сряда, 5 октомври 2016 г.

"Утиная охота" на Александър Розенбаум и на Александър Вампилов

Любима моя руска песен е "Утиная охота" на големия бард Александър Розенбаум. На български името й звучи някак тъпашко - "Лов на гъски",но в руския няма такова звучене. Още повече като се има предвид цялата конотация, с простички думи казано - с какво е свързана тази песен, за какво се разказва. Дълго време нямах ясна представа, само нещо вътре в думите и музиката ми говореше, че това е песен-метафора на битието ни в комунистическия свят. Затова може би не е случайно, че чух песента за първи път от Грета Ганчева, и то я пееха в дует с покойния Иво Карамански. Грета и покойният Иво бяха страхотен дует, даже издадоха и своя съвместна касета, по времето когато още нямаше компакт дискове. Казвам "неслучайно", защото човек, израсъл след соца няма как да почувства скрития драматизъм на песента. А че е заредена с драматизъм знаех не от конкретния текст,  а от това, което се нарича контекст, от недоизказаното с думите. Но за това - след малко, а сега:

[видео]


[край на видеото]

Ето и текста:

Утиная охота

Слова:   А. Розенбаум, Музыка: А. Розенбаум


В плавнях шорох - и легавая застыла чутко.
Ай-да выстрел, только повезло опять не мне.
Вечереет и над озером летают утки,
Разжирели - утка осенью в большой цене.

Снова осень закружила карусель мелодий.
Поохочусь, с ветерком по нотам прокачусь.
И сыграю, если я еще на что-то годен,
И спою вам, если я на что-нибудь гожусь.

Припев:

  Я помню - давно - учили меня отец мой и мать
  Лечить так лечить, любить так любить,
  Гулять так гулять, стрелять так стрелять.
  Hо утки уже летят высоко - летать так летать -
  Я им помашу рукой.

Hе жалею, что живу я часто как придется,
Только знаю, что когда-нибудь в один из дней
Все вернется, обязательно опять вернется:
И погода, и надежда, и тепло друзей.

Так поскучаем, чтобы радостней была минута
Hашей встречи, а она уже не за горой.
Вновь весною из полета возвратятся утки,
Стосковавшись по озерам с голубой водой.

Как когда-то за лисой гонялся быстрый кречет,
Так и ныне он свою добычу сторожит.
Hе "прощайте" говорю я вам - "до скорой встречи",
Все вернется, а вернется, значит, будем жить.

Припев:

  Я помню - давно - учили меня отец мой и мать
  Лечить так лечить, любить так любить,
  Гулять так гулять, стрелять так стрелять.
  Hо утки уже летят высоко -
  Летать так летать - я им помашу рукой.

И вчера, ровейки се в рускоезичния нет, случайно попаднах на въпросния контекст на песента, т.е. защо и за какво е създадена. Ключът е в самото й заглавие - "Утиная охота" ("Лов на гъски") се казва известна пиеса на Александър Вампилов. Сега ще мина на руски цитати - "цитати", защото преди мен са го казали други хора, "руски" - защото не съм добър преводач, за да предам богатството на руската реч, пък и хората, които харесват "Утиная охота", имат представа от руския език ;-)

Александр Вампилов известен в русской драматургии как автор четырех больших пьес и трех одноактных. Он трагически погиб в возрасте 35 лет. Новаторские пьесы Вампилова произвели революцию в русской драматургии и театре. Писатель создал образ героя своего времени, молодого, самоуверенного, образованного человека, переживающего крушение своих романтических надежд и идеалов. Автор осмелился в условиях жестких идеологических ограничений показать молодежь 1960-х годов как обманутое поколение. Своих героев писатель ставит в критические ситуации, когда от них требуется жить дальше, а смысла в этом они не видят. Автор блестяще изобразил душный застой советской эпохи, когда всякая инициатива наказывалась, свобода отсутствовала, полной сил молодежи невозможно было проявить себя.
 
