Аватари, които ползвам (дали ТЕ не ме ползват мен!). Какъв човек съм, кой съм - се питам - според аватарите - и ясен отговор нямам....
събота, 31 декември 2005 г.
Аватарите ми
Аватари, които ползвам (дали ТЕ не ме ползват мен!). Какъв човек съм, кой съм - се питам - според аватарите - и ясен отговор нямам....
четвъртък, 29 декември 2005 г.
Реклама-убиец!!!
И това сигурно го е правил някой горд владелец на диплома по реклама от университета! Ако ставаше дума за Интернет гей клуб (не знам да има такива, но що пък да няма?) - идеално, обаче за LAN доставчик?
сряда, 28 декември 2005 г.
Какво е гоа
Няколко пъти пиша за любовта си към гоа/психеделик транса и за особената роля, която гоа трансът има в живота ми, отваряйки ми път към Просветлението. Гоа не е само стил музика, а цяла култура и идеология. От доста време се каня да напиша нещо по-подробно, но днес попаднах на един прекрасен текст, пуснат (не е негов, намерил го е в нета) от GOA_PSYCHEDELlC в дирския клуб, който и аз като Гоа сайкеделик искам да споделя с повече хора, за да се радваме. Неизвестният автор много добре е описал това, за което досега не намирах думи - как Гоа може да ти отвори Пътя към Просветлението, към раждането ти наново, към всеосъзнаването на света и сливането с него, към Силата/Отвъдното/Абсолюта/Бога или както там още се нарича (всеки разбира, за какво става дума):
"За техно не искам да говоря, защото то е нещо съвсем различно от това, за което искам да напиша. А това, за което ще стане въпрос е нещото, което създават Astral Projection, Ethereal, Cosmosis и много други... Нека просто го наречем по начина, по който те го наричат - ГОА.
И тъй, ГОАта не е музика, то е живо същество... то се ражда пред очите ти, живее в съзнанието ти и умира в сърцето ти...
За това в него няма мелодия, то самото е мелодия, самото то казва повече, отколкото и хиляди думи... същевременно те кара да го обичаш за това, че го има, и да го мразиш, за това, че е толкова кратко... ГОАта е дар божи, но не от Бог, а от една неземна сила, която може да те контролира и да те накара да изпълняваш всяко нейно нареждане.
То - съществото, наречено ГОА - е власт, съвършено изпитание, което не е за всеки - всеки тон, всеки звук във него е богоизбран, за да бъде точно там, където е. Всяко едно битче информация в него е кодирана още в началото, когато е създадена и самата планета Земя, за да бъде открито сега, за да може ние, простосмъртните да се докоснем до самото начало на нашето съществуване...
Някой може да каже, че това е някаква безсмислена съвкупност от звуци, нещо, което се повтаря непрестанно, което не може да се нарече дори и музика... Не е така, един човек, които слуша тази "какафония" от звуци, влага смисъл в нея, разбира какво иска да му каже тя, какво иска да вземе от него... ГОАта не ти дава само сила, тя и взима от теб нещо, което ти несъзнателно си готов да откъснеш от сърцето си, да се разделиш с него...
