сряда, 20 март 2013 г.

Не политиците и партиите, а експертите се провалиха най-гръмовно последните 20-тина години


Масовите януарски протести освен до неочакваната оставка на Борисов и още по-неочакваните предсрочни избори доведоха и до по-сериозни неочакваности: оказа се, че българското общество е с хаотично самосъзнание и освен абсурдната идея да накажем всички политици от последните 20-23 години и да ги махнем всички тези политици, не можа да произведе никаква друга политическа мисъл. По-културно, но не и но-смислено казано - всички политици и всички партии се провалиха и да се махат.
Едни обаче от най-гръмовно провалилите се не само минаха покрай капките, а отново засияха в ролята на тълкуватели, обяснители на смисъла, назидаващи ни и задаващи прогнозите. А който владее думите и обяснява смисъла, в крайна сметка владее истинската власт. Тях обикновено ги наричат експерти, политолози, социолози, а помежду си понякога се ласкаят като policy making elites. Тези хора не само тотално демонстрираха некадърността си - те тежко увредиха обществото с нея. А сега пак се наемат да ни поучават. Преди 10-тина месеца Андрей Иванов написа във в."Култура" много сериозен разказ анализ за тях и техния провал. Мисля, че в днешната ситуация той е изключително актуален и затова го публикувам, дано го прочетат повече хора.
 
АНГАЖИРАНИ БЕЗ АНГАЖИМЕНТИ


в. "Култура" - Брой 13 (2631), 08 април 2011



 
 
Книгата на Достена Лаверн „Експертите на прехода” (1) не стана предмет на публично обсъждане, но има потенциала да предизвика истински дебат. Тясната му тема би могла да бъде „кой кой е в експертното пространство в България, откъде идва и накъде отива, какви са му претенциите и на какво отгоре”, но по-важен е шансът за задълбочена рефлексия на тема „какво се случи в България през последните двадесет години и защо?” Това е повече от похвално, понеже такъв дебат е наистина необходим и е заявен като една от основните цели на книгата. В рамките на такъв дебат „критично мислещата българска общественост” (доколкото е останала такава) би могла да направи ценни изводи не толкова за миналото на българското общество, колкото за неговото бъдеще.

Е, би било прекрасно, ако Достена Лаверн не бе посегнала към жълти пикантерии, на моменти граничещи с лош вкус (кой на кого е бил любовник) или бе разширила кръга на интервюираните до що-годе представителна извадка от хора, ангажирани в процесите, довели до възникването на нейния предмет на изследване. Тъй като всяка извадка е представителна за нещо, въпросът на какво е представителна групата събеседници, отразени в книгата, е интересен сам по себе си и е достоен за отделно изследване. Книгата определено би спечелила от по-нюансирано противопоставяне между „американски” и „континентално-европейски” (или направо френски) модел и интерпретационни схеми. Би било прекрасно, ако ръкописът бе минал през техническа и стилова редакция (за коректор и правилно ползване на пълен член вече мечтаят само „гурме-литераторите”).

Въпреки всичките недостатъци, обаче, книгата на Достена Лаверн е важен факт не само защото, както би казал Евгений Дайнов, е солиден труд от 814 страници, тежащ цели 845 грама (повече от грам на страница!). Книгата повдига важни въпроси, които досега никой не е поискал, не се е сетил или не е успял да повдигне публично. Тези въпроси са по-важни от дадените в книгата отговори (често тромави, отвъд ръба на „меката наука”, както би казал Румен Аврамов).



Въпрос първи: откъде тръгват днешните експертни елити?

Една от важните хипотези, около които се гради анализът на Достена Лаверн, е елитният характер на българските think tanks (2). Те биват поднесени като policy making elites (3), „онези над битовизмите”, като хората с визия, генерирали интелектуалната същност на прехода с всичките му приливи и отливи. Доколко тази хипотеза е защитима, ще стане въпрос по-долу. Тъй като, обаче, самите експерти с незначителни изключения се самопредставят и изживяват като policy making elites, анализът по-долу гравитира около тезата за елитарния им характер.

