Култовата песен на Подуене блус бенд "Ден след ден" (видео)

[начало на видеото]

[край на видеото]

Текст:

Подуене блус бенд

Ден след ден


Храстът казал на дървото
Слез и ниско залегни
Виждаш, буря се задава
Тук до мен и ти се наведи
Ще преживеем дружно с тебе, братко
Ще се скатаем от вятъра студен
Ще оцелеем сладко, сладко
Ден след ден

Дървото клоните разклати
Погледна тъжно старата гора
Обрасла от досадни храсталаци
Вещаят бури, а цял живот пълзят
И преживяват си под чужда сянка
Така на завет от вятъра студен
И оцеляват сладко, сладко
Ден след ден
Ден след ден

И така животът продължава
Вечния си мъдър кръговрат
Някой постоянно оцелява
Защото други срещу бурята стърчат
Ден след ден
Ден след ден
Ден след ден
Дeн след ден.

Откъде иде митът за дядо Иван

От началото на съществуването си Московската държава - тя никога не се е наричала Русия докъм 17 век, е страдала от липсата на международна легитимност. Извор на легитимността по онова време е била само църковната власт. За западните държави това е бил папата, но за православната московска държава е трябвало византийският патриарх да я признае. Което не е желаел да стори докъм края на 14 век по понятни геополитически причини.

Но когато Византия започва да се разпада и да загива пред нашествието на османците, византийската патриаршия предприема хода за признаване - а именно разрешава брака на гръцката принцеса София Палеолог, племенница на последния император на Византия Константин 11-ти (управлявал през 1449-1453 г.) с московския княз Иван III през 1472 г. Понеже принцесата е наследница на гръцкия императорски род на Палеолозите и на самия последен император - оттам тръгва мегаломанската руска митология за Москва като Третия Рим, сиреч Византийската е империя е Вторият Рим, наследил разпадналия се Първи Рим - Римската империя, а пък Русия наследява разпадналата се Византийска иомперия.

Но да се върнем от геополитиката към брачния съюз между московския княз и гръцката принцеса. Князът придобива истинска легитимност по отношение на другите славянски князе - защото зад него е и Светата Цариградска църква. Което има значение и в последвалите вътрешни сблъсъци и войни между руските племена и държави.

За нас кое е интересно в тая руско-византийска каша?  Че поради признаването на руския княз Иван III за пълноправен монарх от православните държави, неговото име - цар Иван, влиза в задължителните думи на хвалебствие, които се произнасят в началото на всяка църковна служба и в които до падането на Византийската империя се упоменавал нейния император . Като империята пада, очевидно последна грижа е било на оцелялото висше духовенство да се занимава с това кой кого упоменава в молитвите си. И задължителното споменаване на "цар Иван" си е останало. Така във  всяко градче или селце влиза оня тайнствен и могъщ мит за дядо Иван, за когото слушат в църквата непрекъснато, и който е истинският им цар и ще ги спаси.

Който иска да чете повече--> ИСТОРИЧЕСКО ОБЯСНЕНИЕ НА ВЯРАТА В "ДЯДА ИВАНА" (РУСИЯ) У БЪЛГАРСКИЯ НАРОД*  от Юрдан Трифонов

За "Сламени кучета" или за бежанците

Много харесах този текст на Биляна Господарска от нейния блог, затова го пускам целия тук

Сламени кучета

В кръвосмразяващия филм “Straw dogs”, заснет отпреди повече от 40 години, едно цяло британско село се въоръжава не срещу бежанци, а срещу образован, кротък, възпитан, платежоспособен астрофизик, оттеглил се със семейството си в опит да битува идилично. Човек от тяхната раса и вероизповедание, носител на техните език и култура, макар и от по-висша проба. Същевременно в големите градове на Острова вече е започнало преселението на малограмотни иноверци, които някак си се оказват стълб в икономиката, срещу които поне тогава никой не възразява. На финала на филма кроткият герой на Дъстин Хофман сам освирепява зради кошмарния тормоз и сам хваща оръжието да се саморазправи с бандата нискочели зверове. Ако пък смятате, че сценаристът преувеличава, поговорете с български интелектуалци, преселили се в малки български селца, и ги питайте те как са били приети там и как са се интегрирали. Ще се изненадате неприятно от отговора. В това отношение малкото селце не дискриминира ни свои ни чужди – приема всички като заплаха. За мен е ясно, че филмът е символика. Излизам обаче от нея, за да направя смелото предположение, че ако героят на Дъстин Хофман се беше преселил някъде в Мароко, сигурно щеше да бъде посрещнат по-радушно. Не защото мароканците са по-малко ксенофоби от нас, а защото в общия случай – “своите” от по-висша каста, са по-мразени от “чуждите” от по-нисша. Никой не приема различията без съпротива, особено, когато в едно 60% от случаите днес, става въпрос за хора, които не желаят да се интегрират, но за сметка на това и желаят да наложат на останалия свят своя начин на живот. В никакъв случай не говоря за онези 10-на хиляди сирийци, посрещнати на нож у нас, което беше глупаво и срамно от страна на сънародниците. Спокойно можехме да ги приемем, имахме всички условия. Да не говорим, че адаптивността и интеграцията от хилядолетия са в културата на онези хора .Друг е въпросът, че изобщо не възнамеряваха да останат в България.(за мен е далеч по-изумителен фактът, че в момента ОАЕ не издават визи дори на богати, образовани сирийци)

