вторник, 31 декември 2013 г.

Анна Димова за това, което сами си случихме през 2013 г.


накрая ще ви кажа коя е тя -  за тези малкото, които не се сетите

1 Декември 13, 12:30 / Автор: Анна Димова
Кратка история на дългия протест

Годината започна драматично под знака на огъня.
Сметките за ток подпалиха дълго трупания народен гняв.
Февруарският протестиращ пък подпали сметките си за ток. Полетяха камъни към прозорците на ЕРП-тата.
Народът изгори конституцията на площада и поиска нова, въпреки че никога не беше чел старата. Поиска „народна власт” и държава без партии, защото никога не беше чел историята. Или просто защото го мъчеше носталгия по тази история.
Няколко души се самозапалиха и изгоряха като факли. Телевизията превърна трагедията в шоу и си вдигна рейтинга. След три дни всичко беше забравено.
Бойко Борисов провидя в оставката си златен предизборен шанс. Вдигна кръвно и с драматичен жест хвърли ключовете от катастрофиралата кола. Разплакани свиневъди и комбайнери го изпратиха пред парламента. Той обеща да се върне.
И се върна, разбира се. Всъщност никога не си беше тръгвал.
Незаконните костинбродски бюлетини съсипаха деня за размисъл, но размисъл така или иначе нямаше.
Изборите родиха ново четириглаво чудовище, каквото никога не бяхме виждали.
Зададе се тежко лято.
Волен Сидеров оглави държавата и ни обеща да познаем страданието.
Делян Пеевски беше искрата, която възпламени затихналия бунт и взриви София. Градът буквално се изсипа на площада, въпреки проливния дъжд. Стовари се като юмрук. Беше страшно, беше прекрасно! И аз бях там, защото не можех да не бъда.
В началото за всички беше пределно ясно защо сме там. Месец по-късно всеки си имаше своя причина, неизвестна на останалите.
Група ентусиасти написаха Харта 2013 – пръв и последен опит за ясна формулировка и дори решение. Народът съзря в това дългата ръка на Сорос, масоните и илюминатите – реши, че някой отново се опитва да го прецака и яростно заклейми хартата, още преди да я дочете.
Постепенно ГЕРБ превзе протеста отвътре. Не беше никак трудно, като се има предвид страстната и масова народна любов към чаровния бодигард на Тато.
"Младите, умните и красивите" не успяха да се отграничат от ГЕРБ, а повечето дори не разбраха защо това е крайно наложително. Някои се досещаха, но решиха, че е по-практично да приемат Бойко като старши-партньор в борбата – нека изметем „червената мафия”, пък после ще му мислим.
През това време отново някой мъчително умираше – този път долу, затрупан под земята.
Горе, по жълтите павета, някой протестираше артистично, а Едвин Сугарев гладуваше. За кратко.
Правителството прекрачи границите на мислимото и немислимото. Но бързо свикна да живее под обсада, дори се закали и заякна.
Белият автобус прегази белия роял. А може би стана обратното. Няма да разберем.
Най-устойчивите и вдъхновени протестиращи неусетно заприличаха на "червените боклуци" срещу които викаха цяло лято. Никога няма да им простя "списъка".
Реформаторският блок се закле, че няма да се жени за ГЕРБ, но за всеки случай написа предбрачен договор и промърмори, че може да размисли, ако ГЕРБ обещае да го спази. Някои се досетиха, че това е годеж, но замълчаха.
Тежка параноя сграбчи изтерзаната българска душа. Разделихме се на „комуноиди” и „соросоиди”. Всички до един платени.
Трезвата оценка и критичният анализ станаха повод за отлъчване от църквата на „новите демократи”.
В оредяващите редици на протеста се вля свежа студентска кръв, която обаче се оказа твърде символична, за да стресне правителството. Успя само да раздразни ученолюбивите „предатели” и някои измъчени от вечно блокирания център столичани.
Младите пробваха да компенсират с пърформънс. Получи се малко сеир, малко кютек – и отново тишина.
Във войната на титаните се включи електорат от цялата страна, мобилизиран и извозен с автобуси. Умните и красивите гнусливо снимаха как глупавите и грозните пикаят из столичните градинки.
Правителството обяви официално, че ще уволнява протестиращи. И няма да подава оставка.
Заприиждаха бежанци, а Боян Расате се самоназначи за национален бодигард.
Народът тотално полудя и всеки почна да подозира всеки във всичко.
От любовната история между Волен, Бойко, Сергей и Лютви се роди и оглушително заврещя нова рожба - Бареков. Обеща казарма и таблет за всяко дете, в замяна скромно помоли за улица на негово име. Народът му посвети благодарна песен, а социолозите му предрекоха бляскаво парламентарно бъдеще.
Реформаторският блок, по стара „дясна” традиция, започна да се люспи, настоявайки, че всъщност се консолидира. Твърдите „костовисти” тихо въздъхнаха и изключиха телевизорите.
После скова студ, дойдоха дълги празници, електоратът хукна да пазарува, опъна коледни софри и забрави.
Само от време на време някое бездомно куче самотно пролайва „оставка”.
В новогодишната нощ очакваме празнична разтуха от бляскаво чалга-съзвездие.
После чакаме новите сметки за ток.

---------------------
* Анна Димова е родена на 03.02.1971. Живее в София. Завършила е Средно специално художествено училище по приложни изкуства. Висше образование получава в Нов български университет със специалности психология и клинична социална работа, по-късно специализира психодрама и арт-терапия. Работила е като арт-терапевт към различни центрове за социална работа. Има четири самостоятелни изложби в Австрия - Литшау, 1992; Виена, 1995; Каринтия, Санкт Якоб, 2000, Клагенфурт, 2012. В момента работи като психотерапевт и художник, пише за списание "Жената днес".

Няма коментари: