сряда, 25 януари 2006 г.

Изкуственият интелект = аутизъм ?


В областта на изкуствения интелект учените се концентрират само върху когнитивните и евристични способности и в този контекст се мисли нарастването на изчислителната мощ на компютрите и възможността им за евристика (нанотехнологии, невронни мрежи, самообучаващи се системи, биологични компютри, квантови компютри и прочие) Не мога да разбера защо никой не си задава един очевиден (според мен) въпрос:

Ще създадат нещо (по-вероятно не на сегашната хардуерна основа, а на биологична), което ще има евристичните и когнитивни способности на човешкия мозък. Обаче това нещо няма да е човешки интелект, защото човешкият интелект (и резултатите от функционирането му) е продукт на емоциите. Мотивацията за мислене и откриване на нови неща е в основата на интелектуалната дейност. А мотивация без емоции няма. Но не съм видяла досега да се работи в областта на моделиране на мотивационната и емоционалната сфера на съзнанието. За какъв интелект тогава става дума? По пътя на моделиране на когнитивните и евристичните способности на човека ще се постигне нещо като "разширител" или "увеличител" на човешкия интелект, но неспособен да бъде интелект сам по себе си. Сещам се за аутизма. Някои аутистични деца имат високи интелектуални способности, но това не им помага ни на йота да функционират в обществото, да общуват с хората и изобщо да водят самостоятелен пълноценен живот, камо ли да постигнат нещо с тези способности. Причината е, най-общо казано, в някаква увреда на мотивационната и емоционалната сфера. Те нямат мотивация да използват интелекта си за нещо извън себе си (т.е. за пряка или косвена - чрез постижения), връзка с другите .

Повтарям, за мен това е очевидно, обаче от друга страна, не ми се струва вероятно аз да съм по-умна от учените от цял свят, които работят в областта на ИИ и само аз да съм стигнала до тази мисъл. Чудя се....

12 коментара:

алекс каза...

Как хубаво си го казала, а най-вече - сетила! Много добра посока на размисъл си почанала, много ;-)

Григор каза...

Темата е много особена и разнопосочна. И много интересна. :-)

Като начало, на повечето създатели на ИИ им трябва интелект БЕЗ мотивация. Разширение и допълнение на интелекта на човек. (Чувал съм, че Google например са много близо до целта.) Така че този проблем не ги вълнува.

Като продължение, аутистите не са хора без емоции - те са хора с емоции, различни като база от тази на "нормалните". (Смята се за почти доказано, че аутизмът е ранна форма на шизофрения.) А това вече е отвратно положение, защото шизофрениците са по дефиниция социопати. Представи си свръхинтелект социопат...!

Най-сетне, да се вгради в дори много мощен изкуствен интелект съответстващ по възможности емоционално-мотивационен блок е детска играчка. Ще се смаеш, ако разбереш колко просто и елементарно се реализира, направо неправдоподобно... (Но за това някой друг път, че е дълга и широка.)

алекс каза...

Григи, тук ще те оспоря и то и по двата пункта. Аутистите имат именно емоционален дефицит и това е един от най-сигурните и ранноразпознаваеми симптоми - дори като бебета нямат драйв да се гушкат, да се докосват. Така че аналогията е меко казано прекрасно подбрана.

Що се отнася до шизофрениците - моля ви!!! Как така социопати, как така по дефиниция? Нищо подобно, що за виктимизация! Да, общуването с тях е доста затруднено, но то е от спецификата на заболяването, не от социопатните му характеристики. Проблемът им е също емоционален - те отлично знаят какво е добро и зло, просто нямат емоционален заряд да почувстват радост или дълбока мъка. Това е най-характерното за шизофренията, хората с това заболяване нямат емоционална плътност; социалният аспект на заболяването е убийствен именно заради това - те постепенно губят способност да се движат из емоционалната скала, но това не значи, че на когнитивно ниво не осъзнават как БИ ТРЯБВАЛО да се усети дадено нещо. Именно заради това приемането на болестта и от самия пациент е безкрайно трудно.

