Култовата песен на Подуене блус бенд "Ден след ден" (видео)

[начало на видеото]

[край на видеото]

Текст:

Подуене блус бенд

Ден след ден


Храстът казал на дървото
Слез и ниско залегни
Виждаш, буря се задава
Тук до мен и ти се наведи
Ще преживеем дружно с тебе, братко
Ще се скатаем от вятъра студен
Ще оцелеем сладко, сладко
Ден след ден

Дървото клоните разклати
Погледна тъжно старата гора
Обрасла от досадни храсталаци
Вещаят бури, а цял живот пълзят
И преживяват си под чужда сянка
Така на завет от вятъра студен
И оцеляват сладко, сладко
Ден след ден
Ден след ден

И така животът продължава
Вечния си мъдър кръговрат
Някой постоянно оцелява
Защото други срещу бурята стърчат
Ден след ден
Ден след ден
Ден след ден
Дeн след ден.

Откъде иде митът за дядо Иван

От началото на съществуването си Московската държава - тя никога не се е наричала Русия докъм 17 век, е страдала от липсата на международна легитимност. Извор на легитимността по онова време е била само църковната власт. За западните държави това е бил папата, но за православната московска държава е трябвало византийският патриарх да я признае. Което не е желаел да стори докъм края на 14 век по понятни геополитически причини.

Но когато Византия започва да се разпада и да загива пред нашествието на османците, византийската патриаршия предприема хода за признаване - а именно разрешава брака на гръцката принцеса София Палеолог, племенница на последния император на Византия Константин 11-ти (управлявал през 1449-1453 г.) с московския княз Иван III през 1472 г. Понеже принцесата е наследница на гръцкия императорски род на Палеолозите и на самия последен император - оттам тръгва мегаломанската руска митология за Москва като Третия Рим, сиреч Византийската е империя е Вторият Рим, наследил разпадналия се Първи Рим - Римската империя, а пък Русия наследява разпадналата се Византийска иомперия.

Но да се върнем от геополитиката към брачния съюз между московския княз и гръцката принцеса. Князът придобива истинска легитимност по отношение на другите славянски князе - защото зад него е и Светата Цариградска църква. Което има значение и в последвалите вътрешни сблъсъци и войни между руските племена и държави.

За нас кое е интересно в тая руско-византийска каша?  Че поради признаването на руския княз Иван III за пълноправен монарх от православните държави, неговото име - цар Иван, влиза в задължителните думи на хвалебствие, които се произнасят в началото на всяка църковна служба и в които до падането на Византийската империя се упоменавал нейния император . Като империята пада, очевидно последна грижа е било на оцелялото висше духовенство да се занимава с това кой кого упоменава в молитвите си. И задължителното споменаване на "цар Иван" си е останало. Така във  всяко градче или селце влиза оня тайнствен и могъщ мит за дядо Иван, за когото слушат в църквата непрекъснато, и който е истинският им цар и ще ги спаси.

Който иска да чете повече--> ИСТОРИЧЕСКО ОБЯСНЕНИЕ НА ВЯРАТА В "ДЯДА ИВАНА" (РУСИЯ) У БЪЛГАРСКИЯ НАРОД*  от Юрдан Трифонов

За "Сламени кучета" или за бежанците

Много харесах този текст на Биляна Господарска от нейния блог, затова го пускам целия тук

Сламени кучета

В кръвосмразяващия филм “Straw dogs”, заснет отпреди повече от 40 години, едно цяло британско село се въоръжава не срещу бежанци, а срещу образован, кротък, възпитан, платежоспособен астрофизик, оттеглил се със семейството си в опит да битува идилично. Човек от тяхната раса и вероизповедание, носител на техните език и култура, макар и от по-висша проба. Същевременно в големите градове на Острова вече е започнало преселението на малограмотни иноверци, които някак си се оказват стълб в икономиката, срещу които поне тогава никой не възразява. На финала на филма кроткият герой на Дъстин Хофман сам освирепява зради кошмарния тормоз и сам хваща оръжието да се саморазправи с бандата нискочели зверове. Ако пък смятате, че сценаристът преувеличава, поговорете с български интелектуалци, преселили се в малки български селца, и ги питайте те как са били приети там и как са се интегрирали. Ще се изненадате неприятно от отговора. В това отношение малкото селце не дискриминира ни свои ни чужди – приема всички като заплаха. За мен е ясно, че филмът е символика. Излизам обаче от нея, за да направя смелото предположение, че ако героят на Дъстин Хофман се беше преселил някъде в Мароко, сигурно щеше да бъде посрещнат по-радушно. Не защото мароканците са по-малко ксенофоби от нас, а защото в общия случай – “своите” от по-висша каста, са по-мразени от “чуждите” от по-нисша. Никой не приема различията без съпротива, особено, когато в едно 60% от случаите днес, става въпрос за хора, които не желаят да се интегрират, но за сметка на това и желаят да наложат на останалия свят своя начин на живот. В никакъв случай не говоря за онези 10-на хиляди сирийци, посрещнати на нож у нас, което беше глупаво и срамно от страна на сънародниците. Спокойно можехме да ги приемем, имахме всички условия. Да не говорим, че адаптивността и интеграцията от хилядолетия са в културата на онези хора .Друг е въпросът, че изобщо не възнамеряваха да останат в България.(за мен е далеч по-изумителен фактът, че в момента ОАЕ не издават визи дори на богати, образовани сирийци)

Просто ситуацията с бежанците е много по-сложна, отколкото ни се ще да бъде, няма никаква полза да правим протести и контрапротести. Нито да се замеряме с плакати. Винаги на едните ще пише “Спасете бежанците”, а на другите “Бежанците вън”. Процесите са отключени отдавна, и оттогава не сме станали ни по-добри, ни по-лоши отколкото сме сега, да не се заблуждаваме и да не се изкарваме по-черни отколкото се налага. Вулканът е активен, само че земен трус под формата на ислямски екстремизъм предизвика лавата, която доскоро безопасно цъцреше и застиваше, да изригне. След “арабската пролет” и рухването на режимите в Северна Африка вече нямаме естествен щит. Лидерите от ЕС в момента не могат да се решат не само да се влезе с пехотинци в Сирия и Ирак, ами дори само да разположат превантивно свои военни части в Египет и Магреб. Мога да ги коря единствено за липсата на единна политика и за нищо повече. Този въпрос не се решава с щракване на пръсти, ако и да ни се виждат като едни, позволете свободната инвенция “сламени кучета” “. Само през тази година на Острова са пристигнали 300 000 имигранти, 400 000 хиляди са влези във Франция, в Испания влизат по 200 на ден.
Сложно е. Гадно е. И засега безизходно.

(б.а. “Straw dogs” е великолепният филм на Сам Пекинпа от 1971. Да не се бърка с блудкавия холивудски римейк от 2011)

Ислямът - култура на срама. Християнството - култура на съвестта.

Интересен статус от ФБ - на пръв поглед звучащ съвсем съвременно:

Lachezar Tomov

Има прекрасни култури, има и ужасни култури. Има места, където режат гениталиите на жените, за да не изпитват удоволствие от секса, места, където убиват прелюбодейките с камъни и бесят хомосексуалните, места където се къпят веднъж годишно и слушат чалга. Да кажеш на такива хора: "Не се срамувайте от културата си" е откровен идиотизъм. Срамът пречиства и развива, срамът прави човека - човек, а не ровещо се в нечистотиите животно.

Но тази теза има в основата си едно безкрайно порочно  допускане за културата на срама - че тя е основата на съвременната ни модерна култура. Дълбоко невярно. Културата на срама е основа на предмодерните общества и на родово-общинния строй. Защото срамът означава, че се срамуваш от своите хора, от хората, с които живееш, т.е. в крайна сметка от приетите в това, в твоето общество норми.

Модерното общество, което започва да се развива 18-ти - 19-ти век в Европа и в Северна Америка, е основано на културата на съвестта. Ти не правиш или не правиш нещо, защото ще го одобрят или не хората, с които живееш. А избираш да правиш или да не правиш нещо според вътрешните си морални норми. Които не зависят от чуждото одобрение. 

Това е съществената разлика между западните и ислямските общества, която изглежда твърде трудно преодолима. Как мюсюлманите да възприемат като вътрешни ценности, като вътрешни норми цената на човешкия живот и на човешката неприкосновеност, равноправието на жените, сексуалната свобода, религиозното равноправие? По-лесно бихме могли да разгромим военно ИДИЛ, отколкото да внедрим тези присъщи ни западни ценности в ислямските народи. А докогато те не са вътрешни народопсихологически ценности, винаги ще има геополитически, политически и военни конфликти сред тях и между нас и тях.

