събота, 7 януари 2012 г.

Българската православна църква. Какво направи и не направи


Поповете, особено православните, са особен човешки вид - уж кротички, уж безобидни, но повярваш ли им, отхапват ти ръката и ти се качват на главата. С все същата кротичка безобидност. По нашите балкански ширини имаме щастието да не сме се радвали на "кротичката" суровост на православието за разлика от Русия. И слава Богу. Нашите попове винаги са били заинтересовани повече от светската власт, нежели от черковните премудрости. Което има и своите позитивни резултати - единственото истинско национално българско движение, с което нацията ни може да се гордее, е движението за църковна независимост, Балгарският Великден - както го нарече Тончо Жечев. За съжаление раждането на нацията бе прекъснато от северната мечка, но за това - друг път.

В независима България, за съжаление, поповете се втренчват предимно в политическите ежби, забравяйки заветите на Българския Великден. Най-висшият православен авторитет в Княжеството митрополит Климент се солидаризира с превратаджиите срещу Батенберг, платени с руски рубли и целящи унищожаване на новородената независима българска държава. Естествените реакции на държавата срещу заговорническата му дейност са представени от русофилски интелектуалци като гонения против църквата. Единственият политик, разбиращ ролята на Българската православна църква и заветите на Българския Великден, е Стефан Стамболов. Неговата политика на - по сегашния жаргон - дружба и сътрудничество с Османската империя, включва непресекваща поддръжка на Екзархията по отношение на Македония. Да напомня, по времето на Стамболов Македония е в рамките на Османската империя, Българската Екзархия има права, дарени от султана, за ограничено местно самоуправление на българските общности в империята, седалището на Екзархията е в Истанбул, а Екзархът е висш административен чиновник в империята. Много по-важно за българщината в тази ситуация е било да се подкрепят българските училища и църкви - разсадниците и опората на българското национално съзнание в Македония; отколкото да се върви по авантюристичния четнически път в област с население, което - меко казано - има разколебано национално съзнание. На езика на една от съвременните исторически школи - в Македония не е завършил процесът на образуване на българска нация. За съжаление, след убийството на Стамболов този най-мъдър подход е зачеркнат. Резултатът го виждаме днес. Република Македония с македонци. Да, хората от Република Македония се самоосъзнават като македонци и никакви заклинания за българския им произход не могат да променят това. Но православната църква след убийството на Стамболов до войните мълчаливо приема самоубийствената за българския етнос политика на ВМРО за тотален терор в Македония. С църква и с училище българската идея би имала много повече успехи. Крахът на тези илюзии е също сред причините за моралната дискредитация на църквата още преди 1944 г.

От двадесет години насам църковните водачи се опитват да се облекат в костюма на народен водач (любим костюм на православието), но по бг табиет се заплетоха в разпри за светската част от водачеството - кои персонално да са новите и какво да правим със старите. От което не пропусна да се възползва властта. Резултатът е, че днес имаме единна, но още по-дискредитирана църква.

За дискредитацията й работи и скорошният поплак на група бивши агенти на ДС и бивши приближени на комунистическата власт културтрегери, неизвестно защо нарекли се "интелектуалци". Поплак, предизвикан от заплахата да се разкрият ДС досиетата на поповете. Който сам по себе си е най-силната аргументация, че това трябва да се направи.

Архиереите на Православната църква имат много грехове. Не само днешните - както специално обясних по-горе. И може би една от причините е същностна - в самия характер на православното изповедание, което толерира и стимулира греховното поведение на водачите си. Но и така да е. Това ознвачава само, че православните трябва да са по-бдящи за тяхната чистота. На водачите си чистотата.

1 коментар:

Анонимен каза...

Всичко е точно така но не съм съгласен с това: .. православното изповедание, което толерира и стимулира греховното поведение на водачите си.". Или поне не повече от католическото. С близо 25-те хиляди протестантски деноминации няма изобщо да сравнявам. :) Мисълта ми е че друга БПЦ нямаме, добра или лоша тази е на която дължим и малкото което имаме. Който иска да ни вземе което ни е останало се цели в БПЦ, критикарите само са им в услуга.