Оригинальность пьес Вампилова в том, что в их основу положен не драматический, а лирический конфликт. Это пьесы-исповеди, герои которых так ничего и не совершают, в пьесах нет трагического или остродраматического начала. Перед зрителем герой, который пытается разобраться в себе и в абсурде окружающего мира. Главное в пьесах – процесс лирического самосознания человека. Вампилов попытался показать на сцене то, что нельзя сыграть, и у него получилось.

 Пьеса «Утиная охота» (1971) – наиболее яркое и зрелое произведение А. Вампилова. В ней выражен основной, по мнению автора, конфликт его эпохи – девальвация духовных ценностей.
 
Главный герой пьесы – Виктор Зилов. Именно через призму его воспоминаний мы наблюдаем события пьесы.  Утиная охота для Виктора – воплощение мечты и свободы: «О! Это как в церкви и даже почище, чем в церкви… А ночь? Боже мой! Знаешь, какая это тишина? Тебя там нет, ты понимаешь? Ты еще не родился…» Больше чем за месяц до заветного дня он уже собран и ждет охоты как избавления, как начала новой жизни, как периода для передышки, после которого все станет ясно.

«Утиная охота» – пьеса о ценностях поколения «оттепели», если говорить точнее, об их распаде. «Утиная охота» считается одной из самых сложных пьес русской драматургии XX века. В ней видят и отголоски чеховского театра, и несомненное влияние древнерусской житийной литературы, и, в то же время, пронзительную современность, остроту и болезненность высказываний.

Действие в «Утиной охоте» основывается на перекличке между прошлым и настоящим: герой восстанавливает в памяти утраченные куски своего прошлого. Зилов словно выпал из бытового времени окружающих. Можно, конечно, объяснить это тяжким похмельем. Однако не будем торопиться: чем дальше мы читаем пьесу, тем больше понимаем, что Зилов и раньше выпадал из времени окружающих. Он один живет «в ожидании». В ожидании начала сезона утиной охоты. Свою жизнь он измеряет тем, сколько осталось дней до этого события. Поведение Зилова определяется этим же («Сам подумай, какая разница: сегодня я гляжу на эти рожи, а завтра я на охоте»). Он так много говорит об утиной охоте, что становится ясно: это не обычное хобби. Это нечто большее, гораздо более важное, чем другие события его повседневной жизни.

Охота – суть изображенного мира. Большинство героев охвачено погоней за добычей (за квартирой, например). Но для Зилова охота не равняется получению добычи – не зря он никогда уток с охоты и не привозил. Да и в его рассказах об утиной охоте фигурируют не выстрелы по уткам, а нечто другое: «Какие-то сутки – и мы с тобой уже в лодке, а? В тишине. В тумане», «Ты увидишь, какой там туман, - мы поплывем, как во сне, неизвестно куда. А когда подымается солнце? О! Это как в церкви и даже почище, чем в церкви… А ночь? Боже мой! Знаешь, какая это тишина? Тебя там нет, ты понимаешь? Нет! Ты еще не родился. И ничего нет. И не было. И не будет (…) Конечно, стрелок я неважный, но разве в этом дело?»

Для Зилова охота – это мечта, идиллическая картина другой, идеальной жизни, это возможность остаться одному, в простом, молчаливом, честном природном мире. Это очищение, которого Зилов так жаждет...

Донякъде ключов за разбирането на психита на хората от времето на късния соц е финалът на пиесата: ... Открытый финал. «Зилов некоторое время стоит неподвижно. Затем  медленно  опускает  вниз правую руку с ружьем. С ружьем в руках идет по комнате. Подходит к постели и бросается на нее ничком. Вздрагивает. Еще раз.  Вздрагивает  чаще.  Плачет  он  или  смеется, понять невозможно, но его тело долго содрогается так,  как  это  бывает  при сильном смехе или плаче.  Так  проходит  четверть  минуты.  Потом  он  лежит неподвижно. К этому времени дождь за окном прошел, синеет  полоска  неба,  и  крыша соседнего дома освещена неярким предвечерним солнцем. Раздается телефонный звонок. Он лежит неподвижно. Долго звонит телефон. Он лежит неподвижно. Звонки прекращаются. Звонки возобновляются. Он лежит не шевелясь. Звонки прекращаются. Он поднимается, и мы видим его спокойное лицо. Плакал он или смеялся – по его лицу мы так и не  поймем.