Ислямът не е преживял процеси като Реформацията и Просвещението - през които минава християнството, за да престане да е кръвожадна религия като днешния ислям. Прогресивни ислямски теолози опитват да стартират подобни процеси на Реформацията и Просвещението. Засега неуспешно. По-успешни изглеждат практическите опити в Индонезия например (за която малцина знаят, че е страната с най-голямо мюсюлманско население) и в Индия за практическо постигане на постепенна еволюция в ислямските ценности. Но ми се струва, че процесите на промяна в исляма не биха били успешни, докато Западът поддържа и засилва негативното си отношение към него.

Слави Трифонов и българската душевност

По повод острите дискусии за Слави Трифонов и 70 000-ния му концерт. Аз не харесвам Слави и неговата музика. Което практически значи, че не харесвам почти 3/4 от българския народ - чиито митове, фантазии, исторически спомени, мечти, страхове, влюбвания, омрази олицетворява Слави. Да, аз наистина не харесвам 3/4, да не кажа повече от българския народ, неговата душа не харесвам.

А Слави наистина е еманация на българската душевност. Да, изразява я грубовато, примитивно, понякога просташки. Но я изразява така, защото и самата е такава, българската душа - грубовата, примитивна, понякога просташка. А на мен може да не ми харесва тя, но не мога някак си съвършено да не я харесвам, защото усещам присъствието й в мен - независимо от много силните образователни и културни наслоения, които съм натрупала. Именно поради това понякога ми се е случвало като гледам Слави и оркестърът как пеят, да усещам, че ми докосват нещо много силно и някъде много дълбоко у мен. Много дълбоко у мен дреме оня, първичният българин, когото на съзнателно ниво не приемам. 

Затова са толкова обширни и остри дискусиите за Слави - защото в същината си това са дискусии между най-дълбоко вкоренените основи на националната ни душевност ни и натрупаните върху нея и модифицирали я образователни и културни наслоения. Човек, който не усеща тия най-глъбинни основания, не би могъл да бъде крайно остър противник на Слави. Защото той е в действителност противник на нещо много силно и дълбоко закопано в неговото подсъзнание. А острите противници на Слави са именно тези, които на някакво подсъзнателно ниво го разбират и приемат това дълбокото, дивото, примитивното и просташкото.

През 19 век черкезите разклащат мултикултурализма в българското общество

Много малко хора знаят или осъзнават, че ние няколко стотин години сме живели в типично мултикултурно общество. По принцип всяка империя, вкл. и Османската, е мултикултурно общество - вижте за пример Австрийската и Руската, или по-старата Испанска империя. На имперската територия живеят различни етноси и една основна грижа на имперската власт е да осигурява мирното им съжителство. По османско време по нашите земи са живели основно българи, но и турци, помаци, татари, арменци, евреи, цигани. И като цяло между тези общности е имало прилично, мирно съжителство.

Големият проблем за българите идва през втората половина 50-те години на 19 век, когато след края на Кримската война (1853-1856 г.) Турция приема задължението да приеме в Турция изселваните от Русия мюсюлманските етноси и народности от Кавказ. Първоначално е имало такива изселници още от първите руски завоевателни войни на Кавказ, но това изселване не е било толкова масово (Софроний Врачански пише за техни изстъпления през 20-те - 30-те години). Самото това голямо преселение след Кримската война (кавказците и турските историци го наричат "махаджирство) е неимоверно жестоко, загиват десетки хиляди изселници, изчезват цели малки етноси като убъхите например - но това е друга и дълга тема. Значима част от изселниците се установяват в териториите, населени от българи - нашето тогавашно общество ги нарича всички "черкези". В днешна Турция черкезите са около 6,5 млн, т.е. 8 % от цялото население.

Но с голямото преселение започват и големите проблеми между българите и изселниците, защото вторите идват от полудържавни раннофеодални, да не кажа родово-общинни образувания, в които са живели кавказците, с всичките им примитивни обичаи. С установеното кръвно отмъщение, с установената практика на грабежа (на добитък, имоти, момичета за булки) като икономически механизъм. Мало и голямо у нас пропищява от черкезите. Което е видно от литературата и вестниците от онова време. И този български гняв се трансформира лесно в гняв срещу турците, тъй като и те са мюсюлмани и те заселват черкезите по нашите земи. Даже големият наш историк Христо Гандев пише, че причина за освободителните движения през втората половина 19-ти век и на Априлското въстание са именно изстъпленията на черкезките изселници.Приятелят ми от ФБ Юлиян Караджов правилно отбеляза в коментар, че Захари Стоянов също е посочил черкезите като причина за Априлското въстание.

И е тъпо и досега да няма сериозни научни изследвания за кавказките изселници у нас и влиянието им върху българското общество. Според мен, защото е неизгодно за националистите (каквито са и повечето историци) да се прави разликата между турци и черкези и да се приеме мултукултурния характер на обществото в тогавашните български земи.

Българските турци са мюсюлмани, ама недотам

Мине се, не мине, и срещам нечие изказване или някоя дописка колко много джамии били построени у нас. Със съответните изводи за настъплението на исляма и дъра-бъра подобна пропаганда. Само че колко хора ходят в тези джамии? Ами много, много малък брой от българските мюсюлмани. Като цяло те са си същите безбожници като българските християни. 

 

И не е само отиването в джамията е критерий - има ясни битови критерии дали даден човек е правоверен или не. Ако пие алкохол и яде свинско месо, никакъв правоверен не е. Аз познавам доста мюсюлмани, но ни един, който да спазва тези забрани. Затова би ми било много интересно в някое социологическо изследване между другите въпроси да пуснат и два въпроса - за употребата на алкохол и свинско. И като се направят съответните крос таблици (т.е. да се сравни как се разпределят отговорите по етнос), съм съвършено убедена, че мнозинството мюсюлмани хапват свинско и пийват ракийка. Та се сещам за два факта, като се заговорих, че са мюсюлмани, ама недотам:

 

Единият е масовият шок на българските турци изселници от 1989 г. - че в Турция не ги възприемат като истински турци. А ги третират като някакъв вид мешано, полугяурско население. И всичките им обичаи и табиети силно противоречали на приетите в турското общество.

 

А другият е много любопитен исторически феномен: През 14-ти век на Балканите се установява владичеството на Османската империя, но основен мюсюлмански социален институт като многоженството, така и не се разпространява. Българските мюсюлмани възприемат/възпроизвеждат християнския семеен модел - един мъж с една жена.

 

Да оставим настрана пък съвсем очевидно неислямската практика, разпространена в етнически смесените региони, мюсюлмани и християни съвместно да  имат общи светци и свещени места за почитане.  

Традиционното бг животно - камилата

Коментар на Любомир Кольовски в някаква тема за бежанската криза:

"Бежанците ще дойдат с камили! Камилата е традиционна твар по нашите земи."

Хем прихнах да се смея, хем се сетих, че като малко дете - на 4-5-6 години бях виждала много повече камили, отколкото магарета или прасета например.  Защото съм трето поколение градско дете и си нямам село, тъй че откъде да ги зная животните отблизо? Само на картинка ги гледах. Тогава нямаше прекрасни тв канали като National Geographic и Animal Planet, че да ги гледам по телевизията. А камилите ги срещах редовно всяко лято на морето, където нашите ме водеха да летуваме. На всеки плаж задължително се появяваше поне един камиларо-фотограф - собственик на камила, който печели от това, че прави снимки на летовниците с нея. Камилата клякаше по заповед и се качваш върху нея, чувствайки се като истински господар на това огромно животно. А чичко фотограф те снимаше. Тъй че камилите ми бяха съвсем познати - за разлика от обичайните български домашни животни. Даже познавах и проклетия им камилски нрав като се разсърдят, да плюят. А който не е виждал или не е бил наплют от камила, нищо не знае за тази им проклетия. Все едно, че те обливат с концентриран разтвор на шампоан - толкова мехуресто-плюнчесто и огромно е, само че без хубавата миризма

България на три морета

Този национално-сакрален образ винаги ме е вълнувал. Като неизбежно ми предизвиква битово-типичната асоциация "българин на три ракии".

Държавата на брат'чедите

Помня една фраза на Костов, че България е страна, в която всички са братовчеди. После как ли не злоупотребяваха с нея, но в основата си тя е вярна - едно защото сме прекалено малко, няма и 8 милиона; и второ - заради късната ни и непълна модернизация - което се реализира в това, че роднинските, родовите, съседските, земляческите връзки са много силно действащ социален фактор. Сравнение с една Унгария, която като население е горе-долу колкото нас. Там един богат човек, който има майка на възраст, ще й плаща разходите. А у нас е нормално богаташът да я назначи във фирмата си на някаква си измислена длъжност. У нас е прието на работа да наемеш "свой" човек, независимо че за нищо не става. У нас е прието като ти се обади "братчедът", да му свършиш услугата, която поиска. Защото утре може да ти се наложи ти да му се обадиш за услуга. Е, в Унгария - която не е била в Османската империя, а в Австрийската - това го няма.

