Споменът за социализма ни прави най-големи песимисти

В широко огласените данни от последния Евробарометър, че сме най-големите песимисти в Европа, не срещнах сериозен анализ на изворите на този песимизъм. Поради което ще се позова на данните на Евробарометър 2004 г., тъй като правя грубото предположение, че статусът и състоянието на хората не са се променили значително, а също така и мнението им (което по начало е доста консервативен фактор) :

"Продължаващият социален песимизъм се дължи в много голяма степен на обстоятелството, че „изходният социален статус“, реконструкцията на социалния статус през 1989 г. продължава да бъде много по-висока от оценката не само за сегашния, но и за социалния статус в обозримо бъдеще. Интересно е да се отбележи, че за разлика от 1989, която е изходната точка за сравнения, хиперинфлацията от 1997 г. е изчезнала като отправна точка за сравнение. 1997 г. не е конституирана в общата памет като точка на оттласкване. 1989 г. или по-точно споменът за нея е единствената отправна точка при формулиране на обществените очаквания. Прави впечатление, че това се отнася и за най-младите поколения, които имат бегъл спомен от 1989 г. В това отношение са налице две тенденции. От една страна, преобладаващата част от хората продължава да живее с чувството за загуба на социален статус. Мнозинството (57%) поставят себе си през 1989 г. на горните пет стъпала и 22% - на долните четири. Сега е почти обратното: мнозинството (62%) - на първите четири, и 20% - на горните пет. Тази обърната пирамида в оценката за притежавания социален статус сама по себе си е основа за социален песимизъм. Колкото по-ниско оценяват социалното си положение сега и колкото по-високо оценяват положението си през 1989 г., толкова по-песимистични са очакванията на анкетираните. Съществува много силен коефициент на зависимост между промяната на социалната позиция в посока надолу и социалния песимизъм

Усещането за икономическо изоставане и представата за всеобща и възпроизвеждаща се бедност са на практика консенсусни за българското общество. Осемдесет и шест процента от анкетираните в нашето изследване са на мнение, че най-големият проблем на България е бедността, а 84% застъпват още по-драстичната теза, че в България има много хора, които, за да се изхранват, са принудени да ровят в кофите за боклук. Това са двете най-високи степени на единодушие, регистрирани в цялото изследване, при които не се забелязва никаква статистическа корелация между поддръжниците им и техния социален, образователен, подоходен статус. Тоталното усещане за бедност е характеристика не толкова на бедните, а на обеднелите общества.

Консенсус има и по отношение на неспособността на политическите сили и държавните институции да се справят с това изоставане, както и по-общо с основните проблеми на страната.

Песимистите
Най-ясно изразена и очертана, най-голяма като относителен дял е първата група, на твърдите песимистие - тя обхваща около 54% от населението. В България това са значими по размера си социални общности - пенсионери, хора с ниско образование и квалификация, оставащи за по-кратко или дълго време без работа; при тях доминират страховете; ниска социална активност; недоверие към политическите институции; низходящата социална мобилност се свързва и извежда от най-новата история на България (след 1989 г.) и общата присъда е „погрешно развитие“. Песимизмътна тази група е пряк резултат от техния социален опит през последното десетилетие. Това е групата на хората, която не просто е изгубила от реформите, но и на практика е лишена от ресурс да промени сегашната си ситуация. Това е изгубилото мнозинство на България.

Според изследването истински печелившите от реформата, и това се вижда много ясно, са 3% - тези, които имат нормални доходи по европейските стандарти. Това е! Оттам нататък има една сравнително голяма група, която живее нелошо, но истинските печеливши, истински заможнитехора в България са 3%.

Оптимистите
Третата група обхваща хората, които са оптимисти за себе си и за страната.
Дори и тази група, на най-големите социални оптимисти, не смята, че има реално повишение на социалния им статус спрямо 1989, както и спрямо последните пет години".

Всичко това означава, че и досега липсва сериозен анализ на това, което се нарича ту "комунизъм", ту "социализъм", въпреки факта, че за по-голямата част от хората той като цяло е позитивен период в личен план. Тъй че дърдорковците от партии и институти е по-добре да започнат да анализират - но с факти и числа - какво е било социалистическото общество. После имам какво да им предложа да правят, но една част от тях ги мързи, други са предубедени, а трети са просто некадърни...