"Труп"-ният дъх на българската журналистика

Крайно време беше от самата гилдия реално да бъде поставен под въпрос изначално сбъркания модел, по който работи и се развива родната журналистика. Да, немалко журналисти не го приемат, но неприемането се изразява в героично мърморене в кръчмата, преди да бъде написан поредния лъжовен или обикновен манипулативен материал.

Издателската група "Икономедиа" (издател на вестниците "Капитал", "Дневник" и "PC World", на българското издание на "Foreign Policy" и десетина водещи бизнес издания) след обсъждане с редакционните екипи реши двата вестника да не участват в конкурса "Черноризец Храбър", организиран от Съюза на издателите в България (СИБ) и Съюза на българските национални електронни медии (СБНЕМ). "Отказите за участие на значителна част от поканените за членове на Академия "Черноризец Храбър", колебанията в някои издателства, както и решението на Съюза на българските национални електронни медии да прекрати участието си в наградата е ясен знак за спад на общественото доверие в конкурса. Без обществено доверие конкурсът "Черноризец Храбър" трудно би могъл да изпълни основната си цел - да отличава добрите, смели и професионални журналистически материали", обясняват от "Икономедиа".

Сред т.нар. интелектуалци (ах, колко мразя тази дума, която злоупотреба изпразни от съдържание) също се намериха хора, които реално - с действия, а не с мърморене по кафенета, отказаха доверието си на журналистиката. Петима от 15-те членове на академията (така високопарно се нарича журито на фарса "Черноризец Храбър") отказаха да се включат в нея - писателите Алек Попов и Георги Господинов, политологът Иван Кръстев, културологът Ивайло Дичев, антропологът Харалан Александров.

Това е жесток удар по създателя на конкурса, шефа на СИБ - недосегаемият Тошо Тошев, пред когото треперят политиците. Погрешно ще е обаче да свързваме дъха на мърша, лъхащ от вестникарските страници, единствено с него. Първият идеолог на "демократичната" журналистика е Валери Найденов, създател и дългогодишен главен редактор на "24 часа". Съзнавайки ролята си, той се самодефинира в един свой текст като "живия паметник на българската журналистика, издигнат сред безкрайните журналистически песъчинки".

Години наред "24 часа" бе тиражен (а оттам и всякакъв) лидер в манипулирането на общественото мнение и развращаването на публиката, но след като Валери принудително го напусна (скараха се с боса на Пресгрупата Петьо Блъсков), отстъпи първенството на "Труд". Но нормалните хора - чийто глас за съжаление се чува само интернет форумите - не ги интересуват тиражите, а качеството, и оценката им се изразява в презрителното обобщение "вацовите вестници", визирайки издателя им - немската групировка WAZ. Само в Интернет форумите мислещата част от обществото може да изговори публично ("публика" в социологически смисъл е нещо съвсем различно от малка група роднини или приятели хората в салона на театъра) всички грехове на родната журналистика. Апропо, не съм срещала в българоезичните форуми нито една позитивна оценка както за родната журналистика, така и за флагмана й "Труд".

Сещам се само за един реален анализ, промъкнал се кой знае как на печатни страници, поради което ще го публикувам и аз (едно защото трудно ще напиша по-добър текст, и второ - така повече хора ще го видят):

МОМИЧЕНЦА

Александър Кьосев
Представете си, че всички депутати са блондини с дълги мигли, а всички представители на съдебната власт са от Хасково. Всички от третата, изпълнителна власт пък задължително притежават светлозелен "Опел Вектра". Съмнително, нали? Би могло да бъде и случайно съвпадение - но все пак поражда справедливи подозрения.

От петнадесет години четвъртата власт в България се състои предимно от момиченца. Българските медии са наводнени от този типов персонаж: бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак. Но пък ходи из София - на "ти" е с парламент и правителство, "отразява" необходимото в Съдебната палата, посреща персони на летището, вика (сред тълпи от себеподобни с щръкнали микрофони) "А какво ще кажете за...?".... Навсякъде е с бойно настроение, винаги бърза, запознава се в летящ старт, цялата е графици и мобифони...Какво още може да се добави към този психо-професионален портрет?

Журналистическото момиченце има манталитет на новопокръстен папарак. Съвсем до скоро то е било свенливо, днес да се вре му е природа и призвание (често пъти то е убедено, че тъкмо в това е цялото "журналистическо разследване").

-------------
Що се отнася до професионалните правила, има си тринки, но са му добринки:

1. Не се интересува от областта, в която прави интервю или репортаж. Убедено е, че не му е необходима нито професионална компетентност, нито подготовка за конкретния случай. Важното е да познаваш правилните хора, да имаш нюх към течащите в момента скандали, за да направиш в срок сензационен материал, за който главният да те ощипе приятелски по задника. За седмица до 24 часа момиченцето може да стане специалист във всеки сектор.

