"Хълмът Уотършип"

Едно от много полезните следствия от липсата на нет е, че изчетох сума книги, между които имам някои наистина стойностни открития - "Хълмът Уотършип" на Ричард Адамс, "Кои сме ние" на Семюъл Хънтингтън, "Тринадесетото племе" на Артур Кьостлер, "Българинът Джордж и съветско - американските отношения през първата половина на XX век", "Богатството на народите" на Адам Смит, "Произхода на централните банки" на Вера Смит, "Мравките" и "Денят на мравките" на Бернар Вербер, "Отвъд утопиите" на Еми Барух, "Аденауер. Бащата на нова Германия", "Мрежите на прехода: Какво всъщност се случи в България след 1989 г.", "Реасемблиране на социалното. Увод в социологията на дееца-мрежа" на Бруно Латур. И май още имаше, но ще се сетя като пиша за всяка книга-откритие поотделно, а ще пиша именно защото за мен са открития. И си мисля, че ако разкажа защо, може някоя да стане откритие и за друг.

"Хълмът Уотършип"

Невероятен хит във Великобритания, където през 1972 малкото издателство Rex Collings приема да публикува книгата на непрофесионалиста дебютант Ричард Адамс след отказа на 13 (sic!) други по-реномирани преди това. Някои български Толкин фенове могат да ми се разсърдят, че ще сравня "Хълмът Уотършип" с "Властелина...", но аналогията е съвършено уместна не само от гледната точка на литературен критик и анализатор (какъвто магистър съм ;-) ), но преди всичко от позицията на читател.

"Хълмът Уотършип" е невероятно героично фентъзи, само че вместо хобити, елфи, троли и прочие познати за всеки фентъзи фен видове, герои са зайците. Обикновените, скучни зайци - които след като прочетох "Хълмът Уотършип" вече никога няма да нарека така. Пътуването на главния герой Леско (Hazel) към основаването на ново заешко селище е подобно на пътуването на Одисей към Итака или на Еней към бъдещия Рим (сравнението не е мое!, вж. Уикипедията). Подобно на всичките си митологични и литературни предшественици, между изпитанията дружината на Леско отдъхва с пиршества (те силфлеят, но хехе ;-) няма да кажа какво е това) и с героични разкази за миналото (по научному - митове). Основен герой в митологията на Заещината (една от прекрасните думи, изковани от преводача Илиян Желязков) е Ел-Ахрейра (произнася се с ударение на първите две "е"и последното "а" - като в английската фраза "never say die"). Точното му име е Елил-Храир-Ра (Принцът с хилядата врагове). Докато препрочитах книгата (имам този табиет - книга, която яко ме грабва, да я препрочета веднага след като я прочета и така откривам нови пластове), си помислих, че ако някога реша да си направя татуировка (а ме изкушава идеята), тя ще е разбойническа заешка глава с перчем и оголени зъби - на заешкия културен герой* Ел-Ахрейра.

"Хълмът Уотършип" е написана леко и увлекателно, чете се на един дъх - за разлика от "Властелина..." например. Друга разлика между двете в полза на четивността е езикът. "Властелинът.." е изпълнен с архаизми и новоизковани - като да изглеждат архаични думи - защото това е начинът да се изобрази предчовешкия и извънчовешкия свят. "Хълмът..." също ни открива извънчовешкия свят, но с най-обикновени думи. Лексикално затруднение все пак има - свързано е с описанията на природата и по-конкретно с десетките имена на растения. Обаче!:

Аз съм на 48 години. Чета от 45-46 години насам, сиреч още докато имах проблем с пишкането в гащите, вече четях. Казвам го не като фукня за гениалност, а за да илюстрирам факта, че съм човек със стабилни читателски навици. Сред които е и този, че не чета описания на природата (мразя и ми е скучно) , като дори при любимите си автори ги прескачам. Обаче Ричард Адамс с "Хълмът Уотършип" ме накара да се откажа от тоя си стар навик. Прочее, помислете колко трябва да е силно дадено емоционално въздействие, за да разчупи навик, вкоренен от времето на пишканите гащи ;-)

На второто четене на "Хълмът..." (за което споменах) едни от най-приятните ми моменти бяха именно пейзажите и описанията на цветята и растенията. Господи, не съм подозирала, че в Англия има толкова много различни цветя и растения, отгоре на всичко с красиви български имена. В този контекст работата на преводача Илиян Василев е великолепна. Като илюстрация не мога да се сдържа да не спомена Очеболеца - побъркания заешки поет-пророк, когото нашите герои срещат в измамното заешко селище с медните жици - капани. Оказа се (не знаех), че очеболец се нарича едно растение (междувпрочем такива са повечето заешки имена). Ето го растението (което, мисля, всеки е виждал), а това е печалното стихотворение на Очеболеца (Silverweed), от което визионерът и пророк Петко (Fiver) почти полудя:

Вятърът духа, духа над тревата.
Разлюлява върбовите реси; листата сребърни блестят.
- Къде отиваш, ветре?
- Много, много далеч,
над хълмовете, над края на света.
- Вземи ме с теб, ветре, високо над небето,
ще дойда с теб, ще бъда заек-на-вятъра
в небето, пухестото небе и заека.

