Отлагаме еврото - какво значи това?

Финансовият министър Пламен Орешарски обяви през Ройтерс, че инфлацията може да отложи влизането ни в еврозоната. Споменах вече, че приемането на еврото е финалният етап на евроинтеграцията, но ми се ще да допълня малко подробности:

По своята същност Еврозоната е валутен съюз, грубо казано – група страни, относително близки в икономическото си развитие (сходни от гледна точка на структура на икономиката и бизнес цикъл), провеждащи единна монетарна политика. Близостта в икономическото развитие е важна предпоставка за участие във валутна зона, тъй като ако бизнес цикълът между отделните страни не е хармонизиран в достатъчна степен, това ще доведе до негативни последици за страната, която се отличава, особено ако се провежда активна парична политика, насочена към неутрализиране на положителни или отрицателни шокове, засегнали останалите страни. Идеята за Европейска парична зона, включваща страните - членки, се заражда много години преди създаванато на ЕС. Въпреки това едва през 1993 г. с Договора от Маастрихт, тази амбиция се формализира посредством План за действие. По-късно се конкретизира с фиксирането на паритетите между националните валути и еврото през 1999 г. и пускането в обръщение на монетите и банкнотите със знака на еврото през 2002 г. Междувременно постепенно бяха определени необходимите инструменти за стабилността на Икономическия и паричен съюз:

1. Създаване на Европейския валутен институт, последван от Европейската централна банка;
2. Признание на икономическите политики като област от общ
интерес;
3. Учредяване на Пакта за стабилност и растеж, с цел избягване на ситуация, при която една страна-членка, защитена от единната валута, нарушава бюджетната си дисциплина, което би довело до повишаване на лихвените проценти в зоната, в която всички страни от Европейския валутен съюз ще бъдат потърпевши;
4. Постепенно признаване, че страните, възприели единната валута, се отличават от останалите страни.

От новите странки-членки се изисква да изпълнят условията за влизане в “евроклуба” - налагане на единна политика, единен лихвен процент и единен валутен курс по отношение на валутите във всички страни, независимо от техния размер, структурни особености или потребности. Тъй като Договорът за присъединяване не предвижда дерогация при участие в Еврозоната (съответно при приемане на единната валута), тя е пригодена за прогресивно приемане на нови членове.

Влизането в нея изисква одобряване на докладите, изготвени от Еврокомисията и Европейската централна банка, в случай, че съдържат благоприятна оценка. Този доклад почива на анализ на изпълнението на критериите от Маастрихт, отразяващи в значителна степен номиналната конвергенция между страната-кандидат за еврозоната и страните - членки на зоната, която се смята, че е достатъчна за избягване на напрежение в тези страни след разширяването на Европейския валутен съюз. Маастрихтските критерии са:

1. Висока степен на стабилност на цените (годишна инфлация, не надвишаваща 1.5% от средното ниво за три страни-членки);
2. Устойчивост на публичните финанси (публичен дефицит, не превишаващ стойност 3 % от БВП, и по отношение на дълга да е с по-ниска от препоръчителната стойност 60 % от БВП, или непрекъснато да се доближават);
3. Стабилност на валутния курс (минимум 2 години участие
в новия валутен механизъм (EВM II), което определя колебание на валутния курс ± 15 %);
4. Конвергенция на дългосрочния лихвен процент (отклонение не повече 2 % максимум между Еврозоната и приетата страна-кандидатка);
5. Други елементи – по-скоро качествени, но не само такива – са взети също предвид, като интегриране на пазарите, състояние на текущата сметка на платежния баланс, съвместимост на националното законодателство с Договора (включително разпоредбите по отношение на независимостта на Европейската централна банка)

Еврозаконодателството не дава възможност новите страни - членки да използват opt-out клауза за членство в Икономическия и паричен съюз. Това означава, че въпросът не е дали дадена страна да приеме еврото, а кога да го направи. За нас opt-out клаузата е особено полезна, тъй като без натиск отвън родният политичеески елит рядко се заема последователно със сериозни реформи. Европейското законодателство не определя изрично дата за въвеждането на еврото, както и период, в който критериите за конвергенция трябва да бъдат изпълнени. Независимо от това България периодично трябва да представя прогреса на икономиката по отношение на изпълнението на Маастрихтските критерии в Програмата за конвергенция. От неотменимия ни ангажимент за членство в Икономическия и паричен съюз произтича и изискването да провеждаме икономическа политика, съвместима с принципите, лежащи в основата на паричния съюз. Базирайки се на тази рамка и следвайки макроикономическата политика, обусловена от валутния борд, през ноември 2004 г. правителството и БНБ подписаха Споразумение за въвеждане на еврото, според което България ще следва стратегия за възможно най-бързо присъединяване, респективно въвеждане на еврото, като предвижданията бяха това да стане през 2009 – 2010 г. - прогноза, вече опровергана от Орешарски.