ГОАта взима от теб цялата злоба, насъбрала се в душата ти през времето на съществуването ти... тя я генерира и я използва по свой собствен начин, грабва те, завладява душата ти и ти се чувстваш освободен и по-близо до оная сила, която някои наричат БОГ. Не, това не е бог под формата му на Иисус, или под формата, под която всяка религия влага в него. Това е нещо повече, това не е нещо, на което можеш сляпо да се кланяш - това е първосилата, останала от Големия Космически Взрив и караща Вселената да расте и да се самосъздава отново и отново... Някои биха казали - ами ето, това е точно бог, но не е така, бог е нещо измислено от хората, за да има на кого да се кланят, за да има кого да обвиняват, когато се случи нещо или да му се молят за по-добро.... Ето защо тази, не знам как да я нарека, сила може би е най-доброто определение, не е бог - тя е нещо материално, нещо, до което можеш да се докоснеш, което можеш да овладееш, само трябва да имаш ключа. А ключът към нея е във всеки един от нас - това е сърцето ни - само тогава, когато наистина отдадеш сърцето си на ГОАта, само тогава ще получиш достъпа до силата... Но какво значи пълното отдаване на сърцето??? Това значи вникване в идеологията на съществото ГОА, намиране на пътя до древния корен, от който произлиза вселената.... Най-точно до тази идеология може би се приближават източните философии, дзен, будизмът и т.н. Но и те не са съвършени - как може да е съвършено нещо, което ти го налага друг човек??? Ето това е зърното, в което се крие тайната да слушаш ГОА - тогава сам си измисляш своя собствена религия, неща, в които вярваш, идеи, които изповядваш... Ето защо ГОАта е и нещо много лично, нещо, което всеки трябва сам да разбере, а не да търси помощ от други хора. Това е религията на самоопознаването, на това да се научиш да познаваш самия себе си и да правиш това, което те подтиква сърцето и душата, а не законът или правилото. Но това изисква много жертви, много неща ще се променят в човека, който е готов да вникне в цялото същество, което е ГОАта... Но нещата, които този човек печели, са много повече... Някой ще каже - добре де, ти казваш, че всеки трябва да харесва ГОАта. Не е така, но този, който не я харесва, трябва да се запита не какво не харесва, а защо не го харесва? И все пак този човек губи нещо - губи нещо наистина ценно - възможността да опознае себе си и да открие истинската си същност, да порасне образно казано и да открие неподозираните таланти на своето съществуване, които лежат там в сърцето му и само чакат да бъдат стартирани...
Но какво става, когато човек започне да вниква в идеята на ГОАта - в един момент той забелязва, че иска все повече и повече от насладите, които му предлага слушането на ГОА, осъзнава, че се е пристрастил към един на практика безвреден наркотик - нещо, което всеки използва по един или друг начин. Именно, когато човек започне да поема свръхдози от този наркотик, тогава той започва да осъзнава, че нещо не е наред с това, което става около него, с целия свят. Той започва да осъзнава, че докато слуша ГОА, изпада в едно състояние, близко до това на дълбок транс, хипноза и делириум. Тогава той може да мисли чисто и логично, сякаш всяко парче от пъзела си идва на мястото, той вижда ясно вскяа мисъл, която сякаш се оформя пред очите му и се гравира по повърхността на мозъка му. Ето точно това е моментът, в който този човек започва да разбира ГОАта, да вниква в нейната идеология. Ето това е началото на раждането на този човек, на неговото преоткриване и преосъзнаване. От този момент нататък той се променя, вече не е той, сякаш част от този транс се е преселила и отвъд границата на нереалността, сякаш една страна в сърцето му все още вибрира с определена честота и го кара да мисли по-ясно и да чувства по-отчетливо. Това е кулминацията на започналото като невинна любов към музиката. Според мен това е нещо, което всеки заслужава да изпита, защото рано или късно човек трябва да умре, за да се прероди и от него да излезе Човека - от Хомо Сапиенс да се превърне в Хомо Супериоро.
Това е, не можах да спомена всичко, което е ГОАта, но както казах то е нещо много лично и всеки човек трябва да го разбере сам и по свой собствен начин. Само на края искам да спомена една мисъл, която според мен се корени в цялата идея на ГОАта - това е нещо, което ми хрумна точно в тези моменти на дълбок транс, когато разбрах, че в тези прости и може би объркващо звучащи думи се корени цялото ни съществувание. А ето ги и тях: "Днес започва от утре, утре свършва вчера". Не мога да обясня какво точно значат, защото това не може да се изрази с думи, може само да се почувства. Няма и да се опитвам да го обяснявам. Просто ще оставя думите да висят във въздуха и да засенчват слънцето, което свети над главите ни."
"За техно не искам да говоря, защото то е нещо съвсем различно от това, за което искам да напиша. А това, за което ще стане въпрос е нещото, което създават Astral Projection, Ethereal, Cosmosis и много други... Нека просто го наречем по начина, по който те го наричат - ГОА.
