понеделник, 2 януари 2006 г.

Нашето поколение


Социолозите ни наричат поколението на бейби бумърите (baby boomers) - социализиралите се след войната и незнаещи войната. И ни определеят като родените между 1944 г. и 1964 г. Генерационните граници са донякъде условни, например Митко Воев бе роден 1965, но като душевност е от това поколение, искам да кажа с този пример, че що се отнася до социологията на поколенията, стриктността е около плюс минус година-две.

Митко Воев изпя

"Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи."


и разказа нашите чувства

" [Нова Генерация - б.р.] беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи..."

Един напълно различен персонаж - Андрей Райчев, директор на Центъра за изучаване на младежта, направи социологическо изследване на ювентофобията - грубо казано, този термин обозначава доминираща нагласа в дадено общество, която дискриминира младите хора. Андрей бе хем противоположен на Митко, защото бе напълно интегриран в системата, даже на много високо ниво - нещатен съветник в ЦК на БКП, директор в ключов идеологически институт. Обаче от друга страна Андрей разказа същото като Митко, но в научен разказ - за ювентофобията в българското общество. Младите хора се брояха млади докъм 40 години, което бе нелепо. Възможностите за кариера бяха запушени. Независимо от способностите си, трябваше да чакаш години, защото по-възрастните не даваха възможност за пробив - независимо в науката, в изкуството, в технологията, в икономиката, в политиката... Докато не стигнеш и минеш 50-тина години, нямаш право да растеш професионално. Андрей не е първопроходец, американски съветолози отдавна бяха писали, че реалният социализъм е общество на застарелите, старческо общество. Но чест му прави на Андрей,че направи това изследване и го доказа. Друг е въпросът, че тиквите в ЦК, които можеха да си направят изводи, нищо не направиха. Не бяха толкова оглупели, колкото егоистични старци.

Нашето поколение живееше с чувството за безнадеждност и безсперспективност. Не само поради социалното блокиране на растежа. А и поради това, че мислехме, че тази скапана система, в която живеем, е вечна. Ние добре знаехме за другата система - западните дънки, списания, плочи, книги, които непрекъснато вкарвахме по полулегални начини за нас бяха символ на Свободата. Свобода, която смятахме за непостижима. Чувствахме се обречени. И пак Райчев го каза най-точно в едно свое есе - "Мислех, че животът ми ще мине под знака на Тодор Живков и Лили Иванова". За разлика от нашите родители ние никога не бяхме вярвали в Системата, но нямаше и в какво друго да вярваме. Защото не сме могли и в най-смелите си мечти да предоположим, че тя ще се срути главоломно и ще заживеем в света на Свободата. А е мъчително да живееш без вяра. Тоест да живееш в цинизъм. Бяхме цинични консуматори-критикари, без идеали и ценности. Т.е., без такива, за които можеш да се бориш.

Живеехме с чувство на безнадеждност, с единствената възможност да се бунтуваме на дребно, което и правехме отвреме навреме - но не много страстно, защото не виждахме смисъл, не виждахме възможност за успех на инфантилните ни бунтарства. Знаехме, че сме обречени. Че някой друг, извън нас е предопределил съдбата ни.

Няма коментари: