Има толкова много добри хора, които искат конкретни добри неща и са готови да дадат и дават от себе си, а добрите неща все не (или много трудно) се случват. Защо?
Умишлено се отказвам да размишлявам научно (социологически и прочие), а задавам обикновения въпрос, който огромното количество добри хора си задават - защото повечето от тях хабер си нямат от научност и когато се се срещам с тях, аз нямам какво да им кажа.
Единственото относително смислено е direct action, но това ме препраща към анархизма, към който имам някои резерви. И все пак докато нямам отговор - direct action (директното действие) е единственият отговор. Ако ще да е в нарушение на закони.
понеделник, 30 януари 2006 г.
неделя, 29 януари 2006 г.
Common sense vs. здрав разум
Чудех се как би трябвало да се преведе Creative Commons на български (понеже никъде по блоговете не видях опит за превод) и с мижавите си английски познания се зарових в "commons" (защото с "creative" проблемите са малко, да не кажа, че ги няма). Но преди да се хвана с множественото число (commons), защото то има собствени значения, а не е просто множeствено число на "common", се захванах с въпросното "common". Етимологично произлиза през старофренски от латинското communis - общ. И английските му значения кореспондират към общностното - публичен, общоразпространен, и оттам - популярен, прост и прочие. Подробно - Merriam-Webster Online.
Обаче тук мисълта ми кривна в неочаквана (в смисъл нищо общо нямаща с Creative Commons) посока - обсеби ме изразът "common sense" и българският му превод "здрав разум". Пак изплуваха различните светове, в които живеем.
За англоезичните в "common sense" звучи конотацията "общоприет", т.е. това, което повече хора мислят. Merriam-Webster: 1 : the unreflective opinions of ordinary people 2 : sound and prudent but often unsophisticated judgment (1. нерефлективни мнения на обикновените хора 2. логично и сериозно и разсъдливо, но често несофистицирано съждение.)
За българоезичните "здрав" носи конотацията "нормален, в ред" като противоположност на "не-нормален, болен".
Така че човек, чийто матерен език е английският, е по-вероятно да не се съгласи с априорната валидност на common sense, търсейки свои пътища и открития в каквато и да е сфера (и е възможно да ги открие). Докато за човек с български като матерен език самата идея да се противопостави на здравия разум му създава изначален дискомфорт, поставя го в позицията на априори не-нормален, което психологически ограничава свободното му мислене.
Обаче тук мисълта ми кривна в неочаквана (в смисъл нищо общо нямаща с Creative Commons) посока - обсеби ме изразът "common sense" и българският му превод "здрав разум". Пак изплуваха различните светове, в които живеем.
За англоезичните в "common sense" звучи конотацията "общоприет", т.е. това, което повече хора мислят. Merriam-Webster: 1 : the unreflective opinions of ordinary people 2 : sound and prudent but often unsophisticated judgment (1. нерефлективни мнения на обикновените хора 2. логично и сериозно и разсъдливо, но често несофистицирано съждение.)
За българоезичните "здрав" носи конотацията "нормален, в ред" като противоположност на "не-нормален, болен".
Така че човек, чийто матерен език е английският, е по-вероятно да не се съгласи с априорната валидност на common sense, търсейки свои пътища и открития в каквато и да е сфера (и е възможно да ги открие). Докато за човек с български като матерен език самата идея да се противопостави на здравия разум му създава изначален дискомфорт, поставя го в позицията на априори не-нормален, което психологически ограничава свободното му мислене.
събота, 28 януари 2006 г.
Капанът на очевидността
Вчерашният ми постинг ме вкара в "капана на очевидността". С други думи, в един брадат университетски виц:
Преподавател по математика на лекция изписва формули на дъската - "от формула "а" очевидно следва формула "в" и така нататък. В един момент обаче след прехода "очевидно, че от формула "х" следва формула "у", плах студент запитал "Защо е очевидно?" Професорът се загледал в изписаната с формули дъска, изпаднал в дълбок размисъл и започнал да пише върху листата на катедрата. Листата свършили и той отишъл в кабинета си за още листа. Минали 40-тина минути и той се върнал с купчина изписани с формули листа. Тръснал ги на катедрата и казал "нали ви казах, че е очевидно".
И аз така с тоя котарак. Пропуснах (но предупредих за това), че очевидността за мен не е очевидност за всички. Този котарак е наречен от автора си Ricimaru. Очевидна за мен е препратката към Тупак Амару - последния инка, който се опитал да защити цивилизацията на инките от разрушителната инвазия на испанците през 16-17 век. Също ме отпраща към тупамаросите - радикална група, бореща се през 60-те години за освобождаването от местната олигархия и доминацията на американските транснационални корпорации в Латинска Америка. Фонът, на който е сниман Рикимару, обосновава тава възприемане - графични образи на слънцето (ключов бог в инкската цивилизация). Одеалото, върху което лежи Рикимару, също е с инкски мотиви. А самият поглед и поза на Рикимару излъчват доброжелателно превъзходство към всеки, който го гледа - "Вие не разбирате Отвъдното, но имате потенциал да израснете до това разбиране. Аз ви очаквам." Това е още един пласт - котката. Тя хилядолетия е символ на интуитивния, ирационалния път към Познанието и вписването в Истинския свят, който няма логика, рацио и меркантилизъм. Ще припомня Чеширския котарак от "Алиса" и фундаменталната роля на котките в окултизма.
Ако обобщя моето възприятие на Рикимару - човечеството е тръгнало в погрешна посока, но все още има шанс да изберем друг път.
П.П. Мисля, че фотографът е имал сходен на моя свят - видно и от избора на името Рикимару - което е ключ към неговия/моя свят. Световете са безкрайно количество - всеки човек има своя свят, но няма един единствен универсален свят, сиреч няма фундаментална реалност.
четвъртък, 26 януари 2006 г.
Фундаментална реалност = 0
Човешкото око не е идентично на фотоапарат, регистриращ обективната "реалност". Нашите възприятия не са фотографски изображения/копия на реалността. Защото няма такова нещо като реалност (друга тема и ще пиша специална тема). Реалността в снимките е реалността такава, каквото е продукт/резултат/творчество/стремеж/копнеж. И компромисът между комерсът на продаваемостта и инвенцията поражда нещо живо. Ново, със собствена динамика и потенциал за развитие. Фотографите ще ме разберат. За останалите ме мързи.
Християнство и авторски права
Християнството окончателно ме разочарова:
Според едикт на Ватикана всичко изречено от папата е вече защитено от закона за авторското право, пише "Комерсант".Законът влиза в сила в края на 2005. Според него всички права върху думите на папата принадлежат на издателската къща Libreria Editrice Vaticana. Законът има обратна сила и пази от гепирайт не само приказките на Бенедикт ХVI, но и тези на предшествениците му за последните 50 години. И възпроизвеждането им става само с изричното съгласие на праводържателите. Пък те се съгласяват срещу 3 до 5% от стойността на всеки екземпляр от съответното издание, копнало папски слова. Миналата седмица падна първата жертва. Миланско издателство, публикувало книга, която съдържа 30 реда от изявление на Бенедикт ХVI, получи честитка за €15000. Сумата включва 15-процентна глоба върху цената плюс обезщетение за юридически разходи от €3500. Като конвертираме, излизат по около 1000 лв. на ред - не е зле!Виторио Месори, съавтор на много от трудовете на Йоан-Павел II и на днешния папа, каза: "Това е гибелно за имиджа на Ватикана." Според Месори за словата на папата трябва да има свободен достъп. Представители на Италианския съюз на католическите издатели и книгоразпространители заявиха, че новият закон е изработен без тяхно знание. Ватиканът реагира, че едиктът е мярка против "пиратски издания" и "преждевременни публикации". Законът за авторското право, твърди Ватиканът, винаги е важал и за текстовете на папата, но невинаги това се е съблюдавало. Новият едикт само подсигурява по-строго спазване на правилата и установеният размер на авторските отчисления не може да се счита преголям.Тъй или инак, Светият престол се сдоби с още един солиден приходоизточник, който обхваща дори ежеседмичните му проповеди.Очакваме като контрареакция прогресивните католици да качат в мрежата емпетройки на папата.
в."Сега"
Майтап, бе, Уили - емпетройки на папата! Ама не е майтап :(
Не очаквах, че католицизмът ще прояви по отношение на copyrights същия меркантилен подход като протестанството (имам предвид, че драконовското УСА законодателство за авторските и сродните им права възниква на базата на доминиращите протестантски конфесии), обаче фактът е факт. Което ме отвежда към купчина мисли в културологичен, цивилизационен и прочие аспекти. Ама не ща да го анализирам, а просто искам да кажа на всички апологети на християнството, че ме губят като клиент. Не е гавра - защото комерсиалният подход имплицира наличието на клиенти. Човек (в частност аз) за тях е клиент, който трябва да плаща, за да достъпва Откровението и Спасението. Мерсим!
Потвърди се частично оня резултат - организираните религии не са за мен. Интересно ми е в този контекст какво мисли ислямът за авторските и сродните им права. Също така и будизмът, индуизмът и даоизмът. За юдаизма мисля, че не ме интересува - убедена съм, че признава тези права в настоящия им вид. Това последното мирише на политическа некоректност (в УСА фундаменталисткия правозащитен контекст), ама аз пък мисля, че самата концепция за политическа коректност е фундаменталистка.
Според едикт на Ватикана всичко изречено от папата е вече защитено от закона за авторското право, пише "Комерсант".Законът влиза в сила в края на 2005. Според него всички права върху думите на папата принадлежат на издателската къща Libreria Editrice Vaticana. Законът има обратна сила и пази от гепирайт не само приказките на Бенедикт ХVI, но и тези на предшествениците му за последните 50 години. И възпроизвеждането им става само с изричното съгласие на праводържателите. Пък те се съгласяват срещу 3 до 5% от стойността на всеки екземпляр от съответното издание, копнало папски слова. Миналата седмица падна първата жертва. Миланско издателство, публикувало книга, която съдържа 30 реда от изявление на Бенедикт ХVI, получи честитка за €15000. Сумата включва 15-процентна глоба върху цената плюс обезщетение за юридически разходи от €3500. Като конвертираме, излизат по около 1000 лв. на ред - не е зле!Виторио Месори, съавтор на много от трудовете на Йоан-Павел II и на днешния папа, каза: "Това е гибелно за имиджа на Ватикана." Според Месори за словата на папата трябва да има свободен достъп. Представители на Италианския съюз на католическите издатели и книгоразпространители заявиха, че новият закон е изработен без тяхно знание. Ватиканът реагира, че едиктът е мярка против "пиратски издания" и "преждевременни публикации". Законът за авторското право, твърди Ватиканът, винаги е важал и за текстовете на папата, но невинаги това се е съблюдавало. Новият едикт само подсигурява по-строго спазване на правилата и установеният размер на авторските отчисления не може да се счита преголям.Тъй или инак, Светият престол се сдоби с още един солиден приходоизточник, който обхваща дори ежеседмичните му проповеди.Очакваме като контрареакция прогресивните католици да качат в мрежата емпетройки на папата.
в."Сега"
Майтап, бе, Уили - емпетройки на папата! Ама не е майтап :(
Не очаквах, че католицизмът ще прояви по отношение на copyrights същия меркантилен подход като протестанството (имам предвид, че драконовското УСА законодателство за авторските и сродните им права възниква на базата на доминиращите протестантски конфесии), обаче фактът е факт. Което ме отвежда към купчина мисли в културологичен, цивилизационен и прочие аспекти. Ама не ща да го анализирам, а просто искам да кажа на всички апологети на християнството, че ме губят като клиент. Не е гавра - защото комерсиалният подход имплицира наличието на клиенти. Човек (в частност аз) за тях е клиент, който трябва да плаща, за да достъпва Откровението и Спасението. Мерсим!
Потвърди се частично оня резултат - организираните религии не са за мен. Интересно ми е в този контекст какво мисли ислямът за авторските и сродните им права. Също така и будизмът, индуизмът и даоизмът. За юдаизма мисля, че не ме интересува - убедена съм, че признава тези права в настоящия им вид. Това последното мирише на политическа некоректност (в УСА фундаменталисткия правозащитен контекст), ама аз пък мисля, че самата концепция за политическа коректност е фундаменталистка.
сряда, 25 януари 2006 г.
Изкуственият интелект = аутизъм ?
В областта на изкуствения интелект учените се концентрират само върху когнитивните и евристични способности и в този контекст се мисли нарастването на изчислителната мощ на компютрите и възможността им за евристика (нанотехнологии, невронни мрежи, самообучаващи се системи, биологични компютри, квантови компютри и прочие) Не мога да разбера защо никой не си задава един очевиден (според мен) въпрос:
Ще създадат нещо (по-вероятно не на сегашната хардуерна основа, а на биологична), което ще има евристичните и когнитивни способности на човешкия мозък. Обаче това нещо няма да е човешки интелект, защото човешкият интелект (и резултатите от функционирането му) е продукт на емоциите. Мотивацията за мислене и откриване на нови неща е в основата на интелектуалната дейност. А мотивация без емоции няма. Но не съм видяла досега да се работи в областта на моделиране на мотивационната и емоционалната сфера на съзнанието. За какъв интелект тогава става дума? По пътя на моделиране на когнитивните и евристичните способности на човека ще се постигне нещо като "разширител" или "увеличител" на човешкия интелект, но неспособен да бъде интелект сам по себе си. Сещам се за аутизма. Някои аутистични деца имат високи интелектуални способности, но това не им помага ни на йота да функционират в обществото, да общуват с хората и изобщо да водят самостоятелен пълноценен живот, камо ли да постигнат нещо с тези способности. Причината е, най-общо казано, в някаква увреда на мотивационната и емоционалната сфера. Те нямат мотивация да използват интелекта си за нещо извън себе си (т.е. за пряка или косвена - чрез постижения), връзка с другите .
Повтарям, за мен това е очевидно, обаче от друга страна, не ми се струва вероятно аз да съм по-умна от учените от цял свят, които работят в областта на ИИ и само аз да съм стигнала до тази мисъл. Чудя се....
