Митът за българската армия. И недостатъчността на българските елити

Ще говоря за разпространения мит, че българската войска не била губила сражение, но политиците губели войните. Много хубаво, гъделичкащо т.нар. национална гордост. Казва ни, че ние сме велики в нашия регион (защото все пак не можем да се бием някъде в Центгрална Европа или в Анадола, можем само със съседите), а разните лоши неща, които са ни се случили, са тъпи случайности, породени от тъпите политици. Което сочи, че днешното недоверие и отхвърляне на партиите, на партийно-политическия модел на правене на политика и на управление не е от днес, не е плод на т.нар неуспешен преход, а се корени в доста по-стари, съответно по-устойчиви черти на националната психика. Свеждащи се тоталната липса на осъзнаване що е то държава и държавно управление

Най-общ пример за тая липса на осъзнаване на проблемите, надхвърлящи конкретния момент, надхвърящи "тук и сега" е дивният ни политически живот в края на 19 - началото на 20 век. Непрекъснато се разцепват съществуващши партии и се появавт нови. Толкова безпринципно е това размножаване, че логично партиите се наричат по името на лидера, а не поради някаква своя политическа принадлежност. Каравелисти, стамболовисти,  цанковисти... Тази характеристика - да се свежда и отъждествява партията с нейния лидер е трайна, устойчива черта на така прехвалваната българска демокрация преди 1944 г. За изненада на днешните анализатори, социолЪзи и политолЪзи, които феномени като Симеон и Бойко Борисов сварват по бели гащи. А Симеон и Бойко само дават нов живот на стари и дълбоки обществени щения.

Идеализирането на българската войска е опит да се избяга от осъзнаването на убогото състояние на българската политика. Само че изводът, който се вади от разминаването на родната действителност с европейските образци е неадекватен  Защото основната му идея е, че не обществото, народът са незрели и недорасли до европейските политически нрави и европейската политическа практика, а проклетите политици. Те са калпави, те гонят своите интереси и за нищо не стават (тези жалби и обвинения не са ли същите и до днес?) Ние, народът; респективно интелигенцията, която говори от негово име, нямаме абсолютно нищо общо с проблемите, с които държавата и обществото ни се срещат. Ако трябва кратко, т.е. крайно ще опитам да изложа тази теза:

През цялата си нова история (сиреч от 1878 г. насам) народът в лицето на своите елити се дистанцира от каквато и да е отговорност, от каквото и да е разбиране що е то политика, що е то представителство на интереси. Роенето на партии в края на 19 - началото на 20 век има съвсем конкретна причина. Когато е в опозиция, всяка партия обещава, че ще намали данъците, но когато дойде на власт, съвършено забравя това обещание. Съответно друга партия подхваща печелившия рефрен за намаляване на данъците, но като дойде на власт... да не влизам във въртележка от класическия фолклорен тип "Джон направи паметник, на който пише, че Джон направи паметник, на който пише..."

Този абсурд е водещ в бъларската политика допреди войната (Първата световна). Той обаче има съвсем реално основание. В резутат на руско-турската война от 1877-1878 г. се появява българската държава. Но в създадената от външни сили и поради външни причини държава със съвършено недозряло общество, в което липсва съзидателната класа на едрата и средна буржоазия,  естествено липсва и основния, конституиращ елемент на тогавашната демокрация - съвършено липсват елити. Нямам предвид факта, че няма аристокрация с наследствени привилегии. А това, че няма прослойка на заможни образовани граждани, които осъзнават интересите си и ги реализират политически. Ами няма. Освободили са ни преди обществото да се развие до тази зряла степен - да има елити. Стопански, интелектуални и прочие. В тази (освободена от руснаците) Бълария има само селяни. Малкото заможни фамилии от подбалканските градчета и селца, както и емигрантите в Румъния и в Русия, не ги броя, защото наистина са много малко и не могат да повлияят, да модифицират в някаква посока масовите нагласи. Основна причина за това е безумно прекрасната ни модерна конституция, която дава равни избирателни права на всеки пълнолетен мъж. Днес това изглежда нормално, но ако се върнем в тогавашното време, ще видим, че в повечето, да не кажа почти всички, европейски държави избирателното право съвсем не е всеобщо. Или е ограничено от имуществен ценз (сиреч трябвя да имаш някакъв минимален доход, за да гласуваш или да бъдеш избиран - защото се смята, че човек, който сам не е способен да се издигне на прилично ниво, не може да жгарантирпа това на избирателите си); или е балансирано с наличието на втора камара в представителния орган.. Варианти: 1) излъчва се с  многостепенно гласуване 2) назначава се от държавния глава 3) определя се от конституцията, която регламентира, че членовете на горната камара са еди-кои си, заемащи конкретни висши държавни длъжности.