А за "братчедската" социална тъкан не мога да забравя един прекрасен материал от швейцарския вестник "24 часа" - да, имат вестник точно с това име и то много отпреди да има българският такъв. Този материал бе публикуван през 1991 г., четох го в един от многото бюлетини на БТА. Та в него се казваше, че за разлика от другите бивши соцстрани у нас политическото противопоставяне е много по-слабо и го обясняваха именно по този начин: България е малка страна и на практика всеки има връзки с всеки. Ако не са роднини, то са от един град, или село. Или са учили в една езикова гимназия. Или са състуденти от университета. Та от онова време си спомням краен пример на тази всеобща свързаност: Депутат от СДС беше Георги Марков, бъдещият конституционен съдия, който бе от най-крайните политически остриета на опозицията. От другата страна на пленарната зала, т.е. сред депутатите на БСП, бе братовчед му Огнян Пищиков- също един от най-крайните депутати на червените. И като любопитен детайл: много се изненадах като разбрах, че лидерът на СДС Филип Димитров и младата тогава надежда на БСП Янаки Стоилов са много добри близки познати - като студенти в Юридическия факултет на СУ са били в една бридж компания, бридж са играели заедно :-)

Чудя се това ли е голямото ни зло - че сме навързани всички като свински черва; или пък може би е някакво предимство, което не успяваме да оползотворим? Защото при китайците например лоялността към рода, към съседите, изобщо към другите китайци - това в чужбина, е много силна и само им носи предимства. А ние някак си не оползотворяваме в обществена полза този тип социални връзки.

И като се замислям за тия неща, неизбежно се сещам и за собствения си род. Дядо ми по майчина линия е бил изпратен на лагер след 9 септември. А мъжът на сестрата на баба ми - също по майчина линия, е бил офицер в Държавна сигурност. Което ме сеща за великия виц, дето двама братя, които не се били виждали много години, се срещнали и взели да се питат кой какво прави. Ама преди 9 септември единият бил партизанин, а другият - полицай. И партизанинът "хъм-мън, ами не съм добре"и брат му като пита защо, партизанинът казва, че във всички отчети се водело, че има брат полицай. А полицаят му казал "аз пък съм си много добре, защото навсякъде ме пишат с брат партизанин".

Та така с роднините...

Колко българи имат по някой бежанец в рода си

Толкова българи имат по някой бежанец в родата си, че чет не можеш да им хванеш. В моето семейство дядо по майчина линия е бежанец от Македония, бил е малък като е избягало семейството му през войните в началото на века. Поне половината от българското население има по някой такъв. И затуй се чудя - откъде тази първична злоба към бежанците? Толкова ли хората не си знаят или не си тачат родовата история?

Стиховете за вълците и не само от "Книга за джунглата" на Киплинг

Казах преди няколко дена, че ще пусна стихотворението на Киплинг от "Книга за джунглата" за Акела, водача на вълчата глутница, която осинови Маугли.Ама като разгърнах книгата, те хубавите стихове бяха много повече,а не само стихотворението за Акела. И ми се прииска да ги пусна повечето от тях- може би някой ще попадне случайно на този ми постинг и някой стих ще му хареса...

БРАТЯТА НА МАУГЛИ

Пак нощ и прохлада, спи Ран, лешояда, Манг, прилепът, вече се скри.
Човекът затвори стадата в обори, че ний сме на лов до зори.
За ноктите смели, за зъбите бели настъпи решителен час.
"Добър лов!" на всеки по тия пътеки, Закона сега е със нас!


ЛОВНА ПЕСЕН НА СИОНИЙСКАТА ГЛУТНИЦА

Когато се съмна, уплашен елен изрева веднъж - и още веднъж!
И припна сърна подир него, и припна сърна
и там, във гората, отново ги скри тишина.
Аз дебнех самичък, зад гъстата влажна трева веднъж - и още веднъж!
Когато се съмна, уплашен елен изрева веднъж - и още веднъж!
Назад аз промъкнах се тих, аз промъкнах се тих,
на нашата Глутница плячката де е открих,
водачът ни бързо над дирята сведе глава веднъж - и още веднъж!
Когато се съмна, и всеки от нас изрева веднъж - и още веднъж!
От нашите стъпки във джунглата няма ни знак,
и виждат очите ни, виждат в най-черния мрак.
Преследвай, догонвай, скочи и убий след това веднъж - и още веднъж!


ЛОВЪТ НА КАА

Леопардът с шарки се гордее,
биволът - с рога и стъпка здрава,
чист бъди: по бляскавата кожа,
че е смел, ловецът се познава.
Ако сам откриеш, че еленът може да те бодне отдалече,
то не спирай, за да ни го кажеш
ний го знаем от години вече.
Не Мъчи ти малки животинки,
а им казвай "братче" и "сестрица",
че макар да ти изглеждат дребни,
може майка им да е стръвница.
"Страшен съм!" - вълчето младо вика,
първата си плячка щом убие. Но то малко е, а джунглата - грамадна.
Нека по-добре без шум се скрие.


"ТИГРЕ, ТИГРЕ!.."

Как е ловът ти, ловецо безстрашен?
Братко, аз цяла нощ тичал съм прашен.
Как ти е плячката, прясно убита?
Братко, тя още из джунглата скита.
Де са ти силите, старите сили?
Братко, те чезнат от моите жили.
Де ти е стъпката, пълна с тревога?
Братко, умирам аз в свойта бърлога.


ДИВИТЕ КУЧЕТА

За нашите бели хубави нощи,
за нощите с лудото тичане,
за дългото чакане, хитрото дебнене,
бързото смело отвличане,

за нашите утринни мириси,
дето росата едва е отронена,
за нашия сигурен бряг през мъглата,
за нашата плячка подгонена,

за нашия вик на победа,
когато еленът към нас се извий.
За нощни ужаси и зной,
за дневния сън и покой
- да ги срещнем! Предсмъртния бой
вий, вий, вий!


НЕКА ВЛЕЗЕ ДЖУНГЛАТА

Покрий го, обвий го до сетния зид
с цветя и пълзяща трева
и нека забравим ний техния вид
и мирис, и смях, и слова.
По черната пепел сега ще ситни
с нозете си бели дъждът,
във пустите ниви ще раждат сърни
от нищо не ще се боят.
И никога тук, сред разбити стени,
човеци не ще се явят.

ПЕСЕНТА НА МАЛКИЯ ЛОВЕЦ

Ето, Мор, паунът, литва и маймуна закрещява,

лешоядът Чил е тръгнал пак на път.

Лека сянка и въздишка посред джунглата минава -

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

Лека сянка - ето я къде те дебне мълчалива,

зад тревата странни шепоти вървят,

те са близо, те са близо, по челото пот избива -

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

Ето, вдига се луната над скалите и трънака

и опашките, отпуснати, висят.

Тежко дишане те следва и сумти, сумти във мрака -

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

Бързо тука лък свали ти, съскащи, пусни стрелите,

храстите с насмешка ще ги спрат.

Но ръката ти потръпва и кръвта ти се отдръпва -

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

А когато буря жарка с тъмни облаци те стига

и дърветата, разцепени, кънтят,

над гръмовните фанфари глас по-силен се издига:

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

Бурени реките влачат, камъни безноги скачат,

по листата мълнии блестят.

Но пресъхва в миг устата и сърцето с бяс се мята! -

туй Страхът е, о, ловецо, туй е все Страхът!

ЗАКОНА НА ДЖУНГЛАТА

Това е Закона на джунглата - по-стар от небесната твърд;

със него Вълкът ще владее; без него - делът му е смърт.

Подобно лиана Закона се вие и сплита така:

Вълкът е в Глутница силен, тя пък е силна с вълка.

До блясък се мий ежедневно, пий жадно, но с мярка пийни:

Нощта е за лов - не забравяй! Денят е за сън - запомни!

Чакалът край Тигъра хленчи - Вълче, не поглеждай натам!

Вълкът е Ловец - запомни го! Убивай си плячката сам!

Не влизай във разпра с Царете - Багира, Балу и Шир Хан!

Не джафкай край Хати Мъдреца; почитай добрия Глиган!

Две глутници щом се пресрещнат на пътя - легни и постой.

Водачите нека говорят -не бързай да скачаш на бой!

Уреждаш ли сметки със свои - идете сами, настрана,

че често се включват и други и почва сред братя война.

Изрови ли своя бърлога, в Дома на Вълка занапред

не влиза дори и Водачът, ни даже самия Съвет.

Домът му е негова крепост. Но щом във Съвета решат,

че твърде небрежно е правен - веднага го сменя Вълкът.

Не вий сред гората, когато убиеш преди полунощ -

че братята дебнат наблизо и техният Лов ще е лош.

За теб, за вълчица и малки -убивай във своя обсег.

Но не за наслада! И нивга, и седем по нивга. Човек!

Отнемеш ли плячка от по-слаб, недей я оглозва докрай:

съгласно Закона - главата и цялата кожа му дай!

Глутничата плячка е обща. Иди и наяж се добре!

Но който примъкне от нея в бърлогата - той ще умре.

Във Глутница Вълчата плячка е лична. Вълкът е убил -

и друг не яде от месото, когато не е разрешил.

Храната и право на ИСКАМ е право на Малкия вълк.

Когато Вълчето е гладно, да дава - за всеки е дълг.

В бърлога Вълчицата-майка, знае правата си.

Щом поиска за своите малки - й носят в нейния дом.

Ловът и семейното право е дълг на Бащата. Вълкът

в Лова е свободен. Единствен Съветът го вика на съд.

Водачът е силен и мъдър, и ловък, и страшен във бой.

Закона когато го няма, то значи Закона е той.

Това са законите. Те са и мъдри и много, но знай:

един Закон е над всички и той е "Подчини се докрай!"

НЕКА ВЛЕЗЕ ДЖУНГЛАТА

Покрий го, обвий го до сетния зид
с цветя и пълзяща трева
и нека забравим ний техния вид
и мирис, и смях, и слова.
По черната пепел сега ще ситни
с нозете си бели дъждът,
във пустите ниви ще разжадт сърни
от нищо не ще се боят.
И никога тук, сред разбити стени
човеци не ще се явят.

КАК ДОЙДЕ СТРАХЪТ

Пресъхва тинестия вир
и сключваме със всеки мир.
По двата бряга на реката
клечим безмълвни като братя.
и никой нокти не изважда,
скован от палещата жажда.
Един до друг за първи път стоят
сърнето и вълкът,
(а то си спомняк как в нощта
уби добрия му баща.)
И всеки ден сред адски зной
събират се на водопой, додето плисне дъжд и пак
познае всеки своя враг.

ПРОЛЕТНО ТИЧАНЕ

Човек при Човека отива! Извикайте в джунглата!
Напуска ни нашият брат!
О, слушайте, слушайте, вие, народи на джунглата,
кажете ни, кой ще го върне назад?
Човек при Човека отива! Той плаче през джунглата!
Той жали за старите дни! О, как го обичахме, как го обичахме в джунглата,
но диря човешка не следваме ний!

ПРОЩАЛНА ПЕСЕН

Това е песента, която Маугли чу зад себе си в джунглата,

докато пак отиваше към къщата на Месуа

Балу:

Аз те водех, малки брате,

из пътеките познати -

спазвай в новата пътека

ти Закона на човека!

И макар да те оцапа -

слушай свойта мечка сляпа -

никога недей се спира,

а го следвай като диря!

И когато с болки нови

твойта глутница те трови

или злобно ти се смее,

казвай: "Пак Табаки пее!"

И когато тя те мъчи,

казвай: "Шир Хан пак се пъчи!"

И когато с ножа крачиш,

пак Закона им да тачиш!

(Мед и корени в гората

пазят от беди децата!)

С ветрове, води,

треви Джунглата след теб върви!

Каа:

Знай добре, че Яростта

е яйцето на Страха!

Че не мига ли окото,

то ще надделее злото!

Че върви Учтивостта

заедно със Смелостта!

И че твой е всеки друм

и всеки кът - с открити думи!

Над главата си не рипай,

гнили клонища не пипай!

Глътката си премери ти

по сърните и козите,

щом окото се забрави,

гърлото ще се задави!

Спи в бърлоги най-потайни

срещу врагове незнайни!

Кожата си ти изкъпвай

и в мълчание пристъпвай!

С ветрове, води, треви

Джунглата след теб върви!

Багира:

Аз във клетка съм живяла,

хората съм опознала.

Знам - детето на Човека

следва своята пътека.

Никога недей се движи

с празно котешко безгрижие

и не влизай в мир глупешки

със Чакалите човешки!

Млъквай, щом ти викат бесни:

"Да вървим по дири лесни!"

Млъквай, щом от теб поискат

слабите да се потискат!

На маймуна не приличай

и в хвалби не се увличай!

Щом на лов се ти отправяш,

дирята да не преправяш -

нито вой, ни песен жива

настрани да те отбива!

С ветрове, води, треви

Джунглата след теб върви!

Тримата заедно:

Там, където вечер свети

и цъфти Червено цвете,

и започват страховете,

там, където в нощи черни

сянка само ще се мерне

и ще чуеш стъпки верни,

там, където в сутрин ранна

ще те мъчи мъка странна

като незарасла рана -

ветрове, води, треви

Джунглата след теб върви!

ВЕЛИКОЛЕПНАТА УТРИННА ПЕСЕН НА ДЖУНГЛАТА

с всички извивки и трели, които знаят гърлестите вълци от Глутницата. Ето тук един груб превод на тази песен, но вие трябва да си представите как би звучала тя, когато разкъсва следобедната тишина на джунглата

За миг по земята не хвърлят телата

най-малката сянка дори,

а след това черни по дирите верни

пак сенките тръгват в зори.

В безмълвие ранно, високо и странно,

издигат се храст подир храст

Викни отдалече: "Почивайте вече,

Закона сега е със вас!"

В убежища сиви, из дупки ронливи,

безчет племена ще заспят.

Пред нас са скалите, във тях - пещерите,

и свърши се нощният път.

По ниви студени волове вдървени

ще дърпат пак тежък ярем.

Зората зловеща с червено ни среща,

преди ний за отдих да спрем.

Хей, време за сън е! Тревата се гъне

и диша под сноп от лъчи.

Оттатък, в бамбука, в миг нещо изпука

и ние присвихме очи.

Така чудновата стаи се гората

и шепоти тихи поде.

Отгоре изкряскаха дивите патки:

"Денят за Човека дойде!"

Росата изсъхва, земята изпръхва

и там, дето пием вода,

от глината мека се спуска полека

в поточето мътна бразда.

Нощта ни предаде, изчезна, издаде

тя нашите дири завчас.

Викни отдалече: "Почивайте вече,

Закона сега е със вас!"

Левичарството

С изненада научих от сестра ми, че племенничката ми, т.е.нейната дъщеря, била много левичарка. Да поясня - сестра ми живее от 20 години във Великобритания и е британска гражданка, а племенничката ми си е чисто британче - родена е там, английският й е майчин език, недобре говори български, а писане и четене на български изобщо го няма. Нормално. Но да се върна на политиката. Детето е на вече на 16 години и е нормално да има политически възгледи, но аз се усетих, че се изненадвам от лявата й ориентация. Очевидно у нас вредите от комунизма са много големи, та още е някак обществено неприлично да си ляв. Особено за младите хора. А на Запад, в една основана на суперконсервативни ценности страна като Великобритания, е съвършено нормално един млад човек да е левичар. То нали имаше и една фраза - казана пак от един британец, ама забравих кой - че ако на 20 години не си бил комунист, значи нямаш сърце; а ако на 40 години си комунист, значи нямаш акъл. 

Котката - това полудиво прекрасно създание

Малко хора знаят колко съществено се различава котката от кучето. Макар и двамата да са домашни любимци. Разликата е в одомашняването - чуждият термин е доместификация, процес на направлявана от човека еволюция, при който се създава нов вид, напълно и единствено приспособен към живот с човека, при условия, създавани от човека. Кучето, кравата, конят, овцата, магарето, биволът, прасето са напълно доместифицирани животни - те не биха могли да оживеят в природата без човешка грижа. И генетически те се отличават от дивите си роднини, поради което и не могат да създават с тях пълноценно потомство - мелезите между домашно и диво животно са старилни и не могат да се възпроизвеждат. С кучето е малко по-различно - то може да създава потомство с вълка, но друг път ще пиша за това. Като цяло обаче повечето кучешки породи не биха оцеляли, ако нямат човешка грижа.