Ще създадат нещо (по-вероятно не на сегашната хардуерна основа, а на биологична), което ще има евристичните и когнитивни способности на човешкия мозък. Обаче това нещо няма да е човешки интелект, защото човешкият интелект (и резултатите от функционирането му) е продукт на емоциите. Мотивацията за мислене и откриване на нови неща е в основата на интелектуалната дейност. А мотивация без емоции няма. Но не съм видяла досега да се работи в областта на моделиране на мотивационната и емоционалната сфера на съзнанието. За какъв интелект тогава става дума? По пътя на моделиране на когнитивните и евристичните способности на човека ще се постигне нещо като "разширител" или "увеличител" на човешкия интелект, но неспособен да бъде интелект сам по себе си. Сещам се за аутизма. Някои аутистични деца имат високи интелектуални способности, но това не им помага ни на йота да функционират в обществото, да общуват с хората и изобщо да водят самостоятелен пълноценен живот, камо ли да постигнат нещо с тези способности. Причината е, най-общо казано, в някаква увреда на мотивационната и емоционалната сфера. Те нямат мотивация да използват интелекта си за нещо извън себе си (т.е. за пряка или косвена - чрез постижения), връзка с другите .
Повтарям, за мен това е очевидно, обаче от друга страна, не ми се струва вероятно аз да съм по-умна от учените от цял свят, които работят в областта на ИИ и само аз да съм стигнала до тази мисъл. Чудя се....
вторник, 24 януари 2006 г.
"Балканджи" - пак
“Балканджи” – българска фолк-метъл група, в която автентичният песенно-фолклорен мотив е вплетен в естетиката на хеви метъл, а неравноделните тактове на песенния фолклор в контекста на модерните електронни инструменти извикват неописуемото усещане за нещо старо, познато и много съвременно. Тук няма да срещнем пронизителния писък на зурните, а вплетения тон на кийборда, който придава странен готически привкус на интонацията. Но най-интересни са текстовете на "Балканджи". Хоралът на силните мъжки гласове подчертава баладичната атмосфера, в която се срещат любовта и магията, радостта и болката, доброто и злото... Музиката на "Балканджи" звучи с неукротимата агресивност на Rammstein, но е неповторимо българска. Тук дори баладата носи интонацията на хард рока, а хард рокът се разтваря в позабравения спомен за онази истинска народна песен, която всеки от нас носи в съзнанието си... Толкова нетрадиционно на пръв поглед, странно, шокиращо, е усещането, когато прослушаш дори само албума “Пробуждане”. И някак изчезва мисълта за екзистенциалната криза на обществото и девалвирането на ценностите...
Целият текст
Вики репостна това свое старо есе за "Балканджи", което не бях чела. Кратко и хубаво е казала всичко, заради което ми харесват.
Целият текст
Вики репостна това свое старо есе за "Балканджи", което не бях чела. Кратко и хубаво е казала всичко, заради което ми харесват.
неделя, 22 януари 2006 г.
Copyright антиутопия
- Тате, може ли от твоята карта да платя 99 долара? Искам да платя една книга...
- Коя книга?
- Абе, този... Достоевски. "Престъпление и наказание".
- Защо да я купуваш? Ние я имаме.
- Да? А в кой файл?
- Абе кви файлове. Ето я там, на рафта...
- Ууф. Че това е хартиена книга!
- Е и какво? Бях на твоите години, когато я четох за първи път.
- На твоите години, на твоите години... Тя няма търсачка. Как, според теб, да си намеря нужните ми цитати? Аудиосъпровод също няма. Илюстрациите не са анимирани. Само текст, на който даже и шрифтът не може да се смени... Ти какво? В училище всички ще ми се смеят! Сам си чети такива книги.
- Е добре. Ето ти я на DVD. Преди петнадесетина години си я купих.
- Какво? DVD? А с какво този антиквариат, според теб, да го прочета? До политехническия музей ли да ходя. Ти току виж ми предложиш и перфолента с Достоевски!
- Като си такъв умник, потърси си го в мрежата и си го свали безплатно.
- Безплатно да си сваля книжка!?
- Ми да. Защо пък не? Върху книгите на Достоевски, поради давност от поне век, авторски права няма. Сигурен съм, че ще я намериш някъде там.
- Тате, ти да не си...! Може би при теб, в началото на века, всичко е можело да си го свалите безплатно. Ти не си ли чул, че вече пет години, откакто авторските права на всички книги за вечни времена бяха дадени на Американската Асоциация на Издателите на Книги. Или искаш да ме затворят доживот, като членовете на сектата "Free Data"?
- Как така? Достоевски не е американец! Ние не сме на американска територия! Какво търсят тук американските издатели?
- А кой го интересува? Ти, баща ми, да не си случайно антиглобалист?
- Hе, ти какво? Сине, не ми се дават почти 100 долара за файл. Питай някой съученик да ти даде този файл. Все някой ще го е свалил. А след това ти ще им дадеш някой свой файл.
- Аха! Ако ми дадат своя Достоевски, то къде ще го чета?
- Как "къде"? Взимаш си копието и си чети в къщи.
- Ти съвсем си изостанал. Книгите могат да се четат само на този компютър, на който са я купили. Пък и кодът на поляризацията ще е друг... Така че, тате, дай парите! Ще си купя нормална книга.
- Е, добре. Ето ти еднократна парола за плащане на 99 долара от нашата сметка. Като бях малък 100 долара бяха много пари...
- Ок. Свалих я. Thanks.
- Я дай и аз да видя... Сине, а какви са тези картинки? Такива неща май нямаше в романа...
- Това са банери. Без банерите книгата струва 699 долара.
Отвореният файл пъстрееше с мигащи обяви:
"Axe Proffessional, 2018 - съвремената брадва с лазерно наточено острие";
"Козметически салон 'Близнатата' - ние няма да позволим да се превърнете в старица";
"Мъчат Ви проблеми? Психологическа служба за изповеди 'Порфирий'";
"Кредитираме, осребряваме. Hиски проценти";
"RASKOLNIKOFF.COM - повикайте палава старица, където и да се намирате на земното кълбо"...
- Абе, сине, защо не виждам текста на романа? Колко трябва да изчакаме докато изчезнат банерите?
- Тате, ти да не падаш от Луната! Сто години ще чакаш. Текстът се вижда през поляризираните очила. Без тях се вижда само рекламата!
- Това пък защо?
- Как защо? За да не може никой освен заплатилият да чете книгата! Представи си аз съм купил книгата, а някой без да е купувал нищо, я чете гледайки иззад рамото ми...
- Някаква тъпота. Добре, отивам да си взема очилата.
- Ха, ти будалкаш ли се! Файлът е настроен само за моите очила. Други очила ще имат друг код за поляризация.
- Добре, я ми дай твоите очила. През тях ще чета.
- Как ще четеш? Та те не са настроени за твоя рисунък на ретината. Ти с тях ще виждаш само съобщение, че си сложил чужди очила! Тате, не ми пречи с твоите глупости! Трябва бързо да чета, докато не е изтекъл срокът на лиценза, иначе ще трябва да го продължавам или книгата сама ще се изтрие. Hе пречи, чета...
След 3 часа...
- Фу! Прочетох я!
- Как, цялата я прочете? "Престъпление и наказание" за три часа?!
- Ами да. Аз и по-бързо щях да я свърша, ако не бяха рекламите на всеки половин час.
- Не ти вярвам! Кой е например Свидригайлов?
- Кой, кой?
- Аааа, разбирам. Кой е Лужин? Коя е Соня Мармеладова?
- Абе, тате! Откъде да знам! Аз си купих Home Edition. В тази версия има само как Раскольников уби старицата с брадвата, а след това се предаде. За да прочета за всичките останали, трябваше Professional версията да купим или въобще Enterprise Edition. Че ние нямаме толкова пари.
- Мда-а, ще се побъркам! Накъде отива светът!
- Отишъл е вече! Там е! Преди 15 години трябваше да мислите, ако не и по-рано...
Това го видях тия дни в мрежата, ама като съм го копнала, съм забравила да сложа и адреса, та сега не знам откъде. И хич не е само смешно, щото за акулите от мултинационалните корпорации точно такъв е желаният свят.
- Коя книга?
- Абе, този... Достоевски. "Престъпление и наказание".
- Защо да я купуваш? Ние я имаме.
- Да? А в кой файл?
- Абе кви файлове. Ето я там, на рафта...
- Ууф. Че това е хартиена книга!
- Е и какво? Бях на твоите години, когато я четох за първи път.
- На твоите години, на твоите години... Тя няма търсачка. Как, според теб, да си намеря нужните ми цитати? Аудиосъпровод също няма. Илюстрациите не са анимирани. Само текст, на който даже и шрифтът не може да се смени... Ти какво? В училище всички ще ми се смеят! Сам си чети такива книги.
- Е добре. Ето ти я на DVD. Преди петнадесетина години си я купих.
- Какво? DVD? А с какво този антиквариат, според теб, да го прочета? До политехническия музей ли да ходя. Ти току виж ми предложиш и перфолента с Достоевски!
- Като си такъв умник, потърси си го в мрежата и си го свали безплатно.
- Безплатно да си сваля книжка!?
- Ми да. Защо пък не? Върху книгите на Достоевски, поради давност от поне век, авторски права няма. Сигурен съм, че ще я намериш някъде там.
- Тате, ти да не си...! Може би при теб, в началото на века, всичко е можело да си го свалите безплатно. Ти не си ли чул, че вече пет години, откакто авторските права на всички книги за вечни времена бяха дадени на Американската Асоциация на Издателите на Книги. Или искаш да ме затворят доживот, като членовете на сектата "Free Data"?
- Как така? Достоевски не е американец! Ние не сме на американска територия! Какво търсят тук американските издатели?
- А кой го интересува? Ти, баща ми, да не си случайно антиглобалист?
- Hе, ти какво? Сине, не ми се дават почти 100 долара за файл. Питай някой съученик да ти даде този файл. Все някой ще го е свалил. А след това ти ще им дадеш някой свой файл.
- Аха! Ако ми дадат своя Достоевски, то къде ще го чета?
- Как "къде"? Взимаш си копието и си чети в къщи.
- Ти съвсем си изостанал. Книгите могат да се четат само на този компютър, на който са я купили. Пък и кодът на поляризацията ще е друг... Така че, тате, дай парите! Ще си купя нормална книга.
- Е, добре. Ето ти еднократна парола за плащане на 99 долара от нашата сметка. Като бях малък 100 долара бяха много пари...
- Ок. Свалих я. Thanks.
- Я дай и аз да видя... Сине, а какви са тези картинки? Такива неща май нямаше в романа...
- Това са банери. Без банерите книгата струва 699 долара.
Отвореният файл пъстрееше с мигащи обяви:
"Axe Proffessional, 2018 - съвремената брадва с лазерно наточено острие";
"Козметически салон 'Близнатата' - ние няма да позволим да се превърнете в старица";
"Мъчат Ви проблеми? Психологическа служба за изповеди 'Порфирий'";
"Кредитираме, осребряваме. Hиски проценти";
"RASKOLNIKOFF.COM - повикайте палава старица, където и да се намирате на земното кълбо"...
- Абе, сине, защо не виждам текста на романа? Колко трябва да изчакаме докато изчезнат банерите?
- Тате, ти да не падаш от Луната! Сто години ще чакаш. Текстът се вижда през поляризираните очила. Без тях се вижда само рекламата!
- Това пък защо?
- Как защо? За да не може никой освен заплатилият да чете книгата! Представи си аз съм купил книгата, а някой без да е купувал нищо, я чете гледайки иззад рамото ми...
- Някаква тъпота. Добре, отивам да си взема очилата.
- Ха, ти будалкаш ли се! Файлът е настроен само за моите очила. Други очила ще имат друг код за поляризация.
- Добре, я ми дай твоите очила. През тях ще чета.
- Как ще четеш? Та те не са настроени за твоя рисунък на ретината. Ти с тях ще виждаш само съобщение, че си сложил чужди очила! Тате, не ми пречи с твоите глупости! Трябва бързо да чета, докато не е изтекъл срокът на лиценза, иначе ще трябва да го продължавам или книгата сама ще се изтрие. Hе пречи, чета...
След 3 часа...
- Фу! Прочетох я!
- Как, цялата я прочете? "Престъпление и наказание" за три часа?!
- Ами да. Аз и по-бързо щях да я свърша, ако не бяха рекламите на всеки половин час.
- Не ти вярвам! Кой е например Свидригайлов?
- Кой, кой?
- Аааа, разбирам. Кой е Лужин? Коя е Соня Мармеладова?
- Абе, тате! Откъде да знам! Аз си купих Home Edition. В тази версия има само как Раскольников уби старицата с брадвата, а след това се предаде. За да прочета за всичките останали, трябваше Professional версията да купим или въобще Enterprise Edition. Че ние нямаме толкова пари.
- Мда-а, ще се побъркам! Накъде отива светът!
- Отишъл е вече! Там е! Преди 15 години трябваше да мислите, ако не и по-рано...
Това го видях тия дни в мрежата, ама като съм го копнала, съм забравила да сложа и адреса, та сега не знам откъде. И хич не е само смешно, щото за акулите от мултинационалните корпорации точно такъв е желаният свят.
Птичи грип, страх и стадо
Разсмя ме Оран-Гутанът, който е избложил любимите депутати. Те, оказа се, приели ДЕКЛАРАЦИЯ НА ЧЕТИРИДЕСЕТОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ ЗА СПЕШНИ МЕРКИ СРЕЩУ ОПАСНОСТТА ОТ РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ПТИЧИ ГРИП НА ТЕРИТОРИЯТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ. Почувствах се като зъл птичогрипен вирус, който злобно се кикоти "Муахахаха, с декларации ще ме требите, а, бройлери преяли? Сега ще ви накълва дебелите задници!" Гуглирайки страшния документ, попаднах на стенограмата от заседанието, на което е приет, и зловещият вирусен смях премина в истеричен фалцет. Те, милите бройлери, обсъждали не птичия грип и нуждата (излишността) от декларация, а авторството й - кой, видите ли, да обере дивидентите. Бахги у дивидентите, ако тази позорна дискусия беше известна, хората щяха да им теглят една майна на всичките, без оглед на цвета на перушината.
Сериозно - за логиката на подобни безумия: На всяка власт й е необходимо управляваните да бъдат държани вечно уплашени, защото страхът превръща хората в стадо, а стадо уплашени овце е много по-лесно управляемо, отколкото гражданско общество от разумни индивиди. Затова корпоративните медии, бидейки де факто част от властта, непрекъснато ни заливат с апокалиптични предсказания и ужаси, а държавните институции си търсят врагове и ако не намерят реални, ги произвеждат с помощта на въпросните медии.
Световният тероризъм и войната с него са такъв феномен. След колапса на комунизма глобализиращата се власт се оказа без враг. Глобализиращата се организирана престъпност не беше подходяща, защото е иманентно свързана с глобализираната власт. Изходът бе намерен в "Ал Кайда" и световния тероризъм. Блях :( Допреди да нахлуят в Ирак, той не бе развъдник на тероризъм. Сега е. Да оставим настрана неизяснените въпроси около 11 септември, които навеждат на аналогии с японското нападение срещу Пърл Харбър през 1941 г. Тога висшето държавно ръководство начело с президента Рузвелт знаe за подготвяното нападение, но го допуска, разчитайки - правилно - че ужасяващите резултати ще накарат американското общество и Конгреса, дотогава твърдо против участието на САЩ във Втората световна война, да променят мнението си. Така и става.