А ние плачем или се смеем, спомняйки си миналото? 

понеделник, 3 октомври 2016 г.

Утопията на пролетариата

Чета много напоследък - книги, които съм чела, и нови; книги основополагащи и книги, детайлни към отделности. Не е безразборно четене, прилагам мои критерии за значимост. И ми хрумват често разни мисли - във вид на свободно щръкащи мисли, непривързани къмто конкретен мисловен предмет. Последната:

Маркс може и да го смятат за гениален, но е направил елементарна логическа грешка, казвайки, че пролетариатът ще свали капитализма от историческата сцена.

Но самият пролетариат е класа от тази капиталистическа система и от никоя друга. От чисто теоретична гледна точка ще отбележа, че селячеството, както и лумпенариатът - за разлика от работническата класа, могат при определени условия да унищожат капитализма. Но в този случай побеждава не посткапиталестическото (=социалистическо) общество, а докапиталистическото. И се получава всичко наопаки на прекрасната теория - вместо "държава на пролетариата", която "вече не е държава" - свръхдържава, тоталитарно държавно устройство; вместо световна революция - 70 години самоокупация и гражданска война.

понеделник, 4 януари 2016 г.

Европа и ислямския свят. Да се върнем към успешните модели.

Източното общество е много по-сложен в социологическия смисъл на думата организъм от европейското, американското, дори постсъветското общество. В един прекрасен филм от съветско време - "Бялото слънце на пустинята", това бе изразено с блестящата формулировка "Восток дело тонкое" *. Т.е., не може да го разберем рационално. И това не е метафора, а брутален факт.

Това не е боец на ИДИЛ, а кадър от "Бялото слънце на пустинята" - в Средна Азия пушките и ислямът вървят заедно не от днес...

В източните общества са съхранени такъв тип социални връзки, начини на производство и социални групи, които в Европа и изобщо в Западния свят са изчезнали преди векове - номадите, клановете, племената, всевъзможните религиозни съобщества. Европейците всеки път настъпват тази мотика, когато се опитват да покорят или реформират дадено източно общество.

Успехи в тези посоки са имали само руснаците и французите. Когато в началото на 20 в. Франция завоюва Мароко, тя привлича най-добрите си специалисти по Изтока и фактически надстроява своята колониална администрация върху ислямското общество. Самата дума "надстроява" носи позитивност - достроява се социално-политическо устройство, а не се руши старо, за да се създава ново. Какъв е резултатът, погледнат от днешния ден? В Мароко се запазва монархията като безусловен гарант за стабилност, а и до днес на фона на "арабските пролети" страната е като мирен залив в сравнение с арабските и мюсюлманските страни. По същия начин Руската империя до 1917 г., използвайки своите мюсюлмани (най-вече татарите), доста спокойно и успешно управлява Средна Азия. Там съветските преобразования обаче се оказаха разрушителни, именно защото не включваха идеята за надграждане върху съществуващите обществени структури и ценности.

Днешната криза в Близкия Изток е породена от краха на светската постколониална система, наследена от миналия век. Източните монархии там рухнаха доста отдавна и бяха заменени от различни видове диктатури, легитимиращи се и с леви лозунги като БААС в Ирак и Сирия например. Сега този модел си отива. Вместо него на преден план излизат военизирани групировки, вкл. терористични, които поемат/изпълняват държавните функции по места. И този нов ред се оказва доста по-стабилен, отколкото реда при монархиите или светските диктатури. Защото се базира на основните структури и ценности на ислямските общества.

Лингвистично-семантична справка:

* "Восток – дело тонкое"

Фраза от филма "Бялото слънце на пустинята", която става емблематична като коментираща реплика по повод на разказ, съобщение за объркан случай  или сложна ситуация, свързан с Азия или с Изтока въобще.  Често се употребява изобщо съм ситуации, които изискват внимание и размисъл (в тези случаи компонентът "Восток" обикновено се заменя с друг).