С котката обаче не е така както с другите домашни животни. Защото тя не е напълно домашна. Учените казват, че тя не е напълно доместифицирана, т.е. одомашнена. Тя е запазила много от характеристиките си на диво животно - и това всеки, който гледа котка, ще го потвърди: котката трудно, ако не изобщо не се привързва към човека, а само към мястото. А привързването към стопанина е основна черта на домашните животни. Котката трудно, ако изобщо е възможно, се поддава на обучение, изпълнението на елементарни команди е практически невъзможно. И то не защото не й достига интелект, а просто защото си е останала от хилядолетия насам съжителство с човека полудива.

Защо всъщност човекът е взел котката като домашно (макар и дивичко) животно? Учените смятат, че процесът на съжителство на котката с човека е започнал преди около 10 000 години в зоната на Близкия Изток, известна като Плодородния полумесец, когато човеците започват първата си историческа революция - неолитната революция. Тя с две думи се състои в това, че дотогава препитаващите се с лов и събирателство хора откриват земеделието и усядат на постоянно място, за да си отглеждат земеделската продукция. Това води до ред други технологични открития като например грънчарството - за да си правят съдове, в които да съхраняват хранителните припаси. И тогава някъде се присламчва дивата котка. Водена от апетита си, тя е привлечена от мишките и плъховете - които пък се появяват при хората с изобретяването на земеделието - мишките и плъховете плюскат хранителните запаси. И котката започва да се примъква към човешките домове, за да яде мишки и плъхове, а хората оценяват това й свойство и започват да я хранят, изобщо да се отнасят добронамерено към нея. Но взаимодействието на котката и човека е ограничено само в тази сфера - яденето на вредителите, и затова няма мотивация у човека да я одомашни напълно. Един от признаците, че котката не е одомашнена напълно, е това, че домашните котки напълно свободно се чифтосват с дивите котки и потомството им не е стерилно, т.е. могат да се размножават.

А ако ви е станало интересно за котката, която си е останала до ден днешен полудива, сигурно ще ви хареса великолепната приказка на Киплинг "Котката, която ходи и броди където си ще". От която великолепна приказка също става ясно, че котката си остава диво същество. Та ето я приказката:

Котката, която си ходеше където си ще

Сега слушай, чувай и внимавай, о, мое Безценно съкровище, защото това беше, стана и се случи в онова далечно време, когато питомните животни бяха още диви. И Кучето беше диво, и Конят беше див, и Кравата беше дива, и Овцата беше дива, и Свинята беше дива — всички бяха съвсем диви и си ходеха и бродеха из Дълбоките диви дебри, където им очи видеха. Но най-диво от всички диви животни беше Котката. Тя ходеше-бродеше, където си ще, и където да идеше, й беше добре.
 
Разбира се, Човекът също беше див. Той беше ужасно див и навярно не би почнал да се опитомява, ако не беше срещнал Жената. Тя именно му каза, че този див негов начин на живот не й харесва, и веднага се запретна на работа: намери една удобна и суха пещера, в която се спеше много по-приятно, отколкото върху купчина мокра шума; посипа пода й с чист пясък; накладе чудесен огън от дърва в дъното й; закачи на отвора й една изсушена кожа от див кон с опашката надолу и каза:
 
— От днес нататък сме Мъж и Жена и имаме свой дом и домакинство. Изтривай си краката, когато влизаш, мили!

Тази първа вечер, о, мое Безценно съкровище, те ядоха дива овца, печена на горещи камъни и подправена с див чесън и див пипер; после дива патица, пълнена с див ориз и с див кимион, и с див магданоз; след това джолан от див вол; и накрая диви череши и диви портокали. Като се нахрани, Мъжът си легна край огъня и веднага заспа, но Жената остана будна. Тя си разпусна косите, взе една голяма плоска кост — това беше овнешка плешка, — вгледа се в чудните знаци по нея, хвърли съчки в огъня и запя. Това беше Първата песен-магия на света.
 
А далече сред Дълбоките диви дебри всички диви животни се скупчиха на едно място, откъдето се виждаше светлинката на огъня, и почнаха да се чудят какво ли ще е това.
 
И Дивият кон тропна с дивото си копито и каза:

— О, мои приятели и мои неприятели, не ще е за добро тази голяма светлина, която Мъжът и Жената са направили в Голямата пещера!
 
Но Дивото куче вдигна дивата си муцуна, подуши миризмата на печено овнешко и каза:
 
— Аз пък мисля, че ще е за добро. Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа. Хайде, Котано, тръгвай с мен!
 
— Мяу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре! Няма да дойда с теб.
 
— Тогава отсега нататък не съм ти приятел! — каза Дивото куче и се затича към Пещерата. Но когато то се отдалечи, Котката си каза: „Където да ида, ми е все добре. Защо пък да не ида да видя и да си дойда, когато си ща?" — И тя тръгна след Дивото куче леко, меко и безшумно и се скри съвсем до Пещерата, на едно място, откъдето можеше да чува всичко.

А щом стигна до входа на Пещерата, Дивото куче повдигна с муцуна изсушената конска кожа и шумно подуши приятната миризма на печено овнешко. Жената го чу, засмя се и каза:
 
— Ей го първото! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?
 
Дивото куче каза:
 
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, какво мирише тъй приятно сред Дивите дебри?
 
Тогава Жената взе от земята един печен овнешки кокал, хвърли го на Дивото куче и каза:
 
— Диво, дошло от Дивите дебри, вкуси и опитай!
 
Дивото куче схруска кокала и той беше по-вкусен от всичко, което беше вкусвало дотогава. И то каза:
 
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, дай ми още малко!
 
А Жената каза:
 
— Диво, дошло от Дивите дебри, помагай на моя Мъж, когато излиза на лов през деня, и пази Пещерата ни нощем, и аз ще ти давам печени кокали колкото искаш.
 
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
 
А Дивото куче пропълзя в Пещерата, сложи глава в скута на Жената и каза:
 
— О, Приятелко моя и Жено на приятеля ми, ще помагам на твоя Мъж, когато излиза на лов през деня, и ще пазя Пещерата ви през нощта.
 
— Фу! — каза си Котката. — Това Куче е ужасно глупаво!
 
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А на сутринта, когато се събуди, Мъжът каза:

— Какво дири тук Дивото куче?
 
И Жената каза:
 
— То вече не се казва „Диво куче", а „Първи приятел", защото ще ни бъде приятел, дорде свят светува. Вземи го със себе си, като тръгнеш на лов!

На следната вечер Жената донесе от лъката няколко зелени наръча сочна трева и когато ги сложи да се сушат край огъня, от тях замириса на прясно сено; и тя взе ремъци от конска кожа, седна на входа на Пещерата и първо изплете един оглавник, а после се вгледа в плоската овнешка плешка и запя. И това беше втората Песен-магия на света.

Далече сред Дълбоките диви дебри Дивите животни се питаха какво ли се беше случило с Дивото куче. И накрая Дивият кон тропна с копито и каза:
 
— Ще ида, ще видя и след туй ще ви кажа защо Дивото куче не се е върнало. Хайде. Котано, тръгвай с мен!
 
— Няу! — каза Котката. — Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е добре. Няма да дойда с теб.
 
Но когато Дивият кон се запъти към Пещерата, тя тръгна след него леко, меко и безшумно и пак се сгуши на онова местенце, откъдето се чуваше всичко.
 
А когато чу Дивия кон да тропа и да се препъва в дългата си грива, 

Жената се засмя:
 
— Ей го и втория! Диво, дошло от Дивите дебри, какво искаш?

И Дивият кон каза:
 
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде е Дивото куче?

Жената се засмя, вдигна от земята плоската плешка, вгледа се в нея и каза:
 
— О, Диво, дошло от Дивите дебри, ти не си дошло заради Дивото куче, а заради сухото сенце.
 
И Дивият кон — като тропаше и застъпваше гривата си — каза:
 
— Истина е. Дай ми да си хрупна от него А Жената каза:
 
— Диво, дошло от Дивите дебри, наведи си дивата глава и носи отсега нататък това, което ще ти сложа; и тогава ще имаш сухо сено три пъти на ден!
 
— Хм! — каза си Котката, която ги подслушваше. — Тази Жена е много хитра, но аз съм по-хитра от нея!
  
Дивият кон наведе дивата си глава и Жената му нахлузи оглавника от ремъци и Дивият кон дъхна в краката й и каза:
 
— О, Господарко моя и Жено на господаря ми, ще ви служа честно заради това чудесно сенце.
 
— Фу! — каза си Котката. — Този Кон е ужасно глупав!
 
И тя се върна в Дълбоките ливи дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. Но не каза никому ни дума. А когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов, Мъжът каза:
 
— Какво дири тук Дивият кон?
 
