-Това е рая. Ти вече си мъртъв, можеш да влезеш и да си починеш истински.
-Има ли вода?
-Колкото искаш - чисти фонтани, прохладни басейни.
-А ще ми дадат ли храна?
-Колкото поискаш.
-А кучето?
-Съжалявам, с кучета не може! То трябва да остане тук.
Пътешественикът продължил нататък. Скоро стигнал до една ферма. На портата също имало пазач.
-Може ли да пием вода тук? - попитал човекът с кучето пазача.
-Да, на двора има кладенец.
-А кучето ми?
-До кладенеца има поилка.
-А дали ще ви се намери малко храна?
-Да, ще те нахраним.
-А за кучето?
-Ще се намери кокалче.
-Какво е това място?
-Това е рая.
-Но пазачът на оазиса, покрай който минах преди да стигна тук, ми каза, че раят е там.
-Лъже! Там е ада.
-Но как търпите това?
-Те са ни много полезни, защото до рая достигат само тези, които не изоставят приятелите си.
Замислих се. Не само по принцип. А за конкретната Руми Бъчварова и за конкретния Бойко Борисов. И ми се струва, че вместо да търся подходящи думи (а не знам дали бих могла да намеря такива), с които да опиша чувството, което усетих, четейки този, може би първи и последен неин постинг във фейсбук, че това чувство е най-добре да изразя с тази фотоистория:
Предишни мои публикации, свързани - къде повече, къде по-малко, с Румяна Бъчварова. Все плювачески. За което не че се извинивям, ама се размислих дали... защото... поради що... и защо... Такива ми разни. Въпросите са сериозни. А многоточията обозначават собствения ми мързел да ги развия подробно. Който разбира, е разбрал. Който не разбира, за какво му е?
Юлияна Плевнелиева може да бъде скрит коз на президента
Бойко e като "Фобос-Грунт". Жал ми е за Румяна Бъчварова.
Цената на Бойковата суета е здравето на 30 деца. Това, че замяза на Тато, не го обсъждам
Десетте тона и малоумника Цецко (тъпака с апартаментите)
Алексей Вишня - Кто мог бы быть президентом? (видео + анализ на актуалното положение)
Путин мутит. Видео плюс некои размисли за Бойко и Румяна Бъчварова
четвъртък, 7 март 2013 г.
Деца, боя се зарад вас. В смисъл Терминал 1 и Терминал 2
Аз съм хумантерен човек по природа. И това е страшно. Защато виждам в тъмните и безнадежднн текстове това, което повтаряме без никаква родова памет. Затова се изкушавам от идета да пиша на за пэлитокото като тъкъва в сегашния смисъл. А да опитвам за 10-15% хора, способни да разберат, как срамно и грозно повче от век повтаряме една и също духовна нишета. С надеждата, чея тия 10-15% днешни българи ще изпитат желанието, ще имат волята и възмностите си да я променят тая убога нищота. За да нямат техните деца единствен изход Терминал 1 и Терминал 2.
В часа на синята мъгла
На моите внучета
Найден, Малинка и Ганка
Седя и гледам от прозореца: деца
играят вън; - сега е утрината тяхна
и пролет грее на безгрижните лица.
Един ли цвят пред моите очи увяхна?
Седя и гледам: спомени придавят гръд.
Неволно пита взор посоките далеки,
където се преплитат пътища, пътеки...
Що иде тук - и кой отива там, - отвъд
сребровъздушните стени на кръгозора?
Но кой ще назове честта и кой позора?
Деца, боя се зарад вас.
Извършва слънцето заклетия си ход
над вашите глави открити. То прижуря -
и облачен дими припламнал небосвод.
Аз зная що е пек, аз зная що е буря.
Отдавна вече бдя - пребродих своя ден...
Деца, седя и гледам с горестна усмивка.
И кой ще ми натякне моята почивка?
Но на прозореца завесата пред мен
да падне чакам аз. От молниите блясък
ще свети вам по пладне. Бурята навън
ще заглушава вашия безсмислен крясък.
А без видения ще бъде моя сън.
Разръфани и прашни, вечерния хлад
най-сетне ще ви лъхне. Морно меланхолни
чела ще наведете. Спомена нерад
ще пари - като въглен - на душите болни, -
като забита и прекършена стрела.
А медлено ще чезне вечерна позлата
на висоти, остали тайна за мечтата.
И ето в оня час на синята мъгла,
когато млъква шум и тишината стене,
при своите прозорци седнали без мощ,
спомнете си, деца, спомнете си за мене
и прошепнете - лека нощ!
петък, 13 април 2012 г.
Българите сме нещастници. Защо?
"София е един тъжен град. Загрижени и печални изглеждат хората... [Тези] които среща човека по улиците, изглеждат като че са обхванати от една постоянна загриженост... И човек се обхваща понякога от един силен копнеж за хора, които не вземат живота тъй трагично, които могат да се смеят, да се шегуват." Така през 1908 г. вижда София кореспондентът на виенския вестник Neue Freie Presse.100 години по-късно, положението е по-различно, но не много. Според различни проучвания хората в България се чувстват много по-нещастни, отколкото, обективно погледнато, могат да бъдат. В класациите страната се подрежда между държави от третия свят като Хаити или Сиера Леоне...В току-що излезлия доклад за световното щастие България заема любопитна ниша. "България има най-голямата разлика в света между мястото, което би трябвало да заема в стълбицата на щастието като следствие от доходите й, и мястото, което реално заема", казва... един от авторите на доклада. По стандарт на живот българите са горе-долу в една група с Румъния, Латвия или Литва, но се виждат разположени някъде между дивото Конго, полуразрушеното Хаити и следвоенна Грузия. Това е така от доста време. Изключението на България от правилата дори накара преди време сп. Economist да озаглави текста си върху изследването за икономически растеж и себеусещане за благосъстояние с "Богати, бедни и България".
"Българският парадокс. Защо българите не са толкова щастливи,
колкото могат да бъдат и защо за това не е виновна икономиката"
Капитал, 12 апр 2012
Статията е задължителна за четене. Поне за хората, които мислят и които уважават себе си.
Наистина сме уникални. Имаме поговорка "Я не сакам на мен да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле". Учим децата вкъщи да не показват, че се чувстват добре и че имат успехи, "пред хората" да казват обратното - "За да не ти завиди някой." Ироничната фраза от шоу-предаване "Ша са оправим!" (култовото "Вариант 3" на покойната Живка Гичева) бе възприета от хората като национален слоган. На поздрава-въпрос "Как си?" е прието да отговаряме "Горе-долу". Или да почнем да се оплакваме какво лошо ни се е случило напоследък.
Преди време, вдъхновена от племенницата си Кати, започнах да отговарям на "Как си?" с "Благодаря, прекрасно! Надявам се и ти да си така". Господи, хората започнаха да ме гледат като малоумна. Някои даже питаха "Какво е станало?" Тоест, да се чувстваш добре е някакво изключение, за което трябва да има специален повод. Сега вече не ме гледат странно. Свикнаха с това, че аз съм малко нещо шашава и не трябва да ми се обръща внимание.
Кати е половин българче, с баща-британец и майка--българка (сестра ми). Говори български, всяка година два пъти идва в България (през зимната и лятната ваканция). Обаче е родена във Великобритания, Англия и е израсла сред англичани, така че ценностите й са английски. И когато започна да става съзнателен човек, някъде около тригодишна възраст, при поредното идване в България, попита майка си "Защо хората в България са винаги сърдити?" Детето не можеше да разбере това това, което ние приемаме за норма и даже не забелязваме: хората не се усмихват, гледат намусено, винаги се оплакват.
Не е причината нито последното ни място по развитие в Евросъюза, нито управляващите, нито комунизма, нито османското владичество. Ние сме си причината. И единственият начин да променим това е методът на Мюнхаузен - да се измъкнем сами за косите си от блатото. Защото щастието е до голяма степен въпрос на осъзнаване и на личен избор. Знам, че е напълно възможно, защото аз успях да го направя:
Имаше време когато доходът ми беше два-три път над средния за страната, но не се чувствах хич добре. Имах високи постижения в професионалната си сфера, имах признанието на околните и на колегите, но непрекъснато нещо не ми стигаше, нещо още трябваше постигна, за да ми е наред всичко и така като нещастен хамстер тичах в колело-въртелележка.
