Блогосферата - новата медиа

"Март 2003 година, два дена след началото на военната операция “Шок и ужас” срещу Ирак. Голямата телевизионна новина е слухът (оказал се неверен), че прословутият братовчед на Саддам Хюсеин - Али Хасан ал Маджид (Али Химика), е бил убит при въздушно нападение, но за хиляди хора по света, включили компютрите, водеща е вестта за внезапното и тревожно замлъкване на Салам Пакс. Салам Пакс, известен още като Багдадския блогър, е псевдоним на 29-годишен иракски архитект, чийто онлайн дневник, описващ със сарказъм и прямота наблюденията на автора за военновременния живот, го превърна в култова фигура. Оказа се, че тридневното мълчание на Салам Пакс се дължи на технически затруднения, а не на американски ракети или на главорези от партията “Баас”. През следващите месеци аудиторията на архитекта нарасна до милиони, а “Ню Йорк таймс”, Би Би Си и английският вестник “Гардиън” започнаха да цитират неговите разкази. Ако първата война в Залива роди “ефекта Си Ен Ен”, то втората направи премиера на блогинга.

Блоговете вече оказват влияние върху американската политика. Петте водещи политически блога привличат над половин милион посетители на ден. Джими Ор, интернет директор на Белия дом, неотдавна описа блогосферата (всеобхватен термин за света на интернет дневниците) като ключов и важен фактор в подценено въздействие. Никой не знае това по-добре от Трент Лот, водач на мнозинството в американския Сенат. През декември 2002 година той подаде оставка, след като направи скандално изказване на празненство по случай стогодишнината на сенатор Стром Търмонд. Първоначално думите на Лот не привлякоха вниманието на традиционните медии, но случилото се даде храна на лавина от онлайн коментари, а това разгоря силен медиен интерес. Така гафът на Лот бе раздухан до мащабите на грандиозен скандал.

Блогове са разпалвали в САЩ национални дебати по теми като проверките по расови профили на летищата и са приковавали вниманието на медиите върху скандали от всякакъв род – от разкриването на самоличността на агентката от ЦРУ Валери Плейм до обвиненията за взети подкупи от служителите на Обединените нации.

Хуан Коул, професор по история в Мичиганския университет, имал да каже много неща за борбата срещу тероризма и за войната в Ирак. Проблемът бил, че твърде малко хора искали да чуват. Въпреки внушителната си професионална биография (той владее три близкоизточни езика) Коул безуспешно се опитвал да публикува мненията си утвърдените медии, дори след 11 септември 2001 година. Написаното от него за мюсюлманския свят би останало в ограничения периметър на университетските издания, ако през 2002 година той не започнал да води като хоби електронен дневник, който нарекъл “Коментари на един информиран човек” (Informed Comment). Езиковите познания на Коул му позволявали да следи новините и редакционните статии от целия регион. “Това щеше да е невъзможно през 1990 или дори през 1995 година”, казва той пред детройтски вестник, коментирайки рязкото нарастване на броя публикации от Близкия изток в интернет. “Аз бях в състояние да се добера до факти и подробности, каквито не бих могъл да почерпя от западната преса.” Написаното от него привлича интереса на други блогъри главно заради скептицизма му спрямо американското нахлуване в Ирак, контрастиращ с ширещото се оптимистично медийно покритие след успешното сваляне на баасисткия режим. През лятото на 2003 година Коул пише: “Според всички източници арабите сунити на север, изток и запад от Багдад ненавиждат Съединените щати и не приемат присъствието на американските войски. Тази омраза е в основата на успешното привличане на хора към съпротивата, а атаките на американските войски срещу цели градове съвсем не допринася тя да намалее. Желая успех [на операцията срещу съпротивата], тя може и да излезе сполучлива – поне във военно отношение. Но в политически план не мисля, че това е отговор на истинските проблеми, и не печели сърцата и умовете.” Заради репутацията му на виден специалист по съвременна история на шиитския ислям дневниците на Коул стават изключително търсено четиво от блогърите, а и от журналистите, особено след избухването на шиитските безредици в Ирак от началото на 2004 година. Благодарение на своите 250 000 читатели на месец Коул получава трибуна за експертни коментари в такива медийни рупори като Националното обществено радио и Си Ен Ен. Призовават го също да свидетелства пред сенатската комисия по външните работи. “Моят блог накара Middle East Journal (академично списание за Близкия изток) да ме покани през 2003 година да напиша материал за техния есенен брой, разказва той. Когато сенатската комисия по външните работи започнала да търси литературни източници за Муктада ал Садр и неговото движение, единствената статия, която открили, била моя. Служители на Сената и някои от сенаторите я прочели и пожелали да се запознаят с мнението ми за ситуацията.”

