вторник, 22 септември 2015 г.

Вълчето от Благогоевград или за достойнството на вълците.


В къснолятнотно-есенното време, когато няма парламент и журналята няма какви политически глупости да пишат, два дена се занимавахе с малкото вълче Лупи, избягало от благоевградската зоологическа градина.  Но приятно ме изненадаха, че не се впуснаха в свободни съчинения колко опасно би било вълчето, как би могло да яде хора и животни и прочие, и прочие.

Направо не повярвах, че има такава етика у нашенските журналисти. Че те осъзнават, че вълчето бяга, не за да яде хора, а защото за вълците е вродено да живеят на свобода. Нещо, което ние, хората отпреди хилядолетия сме се отучили.

И като се заговорих за вълците и хората, се сетих първо за Маугли и за  вълците с водача им Акела, които го осиновиха (от "Книга за джунглата" на Киплинг), защото за мен вълците винаги са били достойни и горди животни, ценящи преди всичко свободата и семейството си (за разлика от лъвовете и маймуните вълците са моногамни)- за разлика от деградиралия животински вид "човек". Като бях в ранния пубертет, често ходех в зоологическата градина- тя тогава бе срещу Спортната палата, и висях да гледам клетките на лъвовете,тигрите, белите мечки и маймуните. Но най-дълго висях пред клетката на вълците. Тя бе много малка и горките вълци изобщо не спираха на едно място (за разлика от лъвовете, тигрите и белите мечки, които се излежаваха), а непрекъснато я кръстосваха от стена до стена. Защото вълкът не може без движение, той не може да мързелува. Изобщо вълчата клетка бе живо мъчение,но висях пред нея, защото ужасно ги харесвах.

Та да се върна на идеята за сравнението между вълците и хората, което е безспорно в полза на вълка. Темата е прекрасно развита от френския романтик Алфред дьо Вини в поемата му

Смъртта на вълка

Пламтящата луна бе скрита в сива пара,
тъй както чезне в дим зарята на пожара,
и черен бе лесът до хоризонта чак.
Вървяхме ний без шум през нисък храсталак,
по целия ни път преплетен със тревите,
и ето — изведнъж видяхме под елхите
оставена следа от вълчи крак голям.
Разбрахме, че вълкът е минал скоро там,
и затаили дъх, слухтяхме в тишината,
пристъпвайки едва. Лесът и равнината
не трепваха дори; дочувах само аз
понякога едва един проплакващ глас,
издаван във нощта от ветропоказател —
далечен вятър бе стрелката му разклатил;
край мене всеки дъб, във сянка занемял,
изглеждаше опрян на лакът и заспал.
Цареше тишина. Отново се наведе
най-старият ловец и мястото огледа,
приведен над пръстта; след малко, дъх стаил,
той, който никой път до днес не бе грешил,
със шепот съобщи, че е разбрал следите —
че вълците са два, съвсем наблизо скрити,
и има при това и две вълчета с тях.
У всеки мой другар приготвен нож видях;
блестящите дула на пушките прикрили,
поехме пак напред със удвоени сили,
но първите от нас се спряха в своя път
и две очи видях насреща да блестят:
на лунна светлина игриви силуети
се мяркаха пред нас, в боричкане заети.
Тъй хрътката дома, пред нашите очи,
на своя господар се радва и квичи.
Децата на вълка обаче не скимтяха
и в същата игра съвсем безшумни бяха —
те знаеха: отвъд, зад градските стени,
човекът враг не спи и готви им злини.
Бащата бе нащрек; на малката поляна
вълчицата встрани сред сянка бе простряна,
спокойна — сякаш бе изсечена в гранит,
напомняйки така със гордия си вид
кърмачката на Рем и Ромул всеизвестна.
Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна:
той беше заграден отвред със врагове.
Разбрал, че от смъртта не ще се отърве,
подскочи срещу нас и челюстта си сключи,
прегризвайки врата на първото ни куче,
и жертвата си все тъй стискаше със бяс,
макар че с дружен залп прострелян бе от нас,
макар че нож след нож, от всичките посоки,
във неговата плът се врязваха дълбоко.
И кучето до смърт бе стискано така,
догдето се простря в краката на вълка.
Тогава той към нас извърна си очите;
до дръжка бяха чак ножовете забити
и към земята той бе просто прикован
пред черните дула, във кърви цял облян.
Със поглед помътнял отпусна се в тревата,
последна глътка кръв преглъщаше устата —
презрителен и горд, с окървавен език,
затвори той очи, умря без стон и вик.
Стоях облегнат аз на пушката, която
изпразнил бях пред миг; да гоня из гората
вълчицата докрай, не исках аз — разбрах,
че в гъсталака чер не бяга тя от страх:
не би останал сам вълкът сред враговете,
ако със нея там не бяха две вълчета —
да ги спаси от смърт, тя беше длъжна днес,
та волно да растат във родния си лес,
да не търпят с човек приятелство позорно,
тъй както правят туй животните покорни,
които своя лай продават всеки ден,
за да задоволят ловеца настървен.
Уви — помислих аз, — „човек“ е гордо име,
но слабости у нас за жалост много има
и как да се държа в последния си час,
животни, аз сега научих го от вас.
Велико е в света мълчанието само,
униние и страх у него само няма.
Разбрах те аз добре, о, скитнико в нощта,
когато твоят взор пред мене запламтя.
Той казваше ми тъй: „Духът ти да остава
спокоен, мълчалив и да не се смущава,
бъди стоик и горд до крайния предел,
до който стигнах аз — вълкът свободен, смел.
Молбата и плачът са равно недостойни —
преодолявай ти несгоди многобройни,
за свойта цел докрай безстрашно се бори
и мълком, като мен, изстрадай и умри.

Мисля си, че трябва да постна и едно стихотворение за водача на вълчата глутница от "Книга за джунглата" - Акела. Ще го направя.

Няма коментари: