АНТИ-ФУКУЯМА
ИЛИ ЗАЩО ИДЕОЛОГИИТЕ ТЪРПЯТ ВИНАГИ ПОРАЖЕНИЕ
Доц.д-р инж.
Пенко Гюров
Един човек бил прочут сред хората със
своя краен песимизъм. Когато го попитали защо е такъв, той отговорил, че
причината за това е безкрайният оптимизъм на другите хора.
Песимизъм или оптимизъм навява в душите
и умовете ни човешката история и нейният бъдещ ход? Изборът е наш – според
идеологията, която изповядваме. Ако приемаме, че светът е несправедлив, трябва ни идеология, която предлага неговата промяна, а ако
приемаме, че той е възможно най-справедливият, намираме опора в идеология,
чиято главна цел е да го опази такъв какъвто е.
През 1988 г. в една своя лекция,
изнесена в Чикаго, американският японец Френсис Фукуяма лансира удобната или
оптималната за американската политика теза, че е настъпил краят на историята,
тоест краят на борбата на идеологиите. Защо? Защото човешката цивилизация не
може да предложи някаква общоприемлива алтернатива на съществуващия либерален
капиталистически (и американски) модел демокрация. Шест месеца по-късно пада
Берлинската стена и започва разпадът на т.нар. социалистически лагер в Европа. Фукуяма е обявен едва ли не за пророк, преминава на
работа в администрацията на Белия дом, развива по-нататък темата и в 1992 г. издава своята
книга „Краят на историята и последния човек”. Книгата става веднага бестселър и
предизвиква много спорове, одобрения и възражения по цял свят.
Идеологиите са бойното поле на философията. Там е тяхната сила.
Практиците в тази област са политиците. Те се хранят от идеологии. Те ги
внасят и насаждат в съзнанието на
обикновените хора и ги убеждават, че в живота няма нищо по-важно от
идеологията, която изповядваш. В нея, казват те на същия този обикновен
човечец, са скрити и хлябът, и ножът, решаващи за това как си живял, живееш и
ще живееш.
Днес според
философите и политиците в управлението на обществото са възможни само две
успешни идеологии – социалистическа и капиталистическа. Досега непротиворечива,
компромисна между двете не е открита.
Естествено
да обявиш едната от двете идеологии за мъртва, а другата за победител в
състезанието помежду им е голям разкош в мисленето и прогнозите, които правиш.
Това е и грешката на Фукуяма. Светът не може да бъде еднополюсен – така той
спира да се развива. Не може да бъде и двуполюсен, но многополюсен вероятно –
да. Друг е въпросът, че може да се постави под съмнение правото на съществуване
и на двете идеологии. Доколко те са вечни? Не може ли без тях? Според мен един
подобен анализ заслужава внимание и може да бъде полезен в много аспекти на
проблема. Най-малкото, за да помогне за намирането на необходимия компромис
между тези две идеологии, ако такъв съществува.
За да
разберем историята на обществото, неговото минало и бъдещо развитие, трябва да
познаем и анализираме не само човека като част от обществото, но и човека като
индивидуалност, която се променя непрекъснато. С други думи, трябва да разберем
какво представлява човешката личност. Разбирането на човешката личност означава
да опознаем човешкия разум и неговите биологични регулатори, тоест чувства и
мотиви, които го ръководят в даден раздел от времето. Очевидно в този случай трябва
да можем да създадем модел на човешката личност и нейната зависимост от
времето, в което тя живее.
Моделирането
на тези най-сложни големи системи, каквито са човешката личност и човешкото
общество, е много трудна и в някаква степен непосилна задача. Това е възможна
работа за една интердисциплинна сплав между науките биология, психология и социология.
Вероятно когато тази сплав от науки се научи да оценява не само
качествено, но и да измерва в съответни числа историята, настоящето и бъдещето
на отделната човешка личности и на обществото като цяло, ще можем да ги
управляваме повече или по-малко успешно. Дали е вярно това? По-скоро не,
отколкото да. Впрочем едно е пределно ясно – без да познаваме напълно човешката
единична личност, не може да проектираме и създаваме нови общества.
Днес
човекът, по-точно човешкото общество е изправено пред три опасни съвременни
реалности, които налагат тяхното най-бързо осмисляне и реакция спрямо тях. След
това можем да се занимаваме с проектирането и изграждането на нови
по-справедливи общества. Кои са те?
Най-напред
предсказваната и възможна екологична катастрофа на планетата, после – крахът на
реалния социализъм, но който бяхме свидетели и участници, и накрая – вероятната
или очевидната вечност на капитализма, тоест на обществения строй, в който трябва
да живеем ние и за съжаление нашите деца.
Кое е общото
тук? Защо това са опасности, които трудно ще осмислим и преодолеем? Коя е
общата причина за нашата безпомощност пред тези идеологии? Може би
биологическата същност на човека? Ако размислим добре, оказва се, че хората не
са ангели, тоест не са и не могат да бъдат идеални. Те няма доброволно, в
резултат на разумен анализ, да спрат сега съществуващото безумно изтощаване и
грабеж на природата. Те няма и да направят необходимите изводи и действия от
самоунищожаването на единствения възможно по-справедлив обществен строй на
земята. Те ще се примирят и дори ще подкрепят безконтролното господство на
вечната несправедливост и експлоатация, тоест на капитализма.
Отново
възниква въпросът „Защо?”. Това са идеали, идеални построения или по-точно
идеологии – привилегировани гледни точки, които обясняват всичко и предлагат идеални, неосъществими решения. Неосъществими, защото противоречат на биологичната
същност на човека и сума сумарум на това, което наричаме исторически ход на
обществото.
