Защо блогвам - 2

Като ме е ударила на размисли за бложенето ми, все на такива попадам. Има нещо зенско в самия факт. Чудя се как да го обясня - когато си готов за нещо, срещаш това нещо. Ако не си готов, нищо не срещаш. Или срещаш кфито и да е други неща, които само те сещат, че не е това, което искаш.

Та сега срещнах Дончовите размисли за блогването. И толкова ги усещам, че ги копипействаям едно към едно. Даже няма да ги коментирам в блога му, защото няма какво да добавя.

…Аз чета само 2 блога. И твоя, ама ти вече не
пишеш
…
…Ами не се обаждаш
по ICQ, а и в блога не пишеш, та
затова…
…
…Няма ли вече да напишеш нещо в
блога?
…

Три отделни цитата. От три различни човека. Еднакви само в едно - това, че изключително много държа на мнението им и че то е важно за него.

Криво е, но те са прави. Наистина напоследък нямам вдъхновение за писане. Не че имам някакви проблеми. Работата си е като всяка престижна работа - товари те сериозно, но носи пък удовлетворение, когато пребориш проблемите. Вкъщи си е ежедневната, датска скука (ако мога така да цитирам Веси ). Т.е. нещата са си “в реда на нещата”, няма никакво музо-убийствено настроение или причина. Но въпреки това не ми се пише.

Излъгах. По-горе излъгах, и веднага се сетих, че ако оставя нещата току-така, веднага някой ще ме “сграбчи за гушата” в коментарната секция. Музо-убиецът се нарича MMORPG. Както го наричаме с Ата, “пуцането” отнема сериозна част от сладкия пай, наречен “свободно време”. Както вече посъветвах Вени, с Втория живот трябва да се внимава, защото понякога става трети, и така съвсем ни завлича настрани от реалния такъв и яде повече времеви ресурс.

За да бложа, от техническа гледна точка, към момента трябва да се случат някои от тези събития:

Да нямам интернет, но да имам компютър

Да играя в режим, който позволява писане, гледайки небрежно в прозорчето на “втория живот” (както е в момента, между другото)

Да съм на работа, където е абсурд да си позволя влизането в който и да е от реалните ми светове. Не че понякога и на работа нямам свободно време, но предвид образователния ресурс, с който разполагам в корпоративната мрежа, предпочитам да ровя поредната нова, интересна технология, отколкото да се занимавам с второто или третото ми “аз” . А и е много нежелателно, откъм гледната точна на позицията която заемам, точно мен да виждат застанал пред “игра”.

Скоро ще станат три години, откакто за пръв път написах тема. Е добре де, не толкова скоро, след 4 месеца поне. За това време до сега имам (максимум) 483 теми, което дава честота на писане около две-три теми на седмица. Учудващо е колко голяма е тази честота, особено имайки впредвид колко пиша напоследък.

Нерядко ми хрумват идеи за материали. Идеи, които след това забравям. Май трябва да започна да си товарям по една темичка всеки път, когато дойде нова идея, пък да пиша когато наистина имам време. Така поне теми няма да липсват.Или пък може би трябва да започна да пиша, въпреки че няма конкретно за какво? Така обаче рискувам да стана (още по-)скучен, затова не ми се ще да го правя. Гледайки обаче продуктивността на блози, които харесвам, обичам и/или уважавам (както по отношение на количество), чак понякога завиждам .

Започнах този материал с идеята да обясня колко много време може да ви отнеме “второто аз”. Да съществуваш паралелно в един виртуален свят, населен от себеподобни съзнания, е нещо неописуемо. Ако човек не го е пробвал, няма как да му го опишеш. При всички положения за непознаващият това удоволствие описанието ще звучи наивно, детски, като нищо и глупаво, а на някои медици може и като клиничен случай да им прозвучи. Когато обаче успееш да създадеш второто си Аз на правилното място, когато успееш да намериш приятели в това виртуално пространство, тогава… вече си загубен. Второто и Аз ще те преследва, вероятно дълго време, като нищо може би завинаги. Ако по някаква причина го загубиш след време, ще чувстваш че губиш част от идентичността си. Защото наистина реално погледнато ще е така. Поне от твоята гледна точка. Виртуалната ти идентичност в случая е действително част от теб, дори и да не вземем впредвид чисто техническата инвестиция на време и пари. В този случай във виртуалната вселена ще има хора (истински, живи хора като теб и мен), на които ще липсваш и които ще тъгуват за теб. На които ще си нужен по време на битка например. Защото във виртуалните вселени винаги има някакъв конфликт, точно както в реалния свят. Но щетата от това да разцепиш на някой главата виртуално, или да му запалиш шортите с ефектна огнена магия е… ами виртуална. След посещение при лекар главата се оправя без последствия, а шортите можеш да възстановиш при местния шивач, например. Умишлено променям точните виртуални действия (да не скочи някой WoW фен например), точността на примерите тук няма значение.

“Второто аз” обаче, заемащо сериозна част от свободното ви време, ще ви вкара в конфликти с близките ви хора, които иначе са свикнали малко или много да разполагат поне с части от същото това време. Тези конфликти отначало ще са лекички, но постепенно ще стават все по-сериозни. Ако не полагате ежедневни усилия за запазването на баланса “нервност на близките хора” <=> “виртуално присъствие” рискувате конфликтите да стават все по-жестоки и хората все по-нервни. От собствен опит знам, че понякога наистина трябва да се прави компромис.Проблемът е, че когато пък направите компромис с “виртуалното си Аз”, този компромис ще се види в очите на другите като нещо, което им се полага по право. Т.е. има опасност те въобще да не разберат компромиса. Затова трябва да им се помага. Кавгата или спорът е последното нещо, което ще помогне за оправянето на този тип аргументация. Най-малкото защото човекът, с който ще спорите, освен че ви е много близък и знае как да ви нарани, не разбира вашата позиция относно второто ви Аз. Както вече казах, това “второ Аз” на него вероятно му изглежда като глупава приумица, прищявка, правене на инат едва ли не. Затова направете възможното той да разбере защо за вас всичко това е важно.

Леле, какво нещо се получи. Дано на някой горното да помогне, защото на мен като че ли само ще ми навреди (свалям си картите, един вид, пред най-важния човек, с който имам честички спорове точно по горния въпрос). Факт е обаче, че второто Аз може да съществува паралелно с първото, но за това трябват допълнителни усилия. И се надявам гореописаното да помогне с нещо.

А за истинските ми, любими игри и нечисти виртуални страсти ще пиша в друг(и) материал(и). Той ще бъде е със зарибяваща цел, донякъде . Защото практиката до сега ми е показала, че виртуалните познати са нещо хубаво, но като че ли много по-хубаво е ако реален приятел го има до теб и във виртуалната реалност, където може да си помагате и да споделяте живот (и смърт). Защото, слава Богу, смъртта във виртуалната реалност е обратима.