Разболях се от язва, невроза, сърцето ми взе да прескача, започнаха депресии, опитвах безуспешно да ги лекувам с алкохол... Усещайки, че физически съм зле, реших да се лекувам сериозно, но не само с хапове. Започнах да се вглеждам в душата си и видях, че от цялото безумно гонене на постижения и на благополучие тотално съм я забравила. Забравила съм себе си. Живея за някакви външни неща, а не за да се чувствам добре. И когато осъзнах това, намалих темпото. Престанах обръщам толкова внимание на външните постижения, а преди всичко да ме интересува моя живот като цяло. Животът ми като уникален и всеки миг като уникален. Животът ми и всеки миг от него като ценност. Така малко по малко възвърнах щастието си. Обективно погледнато сега не печеля толкова, но имам здраве и щастие. И не бих върнала нещата обратно.
петък, 6 април 2012 г.
понеделник, 12 март 2012 г.
Обречени в зоната "яваш-яваш"...
Някъде в интернетите, очевидно в антигербавите (то други интернети, характеризиращи се с наличието и на люде, можещи да формулират сложносъставни изречения, не знам да има) срещнах великолепно-песимистична (или песимистично-великолепна?) метафора защо никога няма да се оправим, защо винаги у нас ще никнат Тикви. Спестявам практически целия контекст, за да блесне великолепието на метафората:
А контекстът беше, че заедно с гърците сме в зоната "яваш-яваш". За разлика от кризисните италианци, португалци, испанци - романоезични, сиреч от "mañana " зоната. - които имат (поне теоретичен) шанс да се приобщят къмто добрата стара Европа. Северна Европа. Европа на германските езици.
Базирана на протестантската етика, според която всяко обещание, всяка договоренот, всеки договор трябва да се изпълнява. Както свързаната по опосредстван начин значимост на времето. Опосредстването е чрез планирането. Дали спазваш задълженията си (поети пред себе си или пред другите, не само хора, а изобщо външния свят, вкл. пред абстракции като времето и плана) е въпрос, равен на божествените въпроси. В смисъл, че ако си човек, призван от Бог за вечен живот (т.е. за възкресение и отиване в Рая), то това ще се проявява и в делата ти. Ако делата ти не са съвършени, значи и ти не си. "Мнозина са звани, малцина призвани" - е фундаментален принцип в протестантските конфесии. Тоест, само по това дали изпълняваш земните си задължения добре, можеш да разбереш дали си предопределен от Бога за вечен живот. А по онова време - 17-18 век въпросът за вечния живот е бил изключително важен за обикновения човек, на всекидневно ниво, не като религиозна дъра-бъра в наши дни. В католицизма е лесно. Всички отиват в рая, стига да се изповядват редовно и да ходят на служби. Православието минава и без изповед.
Самонадеяно звучи този опит за обясняване на протестанттската етика, родила капитализма, в няколко изречения. Но все пак не това ми бе целта. А просто един готин виц :-)
Срещнали се испанец и турчин и вторият запитал:
- Абе, баце, у вас често чувам един израз "mañana - mañana" (бълг. утре, произнася се маняна). Какво значи?
- Значи, че ако нещо е трябвало да се свърши до края на деня, ама не е свършено - ще то свършим утре. Е, ако не го свършим утре - ще е други ден. Или до края на седмицата. Може до края на месеца. Абе, все до края на годината ще го свършим. А какво значи вашето "яваш-яваш"?
- Абсолютно същото. Само без този елемент на прибързаност - защо пък до края на годината?
А контекстът беше, че заедно с гърците сме в зоната "яваш-яваш". За разлика от кризисните италианци, португалци, испанци - романоезични, сиреч от "mañana " зоната. - които имат (поне теоретичен) шанс да се приобщят къмто добрата стара Европа. Северна Европа. Европа на германските езици.
Базирана на протестантската етика, според която всяко обещание, всяка договоренот, всеки договор трябва да се изпълнява. Както свързаната по опосредстван начин значимост на времето. Опосредстването е чрез планирането. Дали спазваш задълженията си (поети пред себе си или пред другите, не само хора, а изобщо външния свят, вкл. пред абстракции като времето и плана) е въпрос, равен на божествените въпроси. В смисъл, че ако си човек, призван от Бог за вечен живот (т.е. за възкресение и отиване в Рая), то това ще се проявява и в делата ти. Ако делата ти не са съвършени, значи и ти не си. "Мнозина са звани, малцина призвани" - е фундаментален принцип в протестантските конфесии. Тоест, само по това дали изпълняваш земните си задължения добре, можеш да разбереш дали си предопределен от Бога за вечен живот. А по онова време - 17-18 век въпросът за вечния живот е бил изключително важен за обикновения човек, на всекидневно ниво, не като религиозна дъра-бъра в наши дни. В католицизма е лесно. Всички отиват в рая, стига да се изповядват редовно и да ходят на служби. Православието минава и без изповед.
Самонадеяно звучи този опит за обясняване на протестанттската етика, родила капитализма, в няколко изречения. Но все пак не това ми бе целта. А просто един готин виц :-)
Увод към една друга тема. Който се отплесна къмто основанията (Тезиси за алтерглобализма)
Ще опитам да изложа тезата си максимално просто и кратко, защото целта ми не е читателят ми да чете журналистическо разследване с всичките му кусури - като почнем от невинаги проверената информация и стигнем до предначертаната/предпоставенета изходна позиция. Целта ми е да изложа теза.
Отварям скоба:
В класическата логика, както и в ранната и класическа западноевропейска/католическа християнска философия излагането на теза е било нещо много важно и нелеко. Нещо, което изисква учене, подготовка. Затова, междудругото, възникват днешните университети. Къмто 12 век сие създават като школи за учене на мислене. В източноправославната философска традиция се набляга на съвършено друг аспект на познанието - характерен за Изтока. На мистичното знание (Григорий Палама и исихастите са особено интересни в това отношение), на ирационалното, трансцендентно познание. Тоест, на преживяването, а не на мисълта. На тази мисловна традиция в частност се базира историческото изоставане на Югоизточна Европа и Русия. Но не мисля, че този подход е историческа и духовна задънена улица, напротив. Днешното време се нуждае от нови визионери на духовното. Засега ги няма..
Класическите алтерглобалистки хора, появили се хиляди и десетки хиляди в алтерглобалистките контрасъбития от началото на новото хилядолетие; движенията Occupy Wallstreet в САЩ и подобните "Окупирай...",; децентрализирани дифузни групи с тенденция да ползват механизмите на движенията - Anonymous или Indymedia; сапатистите на Субкоманданте Маркос; движенията за правата на животните, вкл. Animal Liberation Front, които ФБР и ЦРУ квалифицират като заплаха за националната сигурност (!); всякаквите grassroots групи - от нашите "Спаси, дари на...", посветено на събирането на пари за деца, нуждаещи се от лечение в чужбина, през тези, които организират т.нар. хранителни банки за бедните и социалноизключените (дето ограниченият до догмите сегашен финансов министър Дянков не иска да им даде данъчни облекчения), до латиноамериканските своеобразни кооперативи за съвместно производство и обмен, базирани не само на пазарна стойност, но и на ценности... изобщо всички самоорганизиращи се "отдолу" ("grassroots") - не от някакви лидери, а от обикновени хора, свързани от солидарността си, базирана на основни ценности, човешки общности - всичко това ново, което се ражда, няма свои пророци. Не толкова няма Мохамед, Иисус, Буда. По-скоро няма посветените на ценностите европейски и американски протестантски лидери от 18-19 век . Няма съмишлениците на Ганди. Няма визионери.
Има активни действия, насочени към промяна на настоящето, но няма цялостни, завладяващи и оттам убеждаващи масовия човек картини, представи, образи на новото, което искаме. Ако щете, няма Маркс на новото - да ни начертае и аргументира необходимостта и неизбежността от едно ново общество, основано на нови ценности.