И последно, което да обясни силата на емоционалното ми включване - моля ви, стига етикети. Виктимизацията на хората с шизофрения е брутална и без нас, нека поне ние не се присъединяваме. Това със социопатията се отнася към друг тип психози много повече, отколкото към шизофренията. Шизофрениците са опасни много повече за себе си, отколкото за нас. Депресивните разстройства са най-честото следствие на шизофренията, не социопатията. И % на суициден риск там е по-висок.

И изобщо, ако ми паднат скапаните сценаристчета на долнопробни продукцийки, които като трябва да има "луд" във филма, и те винаги за по-лесно ляпват диагноза "шизофрения", аз с удоволствие ще им покажа какво може да измисли да им стори някой с уж здрав разсъдък....

Dimitar Vesselinov каза...

Препоръчвам на всички да се запознаят с идеите, изложени в следната книга:

"Singularity is Near" от Ray Kurzweil
http://www.singularity.com/
http://divedi.blogspot.com/2005/09/book-of-year-singularity-is-near-by.html

Анонимен каза...

Общество и эволюция информационной сети.

http://pereslegin-s.viv.ru/cont/peresleg/133.html


Хубаво, че намирам в нета хора, които мислят. Но този линк към Переслегин е за нещо, което описва матрицата, в която живеем, 6 години преди появата на филма.

Така, че според мене утилизацията на индивидуалния интелект е решен вече въпрос като социална практика.


Някой го е написал в 1993, друг е направил филм през 1999, всички май го живеем.

hb

Григор каза...

Боя се, че съм точен, Алекс.

Аутистите дори като бебета нямат стремеж към гушкане именно защото емоциите им са различни от тези на "нормалните". Ние ги смятаме за неемоционални, защото това, което предизвиква емоции у нас, не предизвиква у тях. А не забелязваме техните емоции, защото те се проявяват по различен начин и в различни обстоятелства, отколкото нашите. (Чувствителността ни към забелязване на "стандартните" емоции обикновено е в порядъци над тази за случайни лицеви промени - каквито изглеждат за нас емоциите на аутистите.)

После, "социопат" не означава задължително изявен антисоциал. Като медицинска диагноза на това подлежи всеки, който не е в състояние да изпита обичайните социални връзки, или тази му способност е нарушена. Огромният процент социопати са хора с добро обществено поведение - те може да не усещат емоциите, но знаят какво е "правилно", и какво не, и не биха направили "неправилното" при първа възможност. Немалко от тях старателно симулират емоциите, колкото умеят, просто за да не причиняват дискомфорт на околните. (Този дискомфорт не ги натъжава - те просто знаят, че това не е хубаво.)

Така че, в рамките на обсъждането на изкуствения интелект, мисля че съм прав. :-)

алекс каза...

Григи, с теб гледаме от двете вечни в различността си камбанарии на лекаря и психoлога ;-)) Накрая всичко ще опре в това колко дявола се събират.... нали се сещаш ;-)))

Вени Г. каза...

@Григи @Алекс

Току-що обсъждах с психиатъра си що е шизотипност. Защото според Minnesota Multiphasic Personality Inventory имам висок и постоянен във времето пик на шизотипността. А според критериите на Diagnosis Criteria. for Mental Disorders изобщо не отговарям на критериите за шизотипност. Пояснение - Минесотата е психологически въпросник за изследване на личността, а DSM-IV е медицински наръчник за душевните заболявяния.
Отговорът му беше прост и ясен: шизотипността означава коренно различни неща за психиатрите и психолозите. Връщайки се към любимата си тема - те живеят в различни светове. За психиатрите шизотипността е недоразвита шезофрения, сиреч болест, която не се е разгърнала. За психолозите шизотипността е личностова черта, която в никакъв случай не може да се квалифицира като болест. Просто казано: за психиатрите шизотипен е този, чийто съждения не кореспондират на реалността. За психолозите шизотипен е този, чийто съждения не кореспондират на това, което е общоприето да се смята за реалност.

