Днес стана някак лесно и някак вторично модерно да се говори срещу комунизма. Лесно, защото повечето от тези, които говорят, нямат собствена, автентична представа за него. Аз нямам намерение да ги укорявам за това. Всяко поколение има право на възгледите си. Между които има и неправилни или изкривени, но те имат право на тях.. Искам само да им покажа един автентичен възглед на един голям наш поет, който преживяваше комунизма със своята истинска болка - болката на човек, който е вярвал в него, и който после дълбоко е преживял разочарованието си - Веселин Ханчев.
Уводното стихотворение в първата му стихосбирка, написана като войник на фронта през 1944-45 е
Стихове в паласките
В паласките, до пачките с куршуми, на походи и в люти боеве зареждах ви, сурови мои думи, родени в боя мои стихове. Войнишката си нежност и омраза на вас, на вас еднички поверих. Това, което с думи не изказах, опитах се да кажа в моя стих.
И младежкият, романтичен мотив за куршумите и думите - вече осмислен като желязото и нежността, ражда години по-късно, в късноия социализъом едно от най-прекрасните му стихове:
Желязото И Нежността
Разпънат бях
между желязото и нежността.
Железни хора
идваха при мен и ме съветваха:
-Стани железен.
Постави в очите си две капки от олово.
Превърни езика си в кама.
Протягай не ръце,
а чукове към хората.
Затваряй се като врата на каса.
Издигни железен дом
и постави между стените му
железни птици,
думи
и цветя.
Изстивай,
вкоравявай се,
тежи над всичко покрай теб,
за да си винаги неуязвим.
А аз бях слаб.
Незащитени бяха моите ръце
с окови.
Бях с прозрачни мисли
и нетрайна плът,
изложен винаги на удари,
на ласки,
на грабежи,
на съмнения,
на милост.
Бях така несъвършен,
че преминаваха през мен
слънца и мълнии,
така открит,
че никога желязото
не можеше да стигне до сърцето ми,
освен като куршум.
Бях много слаб.
-Идете си, железни кора – шепнех аз.
Но те не си отиваха.
Те бяха много силни.
Искаха да ме спасят от слабостта ми.
Бавно се приближаваха към мен,
улавяха ръцете ми
и нежно ги пречупваха,
с любов ме смазваха
върху гърдите си,
доброжелателно ме тъпчеха
и ме превиваха
под себе си.
А аз се гърчех в техните прегръдки,
аз замръзвах от милувките им,
аз крещях.
Болеше ме.
И по лицето ми течаха сълзи.
Не видях
кога една сълза,
попаднала на тяхното излъскано желязо,
бе направила ръжда.
Рядко съм срещала толкова лаконично поетично разкъсване на един мит - мита за социализма. И рядко ми се случва да съжалявам следващите поколения, че това дъолбоко разбиране им е напълно неразбираемо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар