вторник, 7 октомври 2008 г.

Революция или полюция в българската журналистика - избираме сами


Не, не съм го измислила аз - за съжаление, защото много ми харесва - а бившият ми колега от в."Стандарт" Огнян Стефанов. Написа го в опасния за националната сигурност сайт Frognews далеч преди да пребият почти до смърт.

А напоследък не стига, че депутатите заровиха носове в собствените си пъпове, пардон - в разпечатките на джиесемите си, забравяйки първопричината за скандала - смления от бой Оги; а журналисти по професия (дали и по призвание?) като Маргарита Михнева и Димитър Шумналиев публично се ангажираха едва ли не с легитимиране на зверството - Оги бил от службите (Михнева), нямало честна анонимна журналистика (Шумката). И двамата са професионалисти, поради което не написаха директно "така му се пада на Оги, правилно го пребиха", но смисълът на писанията им бе този, което двамата много добре знаят.

Заради опресняването на кекавата колегиална памет препубликувам програмния текст на Оги за Frognews от 31 януари т.г. Всъщност нещо да се е променило оттогава?

Революция или полюция в българската журналистика - избираме сами
31 01 2008

cenzura_175.jpgВсички граници са преминати. Пиарът на президента Първанов излезе от контрол. Тричасовата скука, замислена като "връзка" с народа в НДК, преля в угодническо, до повръщане, описване на ситуацията в самолета на път към Мексико.

Подбрани медийни шефове, придружаващи като на екскурзия до страната на ацтеките държавния глава, ни шастисаха с разкази как Първанов, като един Батман, успокоявал останалите 82-а „достойни българи", както скромно описва пътуващите един от пропрезидентските вестници. Героят в човешки образ Първанов взема съдбовни решения на мига, говори като психоаналитик на останалите, а може и да е пилотирал - предстои да узнаем. За чутовния подвиг няма граници и мълвата долетя като гълъба на Ной до България, секна дъха ни, сграбчи сърцата ни, запулсира в главите ни: Ах, какъв приказен герой, ах, какъв юнак!"

Триумф, който толкова ни просълзи, че от отделените секрети чашата на търпението преля ...

В суматохата лъсна кадровия подбор на съпровождащите държавния глава. Главни редактори и тук-там някой първи зам. на избрани медии, един министър за протокола и група близки на Първанов бизнесмени, наричани за по-кратко „постоянното присъствие". Замислено като пореден триумф на държавността и съпътстващата го журналистика, пътуването се превърна във фарс, поне от начина, по който бе отразено: Колесник стърчи във въздуха драматично! Самолетът кръжи апокалиптично! Първанов успокоява 82-а епично! Пилоти зяпат карта до тоалетната трагикомично. Наш човек на борда съобщава истината - символично!

Така усетно и видимо узряха условията за първа медийна революция в България.

Без барикади и развети знамена, без инициативни комитети (всички шефове на които после стават кореспонденти в чужбина или заемат началнически постове) и опозиционна подкрепа, без щаб на революцията, без Смолни и Бастилията, без Ленин, Марат, Янко, Че Гевара и Фидел, без улични боеве и стълкновения с полицията, без бинтовани (в повечето случаи бутафорно, справка - 1997 г., януари) глави на политици, без канарчета и „работнически" дебеловрати отряди.

Революция в мозъка. Революция на духа, на морала, на съзнателното оцеляване. Революция на разума, а не на страстите и адреналина. Не щем жертви, отмъщение и герои. Искаме сбогуване с журналистиката на манипулациите, с платените думи, политически и финансови интереси в медиите. Поне в някакви граници ...

Звучи претенциозно и сигурно високопарно. Но ножът опря в кокала. Без глътка нормално слово, ще трябва да сложим противогазите, за да оцелеем още година-две, в агония.

Време е да се спасим сами, сега. Да презрем диктатурата на политико-социално-финансови формации като Съюза на издателите в България, оглавяван пожизнено от Тошо Тошев, оцапаният Съюз на българските журналисти, дефектният СЕМ. Да пратим на бунището в Суходол т.нар. Етичен кодекс на журналиста - лицемерен декрет с някакви правила, които неговите създатели отдавна са презряли.

Не бива диктатурата на посредствеността, сервилността и платената журналистика да продължава. Докараха ни, както казва Румен Леонидов, да се молим: „По-добре жълти, отколкото сиви вестници!"

delacroix.jpgНеочаквано за своите създатели и очаквано за всички останали, една предозирана пиар кампания покрай ситуацията с президентския самолет отпуши отвращението от поръчковата журналистика. В „24 часа" пък е публикувана уникалната мисъл: „Шансът е обърнал гръб на вицепрезидента Ангел Марин и той не успя да осъществи конституционния си смисъл". Колко жалко, че Първанов не е загинал, нали? Какво жизнерадостно настроение блика от това изречение. Ако на президента някой му е обяснил, че става дума за оригинално мислене или чер хумор - излъгал го е. А и той едва ли е чак толкова нечел...

Написаното ме подсеща за датата 22 ноември 1963 г. Тогава в Далас е застрелян президентът на САЩ Джон Кенеди. Когато смъртта му е установена от лекарски екип, държавният секретар се обажда на вицепрезидента Линдън Джонсън, който в този момент бил на борда на един от президентските самолети. Така във въздуха Джонсън научава, че е президент, което според нашата медия би трябвало да означава, че щастието не му е обърнало гръб ...

Има нещо гнило в цялата случка и шумът около нея. Няма как повреден колесник да спре българо-мексиканските или ацтеко-тракийските отношения. Има международна спогодба, която задължава всички страни, в чието въдушно пространство се намира чужд държавен глава, да му окажат пълна подкрепа и помощ, от която се нуждае. Така че самолетът, който върна храбрия Първанов и уплашените до смърт 82 мишки в Лисабон, спокойно можеше да ги откара до крайната точна на дестинацията. Но не би. Позата, че нямало как президентът да кацне под чужд флаг, е неуместна. Саркози пътува в Египет с частен самолет. Случвало се е подобни делегации да летят и с пътнически лайнери. Затова „Монитор" пише, че може би продажбата на „Кремиковци" е причина за обратния завой на Азорските острови. Ще допълним още две очевидни ползи от случката: президентът е герой, а руският таралясник Ту 154 за нула време ще бъде подменен с някое чудо на авиацията. За целта една опасна житейска ситуация трябваше да бъде покрита от добър пиар. Тя обаче бе изпълнена толкова неспокосано, че вместо съчувствие и възхищение, породи ирония и засили недоверието в медиите, ако това въобще е възможно.

Бе смешно като в залата за смях.

Развъртаха ме ловко, с реверанси:

Сред толкова палячовщини - бях

Като на карнавал венециански!

Да се отдам на общия екстаз?

Или да се измъкна от тълпата?

Под тези зверски маски, мисля аз,

Човешки са на някои лицата.

Казал го е Висоцки *. Но едва ли и той е допускал докъде може да стигне човешката фантазия, когато трябва да се „свърши една работа".

Революция срещу полюция. Труден казус. Как да сменим мръсния, но затоплен чаршаф, с чистата, но ръбата съвест? Такъв „Аче" обаче няма открит, няма открит. Ще трябва този път да направим нещо сами.

Някой ще каже, че времето на революциите е отминало. Може, но условията за революции, доколкото виждам, са си все същите. Съществуват две класически определения за революционна ситуация. Френската революция от 1789 до 1799 г. сваля абсолютната монархия и ражда републиканско управление заради разделянето на френското общество на съсловия. Съсловие на духовенството, което обхващало 100 000 души; съсловие на аристокрацията (благородниците) - 400 000 души и съсловие на народа, всички останали около 23 млн. души. Съсловията на духовенството и на аристокрацията не плащали данъци и се радвали на много привилегии. Което не радвало останалите и в един момент те извадили калъчките.