Възможно е да възприемете този ми коментар като offtopic, но според мен е топик, насочен към базисните ви различия (на Алекс и Гриша)във възприемането и интерпретацията на психичните и психологичните феномени. Може да го екстраполирате към разминаващите ви се понятия да емоции, социопат, аутисти, шизофрения etc. Според мен имате базисно различни възгледи за света, в частност за човека и оттам не може да се получи конструктивен диалог.

П.П. Сега като се прочетох, звуча някак назидателно, а не искам, обаче за момента не намирам по-прилични думи да се изкажа, а пък се надявам да ме разберете, без да ви обидя :)

алекс каза...

Вени, можеш да го питаш твоя човек и за МКБ-10, ако сте тръгнали дефиниционно да подхождате.
По DSM-IV се водят в Америка, ние ползваме другото ;-))

Вени Г. каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
Анонимен каза...

Шизофренията е сред онези психиатрични разстройства, които често протичат тежко и водят до изразено нарушаване на социалното функциониране на засегнатите индивиди. Сред болестите, които водят до изразено и продължително увреждане, тя е една от най-смущаващите и объркващите, както защото засяга главно млади хора – юноши и младежи, така и поради силата й да поразява желанията и волята и да разрушава личността.

Заболеваемостта варира при различните общества, но нито една култура и общност не са имунизирани срещу нея. В Европа годишната заболеваемост е около 15 на 100 000 души и около 1% от населението ще получи тази диагноза по някое време от живота си. В развитите страни болните от шизофрения, лекувани в болница, са повече от всички други пациенти, получаващи болнични грижи.

Шизофренията не бива да се обърква с умствената изостаналост. Някои от нейните жертви са сред най-надарените индивиди в групата на 16-30 годишните.
Отсъствието на сигурни знания за причините, които я пораждат, и очевидната липса на ефективно лечение се смесват с неразбирането, страха и отвращението, които все още съпровождат психичните разстройства, и създават едновременно непоносимо болезнена семейна ситуация и сложен проблем за общността.

Шизофренията има недвусмислена биологична основа и доказана наследствена съ-обусловеност. Данните от последните изследвания сочат, че става въпрос за многофакторно обусловена повишена “ранимост на ума” на болния към стрес, хаос и несигурност в обкръжението. В модерните схващания за протичането на болестта се налага представата за модела “стрес-предразположеност”. Според него, ”... епизодите на психично разстройство се развиват като резултат от стрес, трайна предразположеност и трудности в справянето” (Onyett, 1998).

Отговорът при стрес на индивид с предразположеност към шизофрения е сложна поведенческа реакция, която се характеризира с много нисък личностов потенциал за преработка (удържане) на негативни емоции. Като последица страдат различни сфери на личностовото функциониране – възприятия (получаване на информация ), познавателни процеси (опит, знания, преработване и съхраняване на информация), емоционална сфера. Познаването на тези концепции е необходимо условие и изискване за ефективното планиране и осъществяване на програма за водене на случай на болен от шизофрения в общността.

Социалното участие се измерва чрез съвкупността от връзки, които индивидът установява и поддържа с човешкото си обкръжение. Характеризира се с разнообразие на социалните роли, задълбоченост (цялостност) и относителна равнопоставеност в отношенията между хората. Социалното участие на болните от шизофрения се характеризира с бедност на връзките, повърхностност на качеството на живот (частичност), неравнопоставеност (дискриминация) и еднообразност на ролите в социалното обкръжение (предимно тази на зависимия). Една илюстрация на тази теза е фактът, че голяма част от бездомните хора на практика боледуват от шизофрения – около 30% от бездомните възрастни (до 50% в някои страни, напр. САЩ).

Воденето на случай възниква като реакция на прехода от институционалното лечение към грижите в общността, когато се оказва, че много тежко болни хора, в частност, болни от шизофрения, не проявяват инициатива при търсене на психиатрични услуги, не са в състояние да отстояват своите права, не са мотивирани да се грижат за себе си и за заболяването си. Вместо да имат по-лесен достъп, службите в общността се оказват по-трудно достъпни за психично болни хора, обслужвани преди това в болници. Затова воденето на случай се развива като начин да се подпомогне достъпът на психично болните до съответните услуги, така че да се повиши качеството на живота им.

Какво е водене на случай?

“Воденето на случай може да се дефинира като психично-здравна практика, която в съгласие с традиционния психиатричен фокус върху биологичното и психосоциално функциониране, цели цялостното поддържане на физическото и социално обкръжение на психично болния по начин, улесняващ неговото физическо оцеляване, личностово развитие, социално участие и възстановяване или адаптация към психичното разстройство” (Joel Kanter, 1996).

Кой има полза от воденето на случай?

Хора с хронично протичащи и водещи до увреждане на социалното функциониране психотични разстройства, най-вече – от групата на шизофренните. Психично болните трябва да имат лекуващ психиатър, който да следи състоянието им и медикаментозната терапия и с когото да са в редовен и добър контакт. Ако психично болният няма лекуващ психиатър, намирането на такъв професионалист е една от основните задачи на водещия на случай. За оптималното водене на случай е добре лекарят да е запознат със заболяването на човека и да е готов да сътрудничи на водещият на случай.

Какво прави водещият на случай?

Водещият на случай, заедно с психично болния, дефинират определени проблеми и трудности в ежедневието му, с които той не може да се справи нито сам, нито с помощта на семейството си. Тези негови трудности стават обект на работата при воденето на случай.

В тази връзка водещият на случай изследва желанията и плановете на психично болния. От голямо значение е разбирането на гледната му точка. Това, което за водещия на случай може да е сериозен проблем, който изисква незабавна интервенция (дали човека има къде да живее и какво да яде), от гледна точка на потребителя може да има второстепенно значение в сравнение с други проблеми, пред които е изправен (откъде ще намери пари, за да плати образованието си?). Потребностите не съществуват във вакуум, те винаги са свързани с представата на болния за ситуацията и плановете му за нейната промяна. Освен посочените по-долу потребности и донякъде в противоречие с тях, често нуждите на потребителя са свързани с трудностите му да осъществи плановете си. Изследването на плановете на психично болния има значението и на подтикването му да обмисли по-добре какво иска да прави и как (за да може да го съобщи с водещия на случай) и на поемане на отговорност за бъдещето си в по-голяма степен. Идентифицирането на потребностите на потребителя (психично болния) е задачата на първите едно до три интервюта на социалният работник. Изследват се няколко основни области:
Финансовото му положение: какви са доходите му и какви са техните източници, изчерпани ли са всички достъпни ресурси за повишаването им, как се справя с тези средства и т.н.;
Жилищни условия: има ли къде да живее, какви са условията в това жилище, има ли някакви проблеми в това отношение;
Трудова заетост: работи ли някъде и ако да, при какви условия; при условие, че не работи, се изследва желанието му да започне работа, какви умения притежава, какви са ограниченията му в това отношение и т.н.;
Психическо и физическо здраве: има ли лекуващ психиатър и какви са отношенията с него, какво е предложеното му лечение, страда ли от някакви телесни заболявания, за които не получава адекватни или достатъчни медицински грижи и ако да, то каква е причината за това и т.н.;
Качество на подкрепящата среда: отношенията в семейството, връзките с приятели и съседи, с различни служби като Дирекции “Бюро по труда”, Дирекции “Социално подпомагане” ДКЦ-та по район и др.;
Емоционални потребности: неадекватно ниска или висока себеоценка, приемане на ролята и позицията си в обществото, критичност към болестта и адекватни грижи за нея, усещане за приетост и добро/лошо отношение от страна на семейството и общността и др.
За да се направи добра оценка на потребностите е необходимо да се установи контакт и с други ключови хора за психично болния. Източниците на тази информация могат да бъдат различни. Естествено, основният източник е самият потребител, казаното от него и неговото поведение. Други важни източници могат да бъдат:
лекуващият му психиатър, който може да съобщи при разговор множество важни подробности или да представи някакви медицински документи (като история на болестта);
семейният лекар на потребителя и друг доктор;
психиатрични сестри, които са били в контакт с него;
родители и близки.
важно е потребителят (психично болният) да знае за всички тези контакти и те да се осъществяват със съгласието му.
След направената оценка, водещият на случай изработва формулировка по случая и план за осъществяване на интервенции. Тя има за цел да създаде по-пълна и изчерпателна картина както на психичното разстройство на болния, така и на контекста, в който то възниква и съществува. Съдържателната й част зависи от теоретичната ориентация и парадигма, която ползва в работата си водещият на случай (системна, когнитивна, психодинамична, биопсихосоциална и др.). Представения модел на водене на случай в този текст, следва биопсихосоциалната парадигма. Той вкючва информация за историята на болестта на психично болния, психиатричната диагноза, описание на симптомите и характеровите му черти, които пречат на социалното функциониране на потребителя, социалното му обкръжение, възможните хипотези свързани с нарушенията в поведението и неговите преживявания.