Предефинирането на елитите (или „мрежите”, както би казал Деян Деянов), начинът, по който се извършва, езикът, който налага, и поведенческите модели, които легитимира, са ключът за разбиране на случилото през последните двадесет години. То може да се обобщи с грубото изречение „каквито елитите – такъв и преходът” и от тази перспектива Достена Лаверн зачеква важен проблем, вглеждайки се в тяхната генеалогия. Отговорът, който дава, обаче, е половинчат. Това, че всички днешни „експерти” са били по някакъв начин свързани със старата система (било през биографиите на своите родители, било през собственото си професионално поприще преди, било поради двете) е само част от проблема. По-важната част, която не получава достойно отражение в книгата, е фактът, че днешните елити са били елит и преди, живели са живот на елит и в повечето случаи възприемат това за нормално състояние на нещата. Затова реинкарнирането на хора, биографии и мрежи се оказва важно именно в този – поведенчески, а не идеологико-политически – аспект, като възпроизводство на поведенчески модели, а не на идеологически конструкции.

Това не е единствено български феномен – цяла Източна Европа е свидетел на „прераждане” на едни или други структури, модели на поведение в нови условия. Неформалните мрежи за социална сигурност и социална интеграция, да речем, са един такъв пример (избирам го поради относителната му политическа неутралност – за разлика от номенклатурните мрежи). По отношение на елитите имаме същото. И проблемът с експертите на прехода не е в това, че биват предефинирани стари комунистически идеологеми (преди членове на БКП, сега яхнали новата вълна). Напротив, индивидуалните биографии показват завидна гъвкавост в това отношение. Онова, което бива пренесено от „преди” в „сега”, е усещането, че „това ми се полага”, откроено бляскаво в интервю с Богдан Богданов (без значение дали цитатът е автентичен или не).

По принцип това не би трябвало да е проблем – все някой трябва да бъде елит, все някой трябва е да богат, овластен. Проблемът не е даже как се стига до това положение (на кого си сътрудничил и доколко ентусиазирано). Въпросът е какви са отговорностите, които вървят ръка за ръка с привилегията да си елит и доколко неговите членове ги поемат.



Въпрос втори: каква е връзката между елит и привилегия?

Тази връзка често се губи – не само в книгата, а в общественото съзнание по принцип. В масовото възприятие (споделяно от преобладаващата част на елита) да си привилегирован, означава да можеш да си позволиш нещо, което другите не могат. Например, да имаш достъп до стола на ЦК на БКП, работещ вечерно време като ресторант, където гроздова означаваше „Евксиновградска”, а не „Академик Неделчев”, върху сиренето на шопската салата готвачът настъргваше и белтък от варено яйце, а сред предястията имаше тогавашният деликатес шкембе в масло. Да можеш да си позволиш без заплаха за персоналната ти сигурност да четеш „вражеска литература” от фонда за „служебно ползване” – позволено ти е, понеже си „доверен”, не си от тези, в главите на които могат да се пръкнат неправилни мисли. Можеш да си позволиш волности от типа „изследване на съвременната социалдемокрация” (ама все в критично-конструктивен план, от идеологически правилни позиции, запазвайки за себе си плахите кълнове на съмнение, често прераснали след избухването на демокрацията в „готов план” и „едни гърди напред” в сравнение с другите). С други думи, да си привилегирован - и преди, и сега, означава да живееш живот с една минимална степен на несвобода по-малко (сега, за разлика от преди, характерът на несвободите и поробителите е просто различен). Тази минимална степен несвобода по-малко бе именно привилегията на тогавашните елити.

За какво бившите елити използваха своята по-малка степен на несвобода? Тук вече става интересно, понеже колкото хора, толкова и разбирания... И елитите, и неелитите не са вътрешно хомогенни. Вътрешните им разделения са даже по-важни, отколкото блоковите прилики – макар и да остават обикновено пренебрегнати (според мен съзнателно, за по-простичка черно-бяла картина на случилото се). Именно тези разделения дават истинския ключ към въпроса защо днешните експерти са такива, каквито са. Един възможен критерий за вътрешно разделение е наличието – или липсата – на воля за промяна. Тук имаме класически пример на частично припокриващи се множества – елит с воля за промяна; елит без воля за промяна; неелит с воля за промяна и неелит без воля за промяна.



Въпрос трети: кои са (и в какво се допълват) двете съставни части и двата източника на съвременната експертна общност?