Хайде спирам, че веселият ми вирусен смях вече не е толкова весел. Който може да мисли, сам ще си продължи.
Сериозно - за логиката на подобни безумия: На всяка власт й е необходимо управляваните да бъдат държани вечно уплашени, защото страхът превръща хората в стадо, а стадо уплашени овце е много по-лесно управляемо, отколкото гражданско общество от разумни индивиди. Затова корпоративните медии, бидейки де факто част от властта, непрекъснато ни заливат с апокалиптични предсказания и ужаси, а държавните институции си търсят врагове и ако не намерят реални, ги произвеждат с помощта на въпросните медии.
Световният тероризъм и войната с него са такъв феномен. След колапса на комунизма глобализиращата се власт се оказа без враг. Глобализиращата се организирана престъпност не беше подходяща, защото е иманентно свързана с глобализираната власт. Изходът бе намерен в "Ал Кайда" и световния тероризъм. Блях :( Допреди да нахлуят в Ирак, той не бе развъдник на тероризъм. Сега е. Да оставим настрана неизяснените въпроси около 11 септември, които навеждат на аналогии с японското нападение срещу Пърл Харбър през 1941 г. Тога висшето държавно ръководство начело с президента Рузвелт знаe за подготвяното нападение, но го допуска, разчитайки - правилно - че ужасяващите резултати ще накарат американското общество и Конгреса, дотогава твърдо против участието на САЩ във Втората световна война, да променят мнението си. Така и става.
Хайде спирам, че веселият ми вирусен смях вече не е толкова весел. Който може да мисли, сам ще си продължи.
сряда, 18 януари 2006 г.
Депутатите и английската морава
Много бях бясна вчера и днес и се въздържах да пиша. За какво да изливам една гадна емоция, която не продуктивна нито за мен, нито за когото и да е. Сега вече съм cool. Яко слушане на oldschool goa trance ми възвърна здравия разум
Причината:
Вчера ходихме с Калин, Григор, Евгени и Симеон да дадем парите от коктейла в парламента. Нищо особено нямаше да е, ако не се бе появила Татяна Дончева, която се разпеняви от бяс и наприказва куп глупости за мерцедесите им - Григи е описал събитието, също bTV, News.bg, Дарик радио, "Труд".
Резултатът:
Реших, че няма смисъл и аз да изливам гнева си, защото Таня Джекова, Григор и Дончо Ангелов й отговориха задочно достатъчно добре. А гневът (както казах) е непродуктивна емоция. Всички хора, научили за депутатските мерцедеси, се разгневяват (ясно се вижда от коментарите в News.bg и в."Сега"). Предполагам, че всеки би се разгневил. И какво от това? Достатъчно пъти хората са били разгневявани през последните 15 години и резултатът е един - отдръпване и затваряне в черупка. Ниският процент гласуващи (реално около 55% ако се изчисти базата на "Информационни системи" от "фантомите", с тях около 65% и малко) е обективен измерител на този процес. Механизмът е ясен - психологическа защита. Гневът е разрушителна емоция, ако не може да се излее навън. И в един момент човек си казва "Ама защо да се ядосвам? Всички са маскари. Нищо не мога да променя. В края на краищата какво ми пука?". И идва безразличието. Апатията. Понякога цинизмът.
А не е така. В края на краищата тия наглеци в парламента нито са паднали от Марс, нито са изпратени от ЕС. Ние сме си ги избрали. Ние ги оставяме да правят каквото си щат. Те са част от нас, не са извънземни чудовища. Всеки от нас може да промени нещо като започне от нещата около себе си, които зависят от него. Не си хвърля боклука през балкона и фаса на тротоара. Върши си работата както трябва, така че стоката/услугата, която произвежда/предлага, е качествена. Изправя се срещу несправедливостите, на които е свидетел, дори когато не го засягат пряко. И отделя малко от времето, енергията и емоцията си за нещо добро/полезно/красиво не поради материален интерес или друг вид облага, а защото намира в това смисъл. За българската народопсихология е особено трудно намирането на смисъл отвъд личния, семейния, в краен случай родовия интерес. Необходими са много, много години, за да се промени това. Не помага нито гневът, нито безразличието.
То е като вица за английската морава. Как се прави ли? Много лесно: косиш, поливаш, косиш, поливаш, косиш, поливаш. И така 500 години. Надявам се, че сега процесите са ускорени и 15-20 ще са достатъчни. През това време възнамерявам да кося, поливам и да не забравям да се усмихвам.
Причината:
Вчера ходихме с Калин, Григор, Евгени и Симеон да дадем парите от коктейла в парламента. Нищо особено нямаше да е, ако не се бе появила Татяна Дончева, която се разпеняви от бяс и наприказва куп глупости за мерцедесите им - Григи е описал събитието, също bTV, News.bg, Дарик радио, "Труд".
Резултатът:
Реших, че няма смисъл и аз да изливам гнева си, защото Таня Джекова, Григор и Дончо Ангелов й отговориха задочно достатъчно добре. А гневът (както казах) е непродуктивна емоция. Всички хора, научили за депутатските мерцедеси, се разгневяват (ясно се вижда от коментарите в News.bg и в."Сега"). Предполагам, че всеки би се разгневил. И какво от това? Достатъчно пъти хората са били разгневявани през последните 15 години и резултатът е един - отдръпване и затваряне в черупка. Ниският процент гласуващи (реално около 55% ако се изчисти базата на "Информационни системи" от "фантомите", с тях около 65% и малко) е обективен измерител на този процес. Механизмът е ясен - психологическа защита. Гневът е разрушителна емоция, ако не може да се излее навън. И в един момент човек си казва "Ама защо да се ядосвам? Всички са маскари. Нищо не мога да променя. В края на краищата какво ми пука?". И идва безразличието. Апатията. Понякога цинизмът.
А не е така. В края на краищата тия наглеци в парламента нито са паднали от Марс, нито са изпратени от ЕС. Ние сме си ги избрали. Ние ги оставяме да правят каквото си щат. Те са част от нас, не са извънземни чудовища. Всеки от нас може да промени нещо като започне от нещата около себе си, които зависят от него. Не си хвърля боклука през балкона и фаса на тротоара. Върши си работата както трябва, така че стоката/услугата, която произвежда/предлага, е качествена. Изправя се срещу несправедливостите, на които е свидетел, дори когато не го засягат пряко. И отделя малко от времето, енергията и емоцията си за нещо добро/полезно/красиво не поради материален интерес или друг вид облага, а защото намира в това смисъл. За българската народопсихология е особено трудно намирането на смисъл отвъд личния, семейния, в краен случай родовия интерес. Необходими са много, много години, за да се промени това. Не помага нито гневът, нито безразличието.
То е като вица за английската морава. Как се прави ли? Много лесно: косиш, поливаш, косиш, поливаш, косиш, поливаш. И така 500 години. Надявам се, че сега процесите са ускорени и 15-20 ще са достатъчни. През това време възнамерявам да кося, поливам и да не забравям да се усмихвам.
вторник, 17 януари 2006 г.
Баровски и... 2
Събудих се с усмивка. Още ме изпълваше енергията от снощи. Концертът на "Балканджи" беше невероятен.
Имах среща с Калин, но първо дойдоха момче и момиче. Тя протегна ръка с усмивка "Ти си Вени, нали, знам те от блога ти". Оказа се Жасмина, която още няма блог, но за която съм чела по блогове като много активна в кампанията за Баровски и по организацията на коктейла за депутатските мерцедеси. С нея беше Владо Пунчев от "Труд", който бе ходил до Гърция за делото и бе пуснал цяла страница репортаж. Зарадвах се да се запозная с това младо и нахъсано момче, за което го и поздравих. Дойдоха Калин и Гришата (които вече познавах от Дървеното) и се замъкнахме до FANS. Преди да започнат да свирят мина около час, през който срещнах много изненади. Изненади във вид на хора :)
Няма да карам хронологично, а както ми падне. Запознах се с Ники и Люси Баровски. Той ме изненада с това, че непрекъснато се смееше и усмихваше, направо сияеше и по нищо не приличаше на човек, прекарал 16 месеца несправедливо зад решетките при отвратни условия и без надежда. Сестра му Люси ме изненада повече. Очаквах да видя една зряла жена, а тя бе съвсем младо момиче, нежно и деликатно, и също усмихнато - за което не бих повярвала, че е възможно толкова месеци да се бори (и да пребори) тежката държавна машина. Запознах се с Петър Пенчев, когото чета и който се оказа, че също ме чете. Но истинските ми изненади бяха Любов и Силвия.
Идва при мен едно момиче и ми казва "Здрасти, не ме ли помниш от сватбата?" Ами кумата на и първата приятелка на братовчедка ми Любка (тя се ожени наскоро). Оказа се, че тя е от една компания с Баровски. И двете се зарадвахме и също се поздравихме с невероятния успех. После говорих с Вики (авторката на прекрасното есе за балъците) и я поздравих за последните й хубавите стихове, а тя ме прекъсва, за да ме запознае с някого. И с кого? Със Силвия Николова. (Тук следва съвсем хаотично.) Със Силвия и мъжа й Николай се познаваме покрай общи приятели, но не се бяхме виждали от повече от 15 години. Последния път, когато бях у тях, тя бе бременна. Оказа се, че е тогава е била бременна с Вики, да, Вики е дъщеря на Силвия. А Силвия е намерила адвокат Мария Димова, която е изиграла много важна роля в съда в Солун. Силвия и Ники (мъжът й, който е невероятен образ) са били и на коктейла за мерцедесите. Много бърборихме двете. Казах й, че ми е трудно да ги сложа двете с Вики в една рамка, защото от една страна, с нея сме от едно поколение и сме купонясвали заедно, а от друга страна, четейки блога на Вики, я възприемам като равен на мен зрял човек, т.е. те една за друга са несъвсем равни (майка и дъщеря), но за мен са еднакво равни :) . Силвия пък ми каза, че ако не е била Вики, тя вероятно е щяла да отмине случая с Ники Баровски. Но Вики 3 месеца не е спирала да й говори за това и я е въвлякла емоционално и реално в кампанията. И с други хора се срещнах, но стига за хората.
"Балканджи" бяха невероятни. Публиката също. FANS бе претъпкан. Силвия също бе удивена от психическата стабилност на Ники Баровски и каза, че момчетата от групата изглеждат по-развълнувани от него. Мнозина пееха заедно с тях. Култовата "Към таз земя" я изсвириха два пъти - преди началото на концерта и после пак. Като че бе писана за този момент...
Към таз’ земя тръгвам отново
Намирам я
И ето пак разпознавам
Себе си в някой друг
Откривам сам
Това което оставих
И слагам край на страховете
Защото пак съм тук
Отварям очи и виждам народа си
Прегръщам тълпата и раждам се пак
Задъхан изкачвам нагоре към светлото
И мисля че не съм сам
Клубът сякаш вибрираше от енергия - всеобща радост, щастие и обич. Свършват ми се думите, не мога да опиша усещането... "За първи от 15 години път усещам надежда", каза Яна (жената на вокала Спас, с която се запознахме), "когато някой е несправедливо пострадал, толкова хора - приятели, познати и съвършено непознати - да обединят усилия, емоция и време за него и да победят".
За първи от 15 години път усещам надежда...
Имах среща с Калин, но първо дойдоха момче и момиче. Тя протегна ръка с усмивка "Ти си Вени, нали, знам те от блога ти". Оказа се Жасмина, която още няма блог, но за която съм чела по блогове като много активна в кампанията за Баровски и по организацията на коктейла за депутатските мерцедеси. С нея беше Владо Пунчев от "Труд", който бе ходил до Гърция за делото и бе пуснал цяла страница репортаж. Зарадвах се да се запозная с това младо и нахъсано момче, за което го и поздравих. Дойдоха Калин и Гришата (които вече познавах от Дървеното) и се замъкнахме до FANS. Преди да започнат да свирят мина около час, през който срещнах много изненади. Изненади във вид на хора :)
Няма да карам хронологично, а както ми падне. Запознах се с Ники и Люси Баровски. Той ме изненада с това, че непрекъснато се смееше и усмихваше, направо сияеше и по нищо не приличаше на човек, прекарал 16 месеца несправедливо зад решетките при отвратни условия и без надежда. Сестра му Люси ме изненада повече. Очаквах да видя една зряла жена, а тя бе съвсем младо момиче, нежно и деликатно, и също усмихнато - за което не бих повярвала, че е възможно толкова месеци да се бори (и да пребори) тежката държавна машина. Запознах се с Петър Пенчев, когото чета и който се оказа, че също ме чете. Но истинските ми изненади бяха Любов и Силвия.
Идва при мен едно момиче и ми казва "Здрасти, не ме ли помниш от сватбата?" Ами кумата на и първата приятелка на братовчедка ми Любка (тя се ожени наскоро). Оказа се, че тя е от една компания с Баровски. И двете се зарадвахме и също се поздравихме с невероятния успех. После говорих с Вики (авторката на прекрасното есе за балъците) и я поздравих за последните й хубавите стихове, а тя ме прекъсва, за да ме запознае с някого. И с кого? Със Силвия Николова. (Тук следва съвсем хаотично.) Със Силвия и мъжа й Николай се познаваме покрай общи приятели, но не се бяхме виждали от повече от 15 години. Последния път, когато бях у тях, тя бе бременна. Оказа се, че е тогава е била бременна с Вики, да, Вики е дъщеря на Силвия. А Силвия е намерила адвокат Мария Димова, която е изиграла много важна роля в съда в Солун. Силвия и Ники (мъжът й, който е невероятен образ) са били и на коктейла за мерцедесите. Много бърборихме двете. Казах й, че ми е трудно да ги сложа двете с Вики в една рамка, защото от една страна, с нея сме от едно поколение и сме купонясвали заедно, а от друга страна, четейки блога на Вики, я възприемам като равен на мен зрял човек, т.е. те една за друга са несъвсем равни (майка и дъщеря), но за мен са еднакво равни :) . Силвия пък ми каза, че ако не е била Вики, тя вероятно е щяла да отмине случая с Ники Баровски. Но Вики 3 месеца не е спирала да й говори за това и я е въвлякла емоционално и реално в кампанията. И с други хора се срещнах, но стига за хората.