Идеята, конституираща втората камара е, е че народът чрез избранниците си в долната камара, не е компетентен да се произнася по важни въпроси и е необходимо да има контрол и баланс в лицето на компетентни хора, неподвластни на конюнктурните политически страсти. Втората камара е призвана да озаптява неумерените, продиктувани от моментни интереси, изблици на пряко избраните народни избраници. Така дойдохме до причината за това, че през 19 век в повечето държави няма пряко и равно избирателно право. Причина,  която тогавашните политици са артикулирали директно: народът не е зрял и не може да взима отговорни решения.

Е, всички тези съображения не се реализират у нас. Както обясняват учебниците (и преди демокрацията, и след това) това било много хубаво. Конституцията ни била от най-напредничавите в Европа. Всъщност била втора по напредничавост след белгийската. Защото прогласява общо и равно избирателно право и еднокамарен парламент. Сега излизам от учебникарските тъпи оценки: В нашата конституция съвършено липсва баланс и противотежест на популизма и политическата конюнктурност. Много е демократична, давайки на народа огромни права - чрез избраниците му. Ама народът - около 95% селяни, иска държавата да му взима колкото може по-малко данъци.Затова всяка партия обещава намаляване на данъците. Но като дойде на власт, се сблъсква с грубата реалност. А тя е:

Новосъздадената държава се нуждае от големи капиталови разходи - за изграждане на елементарна инфраструктура - железницата през Пловдив към Турция; изграждане на основни пътища, създаване  на телеграф, въвеждане на пощенски услуги, създаване и издръжка на държавна администрация, особено важно! създаване и издръжка на войска, адекватна количествено и качествено на тези на съседните държави. Всичко това изисква много пари, а в Княжеството няма такива. Няма натрупани частни капитали, няма заможна класа, която хем да обложиш с данъци, хем да я прикоткаш с някакви икономически изгоди. Няма! Единственият начин да се набират жизнено нужните за новата държава капитали е да ги събира чрез данъци от цялото население. Но както казах, селяните не искат. Защото в рамките. на Османската империя нивото на данъчно облагане и било доста по-ниско от това, което налага новосъздадената малка изостанала държава.

Това е основното противоречие и основният проблем пред политическите партии и не е учудващо, че при безумно демократичната  конституция - съвършено несъответставаща на степента на зрялост на обществото, класическите партии се провалят. Голямата, видимата проява на този провал е т.нар. личен режим на Фердинанд. Глупости на търкалета са учебникарскште твърдения, че еднолично узурпирал властта. Истината е, че негодните, конюнктурни партии (нямащи нищо общо с европийските) му я дават не тепсия. Всяка партия плюе режима докато е в опозиция, но се възползва от всичките му благини, когато Фердинанд я повика във властта. Подобен период е имало в историята на Англия - когато правомощията на Короната и на парламента са били приблизитетелно равни. Но в Англия парламентът малко по малко, стъпка по стъпка, но неотклонно е завоювал все повече права, докато в крайна сметка се стига до фактическото обезвластяване на монарха, сведен до фактически формална, а по форма изразяваща някакви традиционни народни представи, институция.

