събота, 1 септември 2007 г.

Бате Бойко, каракачанската овчарка и загадъчните каракачани


Бойко показва сертификат на българско овчарско кучеИ двете теми са ми любими, и двете ги позанемарих. И докато за ББ имам обективна причина - пиша за него в колективния блог Бойко Борисов, то на българското овчарско куче (БОК), известно още като каракачанска овчарка, съм длъжник.

Особено за това, че не отбелязах най-важната не само за годината, а изобщо за породата новина - международното й признание. През май международната киноложка организация UСI (United Kennel Clubs International) със седалище в Германия издаде сертификат за породата Българско овчарско куче / Bulgarian Shepperd Dog.

И логично Българският киноложки клуб за БОК за първи път бе поканен за участие на световно първенство, което ще се проведе в град Лимбург, Германия на 30 септември т.г. Лошата новина е, че клубът не разполага с необходимите за участието 6000 лв, но се надявам, че все ще се намерят отнякъде. Ако не друго, то вярвам, че бате Бойко ще ги даде - сумата е съвсем по джоба му, а и му приляга да го направи като най-известен фен на породата. По мое мнение точно той изигра сериозна роля да се наложи наименованието й да е "българско овчарско куче", а не "каракачанска овчарка".

На снимката бате Бойко показва сертификата от UCI. Аз бях свикнала с името "каракачанска овчарка", защото с него познавам тези кучета отпреди 1989 г. Но пък тогава не съществуваше българско овчарско куче, както и нямаше целенасочена селекционерска дейност. Примитивната породата "каракачанска овчарка" бе на ръба на изчезването, така както й етническата група каракачани.

Чудех се как да напиша за тях - за каракачаните и кучето им. Събирах всякакво инфо, после изписах доста текст, който все редактирах и пак не ми харесваше, защото не е лесно да се обобщиш коректно разнообразната културологична, антропологическа, лингвистична, историческа, етноложка, фолклорна информация за тези загадъчни хора. Докато не попаднах на две интервюта на режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев за спектакъла им "Черното руно" и не се убедих за пореден път, че истинското изкуство е по-истински път към познанието в сравнение с традиционната наука.

Затова зарязах "сериозния" си текст и си позволих да подредя своя мозайка от "парчета" на прекрасните интервюта на Георги Тошев и на Людмила Димова. Мисля, че те, както и двамата режисьори биха ме извинили, защото като творци ще ме разберат - целта ми е повече хора да се докоснат до магията на каракачаните и тяхното куче:
"Каракачаните - един народ без своя Ханаан, обречен да изчезне, след като земята бъде поделена и затворена с граници. Този народ не е създал своя писменост. Културата му е на път да потъне в забрава. Народ, живял затворен в себе си, принуден да се съхранява въпреки враждебността на уседналите народи. Народ, проектиран и оцелял в непрекъснато движение. Битието и културата на каракачаните вдъхновяват режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев, които увличат след себе си актьори, запалени по философията "Сфумато", и заедно потеглят на продължителна духовна експедиция сред легенди, вярвания и ритуали. В търсене на един изгубен народ, език и култура.

Привлича ни енигмата на тези скитници с тяхната непонятна за уседналите хора логика - идващи отникъде - отиващи наникъде, вярващи в един Бог, чиито черти и име са заимствани от християнския, а зад маската му всъщност живее древният Залмоксис, главният бог на траките, твърдят режисьорите.

Те не се занимават с каракачаните като етнос, история и бит (макар да са натрупали безкрайно много факти), а с различния модел на живеене. Каракачаните, които нямат нещо друго освен своите стада, са им интересни с непрекъснатото движение, с философията и въображението, създало художествена култура, която макар и незаписана, може да промени модерния човек. “По време на дългите керванни преходи черните бегълци правят своите сватби, пеят своите песни, играят хора, месят хляб, въртят тави, раждат децата си и погребват някъде своите мъртви. Те нямат свои гробища. Нямат свои села, градове”, пишат във въведението към спектакъла двамата режисьори. После идва трагедията на номадите - социализмът им отнема стадата - и с тях им отнема всичко, превръща ги в уседнали “робове на земята”.

Те притежават уникален естетически усет - при тях всеки ден е празник. Ние, повечето балканци, си имаме едно битие за делник, друго за празник. При тях например женският костюм е един и същ за делник и за празник. Жената е царица, измислена, величествена. Пали огнището, тъче, грижи се за децата, пътува все с тези дрехи. В това има нещо невероятно. При каракачаните живеенето представлява някакъв изключително висш магичен ритуал, обслужване на нещо, което не съзнават. Нито преди, нито след тях се наблюдава такъв ритуал.

Както казват те, ние сме тройни роби - на условията, овцете и времето. А жените са четворни робини, защото се подчиняват и на мъжката воля. Това е страшен патриархат. Когато мъжът и жената се женят, те не се виждат. Жената е взета забулена. Дори в брачната нощ мъжът не зърва лицето й. Първата им истинска среща лице в лице е на сутринта, когато жената отива, за да вземе вода да се измие. Това живеене, този ужасен, чудовищен бит носят страхотна поезия.

Затова те имат изключителни любовни песни.

И уникално пеене. Без съпровод.

Каракачаните непрекъснато пеели - докато пасат овцете, докато си гледат децата, докато плетат чорапи.

Сред стихиите, под небето... Каракачаните са съществували в утробата на голямата природа на битието и тя ги захранва. Вълнуват ги големите неща. И откликват със своите песни на природата, съизмерват се със света около тях. В това отношение те са антични хора, останали са верни на други мерки за съдбата, за небето, нощта, сутринта. В цялото им съществуване има една страхотна хармония - между живеенето и средата, в която са. Те не очакват от никого нищо. Те не изискват от никого нищо. Те сами си правят живеенето, без да повреждат природата, сред която съществуват. Само й помагат да я има и са благодарни за това, което си вземат чрез труд от нея. Тяхното битуване следва невероятен затворен цикъл - раждаш се, сам си правиш живеенето и умираш, след като децата са поели по твоя път. Няма и помен от това, което се нарича неудовлетворение. Не можем да си представим как са се справяли с този бит. Въпреки това в цялото им съществуване има смирение.

6000 овце - това е чудовищно стадо, хиляди коне, кокошки, натоварени на самарите. И всичко това пътува. Преходът трае 42 дни.

Необяснимото в това съществуване?

Например как от Витоша отиват да презимуват чак в Балчик. Ходели са дори в Анадола, Измир. Знаели са пътя, ориентирали са се по звездите и природата.

Движението е ключов образ.

Обратното на уседналост. Непрекъснато си на стремето на коня, в перманентно движение. Налагат го обстоятелствата, защото не можеш да спреш. В природата няма милост. Непрекъснато трябва да доиш тези овце. Няколко мъже по два пъти на ден ги доят. Доенето е превърнато в транс, някакъв сомнамбулен кошмар. Имаш чувството, че непрекъснато, цял живот доиш. Около това се върти образът в бъдещото представление. Всичко останало го съпътства. Любопитно е, че непрекъснато се прави нещо. Керванът върви, отпред са слагали най-красивата жена, облечена с парадния си сватбен костюм. Тази булка върви, преде или плете непрекъснато. Минава през града и това е събитие. Златю Бояджиев я е рисувал, когато керванът минава през Пловдив. Този керван прилича на старозаветна войска, идваща отникъде и отиваща наникъде. За уседналите хора това е било истинско събитие. Ритуал, който хипнотизира.

Защо все пак избрахте за обект на художествено изследване каракачаните, а не власите например?

Било е предопределено. Свързано е дори с конкретен детски спомен. Виждам дядо и кервана на преминаващите каракачани през моя роден град Харманли.

Когато човек тръгва да създава една творба, се оттласква от някакво неудовлетворение. Пробужда се да търси друг модел на живеене - по-идеален или възможно по-добър. В дъното винаги е неудовлетворението от сегашния ни модел на живеене.

При каракачаните силно ме привлича начинът им на живеене в непрекъснато движение. Те се раждат и умират по пътя. Носят със себе си всичките си събития - сватбите, погребенията. По пътя спират, правят си къщите, след което ги изоставят, отиват другаде и там създават дом. Движат се на коне и пеша. Съществуват с минимум материални неща, минимум веществен кръг и това не ги прави нещастни, не ги кара да мислят, че нещо им липсва. Те са 100-процентови християни, каквито и българите не са били. За тях християнството не е някаква измислена религия, не е църковната институция, не е място, където веднъж седмично да отидеш и да се помолиш, а норма на живеене.

Как се променя човек след подобна духовна експедиция?

