Гюро Михайлов - лошо ли е?

Ангел Грънчаров ме нарече "Гюро Михайлов в блогосферата". Но вероятно не знае кой е и какво е направил Гюро Михайлов. За грънчаровци обяснявам:

Безсмъртният часови ­ 125 години без смяна

Съвсем тихо, без да бъде разгласена, почти забравена от обществото се задава годишнината от един войнишки подвиг, който българинът вече век и четвърт (1880-­2005) помни и споменава. В паметта на българското племе това събитие се е съхранило оголено, лишено от подробности, то е станало нарицателно за мъжество, безстрашие и вярност към отечеството. Оспорван и възвеличаван, младият редник от Първа пловдивска пехотна дружина Гюро Михайлов е изрязан в съзнанието на поколенията до днес като образ на непоколебимия, неустрашим, несломим воин, поставил дълга и честта по-високо от живота. Мъжете от тези поколения неведнъж през миналия век е трябвало да се премерят с него и неведнъж са се доближавали по мъжество и саможертва.

Много от думите, които вече век и четвърт се употребяват за него, младият воин може би не е и знаел. Но той е знаел как трябва да постъпва един българин, един войник, един мъж. Тези правила са му били преподадени в онова жестоко време в неговия дом, в неговата част. Той е раснал в години на велики събития, в бунтовното Средногорие, много от неговите командири са били априлци и опълченци ­ патриотизма и саможертвата е вдишвал заедно с въздуха и добре е знаел цената на свободата. Той е бил готов за пламъците и за своя геройски час.

През цялото това столетие и четвърт подвигът му е бил оспорван и ­ защо да го крием ­ подиграван от лицемери и консуматори, от пресметливи и самодоволни глупаци. Тези хора са също наши сънародници. Безкористната, честна и безплатна жертва открай време е заплашвала самочувствието на онези, чиито ценности не включват високите добродетели на родолюбието. Такива хора е имало във всички епохи, днес те също ни заобикалят. Саможертвата на онзи млад, неопитен, но следващ своя дълг юнак, кой знае защо и днес ги засяга, та се чувстват длъжни да засвидетелстват своя присмех. А истината е проста: епичният му жест отрича техните практични правила, обезсмисля дребните им цели, смалява важните им пози. И верни на своята природа, и до днес бръщолевят нещо за това, дали е имало смисъл и дали е имало полза. (Да припомним, че тъй унизително се обсъждаше и гибелта на петимата от Кербала!) А саможертвата сама по себе си е смисъл и не е предназначена за полза, а за пример. Истинският войник разпознава дълга си по-добре от всеки друг. И величието е в изпълнението на дълга, а не в коментара към това.

Но така е в цялата човешка история. Едни избират пламъците като клада, на която да заявят своята истина. За други приложението на огъня е само да си приготвят вечеря.

Войничето от село Розовец, новобранецът с три месеца служба още в първия си караул влиза в именника на големите български мъже. Неговият подвиг отключва лавината от геройски дела, които неговите приемници ще извършат във войните за национално обединение. Не е случайно, че в края на последната, поручик Стратия Мазгалов и неговите войници ще изгорят в огъня на вражеските огнепръскачки в галериите под Скалистата височина при Добро поле..

Никой подвиг не остава без следа.

Дори ако следата е пламък...

Нощта на подвига

24 декември 1880 г. Часът беше около 10 и 30 минути през нощта. Току-що бях заспал и ме събудиха виковете “янгън вар” (пожар има) на сакаджиите (продавачите на вода), които тичаха по улиците с натоварени с пълни мехове с вода коне...

...Облякох се набързо, излязох на улицата и се отправих в същата посока. Гореше зданието на Щаба на милицията, намиращо се близо до конака...

Пристигнах на мястото на пожара. Цялото триетажно паянтово здание беше в пламъци. Грамадни огнени езици се подаваха от всички негови прозорци.