Книгата на Достена Лаверн би спечелила неимоверно, ако бе разгледала съдържанието на алтернативния дебат преди 1989 и неговите последващи превъплъщения през призмата на частично припокриващите се множества. Тогава се открояват два пласта – единият е доминиран от метафорично-културологичен наратив, но не „елитен”, според тогавашните критерии, понеже не е партийно обвързан (Владислав Тодоров, Александър Кьосев, Иван Кръстев и другите от „Синтез” и подобни интелектуални приятелски кръгове). Другият е апаратно-прагматичен (Огнян Шентов и групата на бъдещия Център за изследване на демокрацията (ЦИД) – без претенции за изчерпателност на списъка). Първият плува в собствения си отвлечен постмодерен „дискурс”, а неговите представители, предизвиквайки системата, не се напъват особено да се кооптират в нея. Вторият има достъп до служебните фондове и е с някакво (колкото и ограничено) право на критично мислене (пародийна форма на агент 007 – with a license to kill). Прави опити за „промяна отвътре” на склерозиралата система, търсейки интелектуални връзки с „перестроечния авангард” в тогавашния СССР (реформаторските кръгове около Бутенко, Шевцова, Амбарцумов и мнозина други – всеки от тях с различни биографии впоследствие, някои с бляскави кариери в policy think tanks). Непосредствено преди 1989 първата група самиздатства (метафорични попадения като Ars Simulacrum или просто поезия) и се наслаждава на интелектуален купон с лукса да не прави идейни компромиси. А впоследствие проявява тотално непрагматичен подход към осмислянето на промените, интересен като интелектуално упражнение и тотално неприложим за практическа промяна. Втората група публикува сборници за служебно ползване със съмишлениците си в Москва и чете „забранена литература” в служебните фондове на библиотеката на ЦК на БКП, опитва се да „бута” нещата нанякъде, самоопетнявайки се с „колаборационизъм”.

Коя от двете групи е имала по-изразена визия и воля за промяна? Коя се оказва по-прагматична в новите следавторитарни условия? Това са въпроси, които Достена Лаверн изцяло пренебрегва. А именно те са важни – не за да се противопоставят двете групи (двете съставни части и двата източника на съвременната експертна общност), а за да може да се разбере по-нататъшната им еволюция, приликите и различията в индивидуалните и институционални съдби. При това, двете групи рядко присъстват в чист вид, те са по-скоро модели, като индивидуалните съдби на техните членове приемат характерни белези на двата в различни пропорции и нюанси. Като цяло, обаче, волята за промяна на старото статукво е онова, което обединяваше двете групи; различията по отношение на допустимите методи (а по-конкретно, по отношение на приемливата степен на интимност с властта, тогава по дефиниция партийна) бе онова, което ги разделяше.

Не съм бил част от неформалните групи („Синтез” и др.) и не мога да говоря за тях. Но бях от „апаратчиците”. Повечето от нас - бъдещият Център за изслeдване на демокрацията (ЦИД) реализирахме нещо като Хашековата „партия за умерен прогрес в рамките на закона”. Не само в битността си на научни сътрудници в Института по история на БКП, но и като прохождащи бъдещи основатели на think tank. Защо ЦИД е „майка” на всички think tank-ове? Много просто: защото Огнян Шентов работеше по неговото създаване още от 1989 – не по „ребълско-дисидентски” интелектуално-отказнически принцип, а по Хашековия, умело балансирайки различни рискове, сглобявайки сложната мозайка.



Въпрос четвърти: какво е влиянието на съпътстващите структури за бъдещото прераждане на отделните групи?

Този въпрос намира едностранно отражение в книгата, като вниманието е съсредоточено върху появили се по-късно външни институции, партньори и мрежи. Преди те да излязат на сцената, обаче, имаше кратък, но интензивен „подготвителен” период, в който се случваха разни неща – и те са важна част от цялостната картина. Едно от знаменателните събития в тази насока бе обядът с тогавашния американски посланик Сол Полански в неговата резиденция, на който присъстваше ядрото на „приятелската група” на бъдещия ЦИД (Огнян Шентов, Евгений Дайнов, Андрей Иванов). Достена Лаверн не споменава за този обяд, понеже няма как да знае за него – той е отвъд спомените на интервюираните от нея. А бе изключително важен – и като персонален риск на организатора (Огнян Шентов), и като позициониране на бъдещия център сред бъдещите донори. Това не бе „дисидентска проява” (като закуската при Митеран), но не бе и „активно мероприятие” от страна на нашия работодател, ЦК на БКП. Бе в сивата зона на „информирано, но не санкционирано”. Благодарение на тези контакти впоследствие дойде и грантът на Републиканския институт, и последвалите (дребни в началото, но важни) финансирания. Именно затова Огнян Шентов бе (и си остана) формален и неформален лидер на групата – беше прекалено добър в балансирането и менажирането на рискове (своеобразно апаратно отражение на Иван Кръстев). Именно затова ЦИД и Центърът за либирални стратегии (ЦЛС) са двата колоса на think tank индустрията днес – а не заради сградата, получена неясно от кого (както смята Красен Станчев).