Човек в своята обществена същност ражда
непрекъснато идеали и идеологии. Така светът му се струва че става по-обясним,
по-управляем и по-справедлив. Това, разбира се, не е вярно. В същото време в
своята биологична същност човекът непрекъснато ги унищожава или дезавоира,
развенчава – те противоречат на неговите инстинкти, потребности, интереси,
убеждения.
Съществува блестяща Марксова мисъл:
„теорията става велика сила, когато овладее масите”. Всички я повтарят и
ползват, но не я продължават. Каква част от тези маси? Колко процента от
хората? В продължение на колко време? Всяка теория ли? А ако е погрешна?
А може би хората биологично се оказват
неподходящи, когато са обединени в общество да приложат една дори правилна
теория, идеология или идея и да я доведат до победен край? Очевидно те са
осъдени съгласно своята биологична същност да унищожават старите и непрекъснато
да създават нови идеологии с надеждата най-новата да се окаже последна и
най-правилна. Защо неподходящи по своята биологична същност? За съжаление
историята и развитието на човешкия род го доказват. Ако внимателно разгледаме и
анализираме разполагаемите изследвания върху човешката същност чрез обединените
усилия на науките биология, психология и социология и ако към това добавим
фактите и идеите от историята, а може би и от най-известните произведения на
литературата и изкуството, ще направим неутешими изводи за биологичната същност
на човека в обществото и вън от него. Впрочем към тези неутешими изводи може да
бъдат добавени и данни и резултати от съвременните социологически изследвания на човека и обществото.
Ето основните от тези изводи:
- хората не
са еднакви, по-скоро са силно различни в своите потребности и в силата на своя
характер. Изследователи твърдят, че тук съотношението, тоест разликата е почти
1:3 в характера и до 30% в потребностите;
- хората
могат да бъдат цялостно променяни чрез влиянието на средата, която ги
заобикаля, и чрез целенасочено възпитание и просвещение. За съжаление това
според много изследователи се отнася само за около 30% от хората (преко сили
40%);
- хората са
по-скоро егоисти, отколкото алтруисти в своя живот, като тук съотношението
според изследователите надхвърля 70% в полза на егоизма;
- колективното начало в мисленето и действията
на хората спрямо присъщия им индивидуализъм в същото това мислене и действие не
надхвърля 20%;
- интересите
поне на 80% от хората надделяват над техните убеждения или по-скоро променят
тези убеждения в посока на техните интереси;
- поне
половината от хората считат, че животът е несправедлив спрямо тях и богатство
не може да бъде придобито по друг начин, освен чрез ограбване на другите хора;
- не
по-малко от половината от хората вярват, че има или искат да има Бог, но в
по-малко от една четвърт от житейското време, с което разполагат, изпълняват
или зачитат изискванията на религиозния морал и конкретно десетте божи
заповеди.
Какви
най-общи изводи могат да бъдат направени от така обрисуваната биологична
същност на човешката личност? Очевидно неутешителни. Ето.
Човекът е
странно единство едновременно от любов и омраза към идеологиите – без тях той
не може, но и никога не се оставя напълно да бъде овладян от някое от тях. Тази
любов включва непрекъснато изграждане на привилегировани гледни точки и тяхното
пак непрекъснато разрушаване. Накратко до какво води това?
Човекът е
убеден, че по-справедлив свят съществува и трябва само да бъде открит,
измислен, намерен. По възможност тук и сега. Когато това не стане (а то винаги
не става), трябва да има виновни хора и предишни човешки заблуждения. После пак
и пак – безспир.
В този
смисъл силно ме тревожат фактите и събитията от старата и най-новата история.
Непрекъснато, безспирно се появяват нови теории и нови вождове, които ни
обясняват, че ще ощастливят ни повече, ни по-малко, а цялото човечество, че
светът благодарение на техните идеи и практики ще стане по-справедлив и
човечен. И когато това не стане, а то винаги не става, защото реалността е
много, много различна от предложените и новоизлюпени теории, тогава трябва да
се потърсят виновните – хора, идеи, дори народи. Пак тогава се налага в името
на великите цели да се приложи малко, съвсем малко насилие, за да тръгнат
нещата в правилната посока. Да, малко насилие срещу неубедените, неразбиращите,
пречещите. После още малко и още малко, докато стане много и хората започнат да
се бунтуват срещу него, да разлюбват старите и да залюбват нови идеи и нови
вождове.
Какво общо
има всичко това с Фукуяма и защо „анти-Фукуяма”? Просто се страхувам, че отново
ни пробутват едно-единствено решение, една-единствена идеология – капитализмът,
бракосъчетан с либералната демокрация, е вечен, той победи социализма и няма
друга алтернатива.
Не съм
съгласен – първо, защото видяхме, че всички идеологии са лъжливи и второ,
винаги е добре да има и друг изход.
Ако сме
последователни в настоящото изложение, трябва да се върнем към оптимизма и
песимизма. На един житейски кръстопът да си направят раздумка се срещнали в
своя път към хората много от най-известните притчи. Между многото имало една
много малка притча, която била много, ама много тъжна. Всяка от притчите
разказвала на останалите колко е интересна и каква голяма поука и мъдрост носи
на хората. След всеки разказ малката и много тъжна притча питала всяка
разказваща притча: „Хората разбират ли, използват ли поуката, която има в твоя
разказ?” Всяка от големите притчи отговаряла: „Не, даже правят обратното. След
като изслушала своите посестрими, малката и тъжна притча казала накрая: „Сега
навярно разбрахте защо съм толкова тъжна.”
ЗАБЕЛЕЖКА:
Част от оценките и идеите, изложени в настоящата лекция, са почерпени от
книгата на Н. Амосов „Энциклопедия Амосова – Раздумья о здорове”, издадена в
Москва през 2005 г.
