Повечето Интернет тестове са откровени тъпни, но се срещат и смислено направени. Вторите се познават и по това, че авторите предупреждават, че не са психолози или психиатри и ако смяташ, че имаш проблем, трябва да потърсиш специалист.
Преди време дадох пример с такъв тест - коя религия е подходяща за теб - и за мен той бе дори предсказващ, удивително предсказващ. Освободи ме от илюзиите, които хранех към някои конфесии и религии, и намерих собствения си път.
Та днес се пробвах на един тест "Каква е социалната ми дисфункция". Резултати:
(На български): Социалната ви дисфункция е шизотипност. Проявявяте социални дефицити и странности на мисленето. Възприятията и комуникациите ви са подобни на тези при шизофренно болните.
Бляк! Що ли не се изненадвам, въпреки много лошо конотирания у нас корен "шизо". Преди близо година направих реномирания тест MMPI (Minnesota Multiphasic Personality Inventory), известен като Минесота, съкратената версия и дадох пик на шизотипността. А преди 3 години на пълната Минесота пак дадох пик на шизотипността. Тогава се изненадах, наистина не можех да се възприема като шизотип, защото разните психиатри (с изключение на Рали Димитров, който и досега ми е психиатър), с които бях контактувала дотогава, ме бяха квалифицирали по всякакви други начини, но не и така. Даже първата ми диагноза беше психопатия от хистеричния кръг - което е напълно противоположно на шизотипността, освен че няма нищо общо с мен. Ама явно докторите са отчитали кви ли не бюрократщини и не им е било до болните. Разбирам ги. Но не ги оправдавам.
Цял живот допреди 5-6 години се стремях към и постигах успехи в поприща, абсолютно противопоказни за един шизотип. Да, постигнах ги максималните успехи. И в крайна сметка стигнах до крах. Защото от една страна, вече нямаше какво още да постигам - ударих си главата о българския таван за журналистика - "оттук по-нагоре не може", разбирано като "по-навътре". От друга страна, цената която плащах повече от 10 години за всичко това - да съм нъмбър уън, а бях - не си струваше. Не си струваше и в двата аспекта - личен и обществен.
В личен план се превърнах в безнадежден работохолик. В живота ми нямаше друго освен работата. Излизах да се забавлявам с хора, които ми бяха важни за работата. Не падах до нивото на... айде да не споменавам имена, да излизам с шефове и тузари, за да ме лансират. Излизах да купонясвам с хора, от които можех да имам някаква информация. Връзките ми и те бяха такива. Приятелите ми бяха същите. Старите приятели ги загубих - аз, по моя вина. Оценявах хората по ценността им като източник на информация. Като критерий - неоспоримо, като същност - дълбоко цинично. Всичко това обяснявах за себе си - или оправдавах - или и аз не знам какво - но животът, който водех, не ме правеше щастлива - и трябваше да има обяснение.
Дълго време го имах обяснението - общественият интерес. Журналистът е хрътката, гончето, дратхаарът, който намира, догонва и задушава вредния хищник. Прекрасно, нали? Така ги учат в журналистическите факултети. Так и би трябвало да бъде. Но не е. По цял свят отдавна не е. Но у нас "но-не-е"-то придоби уродливи форми. Продажността и слугинството на медиите надминават многократно европейските норми за продажност и слугинство. И когато след много самолъжи разбрах, че това, в което съм вярвала, са били куп илюзии, беше много тежко. Включително и за това, че за тези илюзии и аз бях работила. Не, не директно. Това и днес мога с гордост да кажа - няма лъжа, която да съм написала; всичко бих го написала и сега. Да, но има неща, които не написах - и е лесно да кажа "не ми даваха", далеч по-трудно е да призная, че не съм направила опит да ми дадат. Да, след много опити, попарвани отвсякъде, съм приела удобната каюта на моряка, комуто всеки ден младшия борден офицер свежда мъдрите указания на капитана. Ей това е приносът ми за илюзията за свободна и независима преса - фактът, че продължавах да играя ролята на младшия, комуто се свежда от старшите какво се полага. С чиста съвест обаче мога да кажа, че мръсните поръчки (политически или икономически) не ги приемах. На системата обаче съвсем не й пукаше от това - по великолепното описание на Александър Кьосев - журналистически момиченца винаги се намират. Даже се ритат коя да излезе напред.
Така се събраха в едно личният ми срив - достигнах тавана си на максимално допустимото от "властимащите"; и общественият - убедих се, че никаква трета власт, коректив и прочие не сме, а гадни слугини. Сривът беше ужасен. Но не пиша това с очакване за съжаления. Беше ужасен физически и психически срев. Трябваха ми няколко години да се съвзема. Ако някому това звучи пресилено, ще посоча известните факти, че журналистите са една от най-рисковите професии за инсулти, инфаркти, алкохолизъм и че като цяло средната продължителност на живота на журналиста е значимо по-ниска от средната за страната.
И какво стана по-нататък? Като изкушен писач (както вече се демаскирах) ще оставя историята отворена, чакаща продължението си някъде в друг постинг. А ще приключа с това, с което започнах основната история. Всяка добра история започва с нещо, към което във финала се връща. Не се връща буквално, а в течението на разказа го е разгърнала, извадила вътрешните му драматизми и неочакваните потенции, разбила е изглеждащата му едноплановост и яснота, понякога го е обърнала в собствената му противоположност (а противоположгността на нещо е същото нещо с обратен знак, м?) Но за да не се отплесна сега в историята как се пишат истории (а постоянните читатели на блога ми знаят, че си умирам да наслагвам истории в истории като матрьошки), ще кажа простичко:
Цялата тая история можеше да не я разказвам, защото нямаше да се е случила. Ако имаше по мое време училищни психолози и развита counceling (не мога да намеря превода) система - професионалисти, занимаващи се с психологически консултации на тийнейджърите, пристъпващи към зрелостта. Всеки от тях би ми казал, че с моите психологически характеристикти е самоубийствено да се хвърлям в поприще като журналистическото и че дори да постигна големи успехи (което е напълно възможно по механизма на свръхкомпенсация на дефицитите), това ще финишира с крах от някакъв вид - соматичен, психологически, семеен, общожитейски.
1 коментар:
Основни форми на страх
Фриц Риман
Продукт: #2339
ISBN: 9546075086
Издател: ЛИК
според тази книжка, типовете са шизоиден vs. депресивен, натраплив vs. хистеричен
намирам я за много ценна! ако не успееш да си я намериш, мога да ти я пратя
съвсем съм съгласна, че трябва да има добри съветници за учениците, но такива трябва да има и за родителите, които често успяват да упражнят силен натиск
благодаря за искрения личен пост ;)
Публикуване на коментар