Друг важен елемент от „съпътстващите структури” бе вестник „Култура”. За бъдещото израстване на ЦИД стратегически важна бе стаята, предоставена от Копринка Червенкова в „Култура” за ползване и седалище през 1989. Формално погледнато, стаята даде подслон, адрес и портиер на ЦИД (първата му регистрация бе с адреса на „Култура”). В тази стая монтирахме първото дарение от американците – хай тек факс и копир, който тогава (заради някакъв чип, използван във военната промишленост) бе ембаргова стока. Този уред влизаше в умилителен дисонанс с портиера на входа, реликва от старото време. Той висеше там дълги години след 1989 и питаше всеки при кого отива, без да има някакъв смисъл – както от самото питане, така и от присъствието му. Сигурно щатната му бройка се бе залостила като дървеница в незнайните папки на Министерството на културата. Фигурата на портиера, обаче, с цялата си безсмисленост на входа на мястото, където течеше интелектуален и политически кипеж, според мен, бе една от мощните метафори на прехода в България.

Да се върнем обаче към Стаята. Пиша я с главна буква, понеже по-важен от портиера и адреса бе косвеният властови ресурс, свързан с нея. Тя вървеше в комплект с достъпа до „петолъчката” (за по-младите, „петолъчка” бе вътрешната телефонна мрежа, свързваща членовете на висшата номенклатура – тогавашният аналог на днешните неформални мрежи на международния политически елит). „Петолъчката” даваше достъп до тогавашния партиен, ерго, политически, икономически и всякакъв друг елит, както и да ги характеризираме. Всички главни редактори на централни издания (за провинциалните не знам) имаха в кабинетите си такъв апарат, който Копринка Червенкова не ползваше. Не защото не знаеше какво представлява, а защото или бе прекалено гнуслива за този тип игри, или просто й се струваха прекалено примитивни, за да ги играе. Сигурно затова остана комай единствена формално без свой think tank. „Формално”, понеже вестникът, за който имах честта и удоволствието да работя през най-интересните му години (в.”Култура”), се оказа единственият интелектуален think tank, само че така и не си осребри належащо интелектуалната продукция. Беше танк в смисъл на резервоар, а не на бронирана бойна машина, помитаща по пътя си скрупули и ценности, оказали се моментно малоценни.



Въпрос пети: къде се пресичат политики (policies), ценности (values) и прагматизъм?

Освен по линията „наличие/липса на воля за промяна”, двете групи (елити и неелити) са вътрешно разделение по най-разнообразни, взаимно допълващи се критерии. Хората се делят по десетки параметри – мъже и жени, с леви или десни убеждения, живеещи в града или на село, бедни или богати, бил/не бил ченге или членувал/не членувал в БКП... Колкото повече критерии са отразени, толкова анализът става по-адекватен. Същото бе (и продължава да бъде) с експертните общности. Сред морето от възможни критерии, според мен, са важни онези, попадащи под широката група „ценности” (чувството за отговорност по отношение на обществото; наличието на скрупули и т.н.), и елементарен „прагматизъм”, способността (или неспособността) да се впишеш в новото раздаване. Другите признаци и техните комбинации са даже по-важни, понеже определят не просто индивидуални характеристики, но и тези на отделни групи. Този пласт също остава недоразвит от Достена Лаверн – а жалко.

Погледнато от перспективата на изминалите две десетилетия, получи се така, че хората хем с ценности, хем с отговорности, хем духовно богати обикновено не са прагматични. За да се качат на влака на промяната, или трябва да захвърлят излишните си куфари, натъпкани със старовремски ценности и принципи (според точното определение на Копринка Червенкова на страниците на същия този вестник), или да останат на перона, гледайки опашката на трена. Кои точно са онези, които се возят на трена, кои са машинистите и към коя подгрупа са попадали преди промяната е въпрос, който си струва да бъде зададен. Прагматичните често се оказват без скрупули и визия. Онези хем с визия, хем с ценности, хем със способности да реализират своите визии, не присъстват на страниците на книгата, което обаче не е проблем на Достена Лаверн. Те комай не присъстват в историята на българския преход изобщо. Ще съм щастлив, ако бъда опроверган.

Тази констатация в никакъв случай не е упрек към отделните експерти. Тя е просто щрих към обяснението защо в България резултатът от тези две десетилетия се различава (понякога кардинално) от резултата другаде, от общества, излезли също от действителността на СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ - за по-младите) и Варшавския договор (да не се бърка с Варшавската конвенция). Няма да навлизам в тази област, сама по себе си достойна тема за не една монография. Ще вметна само, че различията в резултатите (и околния пейзаж) имат много общо с различните ценности и морални устои, подплатяващи съответните общества преди и сега.

Да се върнем обаче към прагматизма. В устрема си да разкрива глобални схеми и заговори, Достена Лаверн пропуска един важен битов детайл: в смутните първи години на прехода мотивът „да се правят политики” бе на „ненам-си кой” план. Първичен бе прагматичният мотив да останеш елит в новите, пазарно ориентирани и финансово дефинирани условия. Според точното определение на Инко Разпопов, неинтервюиран от Достена Лаверн пряк участник в наливането на основите, трябва да направим нещо, за да не изпаднем от първия ешелон, когато парите ще определят все повече и повече кой си.

Всеки от танковете/резервоари, големи и малки, решава този проблем по своему. Всички обаче в своя прагматизъм се превръщат първо в продавачи на „интелектуален продукт” – и чак после (евентуално) в „правячи на политики”. Позиционирането (и оцеляването) на пазара е императивно, sine qua non, докато правенето на политики е потенциален вариант, въпрос на наличие на време, хъс, връзки, нисък праг на гнусливост, правилна политическа биография – с други думи, на цялата мозайка от идентификационни признаци, за която бе реч по-горе. Този прагматичен пласт изцяло убягва на Достена Лаверн. Тя остава прелъстена от обекта на своето изследване и се поддава (въпреки очевидните усилия да не се) на собствените им претенции. Според моето скромно мнение (в двойната роля на участник и на външен наблюдател), българските think tanks са предимно и най-вече мощни консултантски компании, предоставящи скъпо платени консултантски услуги. От „нормалния” бизнес ги отличава единствено правната им форма и по-витиеватият начин на разпределяне на нетния финансов резултат, който не може на книга да фигурира като печалба.

Бих казал даже, че икономическият им принос за българското общество е по-важен от „политическия”. Паричният поток, който генерират, е в посока към родната икономика. Оборотът на българския НПО сектор (към който не просто спадат анализираните от Достена Лаверн think tanks, но са негови колоси) е не просто уважителен, а е сред малкото реални чуждестранни инвестиции, живи пари, влезли в българската икономика. Тези пари, похарчени за къщи, офиси, автомобили, телефонен и интернет трафик, стаф и подизпълнители на интелектуален продукт, печатарски услуги и т.н., реално задвижваха (и задвижват) българския пазар на стоки и услуги. Те са една сериозна външна инвестиционна инжекция. Даже не бих се учудил, ако тази роля е изрично спомената в обосновката на стратегическите донори, с която те аргументират пред своите данъкоплатци подобни финансови ангажименти спрямо българските НПО. Би било изключително интересно да се сметне инвестиционният мултипликатор на тези инвестиции – не бих се учудил, ако се окаже по-голям от т.нар. „инвестиции” за закупуване на съществуващи и съзнателно подценени активи.



Въпрос шести: чий елит и какви (пред кого) са неговите отговорности?

Формулирам този въпрос със старомодната презумпция, че има отговорности, както има чест, достойнство, морал и прочее категории отвъд икономическата или геополитическата рационалност. Достена Лаверн бегло зачеква този въпрос по повод епистоларния дуел между Евгений Дайнов и Копринка Червнкова на страниците на този вестник, но не се задълбочава в темата и я разглежда предимно в контекста на личната биография на Евгений Дайнов. Въпросът за (без)отговорността на елитите обаче се оказва фундаментален за целия български преход.

Отговорността не е просто индивидуално състояние. Тя е основен критерий за принадлежност към групата, определяна като „интелектуален елит” (стеснявам я не за да вкарам анализа в управляеми рамки, а понеже експертите до един претендират за интелектуална позиция). Отговорността обаче е нещо, от което съзнателно бягат (и Достена Лаверн би могла да бъде по-директна в това отношение). Понятието „елит” съзнателно се свежда до притежание на знания и информация и не се обвързва с морални отговорности пред общността (общество, народ, класа – каквото и да е, в зависимост от индивидуалните предпочитания), на която елитът е елит. Книгата на Зигмунт Бауман „Живот във фрагменти” е поучителна – и не случайно нейното подзаглавие е „Есета по въпроса за постмодерния морал”.

Присъствието и ролята на експертите у нас се оказва безотговорна. Те дезертираха от (или се провалиха в) основната си отговорност – да произведат адекватна визия за страната и обществото, а после да участват в нейната реализация и да поемат отговорността за нея. Това е моделът на think tankовете, особено американските, по чиято мярка претендират да са скроени нашенските. У нас обаче те не участват, а само присъстват. Тук отново практикуват селективния избор (и консумиране) на позитиви от два различни модела без свързаните с тях отговорности. Въртележката между академична кариера, think tank опит и политически ангажимент (характерна за САЩ) при нас се прилага в удобно кастриран вид – сведена само до първите два елемента. Етапът на реализация е прекалено нечистоплътно и рисково начинание.