И Жената каза:
 
— Той вече не се казва „Див кон", а „Верен слуга", защото ще ни пренася от място на място, дорде свят светува. Качи се на гърба му, като тръгнеш на лов!
 
На другия ден — като си държеше вирната дивата глава, за да не й се закачват дивите рога о клоните на дивите дървета — пое към Пещерата Дивата крава; и Котката тръгна след нея и се скри както предишните пъти; и всичко се случи, както с Кучето и с Коня; и Котката си каза същите думи и когато чу как Дивата крава обеща да дава на Жената своето мляко в замяна на чудесното сенце, тя пак се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха. И пак не каза никому ни дума. И когато Мъжът и Кучето се върнаха от лов и запитаха за Кравата същото, както преди, Жената каза:
 
— Тя вече не се казва „Дива крава", а „Добра хранителка", защото ще ни дава топло бяло мляко, дорде свят светува; и аз ще се грижа за нея, докато ти и Първият приятел, и Верният слуга ходите на лов.
 
На другия ден Котката почака, повъртя се да види дали някое друго Диво животно няма да тръгне към Пещерата, но всички си стояха в Дълбоките диви дебри; и тя се попита защо пък да не й се доще да походи и поброди сама около Пещерата. Като стигна до нея, видя, че Жената доеше Кравата, съзря огъня в дъното на Пещерата и подуши мириса на топлото бяло мляко.
 
И тогава тя каза:
 
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, къде отиде Кравата?
 
А пък Кравата беше там. И Жената се засмя и каза:
 
— 0, Диво, дошло от Дивите дебри, поемай си обратно към тях! Вече съм си заплела косите и скрила магическата плешка. Не ни трябват други приятели и слуги.
 
А Котката каза:
 
— Аз не съм приятел и не съм слуга. Аз съм Котката, която ходи и броди, където си ще; а сега ми се ще да вляза във вашата Пещера.
 
А Жената каза:
 
— Тогава защо не дойде с Първия приятел още на първата нощ?

Като чу това, Котката се ядоса и каза:
 
— Сигурно Дивото куче ти е надрънкало глупости за мен!

А Жената й каза през смях:
 
— Разбрах, че си Котката, която ходи и броди, където си ще. и където да иде й е много добре. Сама казваш, че не си нито приятел, нито слуга. Тогава нека ти е добре другаде!
 
Тогава Котката се престори на обидена и каза:

— Нима няма да ме пускаш никога да влизам в Пещерата ви; или да се погрея на огъня; или да си близна от топлото бяло млечице? Вярно е, че аз съм само една бедна Котка, но ти си такава умница, такава хубавица, нима е възможно да бъдеш тъй жестока към мен?
 
Като чу тези думи, Жената каза:
 
— Знаех, че съм умна, но никой не ми е казвал, че съм хубава. За награда да сключим договор: ако и аз кажа една добра дума за теб, ще можеш да влизаш в Пещерата, когато си щеш.
 
— А ако кажеш две думи? — каза Котката.
 
— Това едва ли ще се случи — каза Жената. — Но ако кажа две добри думи за теб, ще можеш и да се грееш на огъня.
 
— А ако кажеш три? — каза Котката.
 
— Това няма да го бъде никога — каза Жената. — Но ако кажа три добри думи за теб, ще имаш и три пъти на ден топло бяло млекце, дорде свят светува.
 
И тогава Котката изви гръб и каза:
 
— Нека помнят Завесата на входа на Пещерата и Огъня в дъното й, и Гърнето с мляко край него, какво е казала моята Неприятелка и Жената на неприятеля ми!
 
И тя се върна в Дълбоките диви дебри, за да си маха дивата опашка и да си ходи и броди, където зелените й очи видеха.
 
Вечерта, когато Мъжът и Конят, и Кучето се върнаха от лов, Жената не им каза за договора, който беше сключила с Котката, защото я беше страх, че те няма да го одобрят. А Котката отиде далече-далече в Дълбоките диви дебри и се кри там, додето Жената съвсем забрави за нея. Само малкият Прилеп, който висеше с главата надолу от тавана на Пещерата, знаеше къде се крие тя и всяка нощ прелиташе до нея и й носеше новини от Пещерата.
 
Една нощ той каза:
 
— В Пещерата се появи Детенце. То е новичко, мъничко, розовичко и дебеличко и Жената много го обича.
 
— А какво обича Детенцето? — каза Котката.
 
— То обича нещата, които са пухкави и гъделичкат — каза Прилепът. — Обича да заспива с нещо топличко в ръце. И обича, когато си играят с него.
 
— Тогава моят час е дошъл — каза Котката.
 
И на следната нощ тя напусна Дълбоките диви дебри, скри се близо до Пещерата и зачака да се съмне. На сутринта Мъжът, Кучето и Конят отидоха на лов и Жената остана сама с Детенцето. Тя имаше да готви, а то плачеше и й пречеше на работата. Тя го изнесе навън и му даде шепа камъчета да си играе, но то продължи да плаче.
 
Тогава Котката протегна лапка и с меките й възглавнички погали Детенцето по бузата. И Детенцето загука. Котката се потърка о дебеличките му коленца и по-гъделичка брадичката му с опашката си. И Детенцето се засмя с глас. И Жената го чу от Пещерата и се усмихна.

Тогава малкият Прилеп, който беше увиснал с главата надолу при входа на Пещерата, каза:
 
— О, хазайко моя и Жено на моя хазаин, и Майко на сина на хазаина ми, едно Диво е дошло от Дивите Дебри и да знаеш как чудесно играе с Детенцето ти.

— Благословено да е това Диво, което и да е! — каза Жената, като изправяше уморения си гръб. — Защото имах работа тази сутрин и то ми направи услуга.
 
И в същия миг и секунда, о, мое Безценно съкровище, Завесата от изсушена конска кожа, която закриваше входа на Пещерата, се свлече на земята — фшшшшшт! — за-щото помнеше за договора между Жената и Котката; и когато Жената отиде да я за¬качи — гледай чудо! — Котката вече се разхождаше преспокойно из Пещерата,
 
— Здравей! — каза тя. — Ти каза една добра дума за мен и аз мога да влизам в Пещерата, когато си искам. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
 
Жената се ядоса, но стисна устни и седна на чекръка да преде. Но Детенцето пак заплака, защото Котката го беше изоставила; и Жената не знаеше как да го усмири — то се дърпаше и риташе, и цяло посиня от плач.
 
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — откъсни от конеца, който предеш, завържи с него глиненото пръстенче от вретеното си, повлачи го малко по пода, и аз ще ти покажа една Магия, от която Детенцето ти ще се засмее така силно, както сега плаче!
 
— Ще го сторя — каза Жената, — защото ми дойде до гуша да го слушам. Но няма да ти благодаря, да си знаеш!
 
Тя измъкна от вретеното пръстенчето му, върза го с конец и го повлече по пода на Пещерата; и Котката скочи подире му и започна да си играе с него, като го буташе насам-натам с лапи,и го затискаше, и се премяташе презглава, и си го прехвърляше над гърба, и го търкаляше между задните си крака, и го закачаше с нокти, и се преструваше, че го е изпуснала, и отново скачаше отгоре му; и накрая Детенцето се раз¬смя така силно, както преди беше плакало, и полази след Котката и лудя с нея из Пещерата, докато се умори и легна да спи, без да я изпуска от ръцете си.

— А сега — каза Котката — ще изпея на Детенцето ти една приспивна песен, каквато още не е чувало.
 
И тя замърка ту тихо — ту силно, ту силно — ту тихо, докато Детенцето заспа. Жената се усмихна, като ги гледаше, прегърнати край огъня, и каза:
 
— Добре го направи. Хитруша си, Котано!
 
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище, димът на Огъня се спусна на гъсти кълба от тавана на Пещерата — буххх! — защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато се разсея — гледай чудо! — Котката се беше разположила преспокойно до огъня.
 
— Здравей! — каза тя. — Ти каза втора добра дума за мен и аз отсега мога да се грея на огъня, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на моето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
 
Жената много се ядоса и разпусна косите си, хвърли съчки в огъня, взе плоската плешка и започна да прави една Магия, за да се предпази да не каже трета добра дума за Котката. Но тази Магия беше Мълчалива магия и вътре стана тъй тихо, че едно мишле излезе от дупката си и пресече Пещерата.
 
— О, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми и Майко на моето неприятелче — каза Котката, — дали това мишле спада към твоята Магия?
 
— Ай! Ой! Не, не! — извика Жената и изпусна плешката, скочи върху пънчето и прибра нагоре косите си, за да не полази мишлето по тях.
 
— Щом не спада към Магията ти — каза Котката, — нали няма да ми навреди, ако го изям?
 
