Децата на България. На коя България?

Продължение от:
Обречени: Яремът на образованието и досиетата
Една атомна бомба пред Италианския лицей

Днес започва учителската стачка. Мисля, че това е едно от най-важните неща, които се случват в БГ тази година, по-важно от евроизборите например. От хода на стачката, от поведението на синдикатите (защото те съвсем не изразяват 1 към 1 интересите на учителите), от реакцията на правителството, от общественото отношение към стачниците ще стане ясно доколко всички ние като общество осъзнаваме огромния проблем, който създадохме за последните 18 години. И който далеч не се свежда до въпроса откога и с колко да се повишат учителските заплати.

МЕДИЕН ОБЗОР В СЕДМИЦАТА ПРЕДИ УЧИТЕЛСКАТА СТАЧКА

14 септември
Британският в "Telegraph" публикува статия за излъчения предния ден от Канал 4 на Би Би Би Си филм "Изоставените деца на България", сниман в продължение на 9 месеца в дома за социални грижи за деца с физически и умствени недостатъци в с.Могилино, Северна България. На 15 септември статията е спомената/преразказана от няколко български медии:

"Филмът съдържа 90-минутен неподправен ужас... Всички, които са запознати със скандалите с домовете за сираци в Румъния в началото на 90-те години, сигурно са били шокирани от факта, че близо 15 години по-късно същата отвратителна жестокост и занемареност се повтарят и в друга бивша комунистическа страна. Основната разлика е в това, че България вече е член на ЕС... Не би било преувеличено да се каже, че повечето домашни животни са третирани по-добре от тези нещастни момичета и момчета".

14 септември, "Дневник"
Интервю на Александър Кьосев "Младите владеят културните кодове по-добре от старите":

"...За да може гражданинът да извършва своите избори, той трябва да е тренирал вътрешната си гражданска автономия. За целта трябва да има време, период от живота, в който той по някакъв начин проиграва тази автономия в себе си - нещо като тренинг, като самообразоване на гражданското чувство и на способността за избор. За да направи това човек в млада възраст, той трябва да е открил едно вътрешно пространство, в което може да разиграва възможни ситуации. Това навремето е било култивирано през печатната култура, през медиите, философията и художествената култура. Сега четенето, както споделят и българските ученици, става скучно занимание.

Интернет - интерактивното общуване, електронната демокрация, способността за бързо набавяне на информация са предимства, които никой не може да омаловажи. Не бива да забравяме колко различен, в негативния смисъл, беше светът преди тях. Заедно с това обаче субектът на избора бавно губи мотивация. Той е така включен в интензификацията на времето и на информацията, че колкото и да е активен външно, става все по-пасивен вътрешно. И това е един дългосрочен проблем - малко видим, но доста по-важен от проблема дали някой знае или не кой е Чарлз Дарвин.

При една друга подобна анкета, която често цитирам, една десетокласничка беше казала - "Аз не обичам да чета, защото авторът ми казва какво да мисля, а аз не мога да му отговоря". Когато Платон преди 25 века възразява срещу писмеността, която измества устната култура, той има сходни аргументи - че когато има някакъв писмен текст, сякаш жив човек ти говори, но ако го запиташ, той не може да ти отговори...

...Предполагам, че Платон би говорил други неща за писмото, ако знаеше, че след него ще се появят Шекспир, Сервантес, Хегел, Гьоте, Достоевски и кой ли не още. Платон не е можел да знае как в един медиум, какъвто е писмеността, има скрит вътрешен потенциал, който ще компенсира дефектите, които той вижда. Ние сме сега в сходна ситуация. Можем да видим много съществени дефекти на интернет общуването, които вероятно електронната комуникация ще компенсира някак си. В далечен исторически план интернет мрежите са може би най-важната промяна, която се случва в последните 4-5 века, и предстоят съвсем нов тип културни отношения, които ние не можем да предвидим. От друга страна, виждаме как в момента се губи нещо съществено. Но ако нещо се губи и то трябва да бъде компенсирано, в последна сметка съпротивата срещу тези процеси ще бъде дело на самите индивиди. Няма да има организация, учреждения и държавни институции, които да се занимават с това..."