Естествено, че ти изхабяваш много енергия. Като компенсация се получават някакви усещания, нови прозрения, домогваш се до друго ниво на това какво е изкуството, за какво е изкуството, трябва ли директно да обслужва някаква кауза, идея, интерес. Колкото по-далече отиваме, толкова повече разбираме, че не е важно дали има думи или участват само телата, дали спектакълът е мултимедиен - това са формалните средства. Те не определят удоволствието от това, че свириш. На всичкото отгоре много ни притесняваше оценката или по-точно начинът, по който самите каракачани биха гледали на това. Те идваха на групи в София да видят спектакъла. Колкото и да е далечно, представлението ги докосва, вълнува ги. Те влизат в него и казват - да, точно така беше.

На сцената живее едно грамадно черно руно. Как попаднахте на този образ?

То тръгва от детството ми. Аз съм син и внук на овчари. При моя дядо пристигнаха каракачани да зимуват. Имам спомен за тези хора, за техните деца, които също са облечени в черно. Спектакълът започва с образа на руното, което се движи като някаква голяма вълна от вълна. Тук това беше основното, около него започнаха да се роят другите образи. Когато започнахме работа, имаше един много вълнуващ момент. Двамата най-интересни старци от каракачаните имаха проблеми с очите. Единият беше на прага на операция, на другия тя му предстоеше. Аз започнах да уреждам тази операция, защото и на мен ми предстоеше. Около тази възможност да не виждаш, да виждаш навътре започнахме да мислим.

Не мисля, че руното е просто образ, визия. Ние четири месеца се борихме с руното в желанието животът на телата на тези момчета и момичета да се срасне с него. То е мотор на представлението и по някакъв начин е неговото пулсиращо тяло, което мени образа си, но винаги остава свързано с праматерията. То е и кожа на представлението. И както човек се опитва да излезе, да прескочи параметрите на тялото си, така и представлението е построено точно на тези енергии, които като че ли искат да надскочат ограничаващото ги черно руно, тази плацента, жива амеба. И в същото време в ситуации на беда и опасност то им е утроба. Те се завръщат към него, скриват се под него. Руното е страшно тежко, нали се представяте колко мускулна енергия е необходима, за да може да се сраснеш с него. Битката продължи и вътре във всеки от актьорите - инерцията на това какво е да си актьор на сцена е свързано с представи, които гъделичкат, обслужват твоя нарцисизъм да бъдеш персона, да бъдеш самостоятелно тяло. Тук това трябваше да се надмогне, не като се нивелират актьорите, а като се изведе като ценност нещо, което ние, разединени в живота си, нямаме - способността да дишаш заедно, да станеш жива, мислеща част от едно цяло, да подчиниш живеенето си на по-голямо тяло. Да си върнем способността да усещаме нещата със светлото и със сенките и по този начин да възкресим закърнелите си сетива, да възстановим целостта си на едно голямо сетиво, на голяма чувственост, каквато би трябвало да е човекът - да слепим обратно парчетата на строшеното огледало.

Какво открихте, тръгвайки на това духовно пътешествие в техния свят?

Открихме простата истина, че ако човек не тръгне да се екзалтира, да преувеличава, може да живее в хармония със себе си и околния свят. Каракачаните са били истински християни, защото са вярвали, въпреки че непрекъснато са били гонени.
Докъм средата на ХХ век, почти до края на 60-те години, те са битували в природата. След това им вземат овцете и животът им се променя.

Каракачаните имат особен модел на живеене. Те са като птиците - през лятото на север, през зимата на юг. Този модел постепенно започва изкуствено да се ограничава. Появяват се забрани и идеологии, които пречат. Към старозаветния модел на съществуване се прибавя и болезнено гърчене. Например каракачаните са принудени да зимуват край Приморско, където снегът ги затрупва, някои от тях умират. Нуждата ги кара да обикалят по околните села, да просят храна и фураж за животните. Ето тази битка за нас, чисто поетически, е свързана със зимата. Зимата, това е и светът такъв, какъвто е станал със Студената война, различните идеологии, желязната завеса. Искаме да направим този спектакъл като поема за живеенето. И тих, пацифистичен протест срещу разделението на света, ограничаването на полета на птицата."

9 коментара:

Анонимен каза...

По-голяма глупост не бях чел никога,не е нужно крайно незнаещи и самонадеяни комплексари да пишат нещо по тема крайно неясна за тях.
По въпроса е писано много от хора посветили живота си търсейки информация за каракачаните и за техния бит и съществувание.
До това колко изчезващо малцинство са каракачаните ще оставя времето да говори,за сега обаче резултата е 1-0 за каракачаните.
А що се отнася до кучетата,мога да кажа само едно-на Бате Бойко и на самозабравили се найвници като теб-ако каракачаните не си бяха избрали България за да останат тук по ред причини а бяха си останали в Гърция,щяхме да гледаме тези кучета само на картинки и да въздишаме по тях а Бате ти Бойко щеше да маха джапанки по някоя новозапълнена софийска дупка и да си изгризе ноктите от яд. Така е,като си нямаме дай да си откраднем и готово,много тъпо,еевалла Бойко аферим

Unknown каза...

Този коментар освен нагъл, е и глупав, защото в целия словесен порой има 0 (словом нула) аргументи.

Ако не си съгласен с нещо, посочи кое е то и защо не е вярно. Но изглежда не си в състояние.

За кучетата:
Очевидно е, че примитивната порода е дело на каракачаните, то стандартизацията е дело на кинолозите, които в последните 15-тина година упорито се занимаваха със селекцията на породата "Българско овчарско куче". Това не е никаква кражба. Всяка стандартизирана порода е базирана на някоя примитивна порода. Но на теб явно ти липсват елементарни познания в областта на кинологията (развъждане, селекциониране, породи, стандарти и т.н.)

Анонимен каза...

"Сред Приятелите от известно време е и Невена Гюрова, бивш политически журналист и съветник в кабинета
на премиера Жан Виденов. През 1996 г. тя нашумя с горещата си защита за премиера и атаката си срещу Андрей Луканов.
В последствие Гюрова напусна пресцентъра"...
И вие г-жо Гюрова ще ми пишете за каракачаните и за техните кучета???

Unknown каза...

Какъв е аргументът ви защо не бива да пиша?

Анонимен каза...

Защото сте политически обременена.
Защото вашата партия търсеше под вола теле за да не признае истинския произход на каракакачаните,
Защото не само македонците крадат история.
И още много "защото"....
Самият аз съм каракачанин. Прехвърлил съм много книги на тази тема, но изводът е един: каракачаните са най-обикновени елини. Нищо друго.Само в Гърция наброяват около 200 000, че и повече. Друг е въпросът, че не всички гръцки граждани са елини, но аз нямам намерение да се впускам в подробности. Нима в България всички са с български етнически произход?
Така, че моля ви ако ще пишете за нас, прочетете малко чужди автори (нен непременно Гръцки), подгответе се и тогава пишете.

Unknown каза...

1. Няма "моя" партия. Никога не съм членувала в БКП/БСП.

2. Кажете нещо по-конкретно за елинския произход, моля?

3. И най-важното: в поста ми и дума не става изобщо за произхода на каракачаните. Явно не сте чели внимателно, затова ще повторя

"Привлича ни енигмата на тези скитници с тяхната непонятна за уседналите хора логика - идващи отникъде - отиващи наникъде, вярващи в един Бог, чиито черти и име са заимствани от християнския, а зад маската му всъщност живее древният Залмоксис, главният бог на траките, твърдят режисьорите. Те не се занимават с каракачаните като етнос, история и бит (макар да са натрупали безкрайно много факти), а с различния модел на живеене."

Да го кажа ли пак: темата ми не е за произхода на каракачаните, а спектакъла "Златното руно" на големите режисьори Маргарита Младенова и Иван Добчев.

cynology каза...

Вени, за моя голяма изненада попаднах на този твой текст едва сега :)

Веднъж вече разменихме с тебе мнение за кучето от едни наречено каракачанско, от други - българско.

Няма да се впускам в нови обяснения и коментари. Ще си позволя само да кажа:

Цитираният от теб материал е доста сантиментален, поетичен, лиричен или както искаш така го наречи.

Поне за мен той не може да навее някаква сериозност, защото фактите около кучетата на Балканите, тяхното породоформиране, название и т.н. са съвсем различни.

Аз съм човекът, който изготви селекционната програма на Българското Овчарско Куче и благодарение на която "бате" Бойко развява този документ.

За жалост, подобно на неговата политика, така и с породата нещата станаха прекалено вятърничави, защото се движеха от хора без образование, без опит в кинологията (говоря за науката за кучета, а не за кучкарлъка) и всичко се опорочи.