Въвеждането на еврото би трябвало да е относително лесен процес за страна с валутен борд и благоразумна макроикономическа политика, но на практика съществуват определени усложнения, които вече забавиха приемането ни в Еврозоната за немалък период от време. Чрез валутния борд и сега сме в паричен съюз с Еврозоната. Единствената разлика е, че в Еврозоната еврото се ползва за разплащания, докато у нас то стои в резерва на БНБ, а разплащания се извършват в левове, които обаче са изцяло обезпечени с евро и фиксирани като стойност към него. На практика за България влизането в Еврозоната и въвеждането на еврото ще доведе до засилване на сегашния паричен режим, а не до неговата отмяна или сериозна промяна. В Еврозоната ще ползваме евро като разплащателно и разчетно средство, а не левове, които са обвързани и обезпечени с евро. Въпреки че сме в паричен съюз с Еврозоната, за да се приеме еврото като официално платежно средство, има следната процедура:

1. Да станем член на Европейския съюз;
2. Да влезем в във Валутнокурсовия механизъм ІІ (ERM II) поне за 2 години;
3. Да изпълним Маастрихтските критерии, докато е във Валутнокурсовия механизъм;
4. Да бъдем приети в Еврозоната.

Първото е изпълнено. Вероятно през първото тримесечие на 2007 г. ще станем член на Валутнокурсовия механизъм. Докато сме в него, ще трябва да изпълним критериите от Маастрихт, за да може да бъдем приети за член на Еврозоната, да ги кажа с други думи:

1. Бюджетният дефицит трябва да е по-нисък от 3% от БВП;
2. Държавният дълг трябва да е по-нисък от 60% от БВП;
3. Инфлацията не бива да надхвърля с повече от 1.5 процентни пункта
средното ниво в страните с най-висока ценова стабилност;
4. Дългосрочните лихвени проценти не трябва да надхвърлят с повече от 2 процентни пункта средното ниво в страните с най-висока ценова стабилност;
5. Валутният курс на местната валута не трябва да се колебае с повече от +/- 15%.

Четири от петте критерия изпълняваме още сега. Правителството не само че няма бюджетен дефицит, но реализира и сериозен бюджетен излишък. Държавният дълг е над 2 пъти по-нисък от изискванията на Маастрихт и продължава да намалява. Валутният курс е фиксиран чрез системата на валутен борд. Единственият проблем е инфлацията.

Но въпреки че четири от петте критерия са изпълнени и изглежда относително лесно да се изпълни още един, всъщност това не е така. Причините се коренят в трансформацията на самия Евросъюз. Когато критериите от Маастрихт са създадени в началото на 90-те години на миналия век, ЕС е два пъти по-малък от сега, а страните-членки имат близки нива на доходи, ценови равнища и темпове на икономически растеж. В допълнение монетарните системи на страните членки не са толкова различни колкото сега – валутните бордове например са непознати допреди присъединяването на балтийските страни през 2004 г. Европейският съюз от 27 страни e напълно различен спрямо Съюза от началото на 90-те години. Има големи различия в нивата на доходи и ценови равнища в страните - членки, което в много от тях води до по-висок икономически растеж и инфлация в новоприетите страни - членки. Повечето от най-нискодоходните страни претърпяват процес на догонване, който се свързва с високи нива на икономически растеж и бързо нарастване на доходите и цените. Това води или до поскъпване на валутния курс (при плаващ валутен курс), или до по-високи темпове на инфлация (при фиксиран валутен курс както у нас). Ситуацията допълнително се усложнява от изискването на ЕС новите страни-членки да "хармонизират" (т.е. увеличат) акцизите, които са много силен проинфлационен фактор. Например Ирландия, която е най-бързоразвиващата се и най-успешната европейска икономика през последното десетилетие, нямаше да може да отговори на инфлационния критерий, ако й се беше наложило да го покрие през 2000 или 2001 г., когато има висок икономически растеж.

Очевидно най-смисленото решение бе да се премахнат Маастрихтските критерии или поне да се модифицират, така че да се приспособят към промяната. Това обаче не се случи – критериите останаха такива, каквито бяха в началото на 90-те години при един съвсем различен Съюз. Това вече попречи на две от балтийските страни да влязат в Еврозоната заедно с първата приета нова страна-членка – Словения, а сега забавя и нас за неопределено време.

Надявам се, че официалното огласяване за забавяне на приемането на еврото, не означава забавяне на темпото в провеждането на необходимите политики и реформи. Ролята на тези политики и реформи е подобна на периода непосредствено преди присъединяването ни към ЕС, когато политическият императив за навременно присъединяване оказа изключително силен натиск за по-нататъшни реформи в буквално всички области на икономическия, социалния и политическия живот. Крайната стъпка на валутна интеграция ще позволи консолидация на ползите и елиминиране на все още съществуващата уязвимост на България в различни области като й даде право на глас при определянето на валутната политика на ЕС и това от ще бъде финалът на процеса на евроинтеграция.

Хъмм, искаше ми се като пиша този пост да стане ясно, че отлагането на въвеждането на еврото не е гаф, и че високата инфлация също не е, ама май не го написах ясно. Обаче ме мързи да го разяснявам, тъй че неизкушените в икономиката моля да ме извинят и да ползват следното резюме: "Кво ти пука?" Лошото е, че немалка част от тия, дето сме им дали правото да ни управляват, ползват това резюме. И така неизбежно ощетяват данъкполтаците - материално и и нематериално. Сиреч харчат парите ни за тоя, що духа, като пътьом ни съсипват нервите. Ама не те са лудите, нали помните приказката за зелника - що им даваме да го лапат?