15 септември, Нетуъркс БГ
"Филм за дома в с. Могилино ужаси Великобритания":

"Домът в с. Могилино е на подчинение на община Две могили. В него живеят 69 деца с умствени увреждания, за които се грижи персонал от 40 души. Домът има три предписания за затваряне и това е трябвало да стане до една година, а около 20 младежи над 18 години е трябвало да бъдат преместени в други социални заведения, а децата - в други домове или приемни семейства. Кметът Енчо Петров, който е получил разпореждането за затваряне на дома, смята проблемът за политически, защото 60 души ще останат без работа, а това е единствената им възможност за прехрана, а общинският съвет в Две могили решил да не го закрива и дори да запази капацитета му. "

15 септември, "Сега"
Димитър Денков
"15 септември за Исус, Мария и детето от вързопа":

"Бос, опърпан, остриган заради въшките; вързопът в ръцете му помръдва и изплаква. "Сестрата, напикана е", казва делово, после плачливо: "Дай двайсе стинки, чичка, Бог ш'тъ поживи". Сестрата е близо годинка. Влачи я със себе си, понеже майка му и мъжът й работят. "По кофите, това-онова". Били още три деца, две стояли в тях си, в махалата до реката в "Западен парк", едно просело из центъра. Неговото място е пред лъскавия магазин до училището, където е записан. Трети клас ще е, трудно чете, но преписва добре буквите. Без да преписва може да напише името си - Исус. "'Мериканци" дали пари на техните за смяната на предишното - Методи; брат му Кирил си останал така, а той станал Исус. "Ма не съм протестан, хриситянин съм." И в училище го водят Исус, но ходи рядко. Няма да отиде и днес, 15 септември. С какво, нали сменил за цигари обувките, дето баща му намерил? Пък и заради малката. "Два лева днеска нема, само боза, кифла, малко дават, скъпо, ама в събота - повече".

Поскъпнало е и за Мария, също от трети клас. Разбира се, не в това училище, където уж ходи Исус, макар да е най-близко. Баща й я вози до другия край на града; там били най-добрите учители; майка й я прибира с другата кола. Мария не излиза сама навън и изобщо не говори с непознати. Говори майка й: "По-трудно ни стана, нямаме баба, а и бензин, учебници, особено тия по език; ние учим английски и в училище, и частно. Толкова пари даваме за 15 септември, дрехи, обувки, чанта, сега пък - стачка. Но в нашето училище няма да има. Защо да развалят празника на детето?" После забелязва Исус, дръпва Мария и влиза в магазина..."

16 септември, "Дневник"
Юлиян Попов "Децата на България. Или на ББС.":

"Разболях се...", "Тези хора нямат сърца...", "Писах писмо до моя депутат в Европейския парламент да искам обяснение...", "Плаках цяла нощ...", "Издържах само 15 минути. Не можах да гледам повече...", "Директорката (на дома в Могилино) трябва да влезе в затвора.

Как може някой да бъде на свобода след такива извращения.", "Ще пиша на (британския) министър-председател да искам действие...", "Със съпруга ми гледахме филма в състояние на шок. Как може страна от ЕС да допуска подобно нещо...", "Бойкотирайте България! Не ходете там! Не купувайте нищо там!". Така звучат хилядите коментари на английски зрители, видели 90-минутния филм на ББС "Изоставените деца на България" за дома в Могилино...

...Огромната част от обитателите на домове за деца с физически и умствени увреждания не са сираци, а са просто зарязани от родителите си. Когато влезеш в такъв дом, десетки деца просто ти се хвърлят на врата. Поне тези, които физически са в състояние или не са аутисти. Те нямат задръжки, но имат непреодолим порив към любов и емоционален контакт. И, разбира се, болезнена нужда от семейство. Никой не може да оспори това. Колкото и посветен на децата да е персоналът на дома, той не може да замести семейството.

Поне това семейство, което си представяме, когато заговорим за семейство по принцип. Има обаче и друг тип семейства. Голямата част от малтретирането на деца и подлагането им на сексуален, понякога брутален, тормоз, става именно в семейството. България някак е изпуснала положението и се е оказала с най-много институционализирани деца в Европа. Проблемът очевидно е голям. Срамът също. В Европа не може по този начин...

...Осигуряването на онова, което някои наричат европейски грижи, за тези деца може да се окаже една много добронамерена фантазия и по още една причина. В писмото, с което създателите на филма повдигат проблема пред българското правителство, не се споменава нито дума за цигани, роми, етнически малцинства или какъвто и друг евфемизъм ви дойде наум. Разбира се, в правителствения отговор също не се споменават подобни думи. Само това оставаше сега, да ни погнат и по тази линия! Пренебрегването на етническия контекст на проблема с изоставените деца е рецепта за заблуда за това за какво всъщност става дума..."