У нас това не случва. Вторият и катастрофален провал на класическите български партии е участието ни в Междусъзническата война и в Първата световна война, което завършва с национална катастрофа. Общо място и в комунистическите, и в некомунистическите исторически интерпретации е хвърянето на цялата вина върху Фердинанд. Ако го кажа просто и ясно, лъсва абсурдът на тази интерпретация: Партиите, политическият елит, стопанският елит, интелектуалният елит  + съвкупният народ нямат нищо общо, те са излъгани, подведени от лошия Фердинанд. Всички излъгани от един човек. Звучи ли разумно? Ами не. Защото не отговаря на историческата истина. Истината не като по-късни интерпретации на историци, а истината, такава, каквато са я осъзнавали, приемали и споделяли огромната част от българите. А тази истина е проста: огромната част от хората са жадували, искали, очаквали постигането на Санстефанска Бъгария. Което най-вече означава присъединяване на Македония, т.е. война. Отделен е въпросът как, по какъв начин се формира тази обществена нагласа.

Тук трябва да спомена един факт, който българските историци (без значение комунистически или не) упоарито премълчават. Те налагат тезата, че Фердинанд сам, авантюристично, е започнал Междусъюзническата война. Това не е вярно по принцип - тази война се желае от политическия елит, от т.нар. интелигенция (израз на което можем да видим в тогавашната преса), желае се от народа.Фердинанд само изразява тези всеобщи щения. Но твърдението за авантюризма му се оборва и от съвсем конкретен исторически факт. Който нашите историци придъжават да замълчават, а именно: Фердинанд има договорка с Австро-Унгарската империя за съвместни действия. Конкретно: България влиза в конфликт със Сърбия и тогава Австро-Унгария атакува Сърбия. С война на два фронта е неизбежно Сърбия  да капитулира. Което удовлетворява напълно българските аспирации към Македония и австроунгарските към частите от Сърбия, стратегически важни за излаза на Средиземно море.

Българският крах не е резултат на действията на Фердинанд. Тук трябва да поясня, че по онова време е било съвършено нормално, даже задължително, ключовите международни ангажименти да се поемат извън, без знанието и без контрола както на парламента, така и на конкретното правителство. Изключение прави може би само Великобритания. Катастрофата ни постига, защото Австрво-Унгария не спазва поетия ангажимент. А не го спазва, защото при тогавашното съотношение на сиите в Европа, тя де факто се нуждае от подкрепата на Германия. Т.е., съгласува действията си с Германия. А интересите на Германия по това време са да се отклонява, доколкото е възможно от общоевропейски конфликт, за да може  действа по-активно в преразпределението на колониите. На Балканите Германия няма, никога не е имала, и никога  няма да има свои национални интереси. Бшсмарк го е казал много добре при поредното обсъждане на българския проблем през 70-те години на 19-ти век, санкционирало в крайна сметка руско-турската война. Та германският канцлер тогава казва, че не би жертвал "дори един германски гренадир заради конекрадците от Долни Дунава." Междудругото, това е хубаво да го знаят хората, които днес правят външната ни политика. Не да козируват, когато Меркел каже нещо, а да анализират и отстояват нашите, бъларските национални интереси.  Както и да е - отношенията ни с Германия са отделна, интересна и сложна тема.

Да се върна на апологията на българската войска, към националния мит за бъларската войска. Този мит е компенсаторен опит на нацията да осмисли и приеме краха на националния си идеал (отделен е въпросът доколко този идеал е реалистичен). И нацията избира изкючително непродуктивен вариант: Политиците са виновни. Сиреч ние, народът, дето ги избира тия, нямаме нищо общо. Те са лоши и ни излъгаха. Да ви прилича нещо на сега? Да се върна в оная епоха, след краха ни в Междусъюзническата и в Първата световна война. Тъпото осмисляне (ние, народът  не сме виновни - "те", политиците са виновни) води до краха на традиционните партии, съответно до възхода на популисткия-левичарски БЗНС, съпроводен с увеличаване на влиянието на току-що болшевизираната БКП. Това е времето, в което се заражда и укрепва бългрското левичарство.