"Балканджи" бяха невероятни. Публиката също. FANS бе претъпкан. Силвия също бе удивена от психическата стабилност на Ники Баровски и каза, че момчетата от групата изглеждат по-развълнувани от него. Мнозина пееха заедно с тях. Култовата "Към таз земя" я изсвириха два пъти - преди началото на концерта и после пак. Като че бе писана за този момент...
Към таз’ земя тръгвам отново
Намирам я
И ето пак разпознавам
Себе си в някой друг
Откривам сам
Това което оставих
И слагам край на страховете
Защото пак съм тук
Отварям очи и виждам народа си
Прегръщам тълпата и раждам се пак
Задъхан изкачвам нагоре към светлото
И мисля че не съм сам
Клубът сякаш вибрираше от енергия - всеобща радост, щастие и обич. Свършват ми се думите, не мога да опиша усещането... "За първи от 15 години път усещам надежда", каза Яна (жената на вокала Спас, с която се запознахме), "когато някой е несправедливо пострадал, толкова хора - приятели, познати и съвършено непознати - да обединят усилия, емоция и време за него и да победят".
За първи от 15 години път усещам надежда...
неделя, 15 януари 2006 г.
Баровски, Mredjan и гражданското общество
Тъй като справедливостта не възтържествува докрай в случая с Ники Баровски, единственото, което можах да измисля да направя, бе да отида в петък вечерта в Дървеното (там в петък се събираха приятели и съпричастни към случая) и да споделя мислите си. Надявах се да срещна Григор и Калин, защото от блоговете им съм с впечатление, че са изключително граждански активни, и се надявах, че също не искат всичко да приключи дотук. Наивно очаквах, че ще говоря и с Люси Баровска, но тя не се бе върнала от Гърция. Григор не дойде, обаче отиването ми там бе изключително важно и хубаво. Масата беше малка да събере всички, имаше прави, заехме и съседна маса по едно време. Запознах се с хора, които досега задочно "познавам" - Жени и Гери, Лина, Евгени, Вики, Симеон, Райо (да ме прости, когото пропускам, но като види много нови хора, човек не запомня всички) - които са прекрасни и много различни. Ако не бяха всички тези хора - разбира се, в основата е невероятната Люси - Баровски щеше да е обречен във византийската тюрма.
Най-много говорих с Калин. Имах чувството, че се познаваме от много отдавна и си бърборим като стари приятели. Разговорът бе за Mredjan, където същия ден бях пратила мейл да се включа. Григор, Калин и Симеон са сред двигателите на великия коктейл пред парламента за събиране на волни пожертвувания от 1 стотинка, предназначени за нови депутатски мерцедеси догодина. В резултат на който шефът на парламента Георги Пирински невероятно се осра (да ме прости г-н Пирински, но вонята наистина се разнесе). По-важният резултат обаче бе създаването на Mredjan. За да обясня какво е Mredjan и каква е връзката му с коктейла, ще копипейстна изцяло установките на Калин, защото смятам, че са важни:
"Освен да поприсмехулничи (смехът лекува, нали знаете? :D) с народните избраници коктейлът е възможност да съберем на едно място активни, търсещи решения хора и да ги свържем в една гъвкава неофициална гражданска мрежа, която:
Ц1) получава директно информацията си за най-различни по-нататъшни изстъпления (от страна на хората, които официално държат властта, на по-високо или по-ниско ниво) и мероприятия (от наша, гражданска страна - тези, на които държавата всъщност принадлежи)
--> Целта е да избегнем, доколкото е възможно, препредаването на информация от първи на втори на пети
Ц2) съответно има възможността да сформира конкретни работни групи, които да обмислят и организират граждански акции и инициативи, като всеки участник сам преценява кои събития са му по вкуса и възможностите. По този начин не е необходимо всички участници в мрежата да имат едни и същи идеи - достатъчно е да са готови да работят с други хора по конкретни цели.
Обединяващата задача, разбира се, е: заякване на гражданското общество, милото едва прохождащо.
Предложения за дейността на МРЕДЖАН:
П1. Създаваме мейлинг лист с хората, които ще изявят желание да участват в МРЕДЖАН (Мрежа с идеални цели “Граждани с чувствително повишаващ се стандарт на живот без граници), започвайки с този “коктейл” - отговаря на Ц1
П1.1. Впоследствие може да направим и официален сайт за връзка с медиите и входна точка за случайно намерили ни хора; важно условие е поддръжката му да не отнема прекалено много време и усилия, които биха били по-полезни в самите акции. Не желаем поредната бюрокретенична структура, в никакъв случай.
П2. Самата организация ще бъде изцяло неформална, на принципа “конкретните нужди раждат конкретни работни групи, според желанието и възможностите на участниците”. След свършването на конкретната задача съответната група се разпуска или пренасочва. Няма никаква вертикална структура и централизация - всяка група си създава нужната структура, например избира си секретар и т.н.
П3. Основен принцип на работа: минимални средства за максимален
ефект. Целта ни, освен другото, е да покажем, че важните неща не се
правят толкова с пари, колкото с време, усилия и обич. И да не бъдем
консуматори-разхитители, в крайна сметка.
NB! На коктейла могат - и са канени - да присъстват представители на най-различни организации и партии, НО като частни граждани, без политическа или организационна обвързаност. Предлагаме подкрепа на всеки, който укрепва гражданското общество, без да се обвързваме с никого.
NB2! Това не е протест и не желаем агресия, в нито една от шумните или тихите й форми. Нека всеки, който реши да се включи в МРЕДЖАН, разбира и приема това."
Това е адски свежо и пълно с потенциал. Защото е мрежа, а не организация. От една страна, съвременното общество е мрежово общество, а от друга - организациите, дори и с най-идеални цели, имат склонността да се формализират и насочват дейността (съответно и финансите си) към себе си, т.е. към обосноваване и поддръжка на собственото си съществуване. И идеалното отива на кино. Много хубаво го беше казал Васил Колев:
"...Спасяването на света не е работа за пълен работен ден - то в общи линии е хоби на хората, които искаме по-добър свят :) От него не може да се живее, но си струва да е цел в живота... Една идея за всички - намерете нещо, което не ви харесва, и отделяйте малко време да го промените. Няма значение какво е, никой и не ви задължава - но все пак може да се получи нещо просто по-добро :)"
Но най-важното е друго: организациите с идеални цели, т.нар. Трети сектор (фондации, thinkthank-ове, изследователски центрове и прочие) всъщност са добре интегрирани във властта чрез механизмите на финансиране. Когато една организация от Третия сектор получава пари от държавни и квазидържавни (напр.фондове на ЕС) структури или от корпорации и техни собственици, за да работи по даден проект, тя по същество вече не е от Третия сектор (независимо дали е световноизвестният Rand или "Отворено общество" на Сорос), а е част от Първия (властта) и/или Втория сектор (капитала/бизнеса) - които отдавна са толкова тясно сраснати, че само на книга могат да бъдат разделени. А в последното десетилетие тече усилен процес на интегриране на Третия сектор във вече интегрираните Първи и Втори сектор. Паралелно на това към тях се интегрира и т.нар. Четвърта власт (медиите). Те вече не са нито независими, нито коректив на властта, а са собственост на корпорации и част от властта. Има един Левиатан - "власт-капитал-медии-ужкимски Трети сектор", срещу който гражданското общество изглежда безпомощно. Освен ако не преразгледаме концепцията за гражданско общество, забравяйки учебниците, а водейки се от реалността.
Реалността от една страна е въпросният Левиатан. От друга страна е нарастващата отврат на хората от фарса, наречен политика и партии, и от лъжите на традиционните медии. От трета страна е Интернет. Това е именно свободната среда, която прави възможно днес гражданското общество. Разцветът на блогосферата е пример за гражданско общество в действие, или както често я наричат гражданска журналистика. Властта в САЩ се хвана за главата като установи това по време на президентските избори през 2004 г. Тогава се оказа, че блоговете реално формират обществено мнение и влияят върху хода на кампанията. И съвсем закономерно малко по-късно проблемът за същността на блогването стигна до Върховния съд. Въпросът бе блогърството журналистика ли е, защото ако е такава, то блогърите могат да се ползват от правото на журналистите да не издават източниците си. Бушменският Върховен отсъде, че не е, но съм убедена, че това фундаменталистко решение няма да е дълговечно. Новата медиа, гражданската медиа е факт.
Друга възможност, която предоставя Интернет за граждански действия, са различните активистки мрежи. Една от първите и любима моя мрежа е ALF (Animal Liberation Front - Фронт за освобождаване на животните). Следя ги от 1998 г. Те са радикални защитници на правата на животните, организиращи какво ли не - петиции, протести, хакерски атаки и съвсем реални атаки (на кланици, фабрики за животински кожи, лаборатории за опити с животни). В един доклад от 1999 г. ФБР ги даваше за пример за новия вид радикализъм, с който е много трудно да се бори - защото ALF не е организация, няма седалище, няма членове, няма ръководни органи, няма нищо. Това е просто идея и хора, стоящи зад тази идея, от различни градове и държави, повечето от които не се познават, но си комуникират чрез Интернет и чрез Интернет организират и координират акциите си. Именно чрез Интернет се организираг огромните антиглобалистки протести, събиращи десетки хиляди души от десетки страни. Съвременният граждански активизъм е единствено възможен чрез Интернет - според мен.
Това е идеята за Mredjan. Който се интересува, да заповяда - *mredjan*@ yahoogroups.com (без звездичките, слагам ги заради спам-роботите).
Най-много говорих с Калин. Имах чувството, че се познаваме от много отдавна и си бърборим като стари приятели. Разговорът бе за Mredjan, където същия ден бях пратила мейл да се включа. Григор, Калин и Симеон са сред двигателите на великия коктейл пред парламента за събиране на волни пожертвувания от 1 стотинка, предназначени за нови депутатски мерцедеси догодина. В резултат на който шефът на парламента Георги Пирински невероятно се осра (да ме прости г-н Пирински, но вонята наистина се разнесе). По-важният резултат обаче бе създаването на Mredjan. За да обясня какво е Mredjan и каква е връзката му с коктейла, ще копипейстна изцяло установките на Калин, защото смятам, че са важни:
"Освен да поприсмехулничи (смехът лекува, нали знаете? :D) с народните избраници коктейлът е възможност да съберем на едно място активни, търсещи решения хора и да ги свържем в една гъвкава неофициална гражданска мрежа, която:
Ц1) получава директно информацията си за най-различни по-нататъшни изстъпления (от страна на хората, които официално държат властта, на по-високо или по-ниско ниво) и мероприятия (от наша, гражданска страна - тези, на които държавата всъщност принадлежи)
--> Целта е да избегнем, доколкото е възможно, препредаването на информация от първи на втори на пети
Ц2) съответно има възможността да сформира конкретни работни групи, които да обмислят и организират граждански акции и инициативи, като всеки участник сам преценява кои събития са му по вкуса и възможностите. По този начин не е необходимо всички участници в мрежата да имат едни и същи идеи - достатъчно е да са готови да работят с други хора по конкретни цели.
Обединяващата задача, разбира се, е: заякване на гражданското общество, милото едва прохождащо.
Предложения за дейността на МРЕДЖАН:
П1. Създаваме мейлинг лист с хората, които ще изявят желание да участват в МРЕДЖАН (Мрежа с идеални цели “Граждани с чувствително повишаващ се стандарт на живот без граници), започвайки с този “коктейл” - отговаря на Ц1
П1.1. Впоследствие може да направим и официален сайт за връзка с медиите и входна точка за случайно намерили ни хора; важно условие е поддръжката му да не отнема прекалено много време и усилия, които биха били по-полезни в самите акции. Не желаем поредната бюрокретенична структура, в никакъв случай.
П2. Самата организация ще бъде изцяло неформална, на принципа “конкретните нужди раждат конкретни работни групи, според желанието и възможностите на участниците”. След свършването на конкретната задача съответната група се разпуска или пренасочва. Няма никаква вертикална структура и централизация - всяка група си създава нужната структура, например избира си секретар и т.н.
П3. Основен принцип на работа: минимални средства за максимален
ефект. Целта ни, освен другото, е да покажем, че важните неща не се
правят толкова с пари, колкото с време, усилия и обич. И да не бъдем
консуматори-разхитители, в крайна сметка.
NB! На коктейла могат - и са канени - да присъстват представители на най-различни организации и партии, НО като частни граждани, без политическа или организационна обвързаност. Предлагаме подкрепа на всеки, който укрепва гражданското общество, без да се обвързваме с никого.
NB2! Това не е протест и не желаем агресия, в нито една от шумните или тихите й форми. Нека всеки, който реши да се включи в МРЕДЖАН, разбира и приема това."
Това е адски свежо и пълно с потенциал. Защото е мрежа, а не организация. От една страна, съвременното общество е мрежово общество, а от друга - организациите, дори и с най-идеални цели, имат склонността да се формализират и насочват дейността (съответно и финансите си) към себе си, т.е. към обосноваване и поддръжка на собственото си съществуване. И идеалното отива на кино. Много хубаво го беше казал Васил Колев:
"...Спасяването на света не е работа за пълен работен ден - то в общи линии е хоби на хората, които искаме по-добър свят :) От него не може да се живее, но си струва да е цел в живота... Една идея за всички - намерете нещо, което не ви харесва, и отделяйте малко време да го промените. Няма значение какво е, никой и не ви задължава - но все пак може да се получи нещо просто по-добро :)"
Но най-важното е друго: организациите с идеални цели, т.нар. Трети сектор (фондации, thinkthank-ове, изследователски центрове и прочие) всъщност са добре интегрирани във властта чрез механизмите на финансиране. Когато една организация от Третия сектор получава пари от държавни и квазидържавни (напр.фондове на ЕС) структури или от корпорации и техни собственици, за да работи по даден проект, тя по същество вече не е от Третия сектор (независимо дали е световноизвестният Rand или "Отворено общество" на Сорос), а е част от Първия (властта) и/или Втория сектор (капитала/бизнеса) - които отдавна са толкова тясно сраснати, че само на книга могат да бъдат разделени. А в последното десетилетие тече усилен процес на интегриране на Третия сектор във вече интегрираните Първи и Втори сектор. Паралелно на това към тях се интегрира и т.нар. Четвърта власт (медиите). Те вече не са нито независими, нито коректив на властта, а са собственост на корпорации и част от властта. Има един Левиатан - "власт-капитал-медии-ужкимски Трети сектор", срещу който гражданското общество изглежда безпомощно. Освен ако не преразгледаме концепцията за гражданско общество, забравяйки учебниците, а водейки се от реалността.
Реалността от една страна е въпросният Левиатан. От друга страна е нарастващата отврат на хората от фарса, наречен политика и партии, и от лъжите на традиционните медии. От трета страна е Интернет. Това е именно свободната среда, която прави възможно днес гражданското общество. Разцветът на блогосферата е пример за гражданско общество в действие, или както често я наричат гражданска журналистика. Властта в САЩ се хвана за главата като установи това по време на президентските избори през 2004 г. Тогава се оказа, че блоговете реално формират обществено мнение и влияят върху хода на кампанията. И съвсем закономерно малко по-късно проблемът за същността на блогването стигна до Върховния съд. Въпросът бе блогърството журналистика ли е, защото ако е такава, то блогърите могат да се ползват от правото на журналистите да не издават източниците си. Бушменският Върховен отсъде, че не е, но съм убедена, че това фундаменталистко решение няма да е дълговечно. Новата медиа, гражданската медиа е факт.
Друга възможност, която предоставя Интернет за граждански действия, са различните активистки мрежи. Една от първите и любима моя мрежа е ALF (Animal Liberation Front - Фронт за освобождаване на животните). Следя ги от 1998 г. Те са радикални защитници на правата на животните, организиращи какво ли не - петиции, протести, хакерски атаки и съвсем реални атаки (на кланици, фабрики за животински кожи, лаборатории за опити с животни). В един доклад от 1999 г. ФБР ги даваше за пример за новия вид радикализъм, с който е много трудно да се бори - защото ALF не е организация, няма седалище, няма членове, няма ръководни органи, няма нищо. Това е просто идея и хора, стоящи зад тази идея, от различни градове и държави, повечето от които не се познават, но си комуникират чрез Интернет и чрез Интернет организират и координират акциите си. Именно чрез Интернет се организираг огромните антиглобалистки протести, събиращи десетки хиляди души от десетки страни. Съвременният граждански активизъм е единствено възможен чрез Интернет - според мен.
Това е идеята за Mredjan. Който се интересува, да заповяда - *mredjan*@ yahoogroups.com (без звездичките, слагам ги заради спам-роботите).
Пътят към Бог или както-там-му-е-името
| You fit in with: Spiritualism Your ideals are mostly spiritual, but in an individualistic way. While spirituality is very important in your life, organized religion itself may not be for you. It is best for you to seek these things on your own terms. 60% spiritual. 40% reason-oriented. | ||||
| ||||
Take this quiz at QuizGalaxy.com |
На вас ви подхожда спиритуализма.
60% духовно, 40% рационално ориентирана.
Вашите идеали са предимно духовни/спиритуални, но по един индивидуалистичен начин. Въпреки че духовността/спиритуалността е изключително важна във вашия живот, организираните религии не са подходящи за вас. Най-добре е да потърсите [пътя към] тези неща по ваш собствен начин.
Разбрах най-сетне защо въпросът за Бога/Отвъдното/трансцендентното/спиритуалното ме занимава от толкова време насам и търсейки отговори, се ровя в квантовата механика, теорията на относителността, трансакционната психология плюс Пелевин, будистки и даоистки текстове. Че не съм атеист или агностик, вече бях разбрала. Но се чудех защо всичките ми опити да се приобщя духовно първо към някаква форма на християнството (православие, протестанстка конфесия), после към будизма, индуизма, даоизма остават неуспешни и продължавам да търся. Пътят към Отвъдното си е лично мой и аз трябва да го открия. Организираните пътешествия натам не са за мен. Знаех си го аз :)
събота, 14 януари 2006 г.
САЩ са ползвали химическо оръжие в Ирак
Баси лицемерите, гадовете, мразя ги! Разбира се, не говоря за средния американец, а за тъпото бушменско правителство и престъпниците Чейни, Карл Роу, Конди Райс и прочие, които дърпат конците на олигофрена Буш.
Гадовете, които нападнаха Ирак, защото имал оръжия за масово поразяване (ОМП), са бомбардирали гр.Фалуджа през ноември 2004 г. с големи количества бял фосфор, убивайки и множество цивилни с ужасни изгаряния, характерни за това оръжие. Във видеоматериал, разпространен на 8 ноември по италианската телевизия RAI (сега научих за него) , бивш американски военен, бил се във Фалуджа, заявява: "Аз чух заповедта да бъдем внимателни, защото ще използват бял фосфор във Фалуджа. На военен жаргон е Willy Pete. Фосфорът изгаря тялото, всъщност той разгражда плътта до костите... Видях изгорените тела на жени и деца. Фосфорът се взривява под формата на облак. Всеки в радиус от 150 метра е обречен на смърт". Още. Италианското инфо и филма (на английски):
VIDEO Fallujah: The Hidden Massacre
A Film by Sigfrido Ranucci
RAINews24
11.08.05
Химическото оръжие също е ОМП и е забранено от международните конвенции. Какво да говоря повече... умните хора отдавна знаят в какво се превръща светът в последните години, особено след 11 септември. Но се вбесявам, защото винаги в такива случаи се сещам за мазните лъжливи приказки на политиците и медиите, независимите и велики медии :(
И още нещо се сещам, което ме вбесява и натъжава. През 1988 г. Саддам смаза бастиона на кюрдската съпротива - същия град Фалуджа, с химическо оръжие (някакъв газ беше), при което имаше около 50 000 жертви. В наш вестник преди години се промъкна версията, че въпросният газ е бил произвеждан в румънския завод в Гюргево, което обяснява много странности около разшумяването на обгазяването на Русе и създаването на Русенския комитет. Странности в смисъл, че властта хем беше против, хем някак много лесно историята получи публичност и първата неформална организация беше създадена. Но това е друга и дълга история. Ще се опитам да потърся в Народната библиотека статията.
Гадовете, които нападнаха Ирак, защото имал оръжия за масово поразяване (ОМП), са бомбардирали гр.Фалуджа през ноември 2004 г. с големи количества бял фосфор, убивайки и множество цивилни с ужасни изгаряния, характерни за това оръжие. Във видеоматериал, разпространен на 8 ноември по италианската телевизия RAI (сега научих за него) , бивш американски военен, бил се във Фалуджа, заявява: "Аз чух заповедта да бъдем внимателни, защото ще използват бял фосфор във Фалуджа. На военен жаргон е Willy Pete. Фосфорът изгаря тялото, всъщност той разгражда плътта до костите... Видях изгорените тела на жени и деца. Фосфорът се взривява под формата на облак. Всеки в радиус от 150 метра е обречен на смърт". Още. Италианското инфо и филма (на английски):
VIDEO Fallujah: The Hidden Massacre
A Film by Sigfrido Ranucci
RAINews24
11.08.05
Химическото оръжие също е ОМП и е забранено от международните конвенции. Какво да говоря повече... умните хора отдавна знаят в какво се превръща светът в последните години, особено след 11 септември. Но се вбесявам, защото винаги в такива случаи се сещам за мазните лъжливи приказки на политиците и медиите, независимите и велики медии :(
И още нещо се сещам, което ме вбесява и натъжава. През 1988 г. Саддам смаза бастиона на кюрдската съпротива - същия град Фалуджа, с химическо оръжие (някакъв газ беше), при което имаше около 50 000 жертви. В наш вестник преди години се промъкна версията, че въпросният газ е бил произвеждан в румънския завод в Гюргево, което обяснява много странности около разшумяването на обгазяването на Русе и създаването на Русенския комитет. Странности в смисъл, че властта хем беше против, хем някак много лесно историята получи публичност и първата неформална организация беше създадена. Но това е друга и дълга история. Ще се опитам да потърся в Народната библиотека статията.
петък, 13 януари 2006 г.
Красиво....
четвъртък, 12 януари 2006 г.
Баровски - жертва и на родната мафия
Прекрасно е, че за Ники Баровски кошмарът свърши. Обаче не мисля, че радостта на близките, приятелите и почитателите му трябва да замъгли факта, че цялата история е много по-сложна и далеч не е приключила. И не бива да приключва. Защото ако стане така, утре някой друг може да изпадне в неговото положение - и даже не в чужбина, а у нас си. Защото става дума не само за шибаната византийска държава, която не е много по-европейска от нашата, а за нашата си, родна мафия. Употребявам "мафия" в точния смисъл на думата - срастване на организираната престъпност с властта.
За какво иде реч? Ники Баровски пътува за Гърция като представител на неправителствената организация "Достойнство за България". Семейна "приятелка" му дава една чанта с молба да я предаде на майка й в Гърция. На граничния пункт имат сигнал (sic!) и целенасочено обискират багажа на Баровски, при което в яке във въпросната чанта намират валутата. И започва кошмарът. 6 месеца сестрата на Николай обикаля българските институции и отвсякъде среща...., абе нищо не среща. А в НСБОП направо я съветват да си мълчи.
Проблемът е в "приятелското" семейство - Искра Кирилова Видинска - Ригатос, дъщеря й Розелен Ригатос (която лично дава чантата на Баровски) и двамата й братя. Искра е съученичка на майката на Баровски, ето какво разказва Люси (сестрата на Баровски): "Какво знаехме ние тогава за Искра и семейството й? Бях израснала, чувайки името й да се споменава, без да знам коя точно е тя. Дъщеря на генерал Кирил Видински. Често се споменаваше и нейния чичо - братът на генерала - Раденко Видински. Директор на Народна милиция във времето на ранния комунизъм. Знаех, че е женена за грък, който е починал. Тя гледа сама четирите си деца. Когато се запознах с тях, бях донякъде изненада от високия стандарт, който имаха, който някак не ми пасваше за вдовица и четирите й деца, от които никой не работи все още. Въпреки това го отдадох на разликата в стандартите между България и Гърция."
Оказва се, че фамилията отдавна се занимава с престъпен бизнес, има скандали с незаконно оръжие, отвличания, двамата братя ги търсят за пласьорство на наркотици и др. Това обяснява и високия стандарт, обяснява и сигнала, който са получили гръцките служби, за да обискират Баровски. 5 месеца НСБОП, следствието и прокуратурата отказват да се занимават със случая. Захващат се чак когато Люси Баровска стига до Върховна касационна прокуратура и администрацията на президента и... го претупват. Същевременно Искра Видинска - Ригатос дава противоречащи си и неверни изявления пред медиите (например, че Ники отивал да работи в Гърция и др.), не се явява на очна ставка в българското следствие с Люси Баровска, влиза и излиза от Гърция, въпреки че има забрана да я напуска. В Гърция е спряно следствието, защото издирват Ригатос , които спокойно обитават жилището, което им е постоянен адрес в София. Заповедите за арест в Гърция са издадени още на 15.10.2004 г., и са пуснати по Интерпол . В България обаче няма кой да ги арестува, а и те са така сигурни в това, че дори не се крият. Безразлична към случая остава цялата администрация на МВР. А "великият" бат`Бойко отсича "да е гледал какво има в багажа си".
Ако вече ви намирисва на нещо, ще обобщя: явно става дума за покровителство от страна на служители на МВР и съдебната система, покровителство на организирана престъпна група. Това обяснява и мълчанието на почти всички български медии през тази кошмарна година. Обяснява вероятно и дългото бездействие на чиновниците от МВнР. На Баровски те не могат да осигурят съдебен адрес в Гърция, за да го пуснат под гаранция, докато за сина на депутата Станимир Илчев и на тв водещата Светла Петрова, арестуван за трафик на проститутки в Испания, правят това за нула време. В интерес на истината това е при предишното - на НДСВ, правителство. По-късно чиновникът във Външно е сменен от млада и компетентна дама, която прави всичко възможно да разплете забатачения случай, макар че според нейни колеги това е безнадеждно. И пак се питам защо ли? И се питам какво ще каже сегашният вътрешен министър Румен Петков за бездействието на НСБОП и изобщо за случая с Ригатос, защо не е изпълнено искането от Интерпол и досега? Не знам защо, но си мисля, че за разлика от промяната във външното министерство, във вътрешното нищо не се е променило и покровителите на истинските престъпници са си все там.
Иска ми се някак си нещо да направя, за да не останат тези въпроси само в моя блог, естествено, не поради суета, а за да бъдат зададени публично и да се чуе отговорът, или по-скоро липсата на отговор. Защото докато продължаваме да търпим като овце, корупцията и и престъпността ще си продължават да ни управляват въпреки всички красиви политически заклинания от телевизора. Но още не зная какво да направя и не знам дали ще мога да измисля....
За какво иде реч? Ники Баровски пътува за Гърция като представител на неправителствената организация "Достойнство за България". Семейна "приятелка" му дава една чанта с молба да я предаде на майка й в Гърция. На граничния пункт имат сигнал (sic!) и целенасочено обискират багажа на Баровски, при което в яке във въпросната чанта намират валутата. И започва кошмарът. 6 месеца сестрата на Николай обикаля българските институции и отвсякъде среща...., абе нищо не среща. А в НСБОП направо я съветват да си мълчи.
Проблемът е в "приятелското" семейство - Искра Кирилова Видинска - Ригатос, дъщеря й Розелен Ригатос (която лично дава чантата на Баровски) и двамата й братя. Искра е съученичка на майката на Баровски, ето какво разказва Люси (сестрата на Баровски): "Какво знаехме ние тогава за Искра и семейството й? Бях израснала, чувайки името й да се споменава, без да знам коя точно е тя. Дъщеря на генерал Кирил Видински. Често се споменаваше и нейния чичо - братът на генерала - Раденко Видински. Директор на Народна милиция във времето на ранния комунизъм. Знаех, че е женена за грък, който е починал. Тя гледа сама четирите си деца. Когато се запознах с тях, бях донякъде изненада от високия стандарт, който имаха, който някак не ми пасваше за вдовица и четирите й деца, от които никой не работи все още. Въпреки това го отдадох на разликата в стандартите между България и Гърция."
Оказва се, че фамилията отдавна се занимава с престъпен бизнес, има скандали с незаконно оръжие, отвличания, двамата братя ги търсят за пласьорство на наркотици и др. Това обяснява и високия стандарт, обяснява и сигнала, който са получили гръцките служби, за да обискират Баровски. 5 месеца НСБОП, следствието и прокуратурата отказват да се занимават със случая. Захващат се чак когато Люси Баровска стига до Върховна касационна прокуратура и администрацията на президента и... го претупват. Същевременно Искра Видинска - Ригатос дава противоречащи си и неверни изявления пред медиите (например, че Ники отивал да работи в Гърция и др.), не се явява на очна ставка в българското следствие с Люси Баровска, влиза и излиза от Гърция, въпреки че има забрана да я напуска. В Гърция е спряно следствието, защото издирват Ригатос , които спокойно обитават жилището, което им е постоянен адрес в София. Заповедите за арест в Гърция са издадени още на 15.10.2004 г., и са пуснати по Интерпол . В България обаче няма кой да ги арестува, а и те са така сигурни в това, че дори не се крият. Безразлична към случая остава цялата администрация на МВР. А "великият" бат`Бойко отсича "да е гледал какво има в багажа си".