И тъй, ГОАта не е музика, то е живо същество... то се ражда пред очите ти, живее в съзнанието ти и умира в сърцето ти...
За това в него няма мелодия, то самото е мелодия, самото то казва повече, отколкото и хиляди думи... същевременно те кара да го обичаш за това, че го има, и да го мразиш, за това, че е толкова кратко... ГОАта е дар божи, но не от Бог, а от една неземна сила, която може да те контролира и да те накара да изпълняваш всяко нейно нареждане.
То - съществото, наречено ГОА - е власт, съвършено изпитание, което не е за всеки - всеки тон, всеки звук във него е богоизбран, за да бъде точно там, където е. Всяко едно битче информация в него е кодирана още в началото, когато е създадена и самата планета Земя, за да бъде открито сега, за да може ние, простосмъртните да се докоснем до самото начало на нашето съществуване...
Някой може да каже, че това е някаква безсмислена съвкупност от звуци, нещо, което се повтаря непрестанно, което не може да се нарече дори и музика... Не е така, един човек, които слуша тази "какафония" от звуци, влага смисъл в нея, разбира какво иска да му каже тя, какво иска да вземе от него... ГОАта не ти дава само сила, тя и взима от теб нещо, което ти несъзнателно си готов да откъснеш от сърцето си, да се разделиш с него...
ГОАта взима от теб цялата злоба, насъбрала се в душата ти през времето на съществуването ти... тя я генерира и я използва по свой собствен начин, грабва те, завладява душата ти и ти се чувстваш освободен и по-близо до оная сила, която някои наричат БОГ. Не, това не е бог под формата му на Иисус, или под формата, под която всяка религия влага в него. Това е нещо повече, това не е нещо, на което можеш сляпо да се кланяш - това е първосилата, останала от Големия Космически Взрив и караща Вселената да расте и да се самосъздава отново и отново... Някои биха казали - ами ето, това е точно бог, но не е така, бог е нещо измислено от хората, за да има на кого да се кланят, за да има кого да обвиняват, когато се случи нещо или да му се молят за по-добро.... Ето защо тази, не знам как да я нарека, сила може би е най-доброто определение, не е бог - тя е нещо материално, нещо, до което можеш да се докоснеш, което можеш да овладееш, само трябва да имаш ключа. А ключът към нея е във всеки един от нас - това е сърцето ни - само тогава, когато наистина отдадеш сърцето си на ГОАта, само тогава ще получиш достъпа до силата... Но какво значи пълното отдаване на сърцето??? Това значи вникване в идеологията на съществото ГОА, намиране на пътя до древния корен, от който произлиза вселената.... Най-точно до тази идеология може би се приближават източните философии, дзен, будизмът и т.н. Но и те не са съвършени - как може да е съвършено нещо, което ти го налага друг човек??? Ето това е зърното, в което се крие тайната да слушаш ГОА - тогава сам си измисляш своя собствена религия, неща, в които вярваш, идеи, които изповядваш... Ето защо ГОАта е и нещо много лично, нещо, което всеки трябва сам да разбере, а не да търси помощ от други хора. Това е религията на самоопознаването, на това да се научиш да познаваш самия себе си и да правиш това, което те подтиква сърцето и душата, а не законът или правилото. Но това изисква много жертви, много неща ще се променят в човека, който е готов да вникне в цялото същество, което е ГОАта... Но нещата, които този човек печели, са много повече... Някой ще каже - добре де, ти казваш, че всеки трябва да харесва ГОАта. Не е така, но този, който не я харесва, трябва да се запита не какво не харесва, а защо не го харесва? И все пак този човек губи нещо - губи нещо наистина ценно - възможността да опознае себе си и да открие истинската си същност, да порасне образно казано и да открие неподозираните таланти на своето съществуване, които лежат там в сърцето му и само чакат да бъдат стартирани...