Ленин пък е казал, че революционна ситуация има тогава, когато управляваните не искат да бъдат управлявани постарому, а управляващите не могат да управляват поновому.

bezgl.jpgМисля, че отговаряме и на френските, и на руските условия за бунт. Този път можем да минем и без гилотина, крайцера „Аврора" и революционния трибунал. Промяната ни е жизнено нужна. Не го ли направим, децата ни няма да ни простят, защото свободата и справедливостта са над синовните чувства.

Революция или полюция? Избираме сами. Моментът е назрял.

Освен коментари, може да изпратите своето мнение на електронните ни адреси, публикувани във Frognews.bg. Ще ги публикуваме. Колкото по-силно изкрещим сега, толкова по-надалеч ще се чуе. Без инициативни комитети, без възбудени интелектуалци, без неправителствени организации, без суета и закани. Просто да си кажем думите, които отдавна напират да бъдат изречени. Закъснението и с един ден, ще е фатално. Могат да ни гърчат със заплахи за уволнение, със спиране на заплати и хонорари, но няма как да управляват мислите ни.

Срещу медийната полюция войната е тежка, жестока и често неравна. Но пък и не може чак такава прокоба да тегне над българската журналистика, каквато са шепа самозванци! Нека бъдем поне малко достойни за окото на Гео...

Огнян Стефанов




* Не зная кой е автор на българския превод, но знам песента на Висоцки - "МАСКИ", ето оригиналния текст:

Маски

Смеюсь навзрыд - как у кривых зеркал,-
Меня, должно быть, ловко разыграли:
Крючки носов и до ушей оскал -
Как на венецианском карнавале!

Вокруг меня смыкается кольцо -
Меня хватают, вовлекают в пляску,-
Так-так, мое нормальное лицо
Все, вероятно, приняли за маску.

Петарды, конфетти... Но все не так,-
И маски на меня глядят с укором,-
Они кричат, что я опять - не в такт,
Что наступаю на ногу партнерам.

Что делать мне - бежать, да поскорей?
А может, вместе с ними веселиться?..
Надеюсь я - под масками зверей
У многих человеческие лица.

Все в масках, в париках - все как один,-
Кто - сказочен, а кто - литературен...
Сосед мой слева - грустный арлекин,
Другой - палач, а каждый третий - дурень.

Один - себя старался обелить,
Другой - лицо скрывает от огласки,
А кто - уже не в силах отличить
Свое лицо от непременной маски.

Я в хоровод вступаю, хохоча,-
Но все-таки мне неспокойно с ними:
А вдруг кому-то маска палача
Понравится - и он ее не снимет?

Вдруг арлекин навеки загрустит,
Любуясь сам своим лицом печальным;
Что, если дурень свой дурацкий вид
Так и забудет на лице нормальном?

За масками гоняюсь по пятам,
Но ни одну не попрошу открыться,-
Что, если маски сброшены, а там -
Все те же полумаски-полулица?

Как доброго лица не прозевать,
Как честных угадать наверняка мне? -
Все научились маски надевать,
Чтоб не разбить свое лицо о камни.

Я в тайну масок все-таки проник,-
Уверен я, что мой анализ точен:
Что маски равнодушия у иных -
Защита от плевков и от пощечин.

1971

Ще я пусна като песен по-късно, защото все още бавно правя клипове. Засега - друга песен на Висоцки, не по-малко ръчкаща задрямалите ни разум и съвест. Пък и случайно някак се вписва в контекста на скандала за младото поколение ("На учителя с любов")


[видео]

[край на видеото]

Запис с гитаристами Д.Межевичем и В.Гауфбергом 1975
БАЛЛАДА О ДЕТСТВЕ
 Час зачатья я помню неточно.
Значит, память моя однобока.
Но зачат я был ночью, порочно,
И явился на свет не до срока.
Я рождался не в муках, не в злобе,
Девять месяцев - это не лет.
Первый срок отбывал я в утробе:
Ничего там хорошего нет.

Спасибо вам святители, что плюнули да дунули,
Что вдруг мои родители зачать меня задумали,
В те времена укромные, теперь почти былинные,
Когда срока огромные брели в этапы длинные.
Их брали в ночь зачатия, а многих даже ранее,
А вот живет же братия - моя честна компания.

