понеделник, 2 януари 2006 г.
Искахме
Искахме любов, вяра и смисъл - а имаше мрак, безсмислие, мрак. Любов и любов, а срещу ни мрак. Със кървящи очи. Толкова можехме..... със кървящи....
Нашето поколение - 2
Метафората, която ни описва брилянтно, е от Стария завет:
Мойсей, когато извел евреите от Египет и ги повел към Обетованата земя, 40 години ги разкарвал из пустинята. Докато не умре и последният, роден в робство. Което включвало и него, той знаел, че не му е дадено да види Обетованата земя, защото макар и пророк, също е бил роден в робство и е трябвало да плати своята дан.
Ние сме последните, родени в робство. И си плащаме за това.
Мойсей, когато извел евреите от Египет и ги повел към Обетованата земя, 40 години ги разкарвал из пустинята. Докато не умре и последният, роден в робство. Което включвало и него, той знаел, че не му е дадено да види Обетованата земя, защото макар и пророк, също е бил роден в робство и е трябвало да плати своята дан.
Ние сме последните, родени в робство. И си плащаме за това.
Нашето поколение
Социолозите ни наричат поколението на бейби бумърите (baby boomers) - социализиралите се след войната и незнаещи войната. И ни определеят като родените между 1944 г. и 1964 г. Генерационните граници са донякъде условни, например Митко Воев бе роден 1965, но като душевност е от това поколение, искам да кажа с този пример, че що се отнася до социологията на поколенията, стриктността е около плюс минус година-две.
Митко Воев изпя
"Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи."
и разказа нашите чувства
" [Нова Генерация - б.р.] беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи..."
Един напълно различен персонаж - Андрей Райчев, директор на Центъра за изучаване на младежта, направи социологическо изследване на ювентофобията - грубо казано, този термин обозначава доминираща нагласа в дадено общество, която дискриминира младите хора. Андрей бе хем противоположен на Митко, защото бе напълно интегриран в системата, даже на много високо ниво - нещатен съветник в ЦК на БКП, директор в ключов идеологически институт. Обаче от друга страна Андрей разказа същото като Митко, но в научен разказ - за ювентофобията в българското общество. Младите хора се брояха млади докъм 40 години, което бе нелепо. Възможностите за кариера бяха запушени. Независимо от способностите си, трябваше да чакаш години, защото по-възрастните не даваха възможност за пробив - независимо в науката, в изкуството, в технологията, в икономиката, в политиката... Докато не стигнеш и минеш 50-тина години, нямаш право да растеш професионално. Андрей не е първопроходец, американски съветолози отдавна бяха писали, че реалният социализъм е общество на застарелите, старческо общество. Но чест му прави на Андрей,че направи това изследване и го доказа. Друг е въпросът, че тиквите в ЦК, които можеха да си направят изводи, нищо не направиха. Не бяха толкова оглупели, колкото егоистични старци.
Нашето поколение живееше с чувството за безнадеждност и безсперспективност. Не само поради социалното блокиране на растежа. А и поради това, че мислехме, че тази скапана система, в която живеем, е вечна. Ние добре знаехме за другата система - западните дънки, списания, плочи, книги, които непрекъснато вкарвахме по полулегални начини за нас бяха символ на Свободата. Свобода, която смятахме за непостижима. Чувствахме се обречени. И пак Райчев го каза най-точно в едно свое есе - "Мислех, че животът ми ще мине под знака на Тодор Живков и Лили Иванова". За разлика от нашите родители ние никога не бяхме вярвали в Системата, но нямаше и в какво друго да вярваме. Защото не сме могли и в най-смелите си мечти да предоположим, че тя ще се срути главоломно и ще заживеем в света на Свободата. А е мъчително да живееш без вяра. Тоест да живееш в цинизъм. Бяхме цинични консуматори-критикари, без идеали и ценности. Т.е., без такива, за които можеш да се бориш.
Живеехме с чувство на безнадеждност, с единствената възможност да се бунтуваме на дребно, което и правехме отвреме навреме - но не много страстно, защото не виждахме смисъл, не виждахме възможност за успех на инфантилните ни бунтарства. Знаехме, че сме обречени. Че някой друг, извън нас е предопределил съдбата ни.