Ако вече ви намирисва на нещо, ще обобщя: явно става дума за покровителство от страна на служители на МВР и съдебната система, покровителство на организирана престъпна група. Това обяснява и мълчанието на почти всички български медии през тази кошмарна година. Обяснява вероятно и дългото бездействие на чиновниците от МВнР. На Баровски те не могат да осигурят съдебен адрес в Гърция, за да го пуснат под гаранция, докато за сина на депутата Станимир Илчев и на тв водещата Светла Петрова, арестуван за трафик на проститутки в Испания, правят това за нула време. В интерес на истината това е при предишното - на НДСВ, правителство. По-късно чиновникът във Външно е сменен от млада и компетентна дама, която прави всичко възможно да разплете забатачения случай, макар че според нейни колеги това е безнадеждно. И пак се питам защо ли? И се питам какво ще каже сегашният вътрешен министър Румен Петков за бездействието на НСБОП и изобщо за случая с Ригатос, защо не е изпълнено искането от Интерпол и досега? Не знам защо, но си мисля, че за разлика от промяната във външното министерство, във вътрешното нищо не се е променило и покровителите на истинските престъпници са си все там.
Иска ми се някак си нещо да направя, за да не останат тези въпроси само в моя блог, естествено, не поради суета, а за да бъдат зададени публично и да се чуе отговорът, или по-скоро липсата на отговор. Защото докато продължаваме да търпим като овце, корупцията и и престъпността ще си продължават да ни управляват въпреки всички красиви политически заклинания от телевизора. Но още не зная какво да направя и не знам дали ще мога да измисля....
сряда, 11 януари 2006 г.
Оправдаха Николай Баровски!
Ура!
Солунският окръжен съд обяви за невинен българския архитект и музикант от рокгрупа 'Балканджи' Николай Баровски, който бе обвиняван за пренасяне на 20 000 фалшиви евро през гръцката граница. Повече от година той се намираше в затвора, без срещу него да се води следствие или да е повдигнато обвинение... Според БНР решението на съда се коментира като постижение за българската дипломация и защитата, тъй като според адвокати присъда под 10 години щяла да се смята за успех. Подробности
У мен обаче остават сума въпроси. По време на невероятната кампания в негова защита, която сестра му с помощта на приятелите му организира, излязоха наяве доста нелицеприятни неща: "Постоянно провеждаме консултации с хора, които са запознати с гръцкото законодателство и традициите му. Отвсякъде чуваме едно и също: Тези дела не траят повече от 30 мин. и често не бива давана думата дори на адвоката на подсъдимия. А това, че Ники е българин, допълнително стимулира съдиите да бъдат строго-студени и да спят спокойно. Минималният срок, който ще му бъде присъден в рамките на тези 30 мин е 8-10 години…Но всеки закон си има вратички, всяка пътека криволичи…Вариантите са следните:
1. Ако останем със същия адвокат, който обаче е млад и няма контакти в Солун, явяването му пред съда ще струва 1500 евро. И после ще последва дълъг процес на обжалване, надежди и мъка…
2. Можем да се обърнем към адвокат, специализиран в подобни дела с наши сънародници и освобождаващ доживотно осъдени за трафик на наркотици, например. Разходите са примерно следните: самото явяване на делото варира между 2000-5000 евро, допълнително ще иска пари за самото запознаване с делото и пари, които са не по-малко от 15 000 евро за оказване на влияние на делото."
И това в държава, която от намси колко години е член на Европейския съюз. За невероятна победа се смята успехът на справедливостта и правото, а корупцията и беззаконието са въздигнати в ранга на норма. А нас през 2 дена от ЕС ни се карат, че нямало да ни вземат докато не си оправим съдебната система. Какъв Евросъюз, каква съдебна система, какви 5 лева?!
На мястото на Ники Баровски щях да се обърна към съда в Страсбург да съдя гръцката държава. Колко български роми осъдиха България, защото били задържани повече от 72 часа? Обаче в случая с Ники Баровски родните правозащитни организации проявиха странно безразличие. Нали никой Сорос не им плаща както за ромите. То и те едни правозащитници като свине на копаня, ама нейсе...
Солунският окръжен съд обяви за невинен българския архитект и музикант от рокгрупа 'Балканджи' Николай Баровски, който бе обвиняван за пренасяне на 20 000 фалшиви евро през гръцката граница. Повече от година той се намираше в затвора, без срещу него да се води следствие или да е повдигнато обвинение... Според БНР решението на съда се коментира като постижение за българската дипломация и защитата, тъй като според адвокати присъда под 10 години щяла да се смята за успех. Подробности
У мен обаче остават сума въпроси. По време на невероятната кампания в негова защита, която сестра му с помощта на приятелите му организира, излязоха наяве доста нелицеприятни неща: "Постоянно провеждаме консултации с хора, които са запознати с гръцкото законодателство и традициите му. Отвсякъде чуваме едно и също: Тези дела не траят повече от 30 мин. и често не бива давана думата дори на адвоката на подсъдимия. А това, че Ники е българин, допълнително стимулира съдиите да бъдат строго-студени и да спят спокойно. Минималният срок, който ще му бъде присъден в рамките на тези 30 мин е 8-10 години…Но всеки закон си има вратички, всяка пътека криволичи…Вариантите са следните:
1. Ако останем със същия адвокат, който обаче е млад и няма контакти в Солун, явяването му пред съда ще струва 1500 евро. И после ще последва дълъг процес на обжалване, надежди и мъка…
2. Можем да се обърнем към адвокат, специализиран в подобни дела с наши сънародници и освобождаващ доживотно осъдени за трафик на наркотици, например. Разходите са примерно следните: самото явяване на делото варира между 2000-5000 евро, допълнително ще иска пари за самото запознаване с делото и пари, които са не по-малко от 15 000 евро за оказване на влияние на делото."
И това в държава, която от намси колко години е член на Европейския съюз. За невероятна победа се смята успехът на справедливостта и правото, а корупцията и беззаконието са въздигнати в ранга на норма. А нас през 2 дена от ЕС ни се карат, че нямало да ни вземат докато не си оправим съдебната система. Какъв Евросъюз, каква съдебна система, какви 5 лева?!
На мястото на Ники Баровски щях да се обърна към съда в Страсбург да съдя гръцката държава. Колко български роми осъдиха България, защото били задържани повече от 72 часа? Обаче в случая с Ники Баровски родните правозащитни организации проявиха странно безразличие. Нали никой Сорос не им плаща както за ромите. То и те едни правозащитници като свине на копаня, ама нейсе...
Зелена стена
31.08.2005 на "Цар Шишман" и "ген. Паренсов"
Може би заради снега и зимата ми се прииска да пусна тази снимка на Красимир Ангелов. Едно от нещата, заради които харесвам София, е, че знам няколко такива зелени стени. Честно казано, чудя се понякога как така ги има - не ми се връзва много с нашенския манталитет. Във Великобритания не биха ме учудили, а у нас ме чудят и радват.
Вещите за еднократна употреба
Идва техник да поправи пералнята. Той си я познава, все един и същ викам от години. Предупреди ме, че трябва да се готвя скоро да се "прощавам" с нея. На 17 години е вече и наближава моментът, в който вече няма да може да се ремонтира. Животът на сегашните перални бил много по-кратък, защото така ги правели и ми даде пример с програматора. Старите перални (като моята) са с механичен програматор. Ако се развали, се поправя или сменя (както стана преди половин година). Новите са с електронен - ако се развали, няма какво да поправяш, а да го сменяш, няма смисъл, струва 300 лв, по-добре да дадеш още 200 и да вземеш нова пералня. Обобщението на Васко (техника) беше: "Изчезва ми професията, сега хората купуват и като се развали, хвърлят, така ги произвеждат".
Сетих се за еволюцията на диктофоните. Пред 1988 г. те бяха доста тежки, но по правило се поправяха многократно. След около 5 години олекнаха двойно и почти не се поправяха. А сега като се развали, хвърляш и взимаш нов. Обяснението е в материала за механичните части. Олекването се дължи на това, че металните оси, колела и прочие механични елементи се замениха с пластмасови. Като се изтърка пластмасата, какво да й поправяш? Разбира се, и цените намаляха съответно.
Същото е с много други вещи. Първия си часовник получих на 7 години като тръгнах на училище. Тогава майка ми даде нейния първи часовник, който си е купила с първата стипендия като първокурсничка в политехниката. Беше на 7 години. Носих го още 12, докато го загубих. Татко си носеше първия часовник повече от 25 години. Някой сега да носи часовник толкова време (изключвам супърскъпарските Картие и намкви си, които са със скъпоценни метали и/или скъпоценни камъни)? Разваля се електронният, хвърляш и купуваш нов.
А дрехите? В немного отдавнашната българска литература е пълно с детайли от типа на как бащата оставя костюма си на сина си. През детството ми беше пълно с шивашки ателиета за поправка на дрехи. Сега трябва с детектив да дириш за някое. Скъсва се дрехата и хвърляш. С обувките е същото. Все повече от хората пък вече хвърлят не защото е износено или скъсано, а защото е излязло от мода. А изчезналата професия "бримкаджийка" - жени, които ловяха бримките на дамските чорапогащници? Или обръщането на вратовръзките и кърпенето на чорапите? Сега звучи смешно.
Това е прогресът. Вещи за еднократна употреба. Но нещо не ми харесва в цялата работа. Едната причина е, че като типичен Рак съм много сантиментална и се привързвам към вещите си. Всяка вещ според мен има нещо като душа и ми е много трудно да се разделям с моите вещи, дори да са съвсем "издъхващи", особено с дрехите си. Хич не ме интересува модата, те са като някакви мои приятели.
По-сериозното обаче е друго и то ме кара да се съмнявам, че този път е добър за човешкия род. В крайна сметка има природни ресурси, които са невъзобновяеми. Нефтът например. Като свърши, от какво ще правим любимите си пластмаси, найлони и прочие изкуственяци, с които живеем? Да, това не е наш проблем, но вероятно ще е проблем ако не за внуците ни, то за правнуците ни. Ама майната им на тях, нас нали няма да ни има :(
Имало едно човечество, което живеело на една хубава Земя. Обаче то решило, че тя е за еднократна употреба и като се свършила, се наложило и то да се свърши. Край на приказката.
Сетих се за еволюцията на диктофоните. Пред 1988 г. те бяха доста тежки, но по правило се поправяха многократно. След около 5 години олекнаха двойно и почти не се поправяха. А сега като се развали, хвърляш и взимаш нов. Обяснението е в материала за механичните части. Олекването се дължи на това, че металните оси, колела и прочие механични елементи се замениха с пластмасови. Като се изтърка пластмасата, какво да й поправяш? Разбира се, и цените намаляха съответно.
Същото е с много други вещи. Първия си часовник получих на 7 години като тръгнах на училище. Тогава майка ми даде нейния първи часовник, който си е купила с първата стипендия като първокурсничка в политехниката. Беше на 7 години. Носих го още 12, докато го загубих. Татко си носеше първия часовник повече от 25 години. Някой сега да носи часовник толкова време (изключвам супърскъпарските Картие и намкви си, които са със скъпоценни метали и/или скъпоценни камъни)? Разваля се електронният, хвърляш и купуваш нов.
А дрехите? В немного отдавнашната българска литература е пълно с детайли от типа на как бащата оставя костюма си на сина си. През детството ми беше пълно с шивашки ателиета за поправка на дрехи. Сега трябва с детектив да дириш за някое. Скъсва се дрехата и хвърляш. С обувките е същото. Все повече от хората пък вече хвърлят не защото е износено или скъсано, а защото е излязло от мода. А изчезналата професия "бримкаджийка" - жени, които ловяха бримките на дамските чорапогащници? Или обръщането на вратовръзките и кърпенето на чорапите? Сега звучи смешно.
Това е прогресът. Вещи за еднократна употреба. Но нещо не ми харесва в цялата работа. Едната причина е, че като типичен Рак съм много сантиментална и се привързвам към вещите си. Всяка вещ според мен има нещо като душа и ми е много трудно да се разделям с моите вещи, дори да са съвсем "издъхващи", особено с дрехите си. Хич не ме интересува модата, те са като някакви мои приятели.
По-сериозното обаче е друго и то ме кара да се съмнявам, че този път е добър за човешкия род. В крайна сметка има природни ресурси, които са невъзобновяеми. Нефтът например. Като свърши, от какво ще правим любимите си пластмаси, найлони и прочие изкуственяци, с които живеем? Да, това не е наш проблем, но вероятно ще е проблем ако не за внуците ни, то за правнуците ни. Ама майната им на тях, нас нали няма да ни има :(
Имало едно човечество, което живеело на една хубава Земя. Обаче то решило, че тя е за еднократна употреба и като се свършила, се наложило и то да се свърши. Край на приказката.
вторник, 10 януари 2006 г.
Блогване директно от страница!
Google действително са голяма работа! С BlogThis! bookmarklet! може да се блогва директно - без да се влиза в Blogger - маркиран текст от произволна страница, като се дава и линка към страницата, като има всички възможности за форматиране и изобщо си е пълноценно блогване.
Чудя се на изобретателността на тези хора. Доста време се плашех от нея, защото ги оприличавах на гадния Бил Гейтс, обаче фактът, че дават много за благотворителност за Третия свят (и то за компютърно обучение на децата) , че правят проекта Google Print, който е мъничка стъпчица срещу мощната copyright мафия, че не правят никакви (засега) опити да монополизират каквото и да е, ме накара да спра да съм подозрителна. Може би пък има и пичове-богаташи, а?
Чудя се на изобретателността на тези хора. Доста време се плашех от нея, защото ги оприличавах на гадния Бил Гейтс, обаче фактът, че дават много за благотворителност за Третия свят (и то за компютърно обучение на децата) , че правят проекта Google Print, който е мъничка стъпчица срещу мощната copyright мафия, че не правят никакви (засега) опити да монополизират каквото и да е, ме накара да спра да съм подозрителна. Може би пък има и пичове-богаташи, а?
Интернет е различен за мъжете и жените
Доскоро се смяташе, че жените ползват много по-малко Интернет, но последното изследване на Pew Internet показва, че нежният пол догонва мъжете. 67% от американците ползват Интернет, като сред мъжете онлайн са 68%, а сред жените - 66% (в абсолютен брой жените са повече, тъй като процентно са по-голяма част от населението).