В провала си да произведат и наложат визия за страната, експертите са провалиха и в претенцията си да станат национален елит. Те са нечий друг елит, не национален. Може би затова интуитивно бягат от асоцииране с националното във всичките му превъплъщения в оазиса на наднационално, ценностно-универсално. Перефразирайки Уди Алън, това, че изповядвам общочовешки ценности, не означава, че нямам национален интерес. Поне така е във всичките държави – членки на Съюза, към който България май не знае защо принадлежи. Поведението на една малка страна като Словакия по отношение на кризата с еврото (и свързаните с нея рискове за страната) е най-пресен пример за баланс между национален интерес и наднационални принципи, солидарност и пр.

Бягството над и отвъд националното пространство е удобен пазарен ход, даващ достъп до международните консултантски пазари. Както справедливо отбелязва Достена Лаверн, експертите се превръщат в успешни продавачи на експертиза. Изпуска обаче най-главното: тази експертиза е на парче, проект за проект, анализ за анализ. Отделните парчета може и да се вписват в нечия визия, но тя определено не е българска, не е визия за България като държава и общество. Тя е неизбежно чужда и няма абсолютно никакво значение дали е англосаксонска или континентално-европейска. Провалът в изработването на визия е основен грях (или непогасен дълг) на „танковата общност” към българското общество.

Разбира се, може и без визия, напосоки, на парче – и България през последните двадесет години го доказва. Въпросът е докога, как и на каква цена. Фактът, че, например, българският пенсионен закон е променян 82 пъти през последните 10 години има нещо общо както с липсата на визия, така и с цената на тази липса. Със сигурност има много общо и със станалата традиционна българска практика едно и също нещо да се прави и преправя по няколко пъти и все не както трябва. Къде, обаче, са отразени тези елементарни връзки в стратегическите политики на нашенските танкове? Каква е (и би трябвало да бъде) тяхната роля за повишаването на съвкупната производителност на труда в България (понеже, в крайна сметка, за това иде реч)?

Друго, което не направиха българските „експертни резервоари”, бе да дефинират поле от общи цели и ценности, около които да сплотят обществото за промяна. Да създадат над и извън партиен консенсус по приоритетите на страната и да ги преведат на езика на конкретни управленски задачи, начините за решаване на които да бъдат предмет на партийна надпревара. Не е ли чудовищно, че днес, повече от 20 години след промяната, на дневен ред се изправя въпросът „Какво ни държи заедно като нация?”. Опитвам се да намеря - и не успявам – друг случай пред подобен въпрос да е изправено общество и държава, не преживели гражданска война, без имигрантски поток на „чужди” и без сериозни етнически, религиозни или конфесионални разделения.

Вместо такова „консенсусно поле”, бяха налагани общи идеи и политически проекти (като общочовешки ценности, членство в ЕС, НАТО, а сега – в Еврозоната). Все правилни проекти, но необяснени и неприземени, неразбрани от обикновения гражданин, към когото експертите в повечето случаи се отнасят с дълбоко презрение. Защо правим това, което правим, как то ще се отрази на това и онова, защо (и колко време) трябва да стискаме зъби със затегнати колани, какви са рисковете, ако не направим онова, какви са краткосрочните ползи и дългосрочните загуби – в повечето случаи подобни въпроси оставаха подминати от експертната общност, която предпочете да философства за причините за „свлачището”, довело царя.

Може би част от тези причини е същата, поради която икономическата програма, с която СДС спечели изборите през 1997, бе написана, след като ги спечели (казвам това като участник в написването й). Или има нещо общо с причините, поради които Групата за публична информация към МС, създадена от, лека му пръст, Сашо Божков със задачата да реагира на момента и да обяснява какво се случва, защо е необходимо и каква ще бъде ползата, след няколко месеца преля в придатък на пресцентъра на МС и отмря от само себе си, след като нейният наивен ръководител (моя милост) я напусна. В крайна сметка, цялата черна разяснително-просвещенска работа не бе подета от никой think tank. Може би понеже не бе достатъчно policy-oriented? Може би понеже за мнозина това са прекалено очевидни неща, за да бъдат обяснявани? Може би защото подобна логика е чужда на абстрактния дискурс на експертите, ориентиран към друг език и други реалности (далеч от българските)? Не знам, констатирам само реалното състояние.