Митко Воев изпя
"Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи."
и разказа нашите чувства
" [Нова Генерация - б.р.] беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи..."
Един напълно различен персонаж - Андрей Райчев, директор на Центъра за изучаване на младежта, направи социологическо изследване на ювентофобията - грубо казано, този термин обозначава доминираща нагласа в дадено общество, която дискриминира младите хора. Андрей бе хем противоположен на Митко, защото бе напълно интегриран в системата, даже на много високо ниво - нещатен съветник в ЦК на БКП, директор в ключов идеологически институт. Обаче от друга страна Андрей разказа същото като Митко, но в научен разказ - за ювентофобията в българското общество. Младите хора се брояха млади докъм 40 години, което бе нелепо. Възможностите за кариера бяха запушени. Независимо от способностите си, трябваше да чакаш години, защото по-възрастните не даваха възможност за пробив - независимо в науката, в изкуството, в технологията, в икономиката, в политиката... Докато не стигнеш и минеш 50-тина години, нямаш право да растеш професионално. Андрей не е първопроходец, американски съветолози отдавна бяха писали, че реалният социализъм е общество на застарелите, старческо общество. Но чест му прави на Андрей,че направи това изследване и го доказа. Друг е въпросът, че тиквите в ЦК, които можеха да си направят изводи, нищо не направиха. Не бяха толкова оглупели, колкото егоистични старци.
Нашето поколение живееше с чувството за безнадеждност и безсперспективност. Не само поради социалното блокиране на растежа. А и поради това, че мислехме, че тази скапана система, в която живеем, е вечна. Ние добре знаехме за другата система - западните дънки, списания, плочи, книги, които непрекъснато вкарвахме по полулегални начини за нас бяха символ на Свободата. Свобода, която смятахме за непостижима. Чувствахме се обречени. И пак Райчев го каза най-точно в едно свое есе - "Мислех, че животът ми ще мине под знака на Тодор Живков и Лили Иванова". За разлика от нашите родители ние никога не бяхме вярвали в Системата, но нямаше и в какво друго да вярваме. Защото не сме могли и в най-смелите си мечти да предоположим, че тя ще се срути главоломно и ще заживеем в света на Свободата. А е мъчително да живееш без вяра. Тоест да живееш в цинизъм. Бяхме цинични консуматори-критикари, без идеали и ценности. Т.е., без такива, за които можеш да се бориш.
Живеехме с чувство на безнадеждност, с единствената възможност да се бунтуваме на дребно, което и правехме отвреме навреме - но не много страстно, защото не виждахме смисъл, не виждахме възможност за успех на инфантилните ни бунтарства. Знаехме, че сме обречени. Че някой друг, извън нас е предопределил съдбата ни.
неделя, 1 януари 2006 г.
Със кървящи от мъка и болка очи
"Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи."
Утре ще пиша за това поколение. Загубено поколение. Нашето поколение. Аз нямам таланта на Митко Воев, бас, вокал и идеолог на групата "Нова генерация", за да го изкажа в стихове. Но имам мислите си. Защото кървят и моите очи...
със кървящи от мъка
и болка очи."
Утре ще пиша за това поколение. Загубено поколение. Нашето поколение. Аз нямам таланта на Митко Воев, бас, вокал и идеолог на групата "Нова генерация", за да го изкажа в стихове. Но имам мислите си. Защото кървят и моите очи...
Нова генерация завинаги
Този път копипействам безсрамно, не само защото неизвестният ми автор в лаконичните си коментари към култовия текст на Митко Воев изказва въпроси, чоплещи и моята глава. Интересно е, че в клуб, наречен 40-50 - поколението за което Митко Воев пише - няма никаква реакция. Бах го у поколението - трябва да кажа. И все пак не ми е ясно - тези хора в този клуб, те защо не забелязват.... Иначе си знам отдавна, че сме бито поколение, губещо по дефиниция....
" Лично към теб въпрос
Това е персонално ЗА ТЕБ (ако и когато го прочетеш, ще разбереш защо):
"Нова генерация завинаги
Аз се казвам Проект.
Това е единственото, което знам.
Нося очила два диоптъра
за късогледство.