21 септември, "Капитал"
Е-mail за децата от Могилино, който от няколко дни циркулира в Европейския парламент и други европейски институции:

"....Факт е, че в България има повече институционализирани деца с физически и умствени недъзи отколкото във всяка друга европейска страна.

Защо? Веригите на Съветския Съюз ги няма отдавна и няма никакво извинение за тази ситуация. България се радва на голям туристически интерес и доста европейци купуват ваканционните си домове там, затова не могат да се оправдават с бедност. Авторът на документалния филм изразява загрижеността си от ситуацията в писмо до българското посолство в Лондон и отговорът е абсолютно неадекватен. Можете да го видите на този линк:

http://www.bbc.co.uk/bbcfour/documentaries/features/
bulgaria-prod-letter.shtml

Писах на моят местен евродепутат Бил Нютън Дън, на 16 български евродепутати, британския премиер Гордън Браун, външния секретар Дейвид Милибанд и няколко британски депутати, както и изпратих молба на Би Би Си да пусне филма отново за да може да го видят повече хора. Никое човешко същество не заслужава отношението, на което са подложени тези деца. Трябва да не си човек, за да не искаш да предприемеш нещо, умолявам ви от името на страната си да вземете спешни мерки.

С уважение,
Анет Габард
Нотингам"

22 септември, "Уикенд"
Репортаж на Дейвид Танчев "Децата на известните учат в униформи":

"Има строга охрана, за розите в просторната градина се грижат двама градинари, в двора има параклис, а пък библиотеката съперничи на Народната по брой на заглавията. Има училищни микробуси, които возят хлапетата от къщи до училището, както и уроци по балет, тенис и пиано. Освен задължителния английски, се посещават уроци по италиански и, разбира се, японски и китайски - все пак това са бъдещите най-напредничави страни и тези езици ще бъдат ключови. Всички деца са със задължителни луксозни униформи от 3 части, които са ушити от дизайнерката Жени Живкова.

Сетихте ли се вече? Това е прословутият Национален учебен комплекс по култура (НУКК), по-известен като Италианския лицей в Горна баня. Тук случайни хлапета няма. Още по времето на Людмила Живкова в училището се обучават децата на "Големите".

Хлапета на министри, депутати и шоузвезди - а сега и нова порода - наследници на могъщи бизнесмени, учат в условия, за каквито едно простосмъртно дете може само да мечтае. Сгушен в полите на Витоша и буйна зеленина, лицеят на практика е "държава в държавата". Огромна порта го изолира от външния сив свят.

"Ние обучаваме бъдещия елит на нацията. Децата, които учат тук, един ден ще управляват държавата", обича да казва несменяемата вече 20 години директорка на лицея Величка Велянова. Бюджетът на училището е едва ли не държавна тайна, но при всички положения разходите му са по-високи отколкото на всички училища в голям град като Бургас. Все пак тук не учат случайни деца.

Миналата година в НУКК се дипломира малкият син на президента Георги Първанов, след като преди това гимназията задвърши и голямото му дете. Както и над 900 момчета и момичета от 7 до 18-годишна възраст. Фамилното име на почти всяко дете също показва, че училището не е обикновено...





...Този репортаж е любопитен, но всъщност доста сериозен. Тай дава отговор на най-важния въпрос: Защо на никой от управляващите не му пука за качеството на родното образование. Докато децата на министрите и депутатите имат възможност да се обучават наистина по световен стандарт в едно модерно училище, едва ли някой от тях ще се заинтригува осолбено от от направо варварските условия, при които са принудени да учат обикновените български деца: в рушащи се сгради, без парно и без каквието и да било консумативи. Похвално е, че има училище като Италианския лицей. Но е тъжно, че е единствено. А пък вратите му са затворени за децата на "обикновените родители"."

КАКВО ИСКА ДА КАЖЕ АВТОРЪТ (Вени Г.):

1. Веднъж вече споменах, че "Шоу" и "Уикенд" трябва да се разглеждат заедно с т.нар. сериозна преса, но все не намирах време да обясня защо. Великолепният репортаж на Дейвид Танчев, мисля, дава отговор.

2. А децата на България..., на коя от Българиите?


Статията в "Telegraph" през "Стандарт"
"Децата на известните учат в униформи" - 1 стр., 2 стр.