На базата на направената формулировка по случая водещият на случай, съвместно с потребителя изработва индивидуален план от грижи, съобразен с неговото личностово функциониране, състояние на психичната му болест и индивидуални потребности, свързани с интегрирането му в общността и разширяването на подкрепящата го социална мрежа. Много е важно индивидуалният план от грижи да бъде приет и споделен от потребителя.
Възможните интервенции, свързани с индивидуалният план от грижи, зависят от потребностите на психично болния.

А. Материално положение. Целта на интервенциите в този случай е да се намерят източници на доходи, които да подобрят положението на потребителя. Може да става дума за спасяване на положението в момента (намиране на пари за да бъде поет наема на къщата, в която той живее, или намиране на средства, с които да плати своето парно и ток и др.) или за трайно подобряване на финансовото състояние.
Обсъждане заедно с психично болния на всички възможности за получаване на заем или безвъзмездна финансова помощ от роднини или приятели и трудностите в постигането на това.
Изследване, заедно с потребителя, на възможностите да получи еднократна помощ или да започне да получава редовно полагаща му се помощ от Дирекция “Социално подпомагане”. Това може да включва отиване с потребителя до районната дирекция и водене на преговори с администрацията там.
Информиране за възможност той да получи някаква финансова помощ от неправителствени организации. Това отново може да включва посещаване на офиси на съответни неправителствени или други организации заедно с потребителя и оказване на помощ при воденето на преговорите. Включва и търсене на такива възможности.
Насочване на клиента към Червения кръст, където има програми за еднократна финансова помощ.
Б. Жилищни условия. По този въпрос сякаш не може да се направи много у нас в момента. При работа с потребителя е важно да се разграничават временните решения на този проблем (които са по-осъществими) от по-продължителните или перманентните.
Ако проблемите с жилището са свързани с конфликт с родители или роднини, някакъв тип намеса в семейните отношения или посредничество е възможно да доведе до известен положителен резултат;
Сходно решение е търсенето на роднини в София или провинцията, които може да са склонни да го приемат в дома си за известно време;
Може да се изследват възможностите потребителят отиде да живее на село: повечето жители на София имат роднини или някакви имоти в провинцията. Това е свързано с въпроса за възможността на потребителя да полага сам грижи за себе си и с доверието на семейството в тези негови способности;
Още един начин за решаването на този проблем е инвестиране на усилия за подобряването на доходите – намиране на жилище под наем;
На този етап в страната ни не съществуват домове за временно настаняване на психично болни хора, както и все още няма защитени жилища за психично болните хора. В домовете за временно настаняване към системата за социално подпомагане няма традиция да се настаняват психично болни хора. Единствената алтернатива за психично болните хора без подслон на този етап е да бъдат настанени в социални домове, където условията на живот са много неприемливи.
В. Трудова заетост. Работата може да означава различни неща за различните хора. Може да означава подобряване на доходите; повече социални контакти и прекарване на времето сред хора; запълване на свободното време; структуриране на времето и пространството в ежедневието им; повишаване на чувството за собствено достойнство и др. Възможните интервенции, за съжаление, не са много.
Изследване на уменията, желанията, предпочитанията за дадена работа, както и наложените от заболяването ограничения за нея;
Обсъждане с потребителя на начините, по които търси работа, и конфронтирането му с особености на поведението или външността му, които могат да допринасят за невъзможността да намери работа (психично болна ходи с рошава неизмита коса и мръсни, неподдържани дрехи. Тя си търси работа като продавачка);
