събота, 18 октомври 2008 г.

Ужасът си променя характера...


Гадно ми стана като разбрах, че си е отишъл. Но дваж по-гадно, когато започнах да чета по офлайн и онлайн медии къф велик бил. Защото - и то е естествено - дитирамбите бяха предимно от негови познати, които индиректно се представяха като некФи негови приятели. Разбира се, не съм аз този, който може да отсъди кои от новонозначилите му се приятели е бил наистина такъв, но едно се вижда ясно - за Константин Павлов реваха посмъртно твърде повече лица в сравнение с..., абе в сравнение с броя на лицата, които правеха нещо за него - както преди 89-та, така и след.

Аз не съм правила нещо. Само имах първата му стихосбирка - оная, негласно забранената, заради която следват забраните за писане, и откъм началото на 80-те съм я размножила може би повече от сто пъти за приятели. Това не ме прави ни на капка дидидент. Хм...., аве, некой пита ли се, що Константин Павлов не се вля в буйния устрем на следдесетономврийските дисиденти?

Както и да е.... Погнусата ми от днешната злоупотреба с името му - както и изобщо злоупотребата с думи като "дисиденти" и "демокрация," мисля да коментирам с негов текст:

Няма го вече стария ужас -
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.

Ужасът си променя характера -
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва
и кокетничи с представата за себе си:
“Ние с тебе сме еднакво силни,
ти си само малко по-красив…”
И ми се усмихва.

Ах, особено усмивката го прави гаден,
извратен го прави
и налудничав.

И ме дави непозната гадост.

Сякаш ме целуват похотливо
бебета с мустаци и бради.

Всички асоциации със съвсем днешната действителност не са случайни и всеки може да ме съди за тях.

1 коментар:

rahenna каза...

все едно описва Левчев