2. Всеки подлежи на легитимно овъпросяване. Бърза серия от нагли въпроси може да бъде зададена и на самия дявол. Личното достойнство и пространство на събеседника, както и всеки намек за уважение към неговия обществен авторитет или професионализъм само пречат на работата на интервюиращия.

3. Не е важно съдържанието на питанията, важното е да се пази ритъмът на интервюто. Правилото е: да става бърз, секси лаф, да няма време за мислене и ако може другият да бъде изкаран от нерви. За целта не се спира с въпросите, колкото и глупави да са те.
--------------

Веднъж бях разпитван цели 3 минути и половина ценно телевизионно време за историята на Берлинската стена. Имах глупостта да кажа, че тя е "негативен паметник" - в смисъл, че е паметник на срама, а не на гордостта. Веднага получих наказателния въпрос: "А какво мислите за негативизма?". Докато се блещех и немеех, бях окончателно отстрелян със следващия: "Няма ли нищо позитивно в Берлинската стена?". Виковете ми: "Не, не!" бяха без значение - останаха извън кадър.

И между момиченцата има умни и глупави. По-глупавичките просто обичат да са "между хора", да работят "нещо по-динамично", останалото е перфектна изпълнителност, работохолизъм, страхов и еротичен трепет от началника. Те са ходещо въплъщение на цинизма. Но са цинични не по душа, а по обществена поръчка - в която искрено и безрезервно са повярвали. Една от тях ми каза: "Възхищавам се от нашия главен редактор, защото работата на медиите е да манипулира хората, а той го прави перфектно". По-умните имат и самосъзнание, и самочувствие. Те са убедени, че след като началникът им се държи като главен редактор на държавата, а те ходят на коктейли, то непременно ще да са елит, част висшите кръгове заедно с президента, Христо Стоичков, патриарх Максим, Вежди Рашидов, Евгени Минчев, Иво Карамански (пардон, последният го убиха).

Най-умните дори имат усещане за мисия отвъд цинизма.

Чували са, че четвъртата власт е най-важната в България, защото осигурява прозрачност на останалите. И така са повярвали, че самите се смятат за истинни и прозрачни, а през устата им глаголи направо гръмовният обществен морал. Да бъдат некомпетентни, корумпирани, обществено вредни и опасни, е свойство на всички останали, само не и тяхно.

Всъщност няма защо да обвиняваме самите момиченца. Те са перфектни жертви на офисно-национална манипулация. Ятото им е резултат на продължителен подбор, премислена кадрова политика и целенасочена обработка от страна на техните гуру: заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури). Онова, което в други страни би се наричало "sexual harassment", у нас е етап от професионалното израстване. Следващи етапи са писането по политическа, а после и по икономическа (корупционна) поръчка. Колкото по-еничарски, т.е. от никъде, е взето момиченцето, толкова по-податливо на медийните конвенции е то. Идеалният случай е да не е от София или дори от голям град, да няма богат или едър приятел и да трябва да плаща наем: тогава просто е готово за всичко.

* * *
Във финала ще разочаровам феминистките. "Момиченце" тук е само реторическа фигура - в стария смисъл на Maedchen fur alles. Момиченцата могат да бъдат и журналистически момченца, няма нищо gender specific. Не става дума за полови проблеми, нито за ювентофобия, а за десетгодишна политика на българските медии при подбора на млади кадри. Без да са се наговаряли, те си събират подвижни, суетни и уязвими същества, пластилин, готов на всичко за кариерата си. Без минало, без натрупвания, без капиталистически (протестантски) морал - дългокраки tabula rasa, бързи в езика. При подбора наглостта се счита за интелигентност, цинизмът е добродетел, а липсата на обща култура е решителен плюс.Т.е. "момиченцата" са симптом и ако сме имали подозрение, то е справедливо. Тяхното множество сигнализира за увреждане на четвъртата власт. Тя все повече свиква да идеализира безсрамно своята "прозрачност" и "свобода на словото", за да селекционира под тази идеология циничен гилдиен манталитет, медийна арогантност и невежество, свиващи периметъра на публично значимото. При това този 10-15 годишен процес е ограден със заплахи - "който е нападнал "журналистите", добро не е видял".

И аз добро няма да видя.

Но този текст не беше написан с цел да добрувам.

И аз като Кьосев мисля, че няма да добрувам с непрекъснатите си блогоплювки на журналистиката, ама хич не ме е еня. В случая споделям шопското отношение към медийната публичност. Забравила съм въведението на вица, но същността беше, че някакъв журналист заплашил селски първенец от някакво шопско село, че ще напише за него във вестника, и той му отвърнал: "Ти че напишеш, я па нема да те чета". А като се възвися към "голямото" слово, си припомням Вазовата комедия "Вестникар ли?" и култовата реплика на главния герой "Туй чудо да ми не влазя у къщата, вестник само с щипци похващам".