Всъщност, основният проблем на българската policy community е, че дълбоко в червата си е българска. Всеки оцелява поединично, в собствения оазис на климатизирания офис или затворено селище от типа gated community, без допир с околната среда, наричано по инерция „общество”. Разликата между собственика на панелка, изолирал еднолично осемте си квадратни метра външна стена, и елитния експерт е само количествена.

Тук е трудно да се каже кое е първично и кое – вторично. Дали експертите, отчаяни от едноличните инстинкти на българското общество, бягат в свой си оазис, или с бягството си в оазиса задават тон и задълбочават последиците от тези народопсихологически особености. Вероятно и двете. Със сигурност, обаче, вместо да привнесат европейски ценности и модели в народопсихологическите дадености, експертите ги задълбочават, добавяйки само европейско лустро и фразеология, изпразнени от реално – неизбежно национално – съдържание. Опасявам се (дано се окажа лош пророк), че тази подмяна ще има драматични последици. Може да се окаже, че именно онези, които претендират за ролята на „акушери на европейския проект за България”, са били всъщност неговите гробари.

По отношение на визия и отговорности, „експертите” на нашия преход са показателно изключение на фона на останалите бивши соцстрани. В другите (и големи като Полша, и малки като Словакия) експертите периодично поемат отговорността и реализират визиите си, доближавайки се до американския протомодел. В Полша пакетът политики, реализирани от екипа на професор Балцерович (на когото имах удоволствието и честта да бъда студент), бе обсъден и изработен от неговия „приятелски кръг” далеч преди той да стане министър на финансите и „баща на шоковата терапия”, а когато стана – пое отговорността да го реализира. В Словакия и министри, и министър-председател сега идват от think tank-ове и не се страхуват/срамуват да реализират визиите си. При нас е обратно, връзката think tank-политика е половинчата и еднопосочна. Първите са или източник на консултантски услуги/идеи, или спокоен пристан, след като флиртът с политиката приключи.

Въпросът за отговорността е сроден на въпроса за крайния резултат от прехода. Само безнадеждно новоиндоктринираните твърдят, че обществото в момента е онова, за което са мечтали преди двадесет години. Останалите „бягат по тъча” обикновено с тезата за сбъркания чип (както би казал Симеон Сакскобургготски), предмодерния манталитет (Евгений Дайнов), или исторически дадености. Всичко това вероятно е вярно – както пише Румен Аврамов, това е, което можем да очакваме, познавайки стопанската история на България на XX век. И все пак, през последните две десетилетия обществото ни не е следвало детерминистично предопределен сценарий. Периодично е било изправяно на различни кръстопътища и в повечето случаи, за съжаление, е поемало по по-малко правилния път. За разлика от други страни. Споменатата Словакия е една от тях - озовавайки се на подобни кръстопътища, винаги е успявала да избере по-малко грешния. А може би разликата е в това за каква държава става дума – която тепърва се изгражда/възражда или която трябва да се разгради и разграби. Какъв точно е приносът на нашенските „мисловни резервоари” за тези безбройни дребни и едри избори – не знам, но не е нулев.



Въпрос последен: изобщо, облечен ли е кралят?

А може би е именно нулев? Може би не е справедливо да товарим експертите на прехода с такива чудовищни отговорности – липса на визия, консенсусно поле? Интересен – и опасен – въпрос, понеже, формулиран по-директно, означава: елит ли са онези, които претендират да бъдат елит? Те ли са интелектуалните сиви кардинали или са просто занаятчии, набарали доходоносна ниша?

Тук неизбежно се натрапва аналогията с прогресивната (реформаторска) част на старата художествено-творческа интелигенция – опитваща се да пробутва намеци между редовете и живееща с илюзиите, че по този начин бута нещата към промяна. Възможно ли е и този манталитет да се е преродил, както много други неща? Не знам... Може би тогавашната прогресивна интелигенция и буташе нещата нанякъде, може би - ред по ред и намек по намек - е създавала някаква критична маса, която впоследствие е довела до промяна... А може би си е създавала и тиражирала тези илюзии, за да оправдае привилегированото си съществуване под крилото на тогавашния спонсор (партията, ако някой не се сеща кой). Ако това е така, каква е разликата между тогавашните и сегашните елити – освен различните им спонсори и различните идеологеми?

