Лелята от Гьотинген

Завърших четенето на "Лелята от Гьотинген" на Сашо Кьосев. Великолепна книга. Рядък случай на сборник от публикувани преди това есета, който е повече от сумата на частите си, т.е. носи цялостно внушение. Негативният аспект на внушението може да се види в прогласената в "С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология" смърт на българската литература:

"И през тези петнайсет години, както и преди това, България не е някаква пустиня, в която липсват литературни таланти. Вероятно периодичната им поява е устойчив, само статистически вариращ процент на глава от населението. Но между “талантливи хора”, “добри текстове” и “литература” има съществена разлика. Последната не е просто наличност на автори и произведения. Литературата е вид (възможност за) комуникация с определена структура и качество. За структурата и качеството ще стане дума по-долу, първо да се занимаем с участниците и комуникативността на средата. От самото начало може да се каже накратко - преди тази среда беше увредена по комунистически причини, днес - по капиталистически."

Освен, че бе от 2-3-мата ми любими асистенти по време на следването, Кьосев е от малцината тогавашни български хуманитаристи, които освен, че оцеляха като такива, но продължават да ме карат да ги харесвам. Той израсна от битността си на социалистически интелигент до битието на интелектуалец. Позитивният аспект на внушението на "Лелята..." е отпратен в миналото - споменът за един трудно дефинируем, но реално съществуващ и изиграл огромна роля навремето кръг от протоинтелектуалци, който е обект на любимото ми есе - "Теоретични спомени":

"...Ще се опитам да разкажа за генеалогията на една интелектуална среда в България от епохата на късния държавен социализъм...

Границите на тази среда, както и числото на нейните участници не са лесни за определяне... Дали тя беше шумната и многобройна група "Синтез", съществувала през 1986-1990 г.? Или пък беше много по-обхватната мрежа от "младежки" научни школи, поетически четения, театрални акции, конференции, семинари, четения и запои в Гьолечица, Шумен, Приморско, София...

В тези съвместни интелектуални хепънинги писателите и литераторите се просмукваха от теоретична култура, философите и социолозите придобиваха усет към езика, театралите прибавяха към това и умението да "изнасят гласа" и вкуса към перформанси в публичното пространство... Интелектуалното среда, за която разказвам, по-често говореща, по-рядко пишеща, беше форма на живот - живо и изпълнено със споделен смисъл и стил пространство, което самите участници изживяваха като интелектуален оазис... Не си давахме сметка, че външното налагане (т.е. несвободата на на официалното "зряло" социалистическо общество) удържа... границите на оазиса, който иначе не би имал основание за съществуване.

Мрежата от човешки общности, за които става дума, съществува около 6-7 години, след това дойде политическата промяна в България. Външното налагане изчезна... оазисът експлодира от собствените си енергии. Отделните му човешки парчета се разлетяха из България и света, докато "пустинята" на тоталитаризма беше заменена от меланхолична растителност, поникнала в посттоталитарния хаос."

Помня го всичко това. Защо почти всички, които би трябвало да го помнят, изтласкват спомена, кое е общото травматично в него?