А иначе като текст, поместеното от теб е хубаво.

Поздраи,

Николай Атанасов

cynology каза...

Вени, за моя голяма изненада попаднах на този твой текст едва сега :)

Веднъж вече разменихме с тебе мнение за кучето от едни наречено каракачанско, от други - българско.

Няма да се впускам в нови обяснения и коментари. Ще си позволя само да кажа:

Цитираният от теб материал е доста сантиментален, поетичен, лиричен или както искаш така го наречи.

Поне за мен той не може да навее някаква сериозност, защото фактите около кучетата на Балканите, тяхното породоформиране, название и т.н. са съвсем различни.

Аз съм човекът, който изготви селекционната програма на Българското Овчарско Куче и благодарение на която "бате" Бойко развява този документ.

За жалост, подобно на неговата политика, така и с породата нещата станаха прекалено вятърничави, защото се движеха от хора без образование, без опит в кинологията (говоря за науката за кучета, а не за кучкарлъка) и всичко се опорочи.

А иначе като текст, поместеното от теб е хубаво.

Поздраи,

Николай Атанасов

Анонимен каза...

Този въпрос е изяснен преди много години, след обстойни изследвания на редица европейски, американски, японски учени и изследователи. Te недвусмисленно доказват, че каракачаните сме неделима част от гръцкия етнос и като такива нямаме нищо общо с другите етнически групи.
Сред изследователите са датският езиковед Карстен Хьог, преподавател в университета в Копенхаген, който в свой труд от 1925 г. достига до извода, че каракачаните са чиста гръцка общност. До същия извод достига и английският антрополог Дж. Кембъл през 1955 г., след като прекарва няколко години сред каракачаните, населявали Епир.
Подобни изследвания са правени и от Густав Вайганд, Г. Кавадиас, както и от университета "Аристотел" в Солун и Newcastle Upon Tyne и др. Немалка роля има и мнението на самите каракачани, чийто брой надхвърля 500 000 души в България и Гърция, които предават историята си от поколение на поколение чрез своите песни, предания, легенди.
Има няколко необходими условия за доказване на принадлежност към една или друга етническа група .
Първото условие е езика.
Те винаги са говорили на един език –гръцкия, с някои характерни идиоми от преди Омировото време.
Второто условие са антропологическите характеристики.
Много са изследванията на тази тема, а и ние по-възрастните сме били обект на изследването. Поддържаме тезата на Арис Полянос, че каракачаните са първите обитатели не само на Гърция, но и на Европа.
Трето условие са историческите и археологически документи, предания, легенди, духовни науки и др.
Има достатъчно изследвания по тези теми.
Четвърто условие-традиции, нрави и обичаи.
Това е неизчерпаем източник за националната принадлежност , идентичност, произход.
И последно условие-поминък,религия , общественно устройство, вътрешна нагласа,политически предпочитания.
И както казва един наш сънародник, евреите викат бог, индийците търсят същността в прераждането, китайците в днешния ден, египтяните търсят безсмъртието, а ние търсим СВОБОДАТА в таз земя . КАРАКАЧАНИНЪТ , не преклонил глава пред никой тиранин, КАРАКАЧАНИНЪТ е казал своето НЕ, векове назад и е поел пътя на изгнанието за да я съхрани нея СВОБОДАТА.
“Турците ги нарекли кара-качани, ще рече черни – непокорни, защото носят на главите си черни кърпи в знак на дълбока скръб за падналото царство /Византия и столицата Константинопол/ и поруганата Света София“, така казват старците. В Пинд, където остават през всичките тези години, уединени, те съхраняват своята древна гръцка идентичност, език, нрави, обичаи и народно изкуство.
Ние сме граждани на България и се гордеем с това. Но c векове сме съхранявали нашата идентичност и не желаем тя да се променя.
А за кучето е прав колегата по горе, и аз като него съм каракачанин и напълно го подкрепям. Защо например в Сърбия темата каракачанско куче не присъства,ами защото още 1972 г.с една спогодба между Гърция и Сърбия те се прибраха в Гърция, и темата просто я няма.Няма каракачани,няма и каракачанско куче. А между другото в недалечната 1934 г. това куче е селектирано като каракачанска овчарка,но не българска или някаква друга.Това куче си е наша вековна селекция,както коня и овцата ,тя е част от нас.