Поточето тече, тече над камъните,
вслед липи, лютичета, синьото и жълтото на пролетта.
- Къде отиваш, поточе?
- Много, много далеч,
отвъд пирена, плъзгайки се цяла нощ.
- Вземи ме с теб, поточе, далеч всред звездна светлина,
ще дойда с теб, ще бъда заек-на-потока
долу във водата, зелената вода и заекът.

През есента листата падат, жълти и кафяви,
във рововете шумолят, по плетищата се закачат.
- Къде отивате, листа?
- Много, много далеч,
в земята отиваме, с дъжда и горските плодове.
- Вземете ме, листа! О, вземете ме във вашия път тъмен,
щеу дойда с вас, ще бъда заек-на-листата,
в глъбините на земята, земята и заекът.

Фрит лежи във вечерното небе. Облаци край него аленеят.
Аз тук съм, Господарю Фрит**, в' високите треви аз тичам.
О, вземи ме с теб, като залязваш зад горите,
Надалеч, в сърцето на светлика, в тишината,
Че аз готов съм да даря живота си, дъха си,
За бляскавия кръг на слънцето, слънцето и заекът.

-----------
* “културен герой” e митологичен за дадена култура герой, който променя света чрез изобретения или открития така, че да стане подходящ за обитаване от групата, поради което той бива осъзнаван от групата като системообразуващ фактор. Херакъл например е типичен културен герой.

** В заешката митология Фрит е върховният бог-слънце, създал света и поддържащ го жив

*** На картинката е един от най-именитите спътници на Леско - Тлайли или Голям Перчем (Thlyli - Bigwig "Furhead")

**** Огромна заслуга (както Адамс сочи) за заешкото фентъзи има естествоизпитателят (май тая дума е по-подходяща от "учен") Роналд Локли, написал книгата "Частния живот на заека." Донякъде обосновавайки се именно с този труд на Локли, феминистки ориентираните литературни критици (критиЧКИ, ве - ама пиша тъй да не ме емнат и мен) обвиняват Адамс в мачизъм, мизогиния, женомразство - всички тия упреци на бг език звучат не само странно и трудноразбираемо, но и откровено кухо. Обаче "Хълмът...-" дава достатъчно основания за феминистката интерпретация. Женските зайки се появяват инцидентно, и то не като индивидуализирани образи, а само като обобщения образ на женските зайки-потенциални майки, които групата успели завоеватели трябва да си намери, за да се възпроизведе. Текстът е точно такъв, обаче не мисля, че трябва да бъде отричан или пренебрегван заради това. Далеч по-конструктивно, вкл. и за крайните феминистки би било да се анализира критично текста, най-малкото за да се провери следния елементарен размисъл:

1. Според книгата жените имат стойност само като зайки за разплод
2. Книгата е бестселър, както във Великобритания, така и в Европа
3. Следователно по-голямата част от хората във Великобритания и в Европа са антифеминистки настроени.

Логично изглежда, но не е вярно. Защо и как - мислех да пиша, ама много се разпрострях, а исках само да разкажа за една заешка книга. Добре че не подхванах темата за Ефрафа (ударението е на първата сричка) - опита да се изгради идеално заешко общество под водачеството на бруталния и тираничен маниак генерал Ранилист (General Woundwort), който опит въпреки явния си успех на първи план, се проваля. Напомням, че "Хълмът..." е писана през 70-те години на миналия век, когато никой не подозираше колко бързо и колко изцяло ще се срути социалистическият лагер.

Разбира се, спекулация ще е да се интерпретира книгата само антифеминистки, антитоталитаристки или всякакси като проста алегория. Самият Адамс твърдо възразява на подобни опити. Но работата е там, че има книги като "Алиса..." и "Мечо Пух...", които като литературни и културни послания мнократно експандират не само извън авторовите намерения, но и се откъсват далеч от всякаква конкретна авторово-личностова, времева, социална и историческа обвързаност, давайки по този начин възможност да бъдат ПРЕпрочитани и ПРЕоткривани в нови контексти. Сред тези книги е и "Хълмът Уотършип".

И простичко казано: Потърси книгата, отгърни я и се обзалагам, че след 4-5 страници няма да можеш да я оставиш :-)