Отговорният редактор на “Ню Йорк таймс” Бил Клеър казва в интервю от ноември 2003 година: “Случва ми се да прочета някой блог и едва тогава да се усъмня, че нещо сме оплескали.” Хауърд Кърц, един от водещите медийни коментатори в Съединените щати, редовно цитира реномирани блогъри в рубриката си “Още медийни бележки” в интернет страницата на “Вашингтон пост”. Много влиятелни външнополитически анализатори като Пол Кругман и Фарид Закария признават, че дейността им по събиране на информация включва блоговете.

Дейвид Нишимура, който се занимава с история на изкуството и търгува със старинни писалки, най-неочаквано изпулва чрез своя блог “Кронака” като коментатор на войната в Ирак. Той описва блога си като “сборник от новини за изкуството, археологията, историята и всичко друго, което привлича окото на хроникьора, с добавка тук-там на мнения и коментари”. Месец след падането на режима на Саддам Хюсеин през април 2003 година световната общественост беше потресена от съобщенията, че над 170 000 безценни антики и съкровища са били ограбени от Иракския национален музей в Багдад. В отговор на информацията в пресата редица историци и археолози заклеймиха министерството на отбраната на Съединените щати, задето не е опазило музея. Нишимура обаче преглежда дописките в медиите и открива няколко несъответствия. Той отбелязва, че числото 170 000 е изцяло погрешно, а същинските загуби, макар и сериозни, са далеч по-малки от първоначално съобщените. Открива още, че служители в музея най-вероятно са били съучастници в плячкосването. “Членове на “Баас” и/или музейни чиновници са се нуждаели от пари, за да се откупват, пише Нишимура. Доколко тези две категории служители на режима се препокриват можем само да гадаем засега, но докато положението не се изясни, добре ще е да си припомним как други тоталитарни режими са управлявали културните институции в опитите си чрез миналото да пренапишат бъдещето.” Виини десноцентристки блогъри като Глен Рейнълдс, Андрю Съливан и Вирджиния Пострел цитират анализа на Нишимура, за да привлекат вниманието към проблема и да поправят впечатленията от първоначалната медийна версия за събитията.

През юни 2003 година в. “Гардиън” разтръби в електронното си издание история, в която цитира погрешно заместник-секретаря по отбраната на САЩ Пол Улфовиц. Според нея той казал, че Съединените щати са нахлули в Ирак, за да защитят нефтените му находища. Разказът светкавично бе подхванат и цитиран от други световни медии, включително и от германския “Ди велт”. Само за часове гвардия блогъри начело с Грег Джериджиан и страницата му “Белгрейвия диспач” се закачиха за новината и изобличиха недостоверното твърдение, с което принудиха “Гардиън” да изтегли репортажа си и да се извини на своите читатели още преди да е публикуван в печатното издание.

С помощта на експерти като Кенет Рот, изпълнителен директор на Human Rights Watch, и Саманта Пауър, носителка на наградата “Пулицър” за книгата си “Пъклен проблем. Америка и ерата на геноцида”, киберактивистката Джоан Чипола Мур основава блог и интернет страница “Страст към настоящето”, посветени на събирането на новини и информация за геноцида в Судан. Мур убеждава десетина елитни блогъри да се свържат към нейната страница и да разпространяват репортажите за събитията в Судан. Блогът на Итан Зукерман, научен сътрудник към Харвардския юридически факултет в центъра “Бъркман” занимаващ се с интернет и обществото, не само установява линк към страницата на Мур, но и призовава на борба цялата блогосфера: “Блогове, нека кажем на медиите извън интернет какво искаме. Когато читателите на блогове ясно дадоха да се разбере, че държат да научим повече за расистките коментари на Трент Лот, традиционните медии волю-неволю поеха топката и разровиха по-дълбоко историята... Знаем, нали, какво трябва да направим, за да привлечем вниманието върху важен въпрос (като например доколко е замесено суданското правителство в клането в Дарфур) и така да разбуним блогосферата, че да принудим Си Ен Ен да изпрати снимачни екипи на място.”

Когато видният ирански блогър Сина Моталеби бе хвърлен в затвора за “подкопаване на националната сигурност чрез културна дейност”, изтъкнати ирански блогъри обединиха сили с най-известни свои англоезични колеги като Джеф Джарвис (BuzzMachine), Дан Гилмор (Sillicon Valley) и Патрик Белтън (Ox-Blog) и създадоха онлайн коалиция, която привлече голямо медийно покритие и доведе до освобождаването на Моталеби. Международна протестна кампания осигури свободата и на китайската блогърка Лю Ди, 23-годишна студентка по психология, която засегна властите със саркастичните си коментари по адрес на комунистическата партия."

Из "Влиятелна мрежа" на Даниел Дрезнър