четвъртък, 12 април 2007 г.

Психология на кредита


Получих един хонорар и си ликвидирах двата кредита, които имах. Зарадвах се, защото ми тежаха. Не толкова финансово, колкото психологически. Е, и финансово от един момент нататък започнаха да ми причиняват някакви проблеми, но по-скоро психологически. Защото, когато ги теглих, работех на второ място и нямах проблеми. В един момент реших, че ми е тъпо да работя там и напуснах. Оттогава започнаха проблемите ми. Не че не можех да си изплащам кредитите, редовно си правех вноските. Но бях принудена да правя строг разчет на разходите си - нещо, което за човек с "широки пръсти" като моите, е доста напрягащо, да не кажа, че ми къса нервите.

Знам, че "широките пръсти" не са нещо адекватно на обществото, в което живеем от 17 години. Знам, че в държавите, които наричаме "бели", не се гледа с добро око на хората с "широки пръсти". Т.е., избирателно се гледа. Ако Парис Хилтън или друга celebrity (знам, че преводът е "знаменитост", но у нас още не е осмислено какво значи това) изхарчи няколко хиляди долара за глупости, на това не се гледа с лошо око. Обаче ако съседът ти изхарчи няколко стотин долара за глупости, яко ти пада в очите.

Както и да е, като човек, формирал се преди 1989 г., аз имам това качество - или недостатък по-скоро? Въпросителният знак е ... абе, трудно ми е да формулирам точно защо, но ще дам конкретен пример. Преди 1989 г. беше нормално, когато ти дойдат на гости (а тогава се ходеше на гости ей тъй на, импровизирано), да подредиш трапеза. Сега това го няма. Има домофони. На гости се ходи след предварителна уговорка. И си правиш сметката какви са гостите и според това какво да сервираш. Баси! - изразът "сервираш на гости" беше някак си неразбираем преди. Нормално беше да се изтърсиш в 10 часа вечерта при приятел, той слага на масата квото има, и се кефеше както той, така и ти. Някои от най-хубавите ми спомени са свързани с такива импровизирани гостувания.

Една приятелка, омъжена в Швеция, ми каза, че дори да иде реч за тъща й, трябва гостуването да се уговори поне седмица напред. Мисля, че това е нормално за начина на живот, който го има в пазарните демократични общества (глей как и мен ме е срам да ги нарека "капиталистически", да не би някой да си помисли, че съм комунист) и е нормално да го има и у нас. Това - с хубавите спомени от спонтанните гостувания, не го минавам в рубриката "носталгия по социализма", а в реална оценка на хубавите неща, които имаше тогава. Не мисля, че има разумен човек, който да отрече, че имаше и хубави неща.

Знам, че онова общество бе обречено. И аз също исках да си отиде. Бях един от основателите на "Подкрепа" в радиото и от организаторите на стачката в радиото през 1990 г. От която никой не помни вече нищо освен това, че "Let It Be" бе символ на неподчинение на властта. Историята на "Let It Be" като стачен символ сама по себе си е интересна.

Първата ни идея - на крайните седесари, бе двете програми да не излъчват нищо, освен "Let It Be" на кръгъл час или на половин час. Ние, от програма "Христо Ботев", бяхме навити на това. Обаче колегите от "Хоризонт" не го приеха. Сред неприемащите имаше и хора, които после се изтъпанчиха като първи демократи и направиха кариера като такива, но от етични съображения няма да соча имена. Поради това се взе компромисно решение: програмите продължават да излъчват, но на всеки кръгъл час пускат "Let It Be". Баси и стачката, но карай... Реалистите, сиреч скептичните оптимисти или оптимистичните скептици, обясниха цялата история с това, че ако хоризонтци не излъчваха, щяха да загубят много хонорари (техните хонорари като общи суми бяха по-големи от нашите, на ботевци, защото като информационна програма бяха много по-динамични, сиреч всеки журналист имаше много повече участие). Аз тогава не вярвах на това. Скептикооптимистите бяха от старото поколение, истински професионалсти, видели какво ли не, и с течение на времето и събитията разбрах, че май са били прави.

Както и да е. Ставаше дума за кредитите. Сигурно е атавистична, ретроградна черта - от едно отминало време с неговите отмрели ценности, но разбрах, че не мога да живея на кредит. Това е било основен принцип на партиархалния българин, пък и на поколения след него. И кво-о-о-у? Да се чуствам тъпо, че не съм модерен човек, че съм непригоден за сегашното време? Дрън-дрън! Просто си казах, че има такива хора, и онакива хора. И никой не е по-долу от другия. Просто са различни.

"Някои могат, други не можем", каза незабравимото магаре Йори в "Мечо Пух". Йори по-тъп и по-скучен герой ли е в тая велика книга? Е, аз съм вид Йори. Между другото, той ми е любимият герой, а не Мечо Пух, Прасчо или който и да е от останалите.


6 коментара:

Albinos каза...

За внезапното гостуване в момента е актуален все още лафа: "какво лошо сме ви направили, та ни идвате на гости", но той е по повод мизерията.Моята гледна точка е, че съм против изтърсването на гости внезапно. Първо е неудобно за човека на които ще му гостуват, защото може да си има други планове за това време, може да е зает и да има работа и второ може вътрешното му състояние да не е предразположено за компания - да иска да си почине и да остане насаме със себе си. Затова смятам че предварителните уговорки за гостуване са много важни за едни приятелски взаимоотношения.

Вени Г. каза...

Вени Г. said...

@Albinos

Точно това казвам - как се промени разбирането за приятелските отношения. И ако забелязваш, няма оценъчен елемент в разказа ми. Не смятам, затова и не казвам, кое е по-лошо или по-добро.

Само разказвам спомени. Онова в ония условия беше добро. Мисля, че в тия не би било.Всяко нещо с времето си.

19:57

lyd каза...

аз просто не ставам да отворя вратата ако се звъни. вкъщи прекарвам твърде малко време, в което се надявам да си почина. ако някой е искал да се видим, да се е обадил. ако не е в бедтствено положение, а просто иска да убиве време, съжалявам.

това няма нищо общо с широките пръсти. нито пък с това или онова време, а с културата, в която пребиваваш. и сега има куп хора, които смятат, че е много мило да се изтърсиш по никоето време. какво съм им направила?!?!?

Fenia каза...

По повод неочакваните гости - малко ми е странно, че се възприемат като натрапници.

Хората, които биха си позволили да ми "се изтърсят" неканени са наистина сред най-добрите ми приятели и аз определено не се притеснявам какво ще им сложа на масата (самите те не очакват тя да се огъва изпод чиниите, защото са дошли да ме видят и нищо повече).

За това, че "не съм подготвена", също не се притеснявам - денонощния магазин е наблизо и винаги може да се импровизира нещо. Единствената ми грижа, която си остава, е дали съм оправила;)

Ще ми се да вярвам, че нищо няма да промени тези ми отношения с приятелите!

Анонимен каза...

Хаха, хихи, хо! Че кой е този, чийто любим герой е Мечо Хух? Я да си признае? Разбира се, че и на мен любим герой ми е Иори!

Виктор от http://bezmonitor.com

Анонимен каза...

БрБрей! Веднъж да натисна и аз съседна буква и ето какво ми се полага.
Така е то, както би казал Иори и Вонегът.
Виктор