Но се заражда и нещо друго - консолидирането и самоосъзнаването като група със свои специфични интереси на военния елит. По принцип това е изключителна опасно за всяка държава. И днес. В тогавашна България, политизирането па военния елит има обективни, външни причини - ограниченията на мирния договор. Какъв договор, това е срамна и унизителна безусловна капитулация. Ние сме задължени да ликвидираме практически цялата си армия. Стотици офицери се оказват наникъде. А тогава офицерската служба освен уважение, задължение в случай на война, означава и гарантирано, достатъчно заможно препитание. Но след Ньойския договор, стотици са изхвърлени на улицата. (никъде не намерих достоверна статистика, числата ги получавам на база бойните единици във войните, може да са повече от хиляда).

Какво чувстват тези военни, изхвърлени сами лице в лице с тоталния морален разпад, породен от войната и нашия крах? Следвоенната екзистенциална криза великолепно е описана, прекрасно е описан в англоезичната, донякъде и в немската литература - обществената изключеност, безсперспективността, екзистенциалната самота на воювалите.

У нас може би единственият, който осъзнава и артикулира проблема със загубените поколения е Г.П.Стаматов - един незаслужено забравен автор. Забравен при комунизма, защото пише така, както вижда ,чувства и осмисля  - а Г.П.Стаматов е изключително интелектуален автор и не се вмества в тъпото определение "критически реализъм". Неговият поглед към действителността не съвпада с партийния "реализъм", поради което го пренебрегваха. По същата причита днес го  пренебрегват.. Не е репресиран, не е цензуриран. Но поради истинския му, автентичен глас е неудобен и за днешните митотворци. Неговият разказ (или малка повест) "Малкият Содом" ще направи всеки съпричастен на трагедията на военния след краха ни.

Та се върнах към военните. Първо да ги погледнем обобщено, от дистанцията на времето. Този поглед не говори хич добре за тях. Има една песен на групата "Ер малък", която стана известна чрез къвъра на Куку-бенда (още нямаше "Шоуто на Слави"). В края на постинга ще дам видеото с текста на "Ер малък". Стилът не ми харесва - не обичам траш метъл, но текстът е интересен и си струва Та те изпяха:

Високи сини планини.

(За сто години 5 войни.)

А пък реките, езерата.

(За сто години пет преврата.)

Превратите са:

1886 - Преврат, който детронира държавния глава, княза Александър Батенберг
1886 - Контрапреврат, който връща княза на трона
1923 - Преврат, който сваля правителството на Александър Стамболийски
1934 - Преврат, който освен че сваля кабинета, дава начало на безпартийния режим
1944 - Преврат, който дава властта в ръцете на Отечествения фронт, на практика на комунистите и Съветския съюз

Всички тези преврати са или чисто военни или с решаващата роля на военните. Което хич не говори добре за българската армия. Армия, чието висше командване се набърква в политическите борби, нарушавайки клетвата си, и по правило причиняваща повече проблеми, отколкото решава. Особено срамен е фактът, че два от тях - особено злокобни за историческото ни развитие, са реализирани от военните под пряката диктовка на Русия. Имам предвид първият и поседният. Никакво значение за нашата съдба няма фактът, че авторите на преврата от 1886 г. са били вдъхновени и платени от разузнаването на царска Русия; а тези от 1944 г - от разузнаването на Съветския съюз. Имперската политика е същата, независимо дали се провежда под егидата на имперския двуглав орел или на социалистическия сърп и чук.

Сега ще посоча друг особено срамен факт за българската войска. Който замълчават нашите историци. Не била губила битка бъларската войска. Дрън-дрън. Битката, която е прието в западната историография да се смьта за начаото на поражението на Тройния съюз, е битката при Добро поле, където сме разгромени. От гледна точка на съществуващия мит, който искам за разглобя, показвайки несъстоятелността му, няма никакво значение как се обяснява тежкото поражение при Добро поле. Масата обяснения се свеждат хдо това, че противникът, видите ли, имал повече сили. Това е тъп аргумент, ако го разглеждаме като аъргумент в защита на мита за непобедимата  българска войска. Защото всеки знае да побеждава с превъзхождащи сили, но в историята и в породените от нея митове остават сраженията, спечелени от по-слабия. Но поражението при Добро поле има още един, и то срамеен аспект. Защото самото поражение при значимо превъзходство на противника не е срамно.