Няма! Няма! — каза Жената, като сплиташе косите си. — Изяш го веднага и ще ти бъда завинаги благодарна!
 
Котката скочи и сграбчи мишлето; и Жената каза:
 
— Много ти благодаря! Дори и Първия приятел не лови тъй майсторски мишки.  Наистина много те бива, Котано!
 
И в същата минута и секунда, о, мое Безценно съкровище — ффффт! — гърнето с млякото край огъня се разпука през средата -- защото помнеше за договора между Жената и Котката — и когато Жената скочи от пънчето на земята — гледай чудо! — Котката вече лочеше преспокойно топло бяло млекце от едно от счупените парчета.
 
— Здравей! — каза тя. — Ти каза третата добра дума за мен и аз отсега ще мога да лоча топло бяло млекце по три пъти на ден, дорде свят светува. Но знай, о, Неприятелко моя и Жено на неприятеля ми, и Майко на морето неприятелче, че аз си оставам Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре.
 
Тогава Жената се засмя, сложи пред Котката паничка с топло бяло мляко и каза:
 
— О, Котко, ти си наистина много хитра, но помни, че Мъжът и Кучето не са сключвали договор с теб и не зная какво ще направят, като се върнат.

— Няма значение — каза Котката. — Аз да си имам местенце в Пещерата до огъня и млекце три пъти на ден, пък Мъжът и Кучето да правят каквото си щат!
 
И вечерта, когато Мъжът и Кучето се върнаха в Пещерата, Жената им разправи за договора си с Котката, а докато тя разправяше, Котката си седеше край огъня и се усмихваше. Тогава Мъжът каза:
 
-- Да, но тя не е сключвала договор с мен и с всичките истински Мъже след мен!
 
И той събу двете си обувки от волска кожа, сложи до тях каменната си брадвичка и станаха три неща (до тях сложи една цепеница и едно друго малко секирче), така че станаха пет неща, и като ги нареди и петте в редица, каза:
 
— А сега ще сключваме нашия Мъжки договор. Ако ти, Котко, не ловиш мишки, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз, щом те видя, ще хвърлям по теб тези пет неща. И тъй ще правят всички истински Мъже след мен!
 
И като чу това, Жената си каза:
 
— Тази Котка е хитра, но моят Мъж е по-хитър от нея!
 
А Котката преброи наредените неща (бяха пет и доста ръбести) и каза:
 
— Добре, ще ловя мишки, когато съм в Пещерата. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди където си ще, и където да иде, й е много добре!
 
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Мъжът. — Да не беше казала това последното, щях да оставя тези пет неща на мира, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще хвърлям по теб обувките си и каменната си брадвичка (значи три неща на брой). И тъй ще правят всички истински Мъже след мен.
 
Тогава Кучето каза:

— Чакай малко! Ти не си сключвала договор с мен и с всички истински Кучета cлед мен!
 
И то показа зъбите си и продължи:
 
— Ако ти, Котано, не занимаваш Детенцето, когато си в Пещерата ни, всеки ден, дорде свят светува, аз ще те гоня, докато те стигна, а щом те стигна, ще те хапя. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
 
 И като чу това, Жената си каза:
 
— Тази Котка е хитра, но Кучето е по-хитро от нея!
 
А Котката преброи зъбите на Кучето (бяха много и доста остри) и каза:
 
— Добре, ще занимавам Детенцето, когато съм в Пещерата, стига то да не ми дърпа прекалено силно опашката. Но все пак ще си остана Котката, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре!
 
— Освен там, където съм аз! — каза ядосано Кучето. — Да не беше казала това последното, нямаше да използувам зъбите си, но сега знай, Котано, че щом те зърна, ще те карам да се катериш по дърветата. И тъй ще правят всички истински Кучета след мен!
 
И тогава Мъжът — без да губи време — хвърли двете си обувки и каменната си брадвичка по Котката и Котката хукна навън от Пещерата, и Кучето я погна и я накара да се изкатери на най-високото дърво.

И от този ден, о, мое Безценно съкровище, от всички Мъже поне трима — ако са истински мъже, — щом зърнат Котката, хвърлят по нея каквото им е подръка; и всички Кучета я гонят, дордето я накарат да драска но стъблата на дърветата. Но и Котката си знае правата по договора. Тя лови мишки и занимава дечицата, когато си е в къщи, стига да не й дърпат прекалено силно опашката; но щом свърши работата си или открадне някой миг и особено когато се стъмни и Луната изгрее, тя си остава пак старата дива Котка, която ходи и броди, където си ще, и където да иде, й е много добре. И тогава тя се измъква тихо-тихо от къщи и поема към Дълбоките диви дебри или пък към Високите сиви покриви, като маха своята дива опашка и скита, дето зелените й очи видят.
 
* * *
 
Писа край огъня мърка добра,
но само на вид е такава;
тя прави цял цирк със една макара,
но щом й омръзне, престава.
А Бинки ме лиже със радостен лай,
ушите си дълги разклатил;
той за мене готов е да играе без край
и затуй ми е Първи Приятел!
Писа във Робинзон играе Петкан, но съгласна е само, додето поставя й лапките под водния кран (за да прави следи край морето); после фуфка и драска, и аз неведнъж от нейните нокти съм патил. А Бинки под крана търпи като мъж и затуй ми е Първи Приятел!
Писа се търка и гали във знак,
че ужким ме много обича,
но вечер, щом легна, и ето я пак
навънка по стълбите тича;
и ходи по гости във нощния хлад,
дето никой не я е изпратил.
А Бинки си хърка под моя креват
и затуй ми е Първи Приятел!

СОЦИАЛНИЯТ СТАТУС НА БЕЖАНЦИТЕ (само за сирийските)

Хората от долната класа и ниската част на средната класа се тъпчат в в лагерите в Турция, Ливан и Йордания. Рискованото пътуване към "обетованата земя" Европа предприемат заможните сирийци от средната класа и нагоре. Това е и отговор на несекващите ксенофобски обвинения защо и откъде имали толкова пари. Ами имат, защото са ги заработили като бизнесмени в довоенна Сирия, братчеди националисти.
И в условията на несекваща касапница, тези хора инвестират парите си да избягат от нея. Вие бихте ли ги осъдили?

Русия продължава да обича Путин. Въпросът е какво става след него

Подкрепата за Путин според последните изследвания е 86%. Нищо учудващо за Русия. Все пак тази държава е живяла не повече от 10-тина години в условията на демокрация - 1917-1918 г. плюс елцинските 1991-2000. Руснакът не може да си представи как може да се живее без Голям Баща (Бащица), който се грижи за всички - и това не е генетична, а културно-психологична характеристика. 

Сиреч руснакът е възпитаван в тези ценности още от най-ранна възраст в семейството. После към това неосъзнато и неструктурирано авторитарно възпитание се прибавя абсолютно структурираното и и отработено като технология образование в детската градина и в училище. Като резултат на 18-годишна възраст имаме като завършен продукт съвършено авторитарния човек. Т.е., човек, който не може и не желае да живее в друг - освен авторитарен - режим. Човек, който не само се нуждае от такъв режим, но и го налага около себе си - в семейството, сред подчинените си, дори опитва и сред приятелите. 

Това последното - за аевторитарния режим в приятелските групи, е особено интересно, защото засяга една характерна черта на руските неформални групи. На Запад тези групи по правило нямат строга и фиксирана вътрешна йерархия - за разлика от руските. В руските неформални групи, нтезависимо пза какво са се събрали, винаги бързо се оформя строга йерархия начело с лидера и приближените му. Базисното обяснение е, че за руснака е изключително важно да има ясен и разписан порядък на социалния ред. Но за разлика от западния човек, руснакът не смята, че този порядък може да се изработи и усъвършенства чрез общите усилия на всички. За руснака порядъкът или редът трябва да бъдат въведени от Бащицата, т.е. от най-силния човек в обществото/държавата. Няма значение кой играе тази роля - скандинавските князе, които създават и първоначално управляват Киевска Рус; хановете на Златната орда, която до 14 век управлява Русия; или по-късните руски абсолютни монарси - от чиято абсолютна власт не успяват да се отърсят  за разлика от Европа. 

Е, сега - сиреч от 15-тина години, Бащицата е Путин. Въпросът е какво става след него? Това е ключов, съдбоносен въпрос за империите, базирани на личности. Именно затова Великата монголска империя се разпада като хартиена куличка след смъртта на Чингиз хан. Защото е базирана само върху авторитета на неговата изключителна личност. И обратният пример - Руската федерация (като фактически правоприемник на СССР) не се разпада при всеобщия хаос в първата половина на 90--те. Причината: властта е в голяма степен децентрализирана и не е възможно да бъде бързо завзета. Имахме - централна и местна власт, политическа и икономическа власт. Плюс абсолютно свободната медийна власт. Днес нищо от това го няма. Което не ме кара в случая да роня сълзи за несъстоялата се демокрация, а да се питам "Как Русия ще излезе от блатото след Бащицата Путин без кървави безредици?"