Обсъждане на възможността да започне на малки стъпки с простички и не твърде сложни задачи, при които е възможно да се преодолеят основни страхове на психично болния, свързани с провал и излагане, например, с лепене на плакати. В този случай някои от тях се страхуват от това, че ще бъдат изложени на погледите на хората; че ще им се присмиват; че ще се изпотят и ще настинат; че работата е прекалено уморителна и тежка, в резултат на което те ще се уморят и ще се чувстват неразположени; че някой ще ги обиди или набие, недоволен от работата им; че това напрежение от новата работа ще разклати психичното им здраве и ще доведе до криза на болестта им и др.;
Г. Психично здраве. В този случай интервенциите са насочени към сътрудничеството с лекуващия лекар в поддържането, възстановяването и подобряването на психичното здраве.
Влизане в контакт с лекуващия лекар и обсъждане на обща стратегия за работа;
Обсъждане на проблемите около взимането на лекарствата и съпротивите срещу това (нежеланието и страховете на болния да приема медикаменти);
Водещият на случай може да организира консултация на потребителя с психиатър, който при нужда да промени медикаментозното му лечение или да предложи други интервенции, които да облекчат кризисното му състояние.
Водещият на случай може да влезе в ролята на застъпник на интересите на психично болния пред лекуващия му лекар. Това може да стане на тристранна среща, на която в присъствието на водещия си, потребителят да се почувства окуражен да постави проблемите и изискванията си. На тази среща и водещият може да постави проблемите, които са обсъждали с потребителя при индивидуалните им срещи.
Водещият може да обсъди подробно с потребителя как той да се държи с лекуващия си лекар при следващата среща. Разговорът може да бъде репетиран или систематизиран чрез ролеви игри;
Водещият може да подкрепя максимално препоръките на лекаря за спазване на лекарственото лечение и с това да допринася за поддържането на психичното здраве;
Обещанието, че няма да го забрави, дори когато се налага потребителя да влезе в болница, и ще го посещава там (и спазването на това обещание) може да го успокои в някаква степен и да улесни процеса на хоспитализацията му, ако такава се налага;
Отделен важен въпрос, свързан с психическото здраве, е въпросът за действие при настъпването на криза (рецидив на заболяването).
Водещият на случай може да обсъди с психично болния как протичат кризите на последния; какви признаци (продроми) предвещават наближаването или настъпването на подобна криза; как биха могли да действат двамата при настъпването на подобна криза;
Водещият на случая може да се срещне с лекуващият психиатър и да обсъди с него стратегията при настъпване на криза на потребителя. Това обсъждане може да включва въпроса за уведомяването на психиатъра при сигнали за настъпваща криза; изработване на планове за съвместни действия при необходимост; установяване на договореност за взаимно уведомяване за развоя на събитията. Естествено, подобна среща трябва да се проведе само със съгласието на болния;
Подобни разговори могат да бъдат проведени и със семейството. Членовете на семейството могат да бъдат първите хора, които забелязват признаците на наближаващата криза и да сигнализират на водещия и лекаря за нея. Това се дължи дори просто на факта, че те прекарват най-много време с болния;
В някои случаи може да се наложи членовете на семейството да бъдат образовани или консултирани относно предвестниците на влошаване, възможностите за тяхното разпознаване и оптималното поведение в тези случаи;
В случай, че потребителят няма семейство или то е недостъпно поради различни причини (близките живеят далеч, отнасят се крайно недоброжелателно към водещия на случай, или потребителя отказва да даде възможност да се влезе в контакт с тях, може да се мисли за привличането в този процес на хора, близки с потребителя и в относително добри отношения с него. Работата с тях може много да наподобява работата с членовете на семейството. Съгласието на потребителя е решаващо;
Заключение