Искам да говоря
със светиите.
Тридесет червени буквички
се заизкачваха
по сакото му
и в реда, който създадоха,
означиха следната безнадеждност:
"Светиите не са в света на проекциите".
Изминавайки разстоянието
с наведена глава,
той се пъхна в детското си креватче.
"Спи, мили мой" - прошепна някой.
"Излекувай комплексите си."
"Какво е това комплекс?" -
пита момиче.
Отговорът гласи:
(не знам кой го каза)
Колективна организация,
манипулираща посредством
лъжи и...
Аз се казвам Комплекс.
Просто съм малко самотен,
когато вълните галят перчема ми,
чиста коса, потопена
извън брега на новата чувствителност.
Не, не е така в съня ми.
Там имената нямат значение.
Аз се казвам Поредица.
Нима съм толкова слаба?
Никой не остава при мен
и кръг от бледи сенки
в тялото и...
Ръцете ми треперят.
Моля ви, сами познайте името ми,
защото е толкова трудно
да си презрението на другите.
"Сложете всичко в ред" -
крещи малко старче,
летящо на скейтборд,
но вече след миг се е изгубило.
И друго:
"Бъдете откровени
в този последен разговор" -
гласи плакат пред института
за формиране на младежта.
"Плюя на него!
Плюя на майка си!
Плюя на себе си!
Плюя на инвалидния стол,
който е животът ми.
Защото аз съм никой
и такъв ме избра лотарията" -
каза един никой и се стопи.
"А сега да видим
кои са новите печеливши
в конкурса за самоутвърждаване" -
чухме гласа от радиото.
"Всички са от матрицата
на коремите и гушите."
6 от 49. Але - хоп!
Нови полюси.
Нов живот. Кой го каза?
Аз живея на улица "Нов живот"
и номерът ми е безкрайност.
Толкова съм малък,
че просто ми се повръща.
Къща!
Къща!
Къща! - повтаряше
преди смъртта си.
Зелени поляни, хълмове, природа.
Двама влюбени се гледаха
продължително в очите,
докато изумени от грозота
тръгнаха един срещу друг,
рога срещу рога.
Самота!
Велика обла пита.
Вкусна, но опасна,
опияняваща самота!
"Не искам деквалификация.
Не искам деквалификация."
Мамо, прости ми!
Аз се казвам Радост.
И още в детската градина
момчетата гледаха
под престилката ми.
До днес не разбрах
там какво има.
Има и други.
Ние сме всички.
Подайте си ръцете.
О, Господи! Спаси ни, Господи!
Толкова дълго чаках,
пет, шест столетия.
Идвам с вас.
Ръцете си подайте всички!
Коленичили, прави, вървящи,
плачещи, истински, летящи.
Всички заедно да направим
един Голям,
който да влезе в културния храм.
И така, хванали заедно ръцете си,
започваме да вием
като стадо хиени,
които останаха:
Винаги!
Винаги!
Винаги!
Завинаги с празни кореми,
чуваш ли ни, Създателю?
Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи.
Знаем, че за нас
няма компенсация
и повръщаме върху надеждата
за по-добрите дни.
Димитър Воев
30.05.1987 г.
И за да си спомните за какво става дума, ето откъс от интервю на Митко от 1990 г.:
" [Нова Генерация - б.р.] беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи..."
Интервю с Димитър Воев, състояло се в апартамента в "Дружба"
11 октомври 1990 г.
Репортер Веселин Тенев
Днес Митко Воев щеше да е 40-годишен. Който знае защо не е - поклон, че си спомня; който не знае - да не знае. Аз пиша за тези от поколението 40-50, за които тези думи (Митко Воев, Нова генерация, Нова генерация завинаги) значат нещо.
Как се чувствате сега? Каква песен чувствате, че Митко Воев би изпял, ако бе жив? Какво бихте искали ВИЕ да изпеете? Митко Воев говореше от името на поколение, без някой да го бе оторизирал, но истината е, че поколението говореше чрез него. Вас също никой не ви оторизира сега, но кажете, м?
" Лично към теб въпрос
Това е персонално ЗА ТЕБ (ако и когато го прочетеш, ще разбереш защо):
"Нова генерация завинаги
Аз се казвам Проект.