Мисля, че когато кризата (не конкретната - много сериозна, но все пак ограничена в икономически параметри криза) наближи апогея си, визионерите ще се появат. Когато започне да се свършва петролът. И цялата късномодерна цивилизация (т.е.откъм 30-те години насам) започне да се разпада. Когато светът ни започне да се превръща в този, който сме гледали в "Лудия Макс". В "12 маймуни". В множеството сериали за постапокалипсиса, последният от които у нас е "Живите мъртви". Когато се реализират антиутопиите на писателите-фантасти.
А сега? Не зная... Всеки сам прави избор. Дали да отиде на протест - срещу ACTA, срешу шистовия газ, срещу тричането на кучета, срещу забраната на тревата.; дали да участва в акция за нещо конкретно - да събира пари за тежкоболни деца за лечение в чужбина, или да участва в DDoS атака на Anonymous срещу сайт/сървър на мракобесната власт.... Властта на гигантските безлични транскорпорации, на глобалния капитал и свързаната с него глобална бюрокрация.
Аз за себе си знам. Отивам на протести, чиите каузи споделям. Съответно участвам в акции, чиито каузи споделям и на които мога да отделя време,, труд, усилия. На тези, чиито каузи не съответстват на моите убеждения, не ходя и не участвам. Но уважавам хората, които ги правят. Те са същите като мен. Правят новото "отдолу", без да имат картина какво трябва да бъде то. И понякога се опитвам да разказвам тези ми мисли за необходимостта и неизбежността на Глобалната промяна на други. Както сега.
А бях започнала да пиша обещания пост за Алексей и Бойко, в който да обясня защо те не са алтернативи, а точно обратното - две лица на една и съща монета. Но в хода на писането скобата, която отворих, за да поясня подхода си, се разшири). И очевидно за мен стана, че е неморално и дълбоко нередно тия две примитивни същества да ги слагам в текст, който ми излиза от сърцето. Даже не е въпросът в моето сърце. А за това, че обсъждам ценности, основополагащи за човека ценности.
Отварям скоба:
В класическата логика, както и в ранната и класическа западноевропейска/католическа християнска философия излагането на теза е било нещо много важно и нелеко. Нещо, което изисква учене, подготовка. Затова, междудругото, възникват днешните университети. Къмто 12 век сие създават като школи за учене на мислене. В източноправославната философска традиция се набляга на съвършено друг аспект на познанието - характерен за Изтока. На мистичното знание (Григорий Палама и исихастите са особено интересни в това отношение), на ирационалното, трансцендентно познание. Тоест, на преживяването, а не на мисълта. На тази мисловна традиция в частност се базира историческото изоставане на Югоизточна Европа и Русия. Но не мисля, че този подход е историческа и духовна задънена улица, напротив. Днешното време се нуждае от нови визионери на духовното. Засега ги няма..
Класическите алтерглобалистки хора, появили се хиляди и десетки хиляди в алтерглобалистките контрасъбития от началото на новото хилядолетие; движенията Occupy Wallstreet в САЩ и подобните "Окупирай...",; децентрализирани дифузни групи с тенденция да ползват механизмите на движенията - Anonymous или Indymedia; сапатистите на Субкоманданте Маркос; движенията за правата на животните, вкл. Animal Liberation Front, които ФБР и ЦРУ квалифицират като заплаха за националната сигурност (!); всякаквите grassroots групи - от нашите "Спаси, дари на...", посветено на събирането на пари за деца, нуждаещи се от лечение в чужбина, през тези, които организират т.нар. хранителни банки за бедните и социалноизключените (дето ограниченият до догмите сегашен финансов министър Дянков не иска да им даде данъчни облекчения), до латиноамериканските своеобразни кооперативи за съвместно производство и обмен, базирани не само на пазарна стойност, но и на ценности... изобщо всички самоорганизиращи се "отдолу" ("grassroots") - не от някакви лидери, а от обикновени хора, свързани от солидарността си, базирана на основни ценности, човешки общности - всичко това ново, което се ражда, няма свои пророци. Не толкова няма Мохамед, Иисус, Буда. По-скоро няма посветените на ценностите европейски и американски протестантски лидери от 18-19 век . Няма съмишлениците на Ганди. Няма визионери.
Има активни действия, насочени към промяна на настоящето, но няма цялостни, завладяващи и оттам убеждаващи масовия човек картини, представи, образи на новото, което искаме. Ако щете, няма Маркс на новото - да ни начертае и аргументира необходимостта и неизбежността от едно ново общество, основано на нови ценности.
Мисля, че когато кризата (не конкретната - много сериозна, но все пак ограничена в икономически параметри криза) наближи апогея си, визионерите ще се появат. Когато започне да се свършва петролът. И цялата късномодерна цивилизация (т.е.откъм 30-те години насам) започне да се разпада. Когато светът ни започне да се превръща в този, който сме гледали в "Лудия Макс". В "12 маймуни". В множеството сериали за постапокалипсиса, последният от които у нас е "Живите мъртви". Когато се реализират антиутопиите на писателите-фантасти.
А сега? Не зная... Всеки сам прави избор. Дали да отиде на протест - срещу ACTA, срешу шистовия газ, срещу тричането на кучета, срещу забраната на тревата.; дали да участва в акция за нещо конкретно - да събира пари за тежкоболни деца за лечение в чужбина, или да участва в DDoS атака на Anonymous срещу сайт/сървър на мракобесната власт.... Властта на гигантските безлични транскорпорации, на глобалния капитал и свързаната с него глобална бюрокрация.
Аз за себе си знам. Отивам на протести, чиите каузи споделям. Съответно участвам в акции, чиито каузи споделям и на които мога да отделя време,, труд, усилия. На тези, чиито каузи не съответстват на моите убеждения, не ходя и не участвам. Но уважавам хората, които ги правят. Те са същите като мен. Правят новото "отдолу", без да имат картина какво трябва да бъде то. И понякога се опитвам да разказвам тези ми мисли за необходимостта и неизбежността на Глобалната промяна на други. Както сега.
А бях започнала да пиша обещания пост за Алексей и Бойко, в който да обясня защо те не са алтернативи, а точно обратното - две лица на една и съща монета. Но в хода на писането скобата, която отворих, за да поясня подхода си, се разшири). И очевидно за мен стана, че е неморално и дълбоко нередно тия две примитивни същества да ги слагам в текст, който ми излиза от сърцето. Даже не е въпросът в моето сърце. А за това, че обсъждам ценности, основополагащи за човека ценности.
петък, 2 март 2012 г.
Путин - Все умрут, а я останусь. Кавърверсия на великия Виктор Цой (видео)
Колкото повече приближаваха утрешните руски президентски избори , толкова повече руският господар ставаше обект на народното творчество. И от леви, и от десни, и от комунистически, и от националистически..., и от съвсем неполитически - от чисто човешки позиции.
Този клип е такъв. На обикновения човек, на когото вече му е писнало.
Непознаващите руската култура в последните 20-30 години (което е огромен грях на бг медиите) не разпознават културния цитат и съответно не могат да възприемат ироничното му обръщане наопаки. Култовият цитат "Мы ждем перемен" от едноименната песен на на група "Кино" с водещ вокал и китарист Виктор Цой.
Този клип е поредния от хитовия цикъл "Гражданинът-поет" на Дмитрий Биков.Поетът обяснява, че след речта на Путин на 23 февруари в Лужники, е решил, че трябва да направи кавър на безсмъртните "Перемен" на Виктор Цой. Изпълнител е Михаил Ефремов.
Аз знам, че тази песен "Мы ждем перемен" е изключително важна за разбирането на руската душа и руската действителност. Затова вече веднъж пусках клип с тази песен. Но, без да крия суетността си, фактът, че Биков прави неин ремикс, само показва колко е важна. Всеки, който иска да усети изцяло перверзната травестия, на която Путин подложи Русия, трябва да види първо - преди травестийния антипутински клип на Биков/Ефремов . истинската песен.
Без безкомпромисната грубост на онзи текст от края на 80-те, станал култ и за последващите поколения е невъзможно да разберем поредния, случил се пред очите ни, възход и крах на Русия. Както няма да разберем и започващият й нов цикъл.
Култовите думи на Цой: "Мы ждем перемен" в края на 80-те станаха не лозунг, а безпрецедентно и неприемащо отказ искане на народа към властта - "Така повече не можем. Искаме промени".