Просто ситуацията с бежанците е много по-сложна, отколкото ни се ще да бъде, няма никаква полза да правим протести и контрапротести. Нито да се замеряме с плакати. Винаги на едните ще пише “Спасете бежанците”, а на другите “Бежанците вън”. Процесите са отключени отдавна, и оттогава не сме станали ни по-добри, ни по-лоши отколкото сме сега, да не се заблуждаваме и да не се изкарваме по-черни отколкото се налага. Вулканът е активен, само че земен трус под формата на ислямски екстремизъм предизвика лавата, която доскоро безопасно цъцреше и застиваше, да изригне. След “арабската пролет” и рухването на режимите в Северна Африка вече нямаме естествен щит. Лидерите от ЕС в момента не могат да се решат не само да се влезе с пехотинци в Сирия и Ирак, ами дори само да разположат превантивно свои военни части в Египет и Магреб. Мога да ги коря единствено за липсата на единна политика и за нищо повече. Този въпрос не се решава с щракване на пръсти, ако и да ни се виждат като едни, позволете свободната инвенция “сламени кучета” “. Само през тази година на Острова са пристигнали 300 000 имигранти, 400 000 хиляди са влези във Франция, в Испания влизат по 200 на ден.
Сложно е. Гадно е. И засега безизходно.

(б.а. “Straw dogs” е великолепният филм на Сам Пекинпа от 1971. Да не се бърка с блудкавия холивудски римейк от 2011)

Ислямът - култура на срама. Християнството - култура на съвестта.

Интересен статус от ФБ - на пръв поглед звучащ съвсем съвременно:

Lachezar Tomov

Има прекрасни култури, има и ужасни култури. Има места, където режат гениталиите на жените, за да не изпитват удоволствие от секса, места, където убиват прелюбодейките с камъни и бесят хомосексуалните, места където се къпят веднъж годишно и слушат чалга. Да кажеш на такива хора: "Не се срамувайте от културата си" е откровен идиотизъм. Срамът пречиства и развива, срамът прави човека - човек, а не ровещо се в нечистотиите животно.

Но тази теза има в основата си едно безкрайно порочно  допускане за културата на срама - че тя е основата на съвременната ни модерна култура. Дълбоко невярно. Културата на срама е основа на предмодерните общества и на родово-общинния строй. Защото срамът означава, че се срамуваш от своите хора, от хората, с които живееш, т.е. в крайна сметка от приетите в това, в твоето общество норми.

Модерното общество, което започва да се развива 18-ти - 19-ти век в Европа и в Северна Америка, е основано на културата на съвестта. Ти не правиш или не правиш нещо, защото ще го одобрят или не хората, с които живееш. А избираш да правиш или да не правиш нещо според вътрешните си морални норми. Които не зависят от чуждото одобрение. 

Това е съществената разлика между западните и ислямските общества, която изглежда твърде трудно преодолима. Как мюсюлманите да възприемат като вътрешни ценности, като вътрешни норми цената на човешкия живот и на човешката неприкосновеност, равноправието на жените, сексуалната свобода, религиозното равноправие? По-лесно бихме могли да разгромим военно ИДИЛ, отколкото да внедрим тези присъщи ни западни ценности в ислямските народи. А докогато те не са вътрешни народопсихологически ценности, винаги ще има геополитически, политически и военни конфликти сред тях и между нас и тях.

Ислямът не е преживял процеси като Реформацията и Просвещението - през които минава християнството, за да престане да е кръвожадна религия като днешния ислям. Прогресивни ислямски теолози опитват да стартират подобни процеси на Реформацията и Просвещението. Засега неуспешно. По-успешни изглеждат практическите опити в Индонезия например (за която малцина знаят, че е страната с най-голямо мюсюлманско население) и в Индия за практическо постигане на постепенна еволюция в ислямските ценности. Но ми се струва, че процесите на промяна в исляма не биха били успешни, докато Западът поддържа и засилва негативното си отношение към него.

Слави Трифонов и българската душевност

По повод острите дискусии за Слави Трифонов и 70 000-ния му концерт. Аз не харесвам Слави и неговата музика. Което практически значи, че не харесвам почти 3/4 от българския народ - чиито митове, фантазии, исторически спомени, мечти, страхове, влюбвания, омрази олицетворява Слави. Да, аз наистина не харесвам 3/4, да не кажа повече от българския народ, неговата душа не харесвам.

А Слави наистина е еманация на българската душевност. Да, изразява я грубовато, примитивно, понякога просташки. Но я изразява така, защото и самата е такава, българската душа - грубовата, примитивна, понякога просташка. А на мен може да не ми харесва тя, но не мога някак си съвършено да не я харесвам, защото усещам присъствието й в мен - независимо от много силните образователни и културни наслоения, които съм натрупала. Именно поради това понякога ми се е случвало като гледам Слави и оркестърът как пеят, да усещам, че ми докосват нещо много силно и някъде много дълбоко у мен. Много дълбоко у мен дреме оня, първичният българин, когото на съзнателно ниво не приемам. 

Затова са толкова обширни и остри дискусиите за Слави - защото в същината си това са дискусии между най-дълбоко вкоренените основи на националната ни душевност ни и натрупаните върху нея и модифицирали я образователни и културни наслоения. Човек, който не усеща тия най-глъбинни основания, не би могъл да бъде крайно остър противник на Слави. Защото той е в действителност противник на нещо много силно и дълбоко закопано в неговото подсъзнание. А острите противници на Слави са именно тези, които на някакво подсъзнателно ниво го разбират и приемат това дълбокото, дивото, примитивното и просташкото.