неделя, 3 януари 2016 г.

Лайното като градивен елемент на цивилизацията



Вие си мислите, че свещеният бръмбар скарабей се е качил и се търкаля върху гнусновонящо топче от слонско лайно:

701


Но скарабеят напълно основателно смята, че е победил конкурента си в борбата за брачното ложе, хранилката и яслите на своите деца. 

Презрението на съвременните хора към свещените бръмбари скарабеи по интересен начин свидетелства как в преследването на прогреса много бързо сме забравили какво са означавали за нас животинските изпражнения. Само да напомня, че допреди 150-200 години с  животински тор са се измазвали/изграждали къщите по селата. Технологията, която са използвали, е каменна основа, дебели греди, между които се е плетял плет от "вършини" (тънките, но здрави дървени пръчки). Плетът се попълвал със смес от глина, ситно нарязана слама и говежди тор.


Не по-малко важно е, че животинският тор  е основа на аграрната революция, при която се преминава към интензивна обработка на земята. Допреди това е трябвало да оставят изтощената земя да почине необработвана няколко години, за да се възстанови. Но Европа е малък континент и годните за оран земи не достигат за бурно размножаващото се население. Революцията на торното земеделие променя картата на Европа и й дава историческите завоевателни перспективи.


Биологико-митологическа справка:

Скарабеят е вид едро насекомо, които достига до 2,5 сантиметра. Наричат ги още торни бръмбари или бръмбари-лешояди, понеже се хранят с животинска тор и разложена плът. И мъжките, и женските скарабеи оформят топчета тор. Женската снася в тях яйцата си, след което те биват заравяни в земята. Когато се излюпят ларвите, те се хранят от торните топчета.

Скарабеите са символ на възкресението и са придобили тази си слава най-вече с това, че когато ларвите пораснат, бръмбарите излизат изпод земята, сякаш от нея се раждат. Египтяните са вярвали, че свещеният бръмбар е символ на здравето, на закрилата на висшите сили и на безсмъртието.

понеделник, 21 декември 2015 г.

Спомен за Бъдни вечер

Да припомня на младите - допреди 1989 г. нямаше Коледа. При комунизма нямаше такъв празник. Нямаше изобщо такава дума. Господстваше Нова година и тя като празник бе изместила Коледа. А някъде и го бе забранила. В провинциалните градчета не бе рядкост да се тормозят хората, които ходят на църква за Коледа.

Но във всекидневието Нова Година не бе могла да премахне Бъдни вечер. Повечето семейства тачеха Бъдни вечер като истински семеен празник и ритуалите по посрещането й бяха радост за душата. Елхата също се правеше за Бъдни вечер.

Особеното на Бъдни вечер бе, че трапезата трябваше да е постна - макар че религиозният смисъл отдавна да бе забравен. На Бъдни вечер се постеше, а на другия ден - Коледа, се ядеше напровала. Седем постни ястия се слагат на Бъдни вечер по традиция - най-често питка с паричка за късмет, зелеви сарми, боб, пълнени чушки, ошаф, туршия, тиквеник (баница с тиква), също така важна за трапезата е паничката с мед, Също така и трошените орехи. Хубаво бе и да се пали тамян за аромат. Църковният смисъл както казах бе изчезнал.

Важно бе, че трапезата от Бъдни вечер не се раздига. Защо - отдавна бе забравено. А причината е връзката на коледните тържества с празника на мъртвите, те идват след живите да ядат от трапезата. Също така друга особеност бе, че не се става по време на бъднивечерна трапеза. Всичко трябваше да е сложено предварително и никой не можеше да става.

За нас, децата Бъдни вечер бе голям празник. Защото ритуално сурвакахме възрастните и те ни даряваха с пари. По правило в нашето семейство се даряваха сериозни банкноти и коледните спестявания бяха важна част от годишния ни бюджет. Тук заговорих за сурвакането - и то бе запазено като ритуал, даже се произвеждаха сурвакници и имаше държавно спонсорирани сурвакарски празници.