Сега можем да погледнем и от травестийната путинска гледна точка: Искахте промени? Получихте ги. Ама не били такива каквито сте искали? Че кога сме се договаряли какви да са?
И в това Путин, путинците и техните бг клонинги им са прави. Искахме промени и не е като да не сме ги получили. Ама не се договорихме какви, и затова ТЕ си направиха като за ТЯХ. Техните промени. Затова публикувам отново не само клипа "Мы ждем перемен", а и целия ми пост за него отпреди година и половина. Защото всичко, за което говорех и говоря, е същото. У нас, както и в Русия.
В края на 80-те ние, обикновените хора, бяхме заразени с идеята, че са нужни промени. За някои от нас, и за елита - елит не е мръсна дума, а също така не е равен на силиконки, ритнитопковци, мафиоти и прочие герои на светските хроники - та на този елит ни бе ясно, че трябват промени.
Всъщност бе ясно на всички, сиреч и на простия народ. Разликата (между елита и народа) бе, че тогавашният елит имаше илюзията, че знае рецептата за промените. Сегашният я няма. Той има друго - знанието как да излъже народа, че я има.
За всички тогавашни водачолъжци на хората припомням - дано имат малко угризения. А за излъганите - да си спомнят надеждите си:
Клипът е на култовата песен на Виктор Цой "Мы ждем перемен" от онова шеметно перестроечно-лъжовно време. През което лъгаха всички ни, включително и гениалния Цой. А..., забравих текста, който тогава ни вдъхновяваше, а сега... Всъщност и сега - защото истинската поезия е над лъжите на времето:
Този клип е такъв. На обикновения човек, на когото вече му е писнало.
Непознаващите руската култура в последните 20-30 години (което е огромен грях на бг медиите) не разпознават културния цитат и съответно не могат да възприемат ироничното му обръщане наопаки. Култовият цитат "Мы ждем перемен" от едноименната песен на на група "Кино" с водещ вокал и китарист Виктор Цой.
Този клип е поредния от хитовия цикъл "Гражданинът-поет" на Дмитрий Биков.Поетът обяснява, че след речта на Путин на 23 февруари в Лужники, е решил, че трябва да направи кавър на безсмъртните "Перемен" на Виктор Цой. Изпълнител е Михаил Ефремов.
Аз знам, че тази песен "Мы ждем перемен" е изключително важна за разбирането на руската душа и руската действителност. Затова вече веднъж пусках клип с тази песен. Но, без да крия суетността си, фактът, че Биков прави неин ремикс, само показва колко е важна. Всеки, който иска да усети изцяло перверзната травестия, на която Путин подложи Русия, трябва да види първо - преди травестийния антипутински клип на Биков/Ефремов . истинската песен.
Без безкомпромисната грубост на онзи текст от края на 80-те, станал култ и за последващите поколения е невъзможно да разберем поредния, случил се пред очите ни, възход и крах на Русия. Както няма да разберем и започващият й нов цикъл.
Култовите думи на Цой: "Мы ждем перемен" в края на 80-те станаха не лозунг, а безпрецедентно и неприемащо отказ искане на народа към властта - "Така повече не можем. Искаме промени".
Сега можем да погледнем и от травестийната путинска гледна точка: Искахте промени? Получихте ги. Ама не били такива каквито сте искали? Че кога сме се договаряли какви да са?
И в това Путин, путинците и техните бг клонинги им са прави. Искахме промени и не е като да не сме ги получили. Ама не се договорихме какви, и затова ТЕ си направиха като за ТЯХ. Техните промени. Затова публикувам отново не само клипа "Мы ждем перемен", а и целия ми пост за него отпреди година и половина. Защото всичко, за което говорех и говоря, е същото. У нас, както и в Русия.
Епитафия на Желевото СДС, луканковите перестройчици и цялата останала Първанова и прочие паплач [Виктор Цой - Мы ждем перемен]
Всъщност бе ясно на всички, сиреч и на простия народ. Разликата (между елита и народа) бе, че тогавашният елит имаше илюзията, че знае рецептата за промените. Сегашният я няма. Той има друго - знанието как да излъже народа, че я има.
За всички тогавашни водачолъжци на хората припомням - дано имат малко угризения. А за излъганите - да си спомнят надеждите си:
Виктор Цой - Мы ждем перемен
[видео]
[край на видеото]
Клипът е на култовата песен на Виктор Цой "Мы ждем перемен" от онова шеметно перестроечно-лъжовно време. През което лъгаха всички ни, включително и гениалния Цой. А..., забравих текста, който тогава ни вдъхновяваше, а сега... Всъщност и сега - защото истинската поезия е над лъжите на времето:
Перемен!
Вместо тепла - зелень стекла,
Вместо огня - дым,
Из сетки календаря выхвачен день.
Красное солнце сгорает дотла,
День догорает с ним,
На пылающий город падает тень.
Перемен! - требуют наши сердца.
Перемен! - требуют наши глаза.
В нашем смехе и в наших слезах,
И в пульсации вен:
"Перемен!
Мы ждем перемен!"
Электрический свет продолжает наш день,
И коробка от спичек пуста,
Но на кухне синим цветком горит газ.
Сигареты в руках, чай на столе - эта схема проста,
И больше нет ничего, все находится в нас.
Перемен! - требуют наши сердца.
Перемен! - требуют наши глаза.
В нашем смехе и в наших слезах,
И в пульсации вен:
"Перемен!
Мы ждем перемен!"
Мы не можем похвастаться мудростью глаз
И умелыми жестами рук,
Нам не нужно все это, чтобы друг друга понять.
Сигареты в руках, чай на столе - так замыкается круг,
И вдруг нам становится страшно что-то менять.
Перемен! - требуют наши сердца.
Перемен! - требуют наши глаза.
В нашем смехе и в наших слезах,
И в пульсации вен:
"Перемен!
ВСЕ УМРУТ, А Я ОСТАНУСЬ
Дмитрий Биков (за Путин)
[видео]
[край на видеото]
За искащите да усетят взривната енергия на Цой на живо -- http://video.bigmir.net/show/2355/Все умрут, а я останусьДо чего хороши Лужники в феврале, с этим шествием в виде хвоста!А в «Газпроме» синим баблом течет газ.Населенье в зубах, Путин в Кремле – эта схема проста,В ней на месте Кавказ и ГЛОНАСС, она не для нас.Лужники!Такие вот, блин, пироги!Мужики!Все, кто не с нами, враги.Мы поднялись с колен, опершись на кремлевский двучлен.Перемен?Хрен вам перемен!Рок-н-ролл уже мертв, а шансон еще жив, и «Любэ» зажигает с толпой,Перед нею последний герой сорвался на вой:«Наши деды пошли умирать под Москвой, и погиб под автобусом Цой,А те, кто живет подо мной, умрет подо мной!»Передел?Слушай, какой передел?!Перебздел,Слушай, ты так перебздел!И заценит Госдеп, что с усмешкой на это глядел:– Вери велл!– О’кей, вери велл!В стадионную чашу залили компот, где Лубянка и Нижний Тагил,Где намешаны жажда плетей, и злость, и нужда.Наши предки варились тут лет восемьсот, от рожденья до самых могил,А теперь они хочут детей. Скажите им «да»!Полимервытеснил бронзу и медь.Поимел –всех, кого мог поиметь!От Кремля, где привычно меняются редька и хрен,Перемен,Мы не ждем перемен!
неделя, 19 февруари 2012 г.
вторник, 7 февруари 2012 г.
За ценностите
Имам един... - доскоро бих се чудела как да го нарека, по-скоро не бих го наричала никак, защото не бих и споменавала за него - ...а сега ще го нарека е-приятел от форума на Дневник.бг. Червен младеж и хард русофил, с който се джанкаме отвреме навреме. Много е хард, щото други по-нЕрвени от мен излизат от релси като му четат русофилщините.
Последните дни обаче промениха нещата между нас. Вече не само говорим нормално (допреди това разменяхме иронии и сарказми), а обменяме мисли. Даже лични съобщения. Темите на неочакваното сближаване?
