Ние, българите, не сме годни за никаква доблест

Ние можем да се хвърляме по площадите. Без вскякава идея. По-точно с всякякви идеи - анархо-комунистичски, антиглобалистки, пазарно-фундаменталистки и обикновии човешки идеи да плащат по-малко, щото печелят още по-съвсем малко.

Жалък човек е българинът. Ако  има образование и познава поемата "Смъртта на вълка" на Алфред дьо Вини. Но 95% не знаят какво е това..

За останалите, които са обречени в балканското блато, без никакав шанс да се измъкнат от тинята - и си го заслужават като примитивен елит  - ей за тия обречени хора - ще им се осмеля да им рецитирам поемата "Смъртта на вълка". Белким нещо им влизе в мозъка. Дори за това, че ние, българите, не сме склонни да жертваме нашите деца. Ние не сме вълци. И хиени не сме. Ние сме улични помияри.

1

Пламтящата луна бе скрита в сива пара,
тъй както чезне в дим зарята на пожара,
и черен бе лесът до хоризонта чак.
Вървяхме ний без шум през нисък храсталак,
по целия ни път преплетен със тревите,
и ето — изведнъж видяхме под елхите
оставена следа от вълчи крак голям.
Разбрахме, че вълкът е минал скоро там,
и затаили дъх, слухтяхме в тишината,
пристъпвайки едва. Лесът и равнината
не трепваха дори; дочувах само аз
понякога едва един проплакващ глас,
издаван във нощта от ветропоказател —
далечен вятър бе стрелката му разклатил;
край мене всеки дъб, във сянка занемял,
изглеждаше опрян на лакът и заспал.
Цареше тишина. Отново се наведе
най-старият ловец и мястото огледа,
приведен над пръстта; след малко, дъх стаил,
той, който никой път до днес не бе грешил,
със шепот съобщи, че е разбрал следите —
че вълците са два, съвсем наблизо скрити,
и има при това и две вълчета с тях.
У всеки мой другар приготвен нож видях;
блестящите дула на пушките прикрили,
поехме пак напред със удвоени сили,
но първите от нас се спряха в своя път
и две очи видях насреща да блестят:
на лунна светлина игриви силуети
се мяркаха пред нас, в боричкане заети.
Тъй хрътката дома, пред нашите очи,
на своя господар се радва и квичи.
Децата на вълка обаче не скимтяха
и в същата игра съвсем безшумни бяха —
те знаеха: отвъд, зад градските стени,
човекът враг не спи и готви им злини.
Бащата бе нащрек; на малката поляна
вълчицата встрани сред сянка бе простряна,
спокойна — сякаш бе изсечена в гранит,
напомняйки така със гордия си вид
кърмачката на Рем и Ромул всеизвестна.
Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна:
той беше заграден отвред със врагове.
Разбрал, че от смъртта не ще се отърве,
подскочи срещу нас и челюстта си сключи,
прегризвайки врата на първото ни куче,
и жертвата си все тъй стискаше със бяс,
макар че с дружен залп прострелян бе от нас,
макар че нож след нож, от всичките посоки,
във неговата плът се врязваха дълбоко.
И кучето до смърт бе стискано така,
догдето се простря в краката на вълка.
Тогава той към нас извърна си очите;
до дръжка бяха чак ножовете забити
и към земята той бе просто прикован
пред черните дула, във кърви цял облян.
Със поглед помътнял отпусна се в тревата,
последна глътка кръв преглъщаше устата —
презрителен и горд, с окървавен език,
затвори той очи, умря без стон и вик.

2

Стоях облегнат аз на пушката, която
изпразнил бях пред миг; да гоня из гората
вълчицата докрай, не исках аз — разбрах,
че в гъсталака чер не бяга тя от страх:
не би останал сам вълкът сред враговете,
ако със нея там не бяха две вълчета —
да ги спаси от смърт, тя беше длъжна днес,
та волно да растат във родния си лес,
да не търпят с човек приятелство позорно,
тъй както правят туй животните покорни,
които своя лай продават всеки ден,
за да задоволят ловеца настървен.

3

Уви — помислих аз, — „човек“ е гордо име,
но слабости у нас за жалост много има
и как да се държа в последния си час,
животни, аз сега научих го от вас.
Велико е в света мълчанието само,
униние и страх у него само няма.
Разбрах те аз добре, о, скитнико в нощта,
когато твоят взор пред мене запламтя.
Той казваше ми тъй: „Духът ти да остава
спокоен, мълчалив и да не се смущава,
бъди стоик и горд до крайния предел,
до който стигнах аз — вълкът свободен, смел.
Молбата и плачът са равно недостойни —
преодолявай ти несгоди многобройни,
за свойта цел докрай безстрашно се бори
и мълком, като мен, изстрадай и умри.“

Край

 А за тия 4-5% непомияри, сигурно ще им е по-важен френският оригинал:

