сряда, 11 януари 2006 г.

Вещите за еднократна употреба


Идва техник да поправи пералнята. Той си я познава, все един и същ викам от години. Предупреди ме, че трябва да се готвя скоро да се "прощавам" с нея. На 17 години е вече и наближава моментът, в който вече няма да може да се ремонтира. Животът на сегашните перални бил много по-кратък, защото така ги правели и ми даде пример с програматора. Старите перални (като моята) са с механичен програматор. Ако се развали, се поправя или сменя (както стана преди половин година). Новите са с електронен - ако се развали, няма какво да поправяш, а да го сменяш, няма смисъл, струва 300 лв, по-добре да дадеш още 200 и да вземеш нова пералня. Обобщението на Васко (техника) беше: "Изчезва ми професията, сега хората купуват и като се развали, хвърлят, така ги произвеждат".

Сетих се за еволюцията на диктофоните. Пред 1988 г. те бяха доста тежки, но по правило се поправяха многократно. След около 5 години олекнаха двойно и почти не се поправяха. А сега като се развали, хвърляш и взимаш нов. Обяснението е в материала за механичните части. Олекването се дължи на това, че металните оси, колела и прочие механични елементи се замениха с пластмасови. Като се изтърка пластмасата, какво да й поправяш? Разбира се, и цените намаляха съответно.

Същото е с много други вещи. Първия си часовник получих на 7 години като тръгнах на училище. Тогава майка ми даде нейния първи часовник, който си е купила с първата стипендия като първокурсничка в политехниката. Беше на 7 години. Носих го още 12, докато го загубих. Татко си носеше първия часовник повече от 25 години. Някой сега да носи часовник толкова време (изключвам супърскъпарските Картие и намкви си, които са със скъпоценни метали и/или скъпоценни камъни)? Разваля се електронният, хвърляш и купуваш нов.

А дрехите? В немного отдавнашната българска литература е пълно с детайли от типа на как бащата оставя костюма си на сина си. През детството ми беше пълно с шивашки ателиета за поправка на дрехи. Сега трябва с детектив да дириш за някое. Скъсва се дрехата и хвърляш. С обувките е същото. Все повече от хората пък вече хвърлят не защото е износено или скъсано, а защото е излязло от мода. А изчезналата професия "бримкаджийка" - жени, които ловяха бримките на дамските чорапогащници? Или обръщането на вратовръзките и кърпенето на чорапите? Сега звучи смешно.

Това е прогресът. Вещи за еднократна употреба. Но нещо не ми харесва в цялата работа. Едната причина е, че като типичен Рак съм много сантиментална и се привързвам към вещите си. Всяка вещ според мен има нещо като душа и ми е много трудно да се разделям с моите вещи, дори да са съвсем "издъхващи", особено с дрехите си. Хич не ме интересува модата, те са като някакви мои приятели.

По-сериозното обаче е друго и то ме кара да се съмнявам, че този път е добър за човешкия род. В крайна сметка има природни ресурси, които са невъзобновяеми. Нефтът например. Като свърши, от какво ще правим любимите си пластмаси, найлони и прочие изкуственяци, с които живеем? Да, това не е наш проблем, но вероятно ще е проблем ако не за внуците ни, то за правнуците ни. Ама майната им на тях, нас нали няма да ни има :(

Имало едно човечество, което живеело на една хубава Земя. Обаче то решило, че тя е за еднократна употреба и като се свършила, се наложило и то да се свърши. Край на приказката.

1 коментар:

Svetla Encheva каза...

И аз съм така. Любимата ми рокля е от тийнейджърските години на майка ми, износвам я. Тя май износване няма... Износвам и дрехи, купени по времето, когато съм била 5-6 годишна. Повечето дрехи, които си купувам в последните години, са втора ръка и се радвам, че имат история, макар да не им я знам. Изкарах ученичеството и студентството си с една метална кутия за химикалки с картата на Северна Африка на капака, купувана 1980 година от Бенгази. А сега карам с едно уж допотопно петгодишно телефонче от презряна френска марка, защото, ако си купя смартфон, едва ли ще изкара толкова...