1. STOP ACTA!
Той не живее в България, но е толкова "захапал", че информира, убеждава, агитира познатите си по мейл и по де що форум намери - за да дойдат повече хора на протеста на 11 февруари. Аз също ръчкам по мейла и май и блога го обърнах на агитационна антиACTA трибуна ;-)
2. Тъпия пиар на управниците на фона на трагедията от природните бедствия
За него, както и за мен най-лошото не е това, че 2 години и кусур управниците нищо не са направили, вкл. и президентът като бивш министър на регионалното развитие и благоустройството - защото правилно отбелязва, че и предишните са със същата оценка по този параграф. Отвратителното е медийният купон, който устройват. Снимките как са се накачулили по бетеери. Интервютата, който бълват по телевизиите от мястото на събитието, като че ли са т.нар. звездни репортери на Нова ТВ. Цялото им самопреекспониране на местата на концентрираната човешка мъка и страдание.
С него си оставаме на радикално различни политически, икономически и идеологически позиции. Но знам, че оттук нататък ще си знаем, че имаме нещо общо, което е по-важно от различията ни. И че за истинските неща можем да разчитаме един на друг.
Последните дни обаче промениха нещата между нас. Вече не само говорим нормално (допреди това разменяхме иронии и сарказми), а обменяме мисли. Даже лични съобщения. Темите на неочакваното сближаване?
1. STOP ACTA!
Той не живее в България, но е толкова "захапал", че информира, убеждава, агитира познатите си по мейл и по де що форум намери - за да дойдат повече хора на протеста на 11 февруари. Аз също ръчкам по мейла и май и блога го обърнах на агитационна антиACTA трибуна ;-)
2. Тъпия пиар на управниците на фона на трагедията от природните бедствия
За него, както и за мен най-лошото не е това, че 2 години и кусур управниците нищо не са направили, вкл. и президентът като бивш министър на регионалното развитие и благоустройството - защото правилно отбелязва, че и предишните са със същата оценка по този параграф. Отвратителното е медийният купон, който устройват. Снимките как са се накачулили по бетеери. Интервютата, който бълват по телевизиите от мястото на събитието, като че ли са т.нар. звездни репортери на Нова ТВ. Цялото им самопреекспониране на местата на концентрираната човешка мъка и страдание.
С него си оставаме на радикално различни политически, икономически и идеологически позиции. Но знам, че оттук нататък ще си знаем, че имаме нещо общо, което е по-важно от различията ни. И че за истинските неща можем да разчитаме един на друг.
Бойко Борисов и философската антропология
Ей затова харесвам адаша - защото е антропологичен оптимист, вярва в потенциала на всеки човек.
С моя вроден скептицизъм относно природата на Homo sapiens-а, никога не бих сложила цяла дума. Щях да се огранича с "Ъ?"
понеделник, 14 февруари 2011 г.
14 февруари. Започва нова ера
Майната му на св.Валентин - грешка, не на светеца, а на онова, което днес е датата за множеството.
Ха, множеството... Ако утре "Кока Кола" учреди празник на кока-колата и похарчи няколко милиона за реклама и пиар, мнозинството маймуни ще подскачат на кока-кола дей с убеждението, че този празник съществува от веки веков.
Има хубава дума - маймунджулъци. Има и една великолепна пиеса от Добри Войников - "Кривозарбраната цивилизация". Защо я наричам "великолепна", щом е примитивна като образи, сюжет, ситуации - изобщо за нищо не става. Освен за новогодишно тв шоу, режисирано от Хачо Бояджиев. Имаше небивал успех. През 1970 и някоя година. Според мен защото зрителите се разпознаха себе си - макар и в образа на другия - другия, над когото се смеят - бяха те. Германци, англичани, дори унгарци и чехи щяха да гледат тъпо скучната пиеса - защото не се разпознават в нея. За тях цивилизацията е естествена. Не присадена бържешком и отгоре-отгоре.
Както и да е.
Исках да кажа, че освен ден на влюбените, 14 февруари е знаменателен с това, че на тази дата през 1946 г. e демонстриран публично (в наше време, а и преди това - всичко, което не е публично, не съществува) ENIAC - първият компютър. Той е на снимката горе, по-точно част от него. Името му е абревиатура на Electrical Numerical Integrator And Calculator (електрически цифров интегратор и калкулатор). ENIAC тежи около 30 тона, заема площ около 60 кв.м. и струва около 6 млн. долара (500 000 тогавашни $, коригирани с инфлацията до днес).
Няма да сравнявам мощта му с днешните десктоп машини. То е смешно. Горе-долу колкото днешен джобен калкулатор за 10-20 лв. Или не е толкова смешно. Бил Гейтс казва през 1986 г. "Кому са необходими повече от 80 МВ?" Бил Гейтс.
Той не е съзнавал тогава, че започва нова епоха. Пред очите му. Пред очите ни. Очите на тези, които можем да виждаме. Всеки може да гледа, малцина могат да виждат.
Разказвам неща преди мен. Сега с мен - пред очите ми паплачта (тези, които не виждат, а само гледат) се роди, размножи и е мнозинство от човешките същества. Интернет за тях е даденост - както електричеството от контакта, за тях Интернет е мейл, чат и фейсбук. Бля :-(
Но това е неизбежно. С печатното слово е било същото. Само че по-разтегнато във времето. Пуснеш ли духа от бутилката... Мда, духът не подбира - паплач, непаплач...
Разликата между паплач и човеци е лесна:
Ако лицето може да отдели съществената информация от информационния шум, не е част от паплачта. Първите блогъри (2003-2004) бяха хора, които създаваха информация.
Днешните... Е, какво - от Шумер и Акад са останали плочки, на които пише, че днешната младеж за нищо не става, не почита традициите и бла-бла...
Аз знам и малцина знаят какво е.
Мда-а-а, бърборя като аристократите в изгнание след Френската революция. Колко хубаво било при краля. Беше хубаво. Но времето свърши. Не зная, но мисля, че революцията/промяната, която стана пред очите ни, е по-голяма и значима от индустриалната революция. Мога да я сравня само с древните гърци - които откриват субект-обектното разделение..., абе откриват/създават основите на цялата западна цивилизация. Зенон и Парменид. За субекта и обекта - друг път.
Обидно е да ги наричам паплач - тези, които не знаят и не искат да знаят. Не се стремят да знаят. Те са като Том Канти - просякът, станал принц - трошат орехи с кралския печат.
Умишлено не давам линкове. Който не разбира и не се стреми да разбира - не винаги ще му е лесно тук. Аз не се стремя да е лесно комуто и да е...
вторник, 11 януари 2011 г.
неделя, 9 януари 2011 г.
Изпитвам кощунствена гордост <-- Фандъкова и Бойко
На предния пост - "Фандъкова е толко много повече мъж от Бойко..." получих коментар, който вече ден ме тормози:
Аз имам склонност към кощунствена гордост, сиреч съм равна на Природата/Духа/Дао/Атман/Бог (кой както го нарича, знае, че става дума за едно и също), която с напредването ми по Пътя все по-рядко допускам да ме съблазни. Защото не е въпросът да те обземе и да й се съпротивиш, а да не съществува за теб. Недопускането към съблазняването от нея е втората крачка.
А сега Лилия ми показа, че съм се върнала към първата (да осъзнавам кощунствената си гордост). Затова благодаря!
Лилия:Мисля, е ясно, че тя има предвид на първи план Фандъкова иа Бойко, но истината (за която те са дребни, преходни същества) тя я знае. Почнах да се тормозя не само защото тя в конкретния случай (виж горния линк към предния постинг) е права. Тя ми откри усещането за базисната ми неправост в едно отношение. За ценността на това, което направи, няма значение дали го е целяла или съзнавала. Може би не знае буквално десетте заповеди, които са дадени на Мойсей, но техният дух е в нея. Защото ме насочи към това, което бях забравила. Или бях искала да съм забравила:
Всеки има свои качества които го отличават от другите.Нека не прехваляме един за сметка на друг.
4. Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята;В Библията не се споменава пряко за кощунствената гордост, но това понятие от древногръцката култура е неявно вплетено особено в Стария, но също и в Новия завет. Хюбрис [ὕβριςе - др.гр.] се превежда най-адекватно като кощунствена гордост. Едип завършва трагично именно защото е обзет от кощунствена гордост - той извършва действия, противоречащи на волята на боговете, смятайки себе си за способен да я промени, сиреч смятайки се за равен на тях. Изоставен от родителите си заради предсказанието, че ще убие баща и ще се ожени за майка си, той прави поредица действия уж да избяга от предсказанието - крайният резултат е, че убива баща си и се оженва за майка си. Когато разбира какво е сторил, воден от кощунствената си гордост, се самоослепява и избягва в изгнание - самонаказание за неговия хюбрис.
5. да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят,ИЗХОД 20, 4-5
Аз имам склонност към кощунствена гордост, сиреч съм равна на Природата/Духа/Дао/Атман/Бог (кой както го нарича, знае, че става дума за едно и също), която с напредването ми по Пътя все по-рядко допускам да ме съблазни. Защото не е въпросът да те обземе и да й се съпротивиш, а да не съществува за теб. Недопускането към съблазняването от нея е втората крачка.
А сега Лилия ми показа, че съм се върнала към първата (да осъзнавам кощунствената си гордост). Затова благодаря!
събота, 8 януари 2011 г.
Още за реалността - 2. Включително.българската - добре дошли в пустошта на реалността!
В научната литература не се приема за добър вкус да слагаш цитати от предишни произведения (те са дават под линия като заглавие и страница), но блогът освен че не е научно произведение, прави много трудно откриването на стари публикации на сходна тематика. По тази причина е нормалноз а мен да цитирам откъси от мои постинги по темата, която сега (ми) е важна. Затова:
Загнезди ми се нещо в главата откак четох спомените на Сашо Кьосев за оная странна, трудно определима, но съвсем реално съществувала във втората половина на 80-те години на миналия век интелектуална среда.
Случва се често - видя, прочета, чуя нещо и в главата ми се появява не точно мисъл, а усещане за мисъл. То е нещо като зреещ цирей (гадно е като конотация, но няма по-близко сравнение) - зрее, изпълва се с плътност и натиска околните тъкани, но още няма ясни форми и граници, позволяващи да бъде извадено. Привечер изведнъж ми просветна, отворих Кьосев и веднага видях зреещото зрънце - той казва:
Мрежата от човешки общности, за които става дума, съществува около 6-7 години, след това дойде политическата промяна в България. Външното налагане изчезна... оазисът експлодира от собствените си енергии. Отделните му човешки парчета се разлетяха из България и света, докато "пустинята" на тоталитаризма беше заменена от меланхолична растителност, поникнала в посттоталитарния хаос.
Чак сега забелязах, че е оградил "пустината" в кавички, което ме накара да се запитам дали и на него не са му се въртяли подобни на моите неща в главата, защото кавичките маркират илюзорността на пустинята. Мисля, че тук липсва финалното изречение, а то е Добре дошъл в пустошта на реалността. Харесва ми този превод на Welcome to the desert of the real. Морфиъс казва това на Нео, когато му показва какъв наистина е светът, в който живее. Вместо прекрасния технополис, в който е протекъл целият му живот, Нео вижда руините на това, което някога е било Чикаго.
Кьосев (и не само той) е възприемал реалността, в която живеехме, като пустиня, в която (къде случайно, къде недотам) се е появил/е бил създаден оазис. Което означава, че той (и не само) е смятал, че някъде отвъд пустинята е истинският живот, т.е. свободата и демокрацията. А 15-тина години по-късно е ясно, че истинският живот е пустиня, в която няма дори оазиси. Свободата и демокрацията са еволюирали до пустошта на глобализацията и консумизма и никой дори не говори за свобода и демокрация (освен когато иска да цапардоса по главата някои нееволюирали мюсюлмани и други туземци).
Но стига с далечното минало. Мъглата, в която се лутаме днес, е още по-всеобхватна. Може би заради това, че ние съзнателно я избираме, смятайки, че творим съдбата си. Да, творим я, с всеки свой избор. Само че тя няма нищо общо с реалността. Която ни е страх да погледнем. Това неизбежно ми извиква любима сцена от любим филм:
Морфиъс приветства шокирания Нео с "Добре дошъл в пустошта на реалността" Срува ми, че това е адкватният превод на "Welcome to the desert of the real". Морфиъс, своего рода Вергилий в света на новородения (етимологията на Нео носи и конотацията на новак, а и той, чрез символичното спускане през родовия канал напуска утробата на Матрицата, сиреч ражда се в реалността) му показва Ада, от който връщане няма.
Но Нео, съвършено неочакващ това, което го посреща след символичното му раждане, не е невинна жертва на обстоятелства, по-силни и независещи от него. Пустошта на реалността е неговата съдба, която той е предопределил с избора си:
Пътят му към реалния свят започна с избора, която Морфиъс честно му предложи:
В последните 20-тина години ние, шепата (в мащаба на света) човешки същества, обитаващи от двете страни Балкана, с необяснимо постоянство всеки път избираме синьото хапче. Не искам да вярвам, че е поради неизтребима глупост. Мисля, че е от страх. Вкоренен в паметта на поколения преди нас. Страх да напуснем утробата на мизерното си оцеляване. Убого, но сигурно пред неизвестността на истинската и плашеща реалност.
Ей за такива неща си мислех, докато ме нямаше в този уютен виртуален свят. И смятам да не съобразявам вече с уютността му, тоест с вече утвърждаващите се и тук мъглести стереотипи и клишета. Не искам мъглата.
Октомври 11, 2005
Сашо Кьосев като Нео
Загнезди ми се нещо в главата откак четох спомените на Сашо Кьосев за оная странна, трудно определима, но съвсем реално съществувала във втората половина на 80-те години на миналия век интелектуална среда.Случва се често - видя, прочета, чуя нещо и в главата ми се появява не точно мисъл, а усещане за мисъл. То е нещо като зреещ цирей (гадно е като конотация, но няма по-близко сравнение) - зрее, изпълва се с плътност и натиска околните тъкани, но още няма ясни форми и граници, позволяващи да бъде извадено. Привечер изведнъж ми просветна, отворих Кьосев и веднага видях зреещото зрънце - той казва:
Мрежата от човешки общности, за които става дума, съществува около 6-7 години, след това дойде политическата промяна в България. Външното налагане изчезна... оазисът експлодира от собствените си енергии. Отделните му човешки парчета се разлетяха из България и света, докато "пустинята" на тоталитаризма беше заменена от меланхолична растителност, поникнала в посттоталитарния хаос.
Чак сега забелязах, че е оградил "пустината" в кавички, което ме накара да се запитам дали и на него не са му се въртяли подобни на моите неща в главата, защото кавичките маркират илюзорността на пустинята. Мисля, че тук липсва финалното изречение, а то е Добре дошъл в пустошта на реалността. Харесва ми този превод на Welcome to the desert of the real. Морфиъс казва това на Нео, когато му показва какъв наистина е светът, в който живее. Вместо прекрасния технополис, в който е протекъл целият му живот, Нео вижда руините на това, което някога е било Чикаго.
Кьосев (и не само той) е възприемал реалността, в която живеехме, като пустиня, в която (къде случайно, къде недотам) се е появил/е бил създаден оазис. Което означава, че той (и не само) е смятал, че някъде отвъд пустинята е истинският живот, т.е. свободата и демокрацията. А 15-тина години по-късно е ясно, че истинският живот е пустиня, в която няма дори оазиси. Свободата и демокрацията са еволюирали до пустошта на глобализацията и консумизма и никой дори не говори за свобода и демокрация (освен когато иска да цапардоса по главата някои нееволюирали мюсюлмани и други туземци).
Май 24, 2010
Изборите, които правим.
Обзета съм, може би обсебена, от изборите, които предопределиха и продължават да предопределят съдбата ни. Тя е нереална, измислена - и всеобхватна. Като мъгла, погълнала всички ни, в която няма не само път или посока, даже ние не се виждаме ясно един друг. Срещаме се и се разминаваме с неясни мъгливи сенки, които по някаква конвенция (която не помним кой и кога ни я е наложил - а може би сами сме си я измислили) смятаме за хора, събития, същности... За нас мъглата е реалноста.
Много е лесно - и присъщо на народопсихологията ни - да обясняваме мъглореалността с нечия външна, зла воля: комунистите, Държавна сигурност, олигарсите, Иван Костов, лицемерния Запад, Ялта, Малта и даже турското робство. Сгодно ни е така, защото на фона на всеобщата злина, насочена срещу нас, ние се оказваме целите в бяло. Незаслужени и несправедливи жертви, но прекрасни, велики, талантливи, непорочни, героични, смели, несравними с когото и с каквото и да било. И ровичкаме дребнаво за псевдодоказателства, потвърждаващи величието ни.
Ренесанса сме го били започнали ние през 13-14 век със средновековните трафаретни изображения в Боянската църква. Бърдоква-Ивайло бил повел първото антифеодално въстание в света. Разрушителната за държавността и християнската идентичност на балканските славяни примитивна богомилска ерес била дала началото на албигойците и прочие софистицирани европейски ереси; а фактически нашите богунемили имат съществена роля за конверсията на значителни православни маси в исляма (виж напр. босненските мюсюлмани). Няма да ми стигнат страници за разсъбличането на онези ранни митове, затова ще се огранича с два романични паметника в темелите на националната ни митология - Раковски и Берон.
Направете си труда да прочетете четиритомника събрани съчинения на Раковски и след първия сподавен смях, ще ви обземе безпросветна тъга - той убедено доказва, че българите били първият народ на света, който дал началото на цивилизацията. Дребни комични детайли - "Африка" има старобългарски произход - понеже било много горещо, българите викали " а в реката, а в реката" и така станала "Африка". "Америка" пък произлизала от учудването ни "Ама река" (вероятно за Амазонка, или Мисисипи).
А за Берон "Рибният буквар" е бил някаква халтура, дребна занимавка, драсната между сериозния труд на живота му - седемтомната "Панепистемия" (писана 1861-67), на български "Всенаука". Писана е на френски, тъй като примитивният тогавашен български му е бил съвършено непригоден. И тази огромна натурфилософска система, обясняваща всичко съществуващо е била заслужено игнорирана в Европа (за която е писана неслучайно на френски и до ден-днешен не преведена български). Откъде да знае той, че енциклопедизмът и натурфилософията са останали далеч в 18-ти век, че всеобхватните спекулативни системи са анахронизъм, а в съвременния му 19-ти век на тяхна място се разгръщат отделните позитивистични науки.
Но ние сме избрали да издигнем на Раковски и Берон паметници неръкотворни, които и до днес набиваме в главите на невръстните деца.
Ами Левски? Ние сме избрали да не направим и опит да освободим през дългия път от Ловеч до София, съпровождан от едно-две заптиета. Ние сме избрали да не го погребем достойно и даже да забравим гроба му. Забравили сме майка му да умре в мизерия след Освобождението. Забравили сме и него - неслучайно Вазов нарича цикъла си "Епопея на забравените" . Да оставим настрана, че той е бил осъден в надлежен процес (при реформите в Османската империя е била въведена общо взето съвременна наказателно-правна система) заради обира на държавната хазна в Арабаконак и заради убийството на заптие.
Тези забрави - избори, направени от нас, парадоксално преобърнати, ги полагаме в основите на самохвално-романтичната ни национална ни митология, чийто ненадминат връх е един имперски, и то предварителен, т.е. неокончателен мирен договор между две изостанали империи, които пет пари не дават за населението, което разпредделят според геополитическите си интереси. И този чужд нам акт го имаме за национален празник.
Но стига с далечното минало. Мъглата, в която се лутаме днес, е още по-всеобхватна. Може би заради това, че ние съзнателно я избираме, смятайки, че творим съдбата си. Да, творим я, с всеки свой избор. Само че тя няма нищо общо с реалността. Която ни е страх да погледнем. Това неизбежно ми извиква любима сцена от любим филм:
Морфиъс приветства шокирания Нео с "Добре дошъл в пустошта на реалността" Срува ми, че това е адкватният превод на "Welcome to the desert of the real". Морфиъс, своего рода Вергилий в света на новородения (етимологията на Нео носи и конотацията на новак, а и той, чрез символичното спускане през родовия канал напуска утробата на Матрицата, сиреч ражда се в реалността) му показва Ада, от който връщане няма.
Но Нео, съвършено неочакващ това, което го посреща след символичното му раждане, не е невинна жертва на обстоятелства, по-силни и независещи от него. Пустошта на реалността е неговата съдба, която той е предопределил с избора си:
Пътят му към реалния свят започна с избора, която Морфиъс честно му предложи:
В последните 20-тина години ние, шепата (в мащаба на света) човешки същества, обитаващи от двете страни Балкана, с необяснимо постоянство всеки път избираме синьото хапче. Не искам да вярвам, че е поради неизтребима глупост. Мисля, че е от страх. Вкоренен в паметта на поколения преди нас. Страх да напуснем утробата на мизерното си оцеляване. Убого, но сигурно пред неизвестността на истинската и плашеща реалност.
Ей за такива неща си мислех, докато ме нямаше в този уютен виртуален свят. И смятам да не съобразявам вече с уютността му, тоест с вече утвърждаващите се и тук мъглести стереотипи и клишета. Не искам мъглата.
Много е лесно - и присъщо на народопсихологията ни - да обясняваме мъглореалността с нечия външна, зла воля: комунистите, Държавна сигурност, олигарсите, Иван Костов, лицемерния Запад, Ялта, Малта и даже турското робство. Сгодно ни е така, защото на фона на всеобщата злина, насочена срещу нас, ние се оказваме целите в бяло. Незаслужени и несправедливи жертви, но прекрасни, велики, талантливи, непорочни, героични, смели, несравними с когото и с каквото и да било. И ровичкаме дребнаво за псевдодоказателства, потвърждаващи величието ни.
Ренесанса сме го били започнали ние през 13-14 век със средновековните трафаретни изображения в Боянската църква. Бърдоква-Ивайло бил повел първото антифеодално въстание в света. Разрушителната за държавността и християнската идентичност на балканските славяни примитивна богомилска ерес била дала началото на албигойците и прочие софистицирани европейски ереси; а фактически нашите богунемили имат съществена роля за конверсията на значителни православни маси в исляма (виж напр. босненските мюсюлмани). Няма да ми стигнат страници за разсъбличането на онези ранни митове, затова ще се огранича с два романични паметника в темелите на националната ни митология - Раковски и Берон.
Направете си труда да прочетете четиритомника събрани съчинения на Раковски и след първия сподавен смях, ще ви обземе безпросветна тъга - той убедено доказва, че българите били първият народ на света, който дал началото на цивилизацията. Дребни комични детайли - "Африка" има старобългарски произход - понеже било много горещо, българите викали " а в реката, а в реката" и така станала "Африка". "Америка" пък произлизала от учудването ни "Ама река" (вероятно за Амазонка, или Мисисипи).
А за Берон "Рибният буквар" е бил някаква халтура, дребна занимавка, драсната между сериозния труд на живота му - седемтомната "Панепистемия" (писана 1861-67), на български "Всенаука". Писана е на френски, тъй като примитивният тогавашен български му е бил съвършено непригоден. И тази огромна натурфилософска система, обясняваща всичко съществуващо е била заслужено игнорирана в Европа (за която е писана неслучайно на френски и до ден-днешен не преведена български). Откъде да знае той, че енциклопедизмът и натурфилософията са останали далеч в 18-ти век, че всеобхватните спекулативни системи са анахронизъм, а в съвременния му 19-ти век на тяхна място се разгръщат отделните позитивистични науки.
Но ние сме избрали да издигнем на Раковски и Берон паметници неръкотворни, които и до днес набиваме в главите на невръстните деца.
Ами Левски? Ние сме избрали да не направим и опит да освободим през дългия път от Ловеч до София, съпровождан от едно-две заптиета. Ние сме избрали да не го погребем достойно и даже да забравим гроба му. Забравили сме майка му да умре в мизерия след Освобождението. Забравили сме и него - неслучайно Вазов нарича цикъла си "Епопея на забравените" . Да оставим настрана, че той е бил осъден в надлежен процес (при реформите в Османската империя е била въведена общо взето съвременна наказателно-правна система) заради обира на държавната хазна в Арабаконак и заради убийството на заптие.