La mort du Loup

---

Les nuages couraient sur la lune enflammée
Comme sur l'incendie on voit fuir la fumée,
Et les bois étaient noirs jusques à l'horizon.
Nous marchions sans parler, dans l'humide gazon,
Dans la bruyère épaisse et dans les hautes brandes,
Lorsque, sous des sapins pareils à ceux des Landes,
Nous avons aperçus les grands ongles marqués
Par les loups voyageurs que nous avions traqués.
Nous avons écouté, retenant notre haleine
Et le pas suspendu. -- Ni le bois, ni la plaine
Ne poussait un soupir dans les airs; Seulement
La girouette en deuil criait au firmament;
Car le vent élevé bien au dessus des terres,
N'effleurait de ses pieds que les tours solitaires,
Et les chênes d'en-bas, contre les rocs penchés,
Sur leurs coudes semblaient endormis et couchés.
Rien ne bruissait donc, lorsque baissant la tête,
Le plus vieux des chasseurs qui s'étaient mis en quête
A regardé le sable en s'y couchant; Bientôt,
Lui que jamais ici on ne vit en défaut,
A déclaré tout bas que ces marques récentes
Annonçait la démarche et les griffes puissantes
De deux grands loups-cerviers et de deux louveteaux.
Nous avons tous alors préparé nos couteaux,
Et, cachant nos fusils et leurs lueurs trop blanches,
Nous allions pas à pas en écartant les branches.
Trois s'arrêtent, et moi, cherchant ce qu'ils voyaient,
J'aperçois tout à coup deux yeux qui flamboyaient,
Et je vois au delà quatre formes légères
Qui dansaient sous la lune au milieu des bruyères,
Comme font chaque jour, à grand bruit sous nos yeux,
Quand le maître revient, les lévriers joyeux.
Leur forme était semblable et semblable la danse;
Mais les enfants du loup se jouaient en silence,
Sachant bien qu'à deux pas, ne dormant qu'à demi,
Se couche dans ses murs l'homme, leur ennemi.
Le père était debout, et plus loin, contre un arbre,
Sa louve reposait comme celle de marbre
Qu'adorait les romains, et dont les flancs velus
Couvaient les demi-dieux Rémus et Romulus.
Le Loup vient et s'assied, les deux jambes dressées,
Par leurs ongles crochus dans le sable enfoncées.
Il s'est jugé perdu, puisqu'il était surpris,
Sa retraite coupée et tous ses chemins pris,
Alors il a saisi, dans sa gueule brûlante,
Du chien le plus hardi la gorge pantelante,
Et n'a pas desserré ses mâchoires de fer,
Malgré nos coups de feu, qui traversaient sa chair,
Et nos couteaux aigus qui, comme des tenailles,
Se croisaient en plongeant dans ses larges entrailles,
Jusqu'au dernier moment où le chien étranglé,
Mort longtemps avant lui, sous ses pieds a roulé.
Le Loup le quitte alors et puis il nous regarde.
Les couteaux lui restaient au flanc jusqu'à la garde,
Le clouaient au gazon tout baigné dans son sang;
Nos fusils l'entouraient en sinistre croissant.
Il nous regarde encore, ensuite il se recouche,
Tout en léchant le sang répandu sur sa bouche,
Et, sans daigner savoir comment il a péri,
Refermant ses grands yeux, meurt sans jeter un cri.

J'ai reposé mon front sur mon fusil sans poudre,
Me prenant à penser, et n'ai pu me résoudre
A poursuivre sa Louve et ses fils qui, tous trois,
Avaient voulu l'attendre, et, comme je le crois,
Sans ses deux louveteaux, la belle et sombre veuve
Ne l'eut pas laissé seul subir la grande épreuve;
Mais son devoir était de les sauver, afin
De pouvoir leur apprendre à bien souffrir la faim,
A ne jamais entrer dans le pacte des villes,
Que l'homme a fait avec les animaux serviles
Qui chassent devant lui, pour avoir le coucher,
Les premiers possesseurs du bois et du rocher.

Hélas! ai-je pensé, malgré ce grand nom d'Hommes,
Que j'ai honte de nous , débiles que nous sommes!
Comment on doit quitter la vie et tous ses maux,
C'est vous qui le savez sublimes animaux.
A voir ce que l'on fut sur terre et ce qu'on laisse,
Seul le silence est grand; tout le reste est faiblesse.
--Ah! je t'ai bien compris, sauvage voyageur,
Et ton dernier regard m'est allé jusqu'au coeur.
Il disait: " Si tu peux, fais que ton âme arrive,
A force de rester studieuse et pensive,
Jusqu'à ce haut degré de stoïque fierté
Où, naissant dans les bois, j'ai tout d'abord monté.
Gémir, pleurer prier est également lâche.
Fais énergiquement ta longue et lourde tâche
Dans la voie où le sort a voulu t'appeler,
Puis, après, comme moi, souffre et meurs sans parler."

Alfred de Vigny