Това е единственото, което знам.
Нося очила два диоптъра
за късогледство.
Искам да говоря
със светиите.
Тридесет червени буквички
се заизкачваха
по сакото му
и в реда, който създадоха,
означиха следната безнадеждност:
"Светиите не са в света на проекциите".
Изминавайки разстоянието
с наведена глава,
той се пъхна в детското си креватче.
"Спи, мили мой" - прошепна някой.
"Излекувай комплексите си."
"Какво е това комплекс?" -
пита момиче.
Отговорът гласи:
(не знам кой го каза)
Колективна организация,
манипулираща посредством
лъжи и...
Аз се казвам Комплекс.
Просто съм малко самотен,
когато вълните галят перчема ми,
чиста коса, потопена
извън брега на новата чувствителност.
Не, не е така в съня ми.
Там имената нямат значение.
Аз се казвам Поредица.
Нима съм толкова слаба?
Никой не остава при мен
и кръг от бледи сенки
в тялото и...
Ръцете ми треперят.
Моля ви, сами познайте името ми,
защото е толкова трудно
да си презрението на другите.
"Сложете всичко в ред" -
крещи малко старче,
летящо на скейтборд,
но вече след миг се е изгубило.
И друго:
"Бъдете откровени
в този последен разговор" -
гласи плакат пред института
за формиране на младежта.
"Плюя на него!
Плюя на майка си!
Плюя на себе си!
Плюя на инвалидния стол,
който е животът ми.
Защото аз съм никой
и такъв ме избра лотарията" -
каза един никой и се стопи.
"А сега да видим
кои са новите печеливши
в конкурса за самоутвърждаване" -
чухме гласа от радиото.
"Всички са от матрицата
на коремите и гушите."
6 от 49. Але - хоп!
Нови полюси.
Нов живот. Кой го каза?
Аз живея на улица "Нов живот"
и номерът ми е безкрайност.
Толкова съм малък,
че просто ми се повръща.
Къща!
Къща!
Къща! - повтаряше
преди смъртта си.
Зелени поляни, хълмове, природа.
Двама влюбени се гледаха
продължително в очите,
докато изумени от грозота
тръгнаха един срещу друг,
рога срещу рога.
Самота!
Велика обла пита.
Вкусна, но опасна,
опияняваща самота!
"Не искам деквалификация.
Не искам деквалификация."
Мамо, прости ми!
Аз се казвам Радост.
И още в детската градина
момчетата гледаха
под престилката ми.
До днес не разбрах
там какво има.
Има и други.
Ние сме всички.
Подайте си ръцете.
О, Господи! Спаси ни, Господи!
Толкова дълго чаках,
пет, шест столетия.
Идвам с вас.
Ръцете си подайте всички!
Коленичили, прави, вървящи,
плачещи, истински, летящи.
Всички заедно да направим
един Голям,
който да влезе в културния храм.
И така, хванали заедно ръцете си,
започваме да вием
като стадо хиени,
които останаха:
Винаги!
Винаги!
Винаги!
Завинаги с празни кореми,
чуваш ли ни, Създателю?
Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи.
Знаем, че за нас
няма компенсация
и повръщаме върху надеждата
за по-добрите дни.
Димитър Воев
30.05.1987 г.
И за да си спомните за какво става дума, ето откъс от интервю на Митко от 1990 г.:
" [Нова Генерация - б.р.] беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи..."
Интервю с Димитър Воев, състояло се в апартамента в "Дружба"
11 октомври 1990 г.
Репортер Веселин Тенев
Днес Митко Воев щеше да е 40-годишен. Който знае защо не е - поклон, че си спомня; който не знае - да не знае. Аз пиша за тези от поколението 40-50, за които тези думи (Митко Воев, Нова генерация, Нова генерация завинаги) значат нещо.
Как се чувствате сега? Каква песен чувствате, че Митко Воев би изпял, ако бе жив? Какво бихте искали ВИЕ да изпеете? Митко Воев говореше от името на поколение, без някой да го бе оторизирал, но истината е, че поколението говореше чрез него. Вас също никой не ви оторизира сега, но кажете, м?
Абонамент за:
Публикации (Atom)