Тъжната история на българския преход и неговите експерти показва колко важно е какво си чел на младини и колко си разбрал от прочетеното, понеже това предопределя какво произвеждаш, след като си станал „експерт”. Тя е също източник на моя песимизъм по отношение на бъдещето. „Експертите”, пряко или косвено свързани с манталитета на бившия свят, не само запушиха с телесата си интелектуалното пространство през първите демократични години, но и, в ролята си на ментори и теоретици-преподаватели, деформираха цяло следващо поколение. По-голямата част от политическата класа е минала тяхната школовка. Осигурили си комфортната монополна позиция на пазара, те произвеждат с лекота стотици страници монографии и подобни бълвочи, които впоследствие заживяват своя автономен живот в академичен план. Интересно е да се анализира интелектуалната генеалогия на днешните активни политици, стилистиката и съдържанието на тяхното политическо говорене; и да се корелира с think tankовете, около които са гравитирали на младини или чиито директни креатури са.

Ето как кръгът се затваря и стереотипи и манталитети от 70-те и 80-те се прераждат през две поколения. Както казва Красен Станчев по друг повод, комунизмът е вечен.



Андрей Иванов

(свидетел и участник)



Бележките под линия са пръвта от "Книголандия", втората от Уикипедия

(1) Достена Лаверн "Експертите на прехода"
Поредна история на прехода. Още една гледна точка, още един поглед към смутен период с безброй лица. Но нещо е различно – засегнати са недосегаемите. Цветята на прехода – най-популярните нашенски НПО-та, които и до ден днешен благоденстват,  назидавайки народа и политиците как трябва да се правят нещата.
    Достена Лаверн разбулва генезиса на нашенските неправителствени организации, митовете, които са изградени около тях, методите им на работа, хората в тях, действията им, финансирането, самата култура на НПО, която се е формирала през годините. Изследването й обаче не е насочено къмНПО-тата като цяло, а към тяхната еволюирала форма – тинк-танковете. Според нея в идеалния смисъл те “произвеждат идеи за развитие и ги прилагат на практика от името на гражданското общество”. У нас обаче те се изживяват като „строители на демокрацията” и кучета-пазители на реформите, а също така измислят гражданското общество с цел гарантиране на финансиране от Запада.
   Основните тинк-танкове, които Лаверн е изследвала, са Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД), Центъра за либерални стратегии (ЦЛС), Институт “Отворено общество”, Центъра за социални практики, агенция “Галъп” и няколко други. Освен подробното описание на създаването и дейността им, тя се спира обширно и на техните ръководители, едни от най-публичните личности у нас като Иван Кръстев, Евгени Дайнов, Стефан Попов, Андрей Райчев  и други. Журналистката се е срещала многократно както с тях, така и с още десетки бивши и настоящи членове на тази НПО-общност.
   Лаверн не възхвалява тези хора и организации. Тя ги изследва. И вади на бял свят както положителните части от дейността им – примерно законодателните инициативи, така и негативните – неясното финансиране, усещането за непогрешимост и за незаменимост. Лаверн пише че “отношението на някое експерти от тинк-танковете към „предмодерния български народ” е сравнимо с това на антрополозите от 80-те спрямо населението на развиващите се страни”. Според нея те се изживяват като „виждащи сред слепите” – слепи са и политиците, и народът, и академичните интелектуалци.
   Някои пасажи вероятно ще предизвикат скандал. В това число преосмислянето на кризата около свалянето на правителството на Виденов, генезиса на НПО-тата от номенклатурни корени, неясното финансиране и прякото ангажиране с политически партии въпреки усърдно изгражданата аура на независимост и какво ли още не.
   В началото си книгата е доста тромава, защото авторката обяснява методологията на изследването си. С навлизане в изследването обаче нещата стават адски интересни и структурирани по великолепен начин. Лаверн е съумяла да не пише “жълта” история, в която да сипе нападки и обвинения без доказателства, само на принципа един-човек-ми-каза. Точно обратното, всички данни са документирани и защитени с факти и цитати, както и трябва да бъде.


"Експертите на прехода" може да се свали свободно от някой от следващите два линка (форматът на файла е pdf):

http://www.scribd.com/doc/46545214/Ekspertite-na-prehoda#download

http://rusfolder.com/32978265

(2) think tanks 
 Мозъчни тръстове, наричани още аналитические ценрове, "фабрики за мисли", "резервоар за мисли" и "мислителен таран"(на английски: think tanks) са неправителствени изследователски организации и групи, които по правило съсредоточват усилията си в областта на хуманитарните науки - политика, икономика, социология, право и т.н. и които имат често функцията да защитават определен тип социални политики, политически стратегии, икономика, въпроси на науката и технологиите, индустриални или бизнес политики и дори военни съвети






Няма коментари: