ГОРЯНСТВОТО Е НАШАТА ГОРДОСТ И ДОБЛЕСТ
Първоначално горянството възниква като бягство от терора и като невоенно нелегално движение, но към 1945–1947 година се появяват първите партизански чети. До 1947 година са оцелели 5 горянски чети главно в балканските райони.
Четниците от въоръжената съпротива, за цялото време на съществуването си, са над 2000 души, като в организирането ги подпомагат над 8000 ятаци и горяни занимаващи се с пропагандна дейност. По данни от документи на ДС, всички чети са около 160. 28 от тях са големи, има и поединични участници. 52 чети влизат от чужбина и са съставени от емигранти. Съпротивата е най-силна в Южна България, особено в Сливенско, Старозагорско, Велинградско и в Пиринския край.[1] Според други данни през периода 1949 - 1956 г. са унищожени 440 "банди", в края на 1953 г., т.е. след масовия разгром все още съществуват 736 нелегални организации и групи, а заедно с неорганизираните групи вражеският контингент възлиза на 384 000 д.[7]
В Пиринския край съпротивата е най-силна през 1947 — 1948 г. Основната чета, начело с Герасим Тодоров контролира по-голямата част от Санданска околия. Извършва походи и атаки чак до долината на Места — до Разложко и на юг — до Неврокопско, днес Гоцеделчевско, а също и към Горноджумайско, днес Благоевградско. През 1948 година хиляди милиционери и войници блокират голяма част от Северния Пирин. В Горноджумайска и в други околии е въведено двуседмично обсадно положение. Четниците са откъснати от ятаците си и са разбити. Обграден, на 31 март Герасим Тодоров се самоубива. Така е нанесен фатален удар на Пиринското горянство. Но, въпреки всичко, в края на 1948 година Борислав Атанасов и още няколко души от ВМРО преминават гръцко-българската граница и създават нелегална организация.[8]
Движението придобива максимален размах в периода 1950 — 1952 година. От Гърция предава радио „Горянин“. В средата на 1951 година то излъчва съобщения, че в Сливенско се формира въстаническа армия. Като резултат, от различни краища на България се стичат хора към Сливенския край. Армия от 13 000 милиционери и войници блокира Сливенския Балкан. Най-голямата Сливенска чета от 106 души, начело с Георги Стоянов-Търпана, наричан Бенковски, е обкръжена от 6000 души армия. На 1 и 2 юни те водят сражение две денонощия, като накрая се измъкват от обкръжението и въпреки тежката битка, успяват да изнесат ранените; пленени почти няма. В боевете с превъзхождащия ги враг загиват над 40 горяни, но макар и ранен командирът извежда четата и я спасява. Освен това известно е, че при това сражение, милицията и армията са командвани от министъра на вътрешните работи и министъра на отбраната, а в един бронетранспортьор, недалеч от гората, следи действията първият секретар на БКП Вълко Червенков. Но в края на 1951 година Георги Стоянов-Търпана е пленен при акция на ДС, осъден и екзекутиран. Дори и без своя командир и въпреки жертвите, тази чета продължава борбата: през 1952 година се обединява с малки чети и други хора, достига до 156 души и отново започва да превзема села. Един от успехите на горянството е превземането на с. Раково, Сливенско за близо 3 дни (1952 година).[1][9]
Около 15 горяни-парашутисти се приземяват в Казанлъшко и Ихтиманско. Те са подготвени в Югославия и Франция.
Движението съществува дори и в равнинни области. Например, в Добруджа има сравнително силно четничество, като за кратко време са превземани села. И в Русенско действа горянство, въпреки че в този район има само една по-голяма гора (край с. Писанец) и някои други гори край р. Русенски Лом. Лидер на русенските горяни е Цанко Иванов Цанков — Мечето, а идеолог — Цветана Попкоева — Цена, клетвата е написана от Тодор Цанев. Цанко Цанков е убит по време на акция на властта, а Цветана Попкоева е осъдена задочно, пленена и убита. Тодор Цанев оцелява след 11 години затвори и концлагери; той доживява до 1989 г.[6]
С изключение на Северозападна България, където горянството е много слабо разпространено, в повечето области действат горянски чети.
Според Стефан Цанев, чието семейство също е потърпевшо, след като горяните придобиват популярност и новата власт е пред заплахата от гражданска война, на 12 март 1951 г. Вълко Червенков в доклад пред партията се противопоставя на извращенията при провеждането на политическата линия. Това се оказало коварен капан - излезлите от нелегалност противници на властта били заловени в края на април същата година. Пикът на арестите и осъжданията е през 1951 и 1952 г. [10]
Факт е пасивната позиция на Западните страни при Берлинското въстание — 1953 г., Унгарското въстание — 1956 г., Пражката пролет — 1968 г. При това отношение на Запада към източноевропейските въстания, горянството е обречено, но въпреки това, е една продължителна съпротива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар