неделя, 2 януари 2011 г.

Виргиния - Вили Кавалджиев


[видео]

[край на видеото]

Никога и за себе си и пред приятели не съм си позволявала да го наричам Вили. Той (за разлика от много бг знаменитости и "знаменитости") умееше да създава усещане за дистанция. Което е еднакво важно и за твореца, и публиката му. Той бе различен както от класическата соцестрада, така и от псевдоопенентите й от сорта на Киро Щуреца и пр.

Да, бе, опоненти, ама им издаваха албуми и им позволяваха концерти. Да не говоря и по-лоши неща, щото сега пиша за Вили Кавалджиев. Ако той имаше поне половината пари от тези, които някои - и тогавашни, и продължаващи и днес да са величия - щеше не само да е жив, но щеше да живее още много години. Не споменавам имена, защото не искам лоши думи, като пиша за него (всеки ще се сети за не едно име).

Вили Кавалджиев за нас, поколението от 60-те, бе знак, символ и надежда, че можеш да си ти - ти не само за себе си, но и за другите (сиреч казвайки им нещо важно за тях) - без да си конформист. За което на късни години си плати. Щото - ако не знаете - синът му поиска публично дарения за спасяването му. А съм съвършено сигурна, че не знаете, че шибаната ни държава не плаща и стотинка за тези усложнения на диабета, от които той си отиде.

Ква държава, къв народ? Направо го казвам - Киро Щуреца освен "официален дисидент" (сиреч и плочи му издаваха, и за концерти нямаше проблеми), го избрахме за депутат във Великото народно събрание. Е, това, че баща му после стана наш посланик във Ватикана, е квинтесенция на "официалното дисидентство". Казах го. Досега ме спираше нещо като приличие и възпитание.

Няма такова. Няма приличие в някои случаи. Когато кирощурците (нали е ясно, че е събирателно - не е единствен той, просто е първото име, което иде наум) продължават да правят пачки, а Вили Кавдалджиев си отиде с един ампутиран крак, защото не се намериха пари да го лекуват.

Няма коментари: