Ролята на средния, т.е. никакъв човек. Структурата на властта. Изобщо.

По принцип в научните среди не е признак на добър вкус да се самоцитираш (точно обратно на медиите, поне в БГ), но го правя. Нито съм медиа, нито научна среда ;-)

В сериозната монография "Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи за демокрация", (която вече представих в този блог --> 1; 2; 3) и която е резултат на дълги и задълбочена работа - както на терен (интервюта с ключови играчи в процесите), така и с авторитетните теоретици по темата - та един от изводите (май основния?) на монографията съм го формулирала лаконично, но точно в този блог преди 5 години. Без каквито и да е и изследвания (теренни и теоретични) и съответната финансова, институционална и финансова подкрепа за тях. С това не подценявам стойността на "Експертите...". Друго казвам:

Ако си никой в системата на властта, може да формулираш стойностни идеи - и те си остават в твоя кръг на приятели и познати (в случая - ограничената бг блогърска общност - такава бе тя през 2005 г.) Което пък ме води към други две идеи (пак само интуиция):

1. Че каквато и глупост или тривиалност формулира човек, интегриран в някаква степен в Левиатан - тя автоматично придобива и публичност, и авторитет; 2. Че и днес - когато бг блогърите са стотици, може би и 1000-2000 - пак си е в общи линии същото. Но това е друг разказ.

Сега - самоцитатът от 15 януари 2006 г. от постинга "Баровски, Mredjan и гражданското общество":

"...От една страна, съвременното общество е мрежово общество, а от друга - организациите, дори и с най-идеални цели, имат склонността да се формализират и насочват дейността (съответно и финансите си) към себе си, т.е. към обосноваване и поддръжка на собственото си съществуване. И идеалното отива на кино. Много хубаво го беше казал Васил Колев:

"...Спасяването на света не е работа за пълен работен ден - то в общи линии е хоби на хората, които искаме по-добър свят. От него не може да се живее, но си струва да е цел в живота... Една идея за всички - намерете нещо, което не ви харесва, и отделяйте малко време да го промените. Няма значение какво е, никой и не ви задължава - но все пак може да се получи нещо просто по-добро." *

Но най-важното е друго: организациите с идеални цели, т.нар. Трети сектор (фондации, think-tank-ове**, изследователски центрове и прочие) всъщност са добре интегрирани във властта чрез механизмите на финансиране. Когато една организация от Третия сектор получава пари от държавни и квазидържавни (напр.фондове на ЕС) структури или от корпорации и техни собственици, за да работи по даден проект, тя по същество вече не е от Третия сектор (независимо дали е световноизвестният Rand или "Отворено общество" на Сорос), а е част от Първия (властта) и/или Втория сектор (капитала/бизнеса) - които отдавна са толкова тясно сраснати, че само на книга могат да бъдат разделени. А в последното десетилетие тече усилен процес на интегриране на Третия сектор във вече интегрираните Първи и Втори сектор. Паралелно на това към тях се интегрира и т.нар. Четвърта власт (медиите). Те вече не са нито независими, нито коректив на властта, а са собственост на корпорации и част от властта. Има един Левиатан - "власт-капитал-медии-ужкимски Трети сектор", срещу който гражданското общество изглежда безпомощно. Освен ако не преразгледаме концепцията за гражданско общество, забравяйки учебниците, а водейки се от реалността.

Реалността*** , от една страна, е въпросният Левиатан. От друга страна е нарастващата отврат на хората от фарса, наречен политика и партии, и от лъжите на традиционните медии. От трета страна е Интернет. Това е именно свободната среда, която прави възможно днес гражданското общество. Разцветът на блогосферата е пример за гражданско общество в действие, или както често я наричат гражданска журналистика. Властта в САЩ се хвана за главата като установи това по време на президентските избори през 2004 г. Тогава се оказа, че блоговете реално формират обществено мнение и влияят върху хода на кампанията. И съвсем закономерно малко по-късно проблемът за същността на блогването стигна до Върховния съд. Въпросът бе блогърството журналистика ли е, защото ако е такава, то блогърите могат да се ползват от правото на журналистите да не издават източниците си. Бушменският**** Върховен съд отсъди, че не е, но съм убедена, че това фундаменталистко решение няма да е дълговечно. Новата медиа, гражданската медиа е факт.

Друга възможност, която предоставя Интернет за граждански действия, са различните активистки мрежи. Една от първите и любима моя мрежа е ALF (Animal Liberation Front - Фронт за освобождаване на животните). Следя ги от 1998 г. Те са радикални защитници на правата на животните, организиращи какво ли не - петиции, протести, хакерски атаки и съвсем реални атаки (на кланици, фабрики за животински кожи, лаборатории за опити с животни). В един доклад от 1999 г. ФБР ги даваше за пример за новия вид радикализъм, с който е много трудно да се бори - защото ALF не е организация, няма седалище, няма членове, няма ръководни органи, няма нищо. Това е просто идея и хора, стоящи зад тази идея, от различни градове и държави, повечето от които не се познават, но си комуникират чрез Интернет и чрез Интернет организират и координират акциите си. Именно чрез Интернет се организираг огромните антиглобалистки протести, събиращи десетки хиляди души от десетки страни. Съвременният граждански активизъм е единствено възможен чрез Интернет - според мен."