Ходу, думушки резвые, ходу,
Слово, строченьки, милые, слово!
В первый раз получил я свободу
По указу от тридцать восьмого.
Знать бы мне, кто так долго мурыжил -
Отыгрался бы на подлеце,
Но родился и жил я и выжил,
Дом на Первой Мещанской в конце.

Там за стеной, за стеночкою, за перегородочкой
Соседушка с соседушкою баловались водочкой.
Все жили вровень, скромно так: система коридорная,
На тридцать восемь комнаток всего одна уборная.
Здесь зуб на зуб не попадал, не грела телогреечка.
Здесь я доподлинно узнал, почем она, копеечка.

Не боялась сирены соседка,
И привыкла к ней мать понемногу.
И плевал я, здоровый трехлетка,
На воздушную эту тревогу.
Да не все то, что сверху от бога -
И народ зажигалки тушил.
И, как малая фронту подмога,
Мой песок и дырявый кувшин.

И било солнце в три ручья, сквозь дыры крыш просеяно
На Евдоким Кириллыча и Кисю Моисеевну.
Она ему: Как сыновья? - Да без вести пропавшие!
Эх, Киська, мы одна семья, вы тоже пострадавшие.
Вы тоже пострадавшие, а значит обрусевшие.-
Мои - без вести павшие, твои - безвинно севшие.

Я ушел от пеленок и сосок,
Поживал - не забыт, не заброшен.
И дразнили меня "недоносок",
Хоть и был я нормально доношен.
Маскировку пытался срывать я,
- Пленных гонят,- чего ж мы дрожим?
Возвращались отцы наши, братья
По домам, по своим да чужим.

У тети Зины кофточка с драконами, да змеями -
То у Попова Вовчика отец пришел с трофеями.
Трофейная Япония, трофейная Германия:
Пришла страна Лимония - сплошная чемодания.
Взял у отца на станции погоны, словно цацки, я,
А из эвакуации толпой валили штатские.

Осмотрелись они, оклемались,
Похмелились, потом протрезвели.
И отплакали те, кто дождались,
Недождавшиеся отревели.
Стал метро рыть отец Витькин с Генкой,
Мы спросили:- зачем? - Он в ответ,
Мол, коридоры кончаются стенкой,
А тоннели выводят на свет.

Пророчество папашино не слушал Витька с корешом:
Из коридора нашего в тюремный коридор ушел.
Да он всегда был спорщиком, припрешь к стене - откажется
Прошел он коридорчиком и кончил стенкой, кажется.
Но у отцов свои умы, а что до нас касательно,
На жизнь засматривались мы вполне самостоятельно.

Все - от нас до почти годовалых
Толковищу вели до кровянки,
А в подвалах и полуподвалах
Ребятишкам хотелось под танки.
Не досталось им даже по пуле,
В ремеслухе живи не тужи.
Ни дерзнуть, ни рискнуть, но рискнули -
Из напильников сделать ножи.

Они воткнутся в легкие
От никотина черные,
По рукоятки легкие трехцветные наборные.
Вели дела отменные сопливые острожники.
На стройке немцы пленные на хлеб меняли ножики.
Сперва играли в фантики в пристенок с крохоборами,
И вот ушли романтики из подворотен ворами.

Было время и были подвалы,
Было дело и цены снижали.
И текли, куда надо, каналы
И в конце, куда надо, впадали.
Дети бывших старшин да майоров
До бедовых широт поднялись,
Потому, что из всех коридоров
Им казалось сподручнее вниз.

1975





1 коментар:

Анонимен каза...

Да,приятно е да прочетеш,че и други мислят и говорят като теб.Приятно е изобщо да прочетеш,че някой говори. Защото от това грухтене и мляскане наоколо ти се иска да си глух и сляп.Интересно ми е ,че преди 10-ти мислех обратното на останалите, сага пак! Аз ли съмсе променил или нищо не се епроменило,а?Подскажете?