Тези забрави - избори, направени от нас, парадоксално преобърнати, ги полагаме в основите на самохвално-романтичната ни национална ни митология, чийто ненадминат връх е един имперски, и то предварителен, т.е. неокончателен мирен договор между две изостанали империи, които пет пари не дават за населението, което разпредделят според геополитическите си интереси. И този чужд нам акт го имаме за национален празник.
Но стига с далечното минало. Мъглата, в която се лутаме днес, е още по-всеобхватна. Може би заради това, че ние съзнателно я избираме, смятайки, че творим съдбата си. Да, творим я, с всеки свой избор. Само че тя няма нищо общо с реалността. Която ни е страх да погледнем. Това неизбежно ми извиква любима сцена от любим филм:
Морфиъс приветства шокирания Нео с "Добре дошъл в пустошта на реалността" Срува ми, че това е адкватният превод на "Welcome to the desert of the real". Морфиъс, своего рода Вергилий в света на новородения (етимологията на Нео носи и конотацията на новак, а и той, чрез символичното спускане през родовия канал напуска утробата на Матрицата, сиреч ражда се в реалността) му показва Ада, от който връщане няма.
Но Нео, съвършено неочакващ това, което го посреща след символичното му раждане, не е невинна жертва на обстоятелства, по-силни и независещи от него. Пустошта на реалността е неговата съдба, която той е предопределил с избора си:
Seal our fate with the choices we make
Пътят му към реалния свят започна с избора, която Морфиъс честно му предложи:
Red pill or blue pill
В последните 20-тина години ние, шепата (в мащаба на света) човешки същества, обитаващи от двете страни Балкана, с необяснимо постоянство всеки път избираме синьото хапче. Не искам да вярвам, че е поради неизтребима глупост. Мисля, че е от страх. Вкоренен в паметта на поколения преди нас. Страх да напуснем утробата на мизерното си оцеляване. Убого, но сигурно пред неизвестността на истинската и плашеща реалност.
Ей за такива неща си мислех, докато ме нямаше в този уютен виртуален свят. И смятам да не съобразявам вече с уютността му, тоест с вече утвърждаващите се и тук мъглести стереотипи и клишета. Не искам мъглата.
Но стига с далечното минало. Мъглата, в която се лутаме днес, е още по-всеобхватна. Може би заради това, че ние съзнателно я избираме, смятайки, че творим съдбата си. Да, творим я, с всеки свой избор. Само че тя няма нищо общо с реалността. Която ни е страх да погледнем. Това неизбежно ми извиква любима сцена от любим филм:
Морфиъс приветства шокирания Нео с "Добре дошъл в пустошта на реалността" Срува ми, че това е адкватният превод на "Welcome to the desert of the real". Морфиъс, своего рода Вергилий в света на новородения (етимологията на Нео носи и конотацията на новак, а и той, чрез символичното спускане през родовия канал напуска утробата на Матрицата, сиреч ражда се в реалността) му показва Ада, от който връщане няма.
Но Нео, съвършено неочакващ това, което го посреща след символичното му раждане, не е невинна жертва на обстоятелства, по-силни и независещи от него. Пустошта на реалността е неговата съдба, която той е предопределил с избора си:
Seal our fate with the choices we make
Пътят му към реалния свят започна с избора, която Морфиъс честно му предложи:
Red pill or blue pill
В последните 20-тина години ние, шепата (в мащаба на света) човешки същества, обитаващи от двете страни Балкана, с необяснимо постоянство всеки път избираме синьото хапче. Не искам да вярвам, че е поради неизтребима глупост. Мисля, че е от страх. Вкоренен в паметта на поколения преди нас. Страх да напуснем утробата на мизерното си оцеляване. Убого, но сигурно пред неизвестността на истинската и плашеща реалност.
Ей за такива неща си мислех, докато ме нямаше в този уютен виртуален свят. И смятам да не съобразявам вече с уютността му, тоест с вече утвърждаващите се и тук мъглести стереотипи и клишета. Не искам мъглата.
Реалността. Има ли такава?
Като писах за вонята като критерий за лидер, обещах, че ще кажа автора на цитата - Уилям Дийл, автор на кримитрилъри, принадлежащи на типичната масова култура. Което не значи, че понякога има смислени не, а съвсем сериозни размисли. Ето още един (после ще пусна абсолютно нетрадиционна, даже шокираща интерпретация на неговия размисъл):
"Вторият ми баща веднъж ми каза, че ако вземеш две цигулки, перфектно настроени, и засвириш с едната, другата също ще се отзове...
...Веднъж ми каза още една нещо, което не съм забравил, но навремето не чатнах нищо от думите му. Бях още дете тогава, по дяволите; едва по-късно ми стана ясно какво е имал предвид. Тогава място не можех да си намеря от яд, че не мога да накарам най-добрия ми приятел от онова време да вижда нещата, както ги виждах аз. И тогава старецът ми каза: "Лошото с теб, дребосък..., че ти си мислиш, че всички останали трябва да виждат нещата, каквито ги виждаш ти."
И тогава се протегна и се почеса по глезена. "Ето, кракът ме сърби. Това е реалността за мен. А твоят - не. Това е реалността за теб."... Не става дума за никакъв шибан мотив, човече.. Става дума за това какви бръмбари бръмчат в главата на нашия човек. И защо го прави. В живота няма логика, разбираш ли? Това е мит. Истината е, че няма нищо реално, а само си измисляме разните му там реалности. "
вторник, 4 януари 2011 г.
"Гьодел, Ешер, Бах", известна сред феновете и като "ГЕБ"
В предишния пост споменах великата книга "Gödel, Escher, Bach: An Eternal Golden Braid" и тъй като я няма на български, давам оригиналния английски вариант и руския превод (който е добър).
Защо е "велика"? Първият отговор е на английски, вторият - на руски:
Gödel, Escher, Bach: An Eternal Golden Braid (commonly GEB) is a book by Douglas Hofstadter, described by the author as "a metaphorical fugue on minds and machines in the spirit of Lewis Carroll".[1]
On its surface, GEB examines logician Kurt Gödel, artist M. C. Escher and composer Johann Sebastian Bach, discussing common themes in their work and lives. At a deeper level, the book is a detailed and subtle exposition of concepts fundamental to mathematics, symmetry, and intelligence.
Through illustration and analysis, the book discusses how self-reference and formal rules allow systems to acquire meaning despite being made of "meaningless" elements. It also discusses what it means to communicate, how knowledge can be represented and stored, the methods and limitations of symbolic representation, and even the fundamental notion of "meaning" itself.
In response to confusion over the book's theme, Hofstadter has emphasized that GEB is not about mathematics, art, and music but rather about how cognition and thinking emerge from well-hidden neurological mechanisms. In the book, he presents an analogy about how the individual neurons of the brain coordinate to create a unified sense of a coherent mind by comparing it to the social organization displayed in a colony of ants.* * *
Не часто приходится держать в руках книгу, которая открывает новые миры, в которой сочетаются глубина мысли и блестящая языковая игра; книгу, которой удалось совместить ничем на первый взгляд не связанные сложные области знания.
Выдающийся американский ученый изобретает остроумные диалоги, обращается к знаменитым парадоксам пространства и времени, находит параллели между картинами Эшера, музыкой Баха и такими разными дисциплинами, как физика, математика, логика, биология, нейрофизиология, психология и дзенбуддизм.
Автор размышляет над одной из величайших тайн современной науки: каким образом человеческое мышление пытается постичь самое себя. Хофштадтер приглашает в мир человеческого духа и "думающих" машин. Это путешествие тесно связано с классическими парадоксами, с революционными открытиями математика Курта Геделя, а также с возможностями языка, математических систем, компьютерных программ и предметного мира говорить о самих себе с помощью бесконечных отражений.
Начав читать эту книгу,вы попадете в волшебные миры, отправитесь в путешествие, изобилующее увлекательными приключениями, путешествие, после которого вы по-иному взглянете на мир и на самого себя.
Переведенная на 17 языков, книга потрясла мировое интеллектуальное сообщество и сразу стала бестселлером. Теперь и русский читатель получил доступ к одной из культовых книг XX века.
Подробности за съдържанието и структурата, както и даунлоад --> тук
Абонамент за:
Публикации (Atom)