Какво пише в "Експертите на...":

"Понастоящем на пазара на проектите остават почти само фондовете на делегацията на Европейската комисия в България. Но механизмите, според които тези пари се разпределят, са много непрозрачни и те карат да мислиш, че съществуват корупционни практики."

Този откъс от интервю с Огнян Минчев, директор на един от най-влиятелните think tanks през деветдесетте години (ИРМИ) и един от „сините шамани на реформите“, е публикуван в „Mеdiapool“ на 9 февруари 2005 г. От него става очевидно спирането на масовото финансиране на think tanks от страна на Американската агенция за развитие (USAID), както и от други американски донори като Джордж Сорос, чиято фондация в София се превръща в „обикновена НПО“. *****

Тази промяна се случва около идването на власт на Симеон Сакскобургготски, събитие, което бележи кризата на класически модел на противопоставяне между ляво и дясно, между БСП и СДС. Ерата на „сините шамани“, изглежда, е отминала: Десните think tanks губят влиянието си. Те се държат все още благодарение на старите връзки със своите донори в чужбина. Съществува тенденция за деполитизация на масите, криза на доверието, антиелитизъм, това е. Лидерите на think tanks вече не са лидери на общественото мнение. Част от недоверието спрямо политиците се пренесе към сините и дори към червените шамани. Гледат на нас малко като на шивачи, които зашиват и разшиват дрехите на голия цар. Времето на слушането на политически коментари свърши. Шентов и Прохаски са ориентирани към бизнеса и не участват в голямата политика. Райчев яде от яслата на Симеон. Има повсеместна криза в цялата каста на коментиращия елит. Хората вече не реагират на анализите, а само на чистата емоция. (Разговор с Живко Георгиев, ИСИ.)

. . . Пиер Бурдийо и Лоик Вакан... на много места анализират последствията от разпространението на „нов планетарен жаргон“ по целия свят, особено посредством работата на think tanks и на медиите. Те се опитват да скицират критически анализ на разгръщането и на реалните, и на символическите ефекти на този нов планетарен жаргон, който представя комерсиализирането на всички материални и духовни блага като върхово постижение на човешката история. Според тези автори този жаргон се ползва от всички, включително и от тези, които твърдят, че са „леви“ или „прогресивни“.

Обърнах особено внимание на анализите на Бурдийо и Вакан за пътуването на думите и на понятията. В "Затворите на нищетата" Вакан показва как понятието политика на „нулева толерантност“ се глобализира за по-малко от едно десетилетие с помощта на Манхатънския институт в Ню Йорк и на неговите активни или пасивни епигони в чужбина. Така се стига до „погрешната универсалност“ на американските социални и политически теории, която произхожда от постепенното „натурализиране“ на схемите на неолибералната мисъл. Според Бурдийо и Вакан новият световен жаргон е произведен чрез деисторизирането на понятия като раса или чрез техноподобни термини, като например понятието гъвкавост, които сбито предават и са проводник на цялата философия за индивида и за социалната организация, и функционират като политически лозунги (в случая на flexibility – по-малко държава, свиване на социалните помощи и приемане на несигурността на заплатата като неизбежност и дори като благодетел). Тези автори изобличават не само износа на понятия, но и тези области на изследване, които придобиват легитимността на научни полета като cultural studies, gender studies, democratisation studies и т.н. Техните трудове също ме насърчиха да се заинтересувам от феномена на проникването на езика и на понятията на експертите на think tanks в социалните науки, както и от опасността от изчезването на независимото изследване:

Няма никаква нужда от независими мислители, докато стотина think tanks просперират във Вашингтон, като произвеждат по поръчка своите шлифовани наукообразни компилации... тлъсти технически документи, за предпочитане с цифри, и онези сушави „доклади за оценка“, добре направени, за да отговорят на изискванията на момента и да дадат варосване с рационалност и неутралност на мерки, взети с оглед на други критерии.

Интернационалът на екпертите по демокрация

Опитвайки се да науча повече за тези нови полета на социалните науки, цитирани в статиите на Вакан (democratisation studies: наука за производство на демократични режими, transitology: наука за прехода, и т.н.), открих също автори като Никола Гийо, Дезле и Гарт. Техните трудове – както и онези на други изследователи, които те цитират, като например Берман, Кек и Сиккинк, Хаас, Смит и пр., до които достигнах, когато изследването ми беше вече доста напреднало – се оказаха много важни за моята работа. Те ми позволиха да разбера по-добре не само политическите процеси и филантропските практики, които са в основата на появата на българските (но също и на гръцките или на френските) think tanks, които участват в „Либералния интернационал на експертите“, но също и да разбера стратегиите, реториката и логиката на техните национални и международни мрежи. Изследванията на Гийо, Дезле и Гарт очертават една много интересна гледна точка за професионалното поле на експертите по демокрация, което се разпростира по целия свят като един от привилегированите инструменти на американската външна политика.
Според тях то се е появило през седемдесетте и осемдесетте години в Съединените щати чрез съюз между експертите по демократизация от американските консервативни изследователски центрове, тези от по-либералните фондации като Carnegie Endowment, експертите, които са натрупали опит и капитали от връзки с апарата на националната сигурност или с институциите за развитие (USAID, Световната банка, ООН, ОИСР), старите активисти троцкисти и университетските преподаватели, ангажирани в антиавторитарната война в Латинска Америка. През осемдесетте и деветдесетте години университетските преподаватели и НПО, които дотогава са били пренебрегвани или критикувани, когато са се изявявали като говорители на пострадалите от структурните промени и когато са изразявали активистки идеализъм на хуманитарни предприемачи, са били подтикнати от суровата конкуренция на пазара на филантропията да се професионализират в техниките на fund raising [събиране на пари - б.м.] и на публичните връзки, за да се присъединят към кръговете на експертите на Световната банка, доминирани от неолибералните икономисти на Вашингтонския консенсус.

Запознаването с тези анализи ми даде възможност да разбера по-добре парадоксалния съюз между идеологическия активизъм и експертната рационалност в дискурса и в практиките на българските think tanks, както и да видя в този съюз не само отговор на специфичната ситуация на прехода в България, но и следствие от историческото конструиране на демократичната експертиза на международното поле. Този поглед ми помогна да извадя от контекста и да демистифицирам дискурса на лидерите на think tanks относно характера на българския преход, чиито автентични актьори претендират, че са. Това предлагаше също и интерпретация на парадоксалната комбинация между техния закостенял идеологически език – който напомняше комунистическата реторика – и претенциите им за обективна, либерална и универсална рационалност.

Тъй като, както казва Гийо: Тази политическа култура, наследена от левицата, се адаптира дотолкова по-добре към появяващите се програми за подпомагане на демократизацията, доколкото е основана, както обясняват експертите на американската фондация за демокрация National Endwoment for Democracy (NED), на идеята, че „политиката трябва да се провежда по марксистко-ленински начин, но без целите, които това предполага“.

Стана ми по-ясно и какво експертите на българските think tanks разбират под вездесъщата в проектите им дума consensus building (постигане на политически консенсус). Става дума за минимален консенсус, едновременно семантичен, идеологически и политически, който позволява на дадени индивиди да си сътрудничат от различни институционални позиции (НПО, университети, национални и международни администрации, мултинационални фирми) в общия проект за изграждането на пазарна демокрация“. Гийо, Дезле и Гарт, а също и други автори, които открих по-късно, като например Roelofs, всъщност описват филантропските практики и професионалните елити на демокрацията като част от issue networks (специализирани по теми мрежи), които пресичат и свързват множество социопрофесионални среди: видни представители на политическите и финансовите кръгове, университетските среди, света на бизнеса, медиите и НПО. Така ненадейно открих у тези автори проблематиката на работата ми, в която се анализират мрежите, свързващи българските think tanks с полето на науката, бизнеса, политиката и медиите. Това подсили усещането у мен, че това проучване ще даде своя принос за сравнителното изследване на локалното функциониране на елитите на експертите по демокрация в „един свят, в който са се умножили опитите за демократизиране, при които „пазарната демокрация“ се е превърнала в „матрица ****** на света“, легитимна проблематика на международната система“.

------------
Чудя се доколко да обяснявам термините и абревиатурите - който не знае тази дума, със сигурност не е стигнал до тези бележки под линия ;-)

* Но днес се оказваме в свят, чието спасяване е дело на ограничен кръг професионалисти-експерти, които живеят точно и единствено от това

** think-tank - няма точен български превод, приблизително - "мозъчен тръст"

*** "Добре дошли в пустошта на реалността!" (Пак се самоцитирам - 1; 2)

**** Имала съм предвид хората на президента Буш, които доминираха във Върховния съд - буквален превод Bushmen ;-)

***** НПО - неправителствена организация, използва сe и като единствено и като множествено число. На жаргона на филолозите (като Иван Стамболов - Sulla) - singularia tantum ;-)

****** Матрицата да ви напомня за пустошта на реалността?

---------------------

А пък това е под линия на под линията ;-) :

Търся контакт с авторката на монографията или с Мария Пиргова - ако някой от единиците, дочели докрая има, ще съм му благодарна :-)