В памет на Пампи

Имах някога много добър приятел - Пламен, наричаха го Пампи. Може би преди да го описвам, трябва да кажа, че бях на 17 години. Той бе нежен и умен. Четяхме Платоновите диалози и играехме наша игра - все едно в днешната действителност сме героите на диалозите и как бихме ги развили.... Мдааа... Резултатите бяха тъжни. Меко казано. Четяхме любимите ни Станислав Лем, Бредбъри, Артър Кларк.

Проблемът ни бе, че е наркоман. Аз също. Тогава.

И сега като си спомням времето с него, изпитвам тръпка. Тръпка към Пламен, или към стафа..., не знам. Ние бяхме много различни от другите и затова страняхме от тях. Бродехме, ловувахме само двамата. "Ловувахме"? - кражби на опиати и използване на фалшиви рецепти. Различни бяхме, защото не искахме да имаме нищо общо с наркоманската пасмина. Презирахме начина им на живот, свинството, в което живеят. Искахме да сме..., господи, колко часове сме говорили какво искаме.... , не искахме да сме както обществото иска, но и не искахме да сме както наркоманите. Пламен намери книгата на Олдъс Хъксли "Brave New World", аз намерих някои текстове на Тимоти Лиъри и така... Мисля, че бяха духовни търсения.

После станаха разни неща, за които не съм склонна да говоря. Пламен избяга в Холандия. Завърши теология и стана преподавател в университета. Видяме се през 1995 г. Не можахме да общуваме автентично, тоест аз не можах да преодолея всичко, натрупано от някога си. Структурен елемент на "някога си" е комунизмът. Мисля, че по
някакъв начин наркоманската ни история бе и бунт срещу системата. Ние не употребявахме такива думи - "система", "бунт". Просто смятахме, че това, което ни заобикаля, може духовно да бъде зачеркнато. И стафът е гумичката, с която можеш да триеш фундаменталните грешки. Сега, четейки Станислав Гроф, разбирам, че сме били на прав път. Но сме били много неопитни, и много сами.

А миналата година Пламен си отиде. Тия дни се видях с майка му. Мисля, че ще пиша отделно за това, тъй като ми бе разтърсващо. Обичах го и знам, че той ме обичаше. Но по някакъв такъв щадящ начин, че не допускахме да си навредим, обичайки. Понякога от обич отстъпваш и се оттегляш. Първия път аз се оттеглих - да не го завлека в бездната на наркоманията, където бях втънала. След време се случи той да ми върна жеста. И така се разминахме... Чудя се ако се бяхме срещнали извън социализма, какво щеше...

Обсъждахме и фашизма - на базата на откъслечни данни като "Дневника на граф Галеацо Чано" и подобни, в резултат на което стигнахме до извода, че комунизмът и фашизмът са едно и също. Да, смешно звучи "стигнахме до извода", но бяхме почти деца във време, когато нямаше не само подобно обществено настроение, а изобщо нямаше информация. Дрогата за нас бе вид неприемане, съпротива. "Нас" - имам предвид Пампи и аз. Ние ни харесвахме "другите" (както "доброто общество", така и наркоманите). Последните го знаеха и затова не ни харесваха, а ние ги избягвахме. Тъй че всякакви евентуални опити за генерализация от типа "наркоманията - вид дисидентство" са несъстоятелни. Двамата с Пампи не бяхме представителни за наркоманската субкултура.

И се запитах? А защо не бяхме? Защо паплачта не ебаваше нищо по-важно от мимолетния екстаз?

Повечето от тогавашните ми приятели и познати умряха. Пампи също си отиде. Но много по-късно и не като тях. В любимата ми книга "Хълмът Уотършип" пише - всеки от нас някога ще спре да тича. Струва ми се, че фундаменталният човешки проблем е как да се научим да възприемаме това - че някога ще спрем да тичаме. Как да приемем смъртта, сиреч. Да се помирим с нея. По-точно с очакването на неизбежността й. Ей за такива ми ти неща също си говорехме с Пламен. Когато подобно говорене изглеждаше дори на говорещите вид побърканост.