Българинът гледа само да цица от ЕС

Нашенци сме бебето на Евросъюза - номерът е ние да се гепим за цицката на фондовете и оттам нататък нищо не ни интересува. Това че имаме важен глас при формирането и взимането на решения изобщо не ни е интерес, все ни е едно.

Централноевропейските държави например излязоха с обща позиция по бежанския проблем, но ние, сучейки си цицката, не обърнахме дори внимание на това. Ние само чакаме какво ще ни кажат от Брюксел да правим. Негово Тиквено Величество ясно го го каза няколко пъти - "каквото там големите началници решат"

И това ми е убийственият аргумент срещу всички конспиролози - какви евреи, жидомасони, илюминати, рептили, извънземни биха могли не само да отгледат, а и да контролират такова банкянско чудо?

Какво е "европейска християнска култура"? Ако я има изобщо.

Напоследък на фона на европейската криза с бежанците все по-често срещам този израз. Който ми поражда недоумения и въпроси.

Какво е "европейска християнска култура" при тоталната секуларизация (виж 1.), доминиращия атеизъм и упадък на всички християнски конфесии? При доминацията на концепцията за мултикултурализма, който равнопоставя - не, няма да кажа исляма, много елементарно би било, а равнопоставя религията бонго-бонго с християнството? Къде тук е "европейската християнска култура"?

Да не говоря за липсата изобщо на идеята за нещото, наречено от вас "европейско", по-адекватно е да го наричаме "европейскост". Европейскостта е мит - който в десетилетията след Втората световна война бе удивително работещ мит. Но след краха на СССР, респ. края на Студената война митът за общата европейска съдба и идентичност бе обречен - ако не на разпадане, то поне на сериозно трансформиране. Независимо от договора от Маастрихт, Лисабонския договор и каквито и да е договори. 

Днешната бежанска криза изкара на бял свят този гноен цирей - има ли обща европейска идентичност и обща съдба, респективно общи решения? А ако няма, какво сме тогава ние, Евросъюзът? 

Аз нямам за себе си отговор. Знам как Евросъюзът и Еврокомисията  търсят отговора - както са го правили винаги при тежки кризи - заседания на експерти, които да подготвят максимално добри технически решения. Но ми се струва, че този път механизмът няма да сработи.Защото въпросът вече не е технически.

1. Процес, в резултат на който различни области на социалния живот, (като образование култура, възпитание, икономика, политика) постепенно се освобождават от контрола на християнската религия и стават независими от църковните институции.

Вълчето от Благогоевград или за достойнството на вълците.

В къснолятнотно-есенното време, когато няма парламент и журналята няма какви политически глупости да пишат, два дена се занимавахе с малкото вълче Лупи, избягало от благоевградската зоологическа градина.  Но приятно ме изненадаха, че не се впуснаха в свободни съчинения колко опасно би било вълчето, как би могло да яде хора и животни и прочие, и прочие.

Направо не повярвах, че има такава етика у нашенските журналисти. Че те осъзнават, че вълчето бяга, не за да яде хора, а защото за вълците е вродено да живеят на свобода. Нещо, което ние, хората отпреди хилядолетия сме се отучили.

И като се заговорих за вълците и хората, се сетих първо за Маугли и за  вълците с водача им Акела, които го осиновиха (от "Книга за джунглата" на Киплинг), защото за мен вълците винаги са били достойни и горди животни, ценящи преди всичко свободата и семейството си (за разлика от лъвовете и маймуните вълците са моногамни)- за разлика от деградиралия животински вид "човек". Като бях в ранния пубертет, често ходех в зоологическата градина- тя тогава бе срещу Спортната палата, и висях да гледам клетките на лъвовете,тигрите, белите мечки и маймуните. Но най-дълго висях пред клетката на вълците. Тя бе много малка и горките вълци изобщо не спираха на едно място (за разлика от лъвовете, тигрите и белите мечки, които се излежаваха), а непрекъснато я кръстосваха от стена до стена. Защото вълкът не може без движение, той не може да мързелува. Изобщо вълчата клетка бе живо мъчение,но висях пред нея, защото ужасно ги харесвах.

Та да се върна на идеята за сравнението между вълците и хората, което е безспорно в полза на вълка. Темата е прекрасно развита от френския романтик Алфред дьо Вини в поемата му

Смъртта на вълка

Пламтящата луна бе скрита в сива пара,

тъй както чезне в дим зарята на пожара,

и черен бе лесът до хоризонта чак.

Вървяхме ний без шум през нисък храсталак,

по целия ни път преплетен със тревите,

и ето — изведнъж видяхме под елхите

оставена следа от вълчи крак голям.

Разбрахме, че вълкът е минал скоро там,

и затаили дъх, слухтяхме в тишината,

пристъпвайки едва. Лесът и равнината

не трепваха дори; дочувах само аз

понякога едва един проплакващ глас,

издаван във нощта от ветропоказател —

далечен вятър бе стрелката му разклатил;

край мене всеки дъб, във сянка занемял,

изглеждаше опрян на лакът и заспал.

Цареше тишина. Отново се наведе

най-старият ловец и мястото огледа,

приведен над пръстта; след малко, дъх стаил,

той, който никой път до днес не бе грешил,

със шепот съобщи, че е разбрал следите —

че вълците са два, съвсем наблизо скрити,

и има при това и две вълчета с тях.

У всеки мой другар приготвен нож видях;

блестящите дула на пушките прикрили,

поехме пак напред със удвоени сили,

но първите от нас се спряха в своя път

и две очи видях насреща да блестят:

на лунна светлина игриви силуети

се мяркаха пред нас, в боричкане заети.

Тъй хрътката дома, пред нашите очи,

на своя господар се радва и квичи.

Децата на вълка обаче не скимтяха

и в същата игра съвсем безшумни бяха —

те знаеха: отвъд, зад градските стени,

човекът враг не спи и готви им злини.

Бащата бе нащрек; на малката поляна

вълчицата встрани сред сянка бе простряна,

спокойна — сякаш бе изсечена в гранит,

напомняйки така със гордия си вид

кърмачката на Рем и Ромул всеизвестна.

Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна:

той беше заграден отвред със врагове.

Разбрал, че от смъртта не ще се отърве,

подскочи срещу нас и челюстта си сключи,

прегризвайки врата на първото ни куче,

и жертвата си все тъй стискаше със бяс,

макар че с дружен залп прострелян бе от нас,

макар че нож след нож, от всичките посоки,

във неговата плът се врязваха дълбоко.

И кучето до смърт бе стискано така,

догдето се простря в краката на вълка.

Тогава той към нас извърна си очите;

до дръжка бяха чак ножовете забити

и към земята той бе просто прикован

пред черните дула, във кърви цял облян.

Със поглед помътнял отпусна се в тревата,

последна глътка кръв преглъщаше устата —

презрителен и горд, с окървавен език,

затвори той очи, умря без стон и вик.

Стоях облегнат аз на пушката, която

изпразнил бях пред миг; да гоня из гората

вълчицата докрай, не исках аз — разбрах,

че в гъсталака чер не бяга тя от страх:

не би останал сам вълкът сред враговете,

ако със нея там не бяха две вълчета —

да ги спаси от смърт, тя беше длъжна днес,

та волно да растат във родния си лес,

да не търпят с човек приятелство позорно,

тъй както правят туй животните покорни,

които своя лай продават всеки ден,

за да задоволят ловеца настървен.

Уви — помислих аз, — „човек“ е гордо име,

но слабости у нас за жалост много има

и как да се държа в последния си час,

животни, аз сега научих го от вас.

Велико е в света мълчанието само,

униние и страх у него само няма.

Разбрах те аз добре, о, скитнико в нощта,

когато твоят взор пред мене запламтя.

Той казваше ми тъй: „Духът ти да остава

спокоен, мълчалив и да не се смущава,

бъди стоик и горд до крайния предел,

до който стигнах аз — вълкът свободен, смел.

Молбата и плачът са равно недостойни —

преодолявай ти несгоди многобройни,

за свойта цел докрай безстрашно се бори

и мълком, като мен, изстрадай и умри.

Мисля си, че трябва да постна и едно стихотворение за водача на вълчата глутница от "Книга за джунглата" - Акела. Ще го направя.