Срамно е как става и какво следва. Ами войската се обръща и хуква да бяга. Хаотично, но стремително. Управляващите се опитват да овладеят тази паплач - защото бягаща войска е точно паплач, като пращат двама отявлени левичарски лидери, които специално освобождават от затвора  - Александър Стамболийски и Райко Даскалов, да канализират хаотичния бунт. За съжаление Райко Даскалов се оказва елементарен, безотговорен популист, без съзнание за политическа отговорност и държавност, и оглавява безсмисления и хаотичен бунт на дезертиралите войнишки маси, междудругото, и низши офицери. Престъпна левичарска авантюра, довела до печалните събития край Владая, и днес величани от (пост)комунистите като Владайско въстание. Малкото части в София с решаващата роля на юнкерите от Военното училище спират дезорганизираната популистко-левичарска паплач, спасявайки България от жестока и безсмислена вътрешна война.

Какъв извод да направим от тази история за  бъларската армия? Ами срамен. Не защото губи битката, а защото хуква да бяга обратно и позволява да бъде обяздена от леви авантюристи, целящи да съборят легитимната власт. По-срамно нещо за една армия не знам. Бият я и тя обръща щиковете си против своите. Да, в Русия става същото. Краен резултат от което е 70-годишното комунистическо робство. И това сходство с руските събития - армията бяга и тръгва срещу легитимната власт, е още по-срамно.

Превратите през 1923 г. и 1934 г. са по-различни, но също така не правят чест на българската армия. И при двата царят - върховен главнокомандващ и държавен глава е поставен пред свършен факт, с който е длъжен да се примири под заплаха от детронация. Военната лига (Военният съюз), който е основа на непрекъснатите военни конспирации след войната (Първата световна) е крайно деструктивен фактор в историята ни. Неслучайно негова е решаващата роля в преврата на 9 септември 1944 г., който в крайна сметка довежда комунистите на власт за 45 години.

Равносметката съвсем не дава основание за гордост, камо ли за митологизиране. Армията губи по срамен начин ключово сражение (при Добро поле), бяга хаотично и се обръща срещу властта. Както го е правила преди това и ще го прави и след това - общо пет пъти. Нищо героическо няма в тези факти.

През късния комунизъм започна реабилитацията на армията и военните отпреди комунизма. Като част от къснокомунистическия национализъм, призван да замести изчерпания социалистически идеал. В казармите върнаха песента "Велик е нашият войник". В учебниците по история смениха тотално концепцията за Балканската война - от грабителска империалистическа война, тя стана справедлива национано-освободителна. След идването на демокрацията идеализацията на старата армия се развихри до крайност и практически се отъждестви с демокрацията. Което са пълни глупости, но за съжаление никой авторитет публично не посмява да се изправи срещу този мит Нито държавник, нито историк..

Eто и песента за 5-те войни и 5-те преврата на "Ер малък":

[видео]

[край на видеото]

Високи сини планини

(за сто години пет войни!)

а пък реките, езерата

(за сто години пет преврата)

По средата - Балкан,

а по края - море,

после пак планини,

а и Дунав тече

...и високо небе,

и зелени гори,

върхове, снегове,

пълни с риба реки...

Да оставим природата!

Да говорим за хората!

Да опишем породата,

как се справя с несгодата!

Бедни сме - дрипави,

но не сме просяци!

Силни сме - на думи,

но не сме глупави!

Строги сме - със едни,

честни сме - със други!

Пълни сме с идеи,

умни сме - колко ли?!!

Зима. Сняг и лед.

После пролетен дъжд.

През лятото - пек,

после есенна ръж.

Изкласили жита,

медени плодове.

Тънкорунни стада,

девствени лесове...

Да оставим природата!

Да говорим за хората!

Да опишем породата,

как се справя с несгодата!

Бедни сме - дрипави,

но не сме просяци!

Силни сме - на думи,

но не сме глупави!

Строги сме - със едни,

честни сме - със други!

Пълни сме с идеи,

умни сме - колко ли?!!

Още за българските исторически митове:

Духовната недостатъчност на българските елити (и на българския етнос?) Средновековната култура. 

Духовната недостатъчност на българските елити (и на българския етнос?) Ранното средновековие.