Воденето на случай на психично болни хора налага посредничество с институции и специалисти, които да партнират и сътрудничат в удовлетворяването на потребностите на психично болните хора. И най-добрият план от грижи, изработен съвместно с водещия на случай и потребителят, е безсмислен ако не съществуват и други служби, предлагащи програми от грижи, които да реализират набелязаните потребности на хората с психична болест. Ето защо от ключово значение за ефективността на воденето на случаи е наличието на местни ресурси – съществуващи служби, институции, неправителствени организации и програми за психосоциална рехабилитация, чрез които да се реализират интервенциите свързани с индивидуалния план от грижи.

В България животът на психично болния е усложнен от борбата с болестта и нейните симптоми и това затруднява неговата социална интеграция. Предлаганите от обществото възможности за социална реализация са оскъдни поради стигмата и предразсъдъците срещу психичната болест. Това прави болните дългосрочно зависими от техните близки и роднини. Макар напоследък много да се говори за психично-здравната реформа, тя все още не предлага достатъчно институции за извънболнични грижи и рехабилитация, които да дадат възможност на психично болните да се възстановят от наскоро протекъл психотичен епизод и адекватно да се интегрират в общността. Напротив, тези хора често се движат между два свята - този в болниците и този у дома, при семействата им. Понеже нямат възможност да се автономизират, като излязат от семействата си и си намерят работа, те се изолират. Социалната изолация, трудностите при справянето със симптомите на болестта и тежката обществена стигма лесно предизвикват следващия психотичен епизод и отново постъпване в психиатрична институция. Така омагьосаният кръг се затваря – болния, увреден в известна степен от болестта, е обречен и на социална изолация в резултат на стигмата. Тази стигма поддържа социалната дезадаптация на психично болния и го до-инвалидизира.

В този омагьосан кръг от обществени нагласи, предразсъдъци и липса на мрежа от институции, които да работят за извънболничната рехабилитация на психично болния, е от изключителна важност да се намеси социалната работа, в рамките на която да се развиват програми за водене на случай. Тези програми не са лукс, а необходимост. Единствено те биха опосредствали психично болния да намери своето място в общността и да разкъса връзката – “затворен” в психиатрична болница или “затворен” у дома. Именно затова подобни програми трябва да се развиват в Дневни Центрове, намиращи се в общността близо до дома на психично болните, в техните квартали. Това би им дало възможност те да ползват услуги на програми за водене на случай не извън, а именно в общността, към която бавно да се интегрират и адаптират.
На този етап, в страната ни тепърва се изграждат служби, имащи амбицията да полагат основите на подобни програми от грижи, предназначени да обслужват потребностите на психично болните хора у нас с тенденция повишаване качеството им живот.

Вени Г. каза...

@Анонимен
Благодавря ти за изчерпателната информация. Имаме обаче едно принципно размшинаване - ние говорим за аутизма, оттам стигаме и до шизофренията, без да слагаме знак на равенство - от социалнопсипологическа гледна точка. А твоят подпод е чисто медицински, като на лекар. Нищо лошо в това, добре, че има лекари, които се занимават с тези страдащи от обкръжаващото ги, но мисля, че те се нуждаят не само, и даже не толкова от медицинско-институционален подход. Той не е излишен, но не единствен и основен. Ако се научим да ги разбираме, това ще въздейства много по-добре от хапове и институции.