По-интересното обаче е, че изследването открива разлики в начина, по който двата пола са онлайн и нагласите им към Мрежата. За жените тя е преди всичко начин за изграждане, укрепване и поддържане на отношенията. За мъжете е нещо като офис, библиотека и място за забавление. Това ясно се вижда например в отношението към мейла. Жените не само пишат и получават много повече писма. Те си пишат с роднините и приятелите по много по-разнообразни теми, предават си новини и клюки, планират събития, разказват си случки и споделят преживявания. За тях мейлът е важно средство за поддържане на личните отношения, докато за мъжете е преди всичко средство за комуникация по конкретни проблеми. (Това май напомня на отношението към телефона при двата пола.)
Според изследването жените най-често ползват Интернет за мейли, за търсене в карти къде се намира дадено място (мъжете не търсят, те знаят), търсене на здравна и медицинска информация, търсене на подкрепа за здравни и лични проблеми и търсене на религиозна информация. Мъжете ползват нета по по-разнообразни причини - информация за времето, новините, спортните резултати, информация от типа "how to" (как да се направи дадено нещо), информация, свързана с работата, информация, свързана с хобито, даунлоуд на софтуер, слушане и даунлоуд на музика, обучение и учене, търсене на продукти и услуги и оценката им чрез рейтингови системи, ползване на уебкамера (порносайтовете и видеочатовете, ахм?)
По-интересното обаче е, че изследването открива разлики в начина, по който двата пола са онлайн и нагласите им към Мрежата. За жените тя е преди всичко начин за изграждане, укрепване и поддържане на отношенията. За мъжете е нещо като офис, библиотека и място за забавление. Това ясно се вижда например в отношението към мейла. Жените не само пишат и получават много повече писма. Те си пишат с роднините и приятелите по много по-разнообразни теми, предават си новини и клюки, планират събития, разказват си случки и споделят преживявания. За тях мейлът е важно средство за поддържане на личните отношения, докато за мъжете е преди всичко средство за комуникация по конкретни проблеми. (Това май напомня на отношението към телефона при двата пола.)
Според изследването жените най-често ползват Интернет за мейли, за търсене в карти къде се намира дадено място (мъжете не търсят, те знаят), търсене на здравна и медицинска информация, търсене на подкрепа за здравни и лични проблеми и търсене на религиозна информация. Мъжете ползват нета по по-разнообразни причини - информация за времето, новините, спортните резултати, информация от типа "how to" (как да се направи дадено нещо), информация, свързана с работата, информация, свързана с хобито, даунлоуд на софтуер, слушане и даунлоуд на музика, обучение и учене, търсене на продукти и услуги и оценката им чрез рейтингови системи, ползване на уебкамера (порносайтовете и видеочатовете, ахм?)
петък, 6 януари 2006 г.
Трите "квантови чудовища"
Не е само книгата на Стивън Хокинг, която мъча от два месеца. Вманиачих се в теоретичната физика (общата и специална теория на относителността /ОТО и СТО/, квантовата механика и (не)възможността да бъдат в обединени в обща теория), за което определено не ми достига математическа подготовка, тук съжалявам, че съм забравила почти всичко от петте математики, които взех в Техническия университет преди години. И си мислех, че е поредната ми лудост. Обаче днес открих, че не е.
От два дена се занимавам с три "квантови чудовища" (три мисловни експеримента):
- мишката на Айнщайн (създател на ОТО и СТО),
- котарака на Шрьодингер (един от създателите на квантовата физика),
- приятеля на Уигнер (един от създателите на квантовата физика)
Мишката на Айнщайн се отнася до неговия аргумент, че тъй като според квантовата теория наблюдателят създава или частично създава (резултата от) наблюдението, една мишка може да пресъздаде Вселената като я гледа. Тъй като това изглежда абсурдно, Айнщайн стига до извода, че в квантовата теория има съществена неоткрита грешка.
Котаракът на Шрьодингер се отнася до неговото доказателство, че котаракът може да съществува в математическо състояние (eigenstate), при което да се нарече мъртъв или жив има също такъв смисъл както да се нарече мъртъв и жив едновременно - с което той иска да покаже неприложимостта на квантовата механика при прехода от субатомни системи към макросистеми.
Приятелят на Уигнер се отнася до допълнението към Шрьодингер, че дори когато стане определено мъртъв, или определено жив за един физик, котаракът остава едновременно мъртъв и жив за друг физик, намиращ се на друго място - с което той иска да покаже, че съзнанието е част от процеса на наблюдение в квантовата механика и че съзнанието причинява колапса на вълновата функция (редукцията на Нойман). Така Копенхагенската интерпретация на квантовата механика според Уигнер поставя проблема за отношението съзнание-материя и се приближава до източната философия, вкл. будизма, според която всички неща са преходни и взаимносвързани и разделението дух-материя е илюзорно.
Тъй най-сетне намерих смисъла, който ме доведе до "квантовите чудовища":
"... дълбокото сходство, което обединява квантовата механика и невронауката (и определени аспекти на източната философия)."
Така Робърт Уилсън (той не е физик, а психолог) обяснява мотивите си за книгата си "Квантова психология", която сбърках, че прегледах по диагонал. Сегашното ми забиване в теоретичната физика всъщност ме връща към несвършената задача да изуча внимателно тази книга. Неслучайно баща ми специално я намери да ми я подари. А неговият критерий за книги е твърде, твърде висок. Също така, когато следвам вътрешния си глас - той ме води докато свърша важна за мен задача.
Когато се оправя с квантовата механика, определено ще продължа с проблемите за създаването на единна теория (възможността за обединяване на ОТО и СТО с квантовата механика), защото с това е свързан проблемът за наличието/липсата на Бог и неговата същност. А Богът е задача, която се мъча да решавам от повече от половин година.
От два дена се занимавам с три "квантови чудовища" (три мисловни експеримента):
- мишката на Айнщайн (създател на ОТО и СТО),
- котарака на Шрьодингер (един от създателите на квантовата физика),
- приятеля на Уигнер (един от създателите на квантовата физика)
Мишката на Айнщайн се отнася до неговия аргумент, че тъй като според квантовата теория наблюдателят създава или частично създава (резултата от) наблюдението, една мишка може да пресъздаде Вселената като я гледа. Тъй като това изглежда абсурдно, Айнщайн стига до извода, че в квантовата теория има съществена неоткрита грешка.
Котаракът на Шрьодингер се отнася до неговото доказателство, че котаракът може да съществува в математическо състояние (eigenstate), при което да се нарече мъртъв или жив има също такъв смисъл както да се нарече мъртъв и жив едновременно - с което той иска да покаже неприложимостта на квантовата механика при прехода от субатомни системи към макросистеми.
Приятелят на Уигнер се отнася до допълнението към Шрьодингер, че дори когато стане определено мъртъв, или определено жив за един физик, котаракът остава едновременно мъртъв и жив за друг физик, намиращ се на друго място - с което той иска да покаже, че съзнанието е част от процеса на наблюдение в квантовата механика и че съзнанието причинява колапса на вълновата функция (редукцията на Нойман). Така Копенхагенската интерпретация на квантовата механика според Уигнер поставя проблема за отношението съзнание-материя и се приближава до източната философия, вкл. будизма, според която всички неща са преходни и взаимносвързани и разделението дух-материя е илюзорно.
Тъй най-сетне намерих смисъла, който ме доведе до "квантовите чудовища":
"... дълбокото сходство, което обединява квантовата механика и невронауката (и определени аспекти на източната философия)."
Така Робърт Уилсън (той не е физик, а психолог) обяснява мотивите си за книгата си "Квантова психология", която сбърках, че прегледах по диагонал. Сегашното ми забиване в теоретичната физика всъщност ме връща към несвършената задача да изуча внимателно тази книга. Неслучайно баща ми специално я намери да ми я подари. А неговият критерий за книги е твърде, твърде висок. Също така, когато следвам вътрешния си глас - той ме води докато свърша важна за мен задача.
Когато се оправя с квантовата механика, определено ще продължа с проблемите за създаването на единна теория (възможността за обединяване на ОТО и СТО с квантовата механика), защото с това е свързан проблемът за наличието/липсата на Бог и неговата същност. А Богът е задача, която се мъча да решавам от повече от половин година.
четвъртък, 5 януари 2006 г.
Въшки, човек, Вселена и Бог
Една от загадките на антропологията - кога човек е започнал да носи дрехи, е решена чрез генетични изследвания на човешките въшки. Затруднението е, че кожата и тъканите не оставят следи във вкаменелостите и се разлагат напълно. Според изследването на проф. Марк Стонекинг и неговите колеги от отдела по еволюционна антропология в Лайпциг към Института на Макс Планк, хората са започнали да носят дрехи приблизително преди около 42000-72000 г.
Главовата въшка (Pediculus humanus capitis) - картинка 1, и дрешната въшка (Pediculus humanus corporis) - картинка 2, се отличават главно по средата, която обитават: главовите живеят в косата и по кожата на главата, а дрешните се хранят по тялото на човека, но снасят яйцата си само в дрехите му. Екологичното разминаване и приспособяване на подвидовете е станало, когато хората започнали да се обличат. Затова показател за времето, когато хората започват да ползват облекло, е времето на поява на дрешните въшки.
Групата на Стонекинг използва молекулярния анализ за определяне на възрастта на дрешната въшка като подвид, провеждайки изследвания върху броя на натрупаните мутации в нейната ДНК. Генетичните последователности са получени от две митохондриални ДНК и две ядрени части ДНК от събрани образци от главите и телата на 40 души. В анализа има включени и екземпляри от въшки на шимпанзе (Pediculus schaeffi). Предполагаемото време на появата на генетични различия от 5,5 млн. години при хората и шимпанзетата също съответства на времето на отделянето на P. Humanus и P. schaeffi и било използвано като основна мерна единица. Анализът на събраните от цял свят образци показва и съвременно генетично изменение на въшките. Понеже мутациите са постоянни и непрекъснати във времето, Стонекинг получава резултат за предполагаемата възраст на дрешната въшка - преди около 72000-42000 г. Генетичните резултати също така сочат, че има по-голямо разнообразие при африканските въшки, отколкото при неафриканските, което говори за африканския произход на човешката въшка, аналогично на произхода на самия човек. Съвсем логично появата на човешкото облекло може да съвпадне с периода, когато той напуска Африка и се нуждае от дрехи, подходящи за по-студен климат.
Все пак учените признават и неточности в анализа, тъй като за по-точни сведения трябва да се сравнят по-голямо количество гени. Освен това, възрастта на дрешната въшка не е неоспоримо доказателство, че именно тогава хората са започнали да носят дрехи. По-скоро това е станало някъде преди около 100 000 г., когато човек е напуснал Африка, а въшката се е приспособявала към новите условия в продължение на няколко десетки хиляди години. Защо въшката се премества от главата към тялото? Една от версиите е студеният климат, който я карал да потърси топлината на тялото, под животинските кожи, служещии за облекло. Ако хората веднага бяха започнали да носят тъканни облекла, въшката не би могла толкова бързо да се приспособи и да оцелее.
И всичко това иде за пореден път да покаже, че и най-нищожното нещо на този свят си има някакъв смисъл. Това, че не го знаем, е наш, човешки проблем. А можем ли да узнаем смисъла на всичко? Тук пак стигаме до въпроса за наличието на Бог, защото ако бихме могли да узнаем смисъла на абсолютно всичко, то бихме станали равни на Бог. Така и завършва книгата си "Теорията на всичко" гениалният физик Стивън Хокинг:
"Ако открием пълна теория [на Вселената - б.м.], обаче, тя трябва след време да бъде разбираема що се отнася до общите принципи от всеки, а не само от няколко учени. Тогава всички ние ще сме в състояние да участваме в дискусията за това защо съществува Вселената. Ако намерим отговор на този въпрос, то това би бил окончателният триумф на човешкия разум. Тъй като тогава ще знаем мислите на Бога".
Втори месец я чета, в смисъл прочетох я многократно, но много неща в нея ми е трудно да разбера. Утехата ми е, че 99% от хората също не ги разбират. Въпросът за връзката между наличието на единна теория и наличието на Бог ми е интуитивно ясен, но още не мога да го формулирам с прости и разбираеми думи. Всъщност повечето от големите физици вярват, че има Бог, различията им са в степените на свобода на този Бог и в нашите степени да го познаем.
понеделник, 2 януари 2006 г.
Нашето поколение - 2
Метафората, която ни описва брилянтно, е от Стария завет:
Мойсей, когато извел евреите от Египет и ги повел към Обетованата земя, 40 години ги разкарвал из пустинята. Докато не умре и последният, роден в робство. Което включвало и него, той знаел, че не му е дадено да види Обетованата земя, защото макар и пророк, също е бил роден в робство и е трябвало да плати своята дан.
Ние сме последните, родени в робство. И си плащаме за това.
Мойсей, когато извел евреите от Египет и ги повел към Обетованата земя, 40 години ги разкарвал из пустинята. Докато не умре и последният, роден в робство. Което включвало и него, той знаел, че не му е дадено да види Обетованата земя, защото макар и пророк, също е бил роден в робство и е трябвало да плати своята дан.
Ние сме последните, родени в робство. И си плащаме за това.
Нашето поколение
Социолозите ни наричат поколението на бейби бумърите (baby boomers) - социализиралите се след войната и незнаещи войната. И ни определеят като родените между 1944 г. и 1964 г. Генерационните граници са донякъде условни, например Митко Воев бе роден 1965, но като душевност е от това поколение, искам да кажа с този пример, че що се отнася до социологията на поколенията, стриктността е около плюс минус година-две.
Митко Воев изпя
"Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи."
и разказа нашите чувства
" [Нова Генерация - б.р.] беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи..."
Един напълно различен персонаж - Андрей Райчев, директор на Центъра за изучаване на младежта, направи социологическо изследване на ювентофобията - грубо казано, този термин обозначава доминираща нагласа в дадено общество, която дискриминира младите хора. Андрей бе хем противоположен на Митко, защото бе напълно интегриран в системата, даже на много високо ниво - нещатен съветник в ЦК на БКП, директор в ключов идеологически институт. Обаче от друга страна Андрей разказа същото като Митко, но в научен разказ - за ювентофобията в българското общество. Младите хора се брояха млади докъм 40 години, което бе нелепо. Възможностите за кариера бяха запушени. Независимо от способностите си, трябваше да чакаш години, защото по-възрастните не даваха възможност за пробив - независимо в науката, в изкуството, в технологията, в икономиката, в политиката... Докато не стигнеш и минеш 50-тина години, нямаш право да растеш професионално. Андрей не е първопроходец, американски съветолози отдавна бяха писали, че реалният социализъм е общество на застарелите, старческо общество. Но чест му прави на Андрей,че направи това изследване и го доказа. Друг е въпросът, че тиквите в ЦК, които можеха да си направят изводи, нищо не направиха. Не бяха толкова оглупели, колкото егоистични старци.
Нашето поколение живееше с чувството за безнадеждност и безсперспективност. Не само поради социалното блокиране на растежа. А и поради това, че мислехме, че тази скапана система, в която живеем, е вечна. Ние добре знаехме за другата система - западните дънки, списания, плочи, книги, които непрекъснато вкарвахме по полулегални начини за нас бяха символ на Свободата. Свобода, която смятахме за непостижима. Чувствахме се обречени. И пак Райчев го каза най-точно в едно свое есе - "Мислех, че животът ми ще мине под знака на Тодор Живков и Лили Иванова". За разлика от нашите родители ние никога не бяхме вярвали в Системата, но нямаше и в какво друго да вярваме. Защото не сме могли и в най-смелите си мечти да предоположим, че тя ще се срути главоломно и ще заживеем в света на Свободата. А е мъчително да живееш без вяра. Тоест да живееш в цинизъм. Бяхме цинични консуматори-критикари, без идеали и ценности. Т.е., без такива, за които можеш да се бориш.
Живеехме с чувство на безнадеждност, с единствената възможност да се бунтуваме на дребно, което и правехме отвреме навреме - но не много страстно, защото не виждахме смисъл, не виждахме възможност за успех на инфантилните ни бунтарства. Знаехме, че сме обречени. Че някой друг, извън нас е предопределил съдбата ни.
Митко Воев изпя
"Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи."
и разказа нашите чувства
" [Нова Генерация - б.р.] беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи..."
Един напълно различен персонаж - Андрей Райчев, директор на Центъра за изучаване на младежта, направи социологическо изследване на ювентофобията - грубо казано, този термин обозначава доминираща нагласа в дадено общество, която дискриминира младите хора. Андрей бе хем противоположен на Митко, защото бе напълно интегриран в системата, даже на много високо ниво - нещатен съветник в ЦК на БКП, директор в ключов идеологически институт. Обаче от друга страна Андрей разказа същото като Митко, но в научен разказ - за ювентофобията в българското общество. Младите хора се брояха млади докъм 40 години, което бе нелепо. Възможностите за кариера бяха запушени. Независимо от способностите си, трябваше да чакаш години, защото по-възрастните не даваха възможност за пробив - независимо в науката, в изкуството, в технологията, в икономиката, в политиката... Докато не стигнеш и минеш 50-тина години, нямаш право да растеш професионално. Андрей не е първопроходец, американски съветолози отдавна бяха писали, че реалният социализъм е общество на застарелите, старческо общество. Но чест му прави на Андрей,че направи това изследване и го доказа. Друг е въпросът, че тиквите в ЦК, които можеха да си направят изводи, нищо не направиха. Не бяха толкова оглупели, колкото егоистични старци.
Нашето поколение живееше с чувството за безнадеждност и безсперспективност. Не само поради социалното блокиране на растежа. А и поради това, че мислехме, че тази скапана система, в която живеем, е вечна. Ние добре знаехме за другата система - западните дънки, списания, плочи, книги, които непрекъснато вкарвахме по полулегални начини за нас бяха символ на Свободата. Свобода, която смятахме за непостижима. Чувствахме се обречени. И пак Райчев го каза най-точно в едно свое есе - "Мислех, че животът ми ще мине под знака на Тодор Живков и Лили Иванова". За разлика от нашите родители ние никога не бяхме вярвали в Системата, но нямаше и в какво друго да вярваме. Защото не сме могли и в най-смелите си мечти да предоположим, че тя ще се срути главоломно и ще заживеем в света на Свободата. А е мъчително да живееш без вяра. Тоест да живееш в цинизъм. Бяхме цинични консуматори-критикари, без идеали и ценности. Т.е., без такива, за които можеш да се бориш.
Живеехме с чувство на безнадеждност, с единствената възможност да се бунтуваме на дребно, което и правехме отвреме навреме - но не много страстно, защото не виждахме смисъл, не виждахме възможност за успех на инфантилните ни бунтарства. Знаехме, че сме обречени. Че някой друг, извън нас е предопределил съдбата ни.
неделя, 1 януари 2006 г.
Със кървящи от мъка и болка очи
"Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи."
Утре ще пиша за това поколение. Загубено поколение. Нашето поколение. Аз нямам таланта на Митко Воев, бас, вокал и идеолог на групата "Нова генерация", за да го изкажа в стихове. Но имам мислите си. Защото кървят и моите очи...
със кървящи от мъка
и болка очи."
Утре ще пиша за това поколение. Загубено поколение. Нашето поколение. Аз нямам таланта на Митко Воев, бас, вокал и идеолог на групата "Нова генерация", за да го изкажа в стихове. Но имам мислите си. Защото кървят и моите очи...
Нова генерация завинаги
Този път копипействам безсрамно, не само защото неизвестният ми автор в лаконичните си коментари към култовия текст на Митко Воев изказва въпроси, чоплещи и моята глава. Интересно е, че в клуб, наречен 40-50 - поколението за което Митко Воев пише - няма никаква реакция. Бах го у поколението - трябва да кажа. И все пак не ми е ясно - тези хора в този клуб, те защо не забелязват.... Иначе си знам отдавна, че сме бито поколение, губещо по дефиниция....
" Лично към теб въпрос
Това е персонално ЗА ТЕБ (ако и когато го прочетеш, ще разбереш защо):
"Нова генерация завинаги
Аз се казвам Проект.
Това е единственото, което знам.
Нося очила два диоптъра
за късогледство.
Искам да говоря
със светиите.
Тридесет червени буквички
се заизкачваха
по сакото му
и в реда, който създадоха,
означиха следната безнадеждност:
"Светиите не са в света на проекциите".
Изминавайки разстоянието
с наведена глава,
той се пъхна в детското си креватче.
"Спи, мили мой" - прошепна някой.
"Излекувай комплексите си."
"Какво е това комплекс?" -
пита момиче.
Отговорът гласи:
(не знам кой го каза)
Колективна организация,
манипулираща посредством
лъжи и...
Аз се казвам Комплекс.
Просто съм малко самотен,
когато вълните галят перчема ми,
чиста коса, потопена
извън брега на новата чувствителност.
Не, не е така в съня ми.
Там имената нямат значение.
Аз се казвам Поредица.
Нима съм толкова слаба?
Никой не остава при мен
и кръг от бледи сенки
в тялото и...
Ръцете ми треперят.
Моля ви, сами познайте името ми,
защото е толкова трудно
да си презрението на другите.
"Сложете всичко в ред" -
крещи малко старче,
летящо на скейтборд,
но вече след миг се е изгубило.
И друго:
"Бъдете откровени
в този последен разговор" -
гласи плакат пред института
за формиране на младежта.
"Плюя на него!
Плюя на майка си!
Плюя на себе си!
Плюя на инвалидния стол,
който е животът ми.
Защото аз съм никой
и такъв ме избра лотарията" -
каза един никой и се стопи.
"А сега да видим
кои са новите печеливши
в конкурса за самоутвърждаване" -
чухме гласа от радиото.
"Всички са от матрицата
на коремите и гушите."
6 от 49. Але - хоп!
Нови полюси.
Нов живот. Кой го каза?
Аз живея на улица "Нов живот"
и номерът ми е безкрайност.
Толкова съм малък,
че просто ми се повръща.
Къща!
Къща!
Къща! - повтаряше
преди смъртта си.
Зелени поляни, хълмове, природа.
Двама влюбени се гледаха
продължително в очите,
докато изумени от грозота
тръгнаха един срещу друг,
рога срещу рога.
Самота!
Велика обла пита.
Вкусна, но опасна,
опияняваща самота!
"Не искам деквалификация.
Не искам деквалификация."
Мамо, прости ми!
Аз се казвам Радост.
И още в детската градина
момчетата гледаха
под престилката ми.
До днес не разбрах
там какво има.
Има и други.
Ние сме всички.
Подайте си ръцете.
О, Господи! Спаси ни, Господи!
Толкова дълго чаках,
пет, шест столетия.
Идвам с вас.
Ръцете си подайте всички!
Коленичили, прави, вървящи,
плачещи, истински, летящи.
Всички заедно да направим
един Голям,
който да влезе в културния храм.
И така, хванали заедно ръцете си,
започваме да вием
като стадо хиени,
които останаха:
Винаги!
Винаги!
Винаги!
Завинаги с празни кореми,
чуваш ли ни, Създателю?
Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи.
Знаем, че за нас
няма компенсация
и повръщаме върху надеждата
за по-добрите дни.
Димитър Воев
30.05.1987 г.
И за да си спомните за какво става дума, ето откъс от интервю на Митко от 1990 г.:
" [Нова Генерация - б.р.] беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи..."
Интервю с Димитър Воев, състояло се в апартамента в "Дружба"
11 октомври 1990 г.
Репортер Веселин Тенев
Днес Митко Воев щеше да е 40-годишен. Който знае защо не е - поклон, че си спомня; който не знае - да не знае. Аз пиша за тези от поколението 40-50, за които тези думи (Митко Воев, Нова генерация, Нова генерация завинаги) значат нещо.
Как се чувствате сега? Каква песен чувствате, че Митко Воев би изпял, ако бе жив? Какво бихте искали ВИЕ да изпеете? Митко Воев говореше от името на поколение, без някой да го бе оторизирал, но истината е, че поколението говореше чрез него. Вас също никой не ви оторизира сега, но кажете, м?
" Лично към теб въпрос
Това е персонално ЗА ТЕБ (ако и когато го прочетеш, ще разбереш защо):
"Нова генерация завинаги
Аз се казвам Проект.
Това е единственото, което знам.
Нося очила два диоптъра
за късогледство.
Искам да говоря
със светиите.
Тридесет червени буквички
се заизкачваха
по сакото му
и в реда, който създадоха,
означиха следната безнадеждност:
"Светиите не са в света на проекциите".
Изминавайки разстоянието
с наведена глава,
той се пъхна в детското си креватче.
"Спи, мили мой" - прошепна някой.
"Излекувай комплексите си."
"Какво е това комплекс?" -
пита момиче.
Отговорът гласи:
(не знам кой го каза)
Колективна организация,
манипулираща посредством
лъжи и...
Аз се казвам Комплекс.
Просто съм малко самотен,
когато вълните галят перчема ми,
чиста коса, потопена
извън брега на новата чувствителност.
Не, не е така в съня ми.
Там имената нямат значение.
Аз се казвам Поредица.
Нима съм толкова слаба?
Никой не остава при мен
и кръг от бледи сенки
в тялото и...
Ръцете ми треперят.
Моля ви, сами познайте името ми,
защото е толкова трудно
да си презрението на другите.
"Сложете всичко в ред" -
крещи малко старче,
летящо на скейтборд,
но вече след миг се е изгубило.
И друго:
"Бъдете откровени
в този последен разговор" -
гласи плакат пред института
за формиране на младежта.
"Плюя на него!
Плюя на майка си!
Плюя на себе си!
Плюя на инвалидния стол,
който е животът ми.
Защото аз съм никой
и такъв ме избра лотарията" -
каза един никой и се стопи.
"А сега да видим
кои са новите печеливши
в конкурса за самоутвърждаване" -
чухме гласа от радиото.
"Всички са от матрицата
на коремите и гушите."
6 от 49. Але - хоп!
Нови полюси.
Нов живот. Кой го каза?
Аз живея на улица "Нов живот"
и номерът ми е безкрайност.
Толкова съм малък,
че просто ми се повръща.
Къща!
Къща!
Къща! - повтаряше
преди смъртта си.
Зелени поляни, хълмове, природа.
Двама влюбени се гледаха
продължително в очите,
докато изумени от грозота
тръгнаха един срещу друг,
рога срещу рога.
Самота!
Велика обла пита.
Вкусна, но опасна,
опияняваща самота!
"Не искам деквалификация.
Не искам деквалификация."
Мамо, прости ми!
Аз се казвам Радост.
И още в детската градина
момчетата гледаха
под престилката ми.
До днес не разбрах
там какво има.
Има и други.
Ние сме всички.
Подайте си ръцете.
О, Господи! Спаси ни, Господи!
Толкова дълго чаках,
пет, шест столетия.
Идвам с вас.
Ръцете си подайте всички!
Коленичили, прави, вървящи,
плачещи, истински, летящи.
Всички заедно да направим
един Голям,
който да влезе в културния храм.
И така, хванали заедно ръцете си,
започваме да вием
като стадо хиени,
които останаха:
Винаги!
Винаги!
Винаги!
Завинаги с празни кореми,
чуваш ли ни, Създателю?
Ние сме завинаги нова генерация
със кървящи от мъка
и болка очи.
Знаем, че за нас
няма компенсация
и повръщаме върху надеждата
за по-добрите дни.
Димитър Воев
30.05.1987 г.
И за да си спомните за какво става дума, ето откъс от интервю на Митко от 1990 г.:
" [Нова Генерация - б.р.] беше нарицателното от една моя поема, която написах през 1987 г. Това беше една моя обединяваща идея. То това бяха съвсем лични неща. Исках в представата си да вкарам много хора и много съдби. Тогава си дадох сметка за нашето следвоенно поколение, което бяхме ние в България и което трябваше да бъде щастливо. А пък се оказа, че ние сме едни проиграни съдби, едни бити карти, родени и обречени на сивоч, тъпота и дезинформация. Въобще, с две думи: ебати тъпотата! Всеки, който е живял през тези години в България, знае какво е било. Бяхме едно поколение, което вместо да е щастливо, да носи джинси, да ходи на концерти и всички хора да се обичат помежду си, ние си бяхме едни изнервени младежи, които попаднахме в доста отчуждени рамки. Просто почувствах, че тежи..."
Интервю с Димитър Воев, състояло се в апартамента в "Дружба"
11 октомври 1990 г.
Репортер Веселин Тенев
Днес Митко Воев щеше да е 40-годишен. Който знае защо не е - поклон, че си спомня; който не знае - да не знае. Аз пиша за тези от поколението 40-50, за които тези думи (Митко Воев, Нова генерация, Нова генерация завинаги) значат нещо.
Как се чувствате сега? Каква песен чувствате, че Митко Воев би изпял, ако бе жив? Какво бихте искали ВИЕ да изпеете? Митко Воев говореше от името на поколение, без някой да го бе оторизирал, но истината е, че поколението говореше чрез него. Вас също никой не ви оторизира сега, но кажете, м?
Абонамент за:
Публикации (Atom)