Градската пожарна команда бе пристигнала с една само ръчна помпа, но като видя, че е немислимо да се бори с това първобитно пожарогасително средство, ограничи се да пръска намиращото се от другата страна на улицата двуетажно здание, което беше почнало да пуши от силното нагряване.

Към 11 часа и 30 минути преди полунощ цялото горящо здание рухна. Узна се още тогава, че от намиращите се в него войници само двама могли да се спасят, като скочили на улицата от третия етаж, а останалите пет-шест человека загинали.

На следующия ден се назначи комисия със задача да изрови труповете им. В състава є влизах и аз, макар да служех тогава в Учебния батальон, когато другите членове на комисията, както и загиналите войници, бяха от 1-ва пловдивска дружина.

Първата работа на комисията бе да разпита хвърлилите се от третия етаж двама войници, които се намираха на лечение в Областната болница “Св. Пантелеймон”...

Били постоянни вестовои за ординарческа служба в Щаба на милицията. Във фаталната нощ спали в отредената за тях стая на третия етаж, на северната страна на зданието. По едно време усетили силен пушек, който почнал да ги задушава. Те веднага станали, излезли вън от стаята и видели, че стълбището, което води за втория етаж, е в пламъци. Тогава се спуснали да търсят място, за да се хвърлят долу, и попаднали в стаята, гдето бил паричният ковчег заедно с часовия Гюро Михайлов до него. Те му казали, че цялото здание гори, и го поканили да се спасява, като се спусне от прозореца на улицата заедно с тях.

Гюро Михайлов отговорил, че без разводящия не може да напусне поста си. Те му съобщили, че разводящият не може да дойде, защото стълбището и цялото здание са в пламъци, а може би и той сам да е вече загинал, но Гюро пак повторил, че без разводящия не може да напусне поста си. След тоя отговор, предполагайки, че пред явната смърт, която го застрашава, Гюро ще да се е умопобъркал, поискали насила да го вземат и спуснат през прозореца на улицата, но той насочил пушката си срещу тях и не ги допуснал да се доближат. При тая негова упоритост те го изоставили и се спуснали един след друг на улицата.

Разкопките за издирването на труповете на загиналите започнаха на 28 декември, когато огънят бе съвършено изгаснал. Най-напред се начена с разчистването на мястото, над което се намираше стаята с паричния ковчег. След непродължителна работа той бе открит, а до него ­ трупът на Гюро Михайлов заедно с железните части на пушката му: обстоятелство, което свидетелстваше, че не се е отделил нито на крачка от ковчега и е умрял като герой мъченик на поста си.

На 30 януари петте трупа бяха погребани в градските гробища с военни почести от цялата 1-ва дружина и при присъствието на множество граждани.

Младите офицери в гарнизона събраха помежду си известна сума и дадоха едно представление в театър “Люксембург” в града, с която сума издигнаха на гроба един циментов блок, на който бяха написани техните имена. При освещаването на тоя блок казах няколко думи за значението на подвига на Гюро и за примера и назиданието за поколенията как трябва да се служи на родината.

Гюро Михайлов беше от пловдивските села ­ на възраст около 21 години. Постъпил като новобранец в 1-ва пловдивска дружина заедно с другите новобранци на 15 септември 1880 г. На 24 декември бил назначен за първи път в караул. Значи служил всичко 3 месеца и 9 дни. Той не е давал клетва за вярна и предана служба, защото такава не съществуваше в милицията. Румелия бе автономна област, но подвластна на султана, и тоя последният се смяташе за върховен началник на нейните въоръжени сили. Следователно войниците трябваше да се кълнат за вярност и преданост на султана, а в милицията нямаше да се намери нито един българин ­ офицер или войник, който да вдигне ръка и се закълне за вярна и предана служба на цариградския кръволок ­ червения султан Абдул Хамид II.

Мисля, че някой ме нарича "Гюро Михайлов", е гордост за мен.