Но какво става, когато човек започне да вниква в идеята на ГОАта - в един момент той забелязва, че иска все повече и повече от насладите, които му предлага слушането на ГОА, осъзнава, че се е пристрастил към един на практика безвреден наркотик - нещо, което всеки използва по един или друг начин. Именно, когато човек започне да поема свръхдози от този наркотик, тогава той започва да осъзнава, че нещо не е наред с това, което става около него, с целия свят. Той започва да осъзнава, че докато слуша ГОА, изпада в едно състояние, близко до това на дълбок транс, хипноза и делириум. Тогава той може да мисли чисто и логично, сякаш всяко парче от пъзела си идва на мястото, той вижда ясно вскяа мисъл, която сякаш се оформя пред очите му и се гравира по повърхността на мозъка му. Ето точно това е моментът, в който този човек започва да разбира ГОАта, да вниква в нейната идеология. Ето това е началото на раждането на този човек, на неговото преоткриване и преосъзнаване. От този момент нататък той се променя, вече не е той, сякаш част от този транс се е преселила и отвъд границата на нереалността, сякаш една страна в сърцето му все още вибрира с определена честота и го кара да мисли по-ясно и да чувства по-отчетливо. Това е кулминацията на започналото като невинна любов към музиката. Според мен това е нещо, което всеки заслужава да изпита, защото рано или късно човек трябва да умре, за да се прероди и от него да излезе Човека - от Хомо Сапиенс да се превърне в Хомо Супериоро.
Това е, не можах да спомена всичко, което е ГОАта, но както казах то е нещо много лично и всеки човек трябва да го разбере сам и по свой собствен начин. Само на края искам да спомена една мисъл, която според мен се корени в цялата идея на ГОАта - това е нещо, което ми хрумна точно в тези моменти на дълбок транс, когато разбрах, че в тези прости и може би объркващо звучащи думи се корени цялото ни съществувание. А ето ги и тях: "Днес започва от утре, утре свършва вчера". Не мога да обясня какво точно значат, защото това не може да се изрази с думи, може само да се почувства. Няма и да се опитвам да го обяснявам. Просто ще оставя думите да висят във въздуха и да засенчват слънцето, което свети над главите ни."
понеделник, 26 декември 2005 г.
За мен и депресията ми
"Към 35-тата ми година установих, че имам проблеми с алкохола. Ходих по лекари, по групи, нещата ту се оправяха, ту пак се влошаваха. ОТКРИТИЕТО ми бе д-р Рали Димитров, при когото започнах да се лекувам през 2001 г. Той бе категоричен, че проблемът при мен не е алкохолът, а депресията и личностовото разстройство, а алкохолът е тяхно производно и затова години наред не можех да се справя с него. Спирах, понякога за дълго, но се чувствах гадно, тъпо, ужасно и в крайна сметка пак почвах. Защото истинският проблем е моята личност, по-точно разстройството й, всичко това усложнено от периодичната депресия, с която се запознах за първи път на около 9-годишна възраст (но това е друга и дълга история), а алкохолът бе фалшивото “лекарство” за справяне с тези проблеми. Нещата са усложнени, защото депресията е на фона на предварително тежко личностово разстройство.
Без значение дали ще слагаме медицински етикети (личностово разстройство, алкохолна болест, алкохолна злоупотреба и т.н), ми се струва, че много от хората с алкохолни проблеми са в подобна на моята ситуация - имат проблеми със себе си и когато успеят да спрат алкохола, се изправят пак пред проблемите си, което е толкова гадно и несправедливо, че тайничко се питат “е, и за какво беше всичко това”, имайки предвид спирането на алкохола. Защото целта на човек в живота не може да е да живее трезвен, а да живее здрав и щастлив. А колцина нещастни трезвеници познава всеки от нас?
При мен за личностовата промяна голяма роля изигра терапията с антидепресанти и тимостабилизатори, но те не бяха достатъчни, пък и аз в началото не ги пиех редовно. 3 години ги пиех и ту “влизах в правия път”, ту пак правех някоя простотия или се затварях в депресията си, докато дойде някакъв момент - може би на натрупване у мен, може би на щастливи случайности, а огромна роля имаха и непрекъснатите срещи с Рали - и нещата започнаха да се променят. В промяната влизаше и чувството, че тя, самата промяна зависи от мен - в смисъл, че се изпълвах с увереност и желание за откриване на нови неща у мен и у света.
Мисля, че промяната започна от една психотерапия, за която съм изключително благодарна на психотерапевтката Елка Божкова. Бях затънала в самосъжаление, отчаяние и безнадеждност, когато приятелка ми каза за една групова психотерапия (краткосрочна, фокусирана към решения психотерапия) в дневния център на психиатричния диспансер в Медицинска академия, която при нея дала много добър ефект. Реших да отида, така и така нищо не губех. Всеки ден трябваше да бъда там в 8.30, като заниманията продължаваха докъм 12.30. Беше ми ужасно трудно, защото мразех да ставам толкова рано, гадно ми беше сутрин, чак късно следобед и вечер започвах да се чувствам човек - това ми е било проблем цял живот, откак се помня, някакъв вид страх от света, от необходимостта да участвам в света, да поемам отговорност. Обаче груповите занимания там ми станаха интересни и не се отказах да ходя (както предполагах, че ще стане). Постепенно, с всяка нова сутрин започнах да се изпълвам с гордост, че постигам нещо, че правя нещо за себе си, че съумявам да постигна нещо, без нещо или някой да ме принуждава (защото ходенето на работа е вид принуда и когато не ходех на работа, никога не съм ставала рано). Знам, че е тези думи изглеждат смешни, отнесени към нещо толкова дребно като сутрешното ставане, но за мен това е било цял живот сериозен проблем, който ме е било срам да споделя с когото и да е. В групата имах няколко интересни и важни за мен преживявания, които още повече ме накараха да се разровя в себе си и да се размисля.
И като се размислих, си намерих работа - не такава, каквато очакваха близките ми, а такава каквато ми се искаше на мен. И тя ми хареса, макар че от общоприетата гледна точка не беше престижна и не ми отговаряше. Аз обаче се чувствах добре с нея и това още повече ме изпълни със самочувствие - че правя нещо така както аз искам, а не както “те” ми казват. В случая “те” означава обществото, общественото мнение, вкл. предразсъдъците. Осъзнах, че цял живот съм се стремяла да бъда “както трябва”, както се е очаквало да бъда, което ме е подтискало и изнервяло, и че в крайна сметка е по-важно да бъда автентичното си “аз”, а не да се стремя неуспешно да бъда някакво идеално “аз”, което другите изискват от мен - независимо дали реално изискват, или аз си мисля, че изискват.
Една от причините да ми харесва работата, беше, че имах възможност да чета много книги. А между другото в последните години бях попрестанала да чета хартия, само на екран четях. И си върнах навика за четене и разбрах какво количество книги съм пропуснала в последните години, заровена в депресия, самосъжаления и алкохолни изцепки.
Преоткрих и музиката. Казвам “пре-”, защото както с книгите, някога много слушах музика, но това беше останало в миналото. Преоткрих я случайно - чрез Big Brother 1. Хареса ми музикалната тема на шоуто и се поинтересувах, оказа се, че у нас се пуска гръцката тема, която е ремикс на английската тема - Big Brother Theme на Element Four. Под това име пуска Paul Oakenfold, трекът е по-дълъг от тв темата и още повече ми хареса. Съвсем ми хареса пък това, което прочетох за него в Интернет - че той е в основата на Ибиза звука в клубната музика (а историята на Ибиза я знаех). Започнах да ровя с емулето и с WinMX (друг Р2Р клиент) за негови неща и колкото повече намирах, толкова повече ми харесваха. Особено ми хареса едно - Essential mix (Full Moon Goa Party) - направо нечовешко. И естествено се заинтересувах от него, оказа се, че това е знаменит сет, който той пуска по ВВС за Коледа 1994 г. и от който тръгва гоа манията във Великобритания, щото тя дотогава е ъндърграунд, и оттам в Европа. Тук вече нямаше начин да не се поинтересувам що е гоа, що е психеделик, що е транс и оттам вече почнах по опис да слушам класици на транса - Astral Projection, Hallucinogen, Infected Mushroom и т.н. И се зарибих жестоко на гоа и психеделик транс. А това не е само стил музика, оказа се, че това е култура. И тук става вече много дълго да разказвам, но този път ме отведе много, много надалеч… Започнах да откривам толкова много неща, които някак си се бях изхитрила да пропускам около себе си..
Сега успях яко да се олея
Но мисля тоя път да се хвана здраво и да се измъкна. Защото промяната в мен остана. Аз вече не се чувствам същата нещастна, болна и виновна."Това писах преди повече от месец. Сега откривам нови смисли в него, затова го копипействам тук.
Бебето владее Абсолюта
Гледах някаква симпатична американска комедия "Бебета гении", в която се изкефих на две неща. На виртуозната работа на асистента, който е работил с бебетата (имаше дузина бебета на възраст 1-3 години), така че хем изглеждаха напълно естествени, хем всяко беше ярка индивидуалност. Всъщност присъствието на бебетата с техните реакции правеше филма приятен, иначе би бил средна хамериканска боза.
Другото, което ми хареса, е много по-сериозно: идеята, че като се родят, бебетата знаят и разбират всичко, владеят Абсолютната истина (защото са имали хиляди прераждания). Но някъде към 2-годишна възраст, когато започват да проговарят, започва Преходът им към възрастните, който всъщност е загуба на цялата истина, на цялото знание за вселената и битието. Те се учат на конкретните неща, на които възрастните ги учат, но губят онова голямото Цяло, което са владеели.
А какво разбираме ние под "истина и знание"? За нас това е нещо рационално, логично, прагматично... В основата на идеала ни за истина и знание като костна система е математиката. Но това е в западната, юдео-християнската цивилизация. За японската, китайската, индуската цивилизация далече не е било така.
Част от съвременните психонавти пък търсят като че ли пътя обратно на Прехода, там, в началото, където няма абстракции, логика и понятия. Т.е., в известен смисъл психонавтът се връща към Аз-а, който е бил, преди цивилизационните наслоения. Това последното го предполагам на база четене и разкази, защото нямам опит в психонавигирането. Иска ми се да опитам, но е много важно с какво и с какъв водач. А аз не бързам за никъде.
Другото, което ми хареса, е много по-сериозно: идеята, че като се родят, бебетата знаят и разбират всичко, владеят Абсолютната истина (защото са имали хиляди прераждания). Но някъде към 2-годишна възраст, когато започват да проговарят, започва Преходът им към възрастните, който всъщност е загуба на цялата истина, на цялото знание за вселената и битието. Те се учат на конкретните неща, на които възрастните ги учат, но губят онова голямото Цяло, което са владеели.
А какво разбираме ние под "истина и знание"? За нас това е нещо рационално, логично, прагматично... В основата на идеала ни за истина и знание като костна система е математиката. Но това е в западната, юдео-християнската цивилизация. За японската, китайската, индуската цивилизация далече не е било така.
Част от съвременните психонавти пък търсят като че ли пътя обратно на Прехода, там, в началото, където няма абстракции, логика и понятия. Т.е., в известен смисъл психонавтът се връща към Аз-а, който е бил, преди цивилизационните наслоения. Това последното го предполагам на база четене и разкази, защото нямам опит в психонавигирането. Иска ми се да опитам, но е много важно с какво и с какъв водач. А аз не бързам за никъде.
четвъртък, 22 декември 2005 г.
сряда, 21 декември 2005 г.
Различиетo - selfconfidence
Философските размисли май са за Семките и бонбонките, не за Свобода от депресията. Разграничението виждам по линията "лични + проблемни" - ако отговорът е "да" , е за Свобода. Ако не - за Семките е. Защото не искам никого да натоварвам със Семките, а също така не искам да предлагам "празни" философии на колегите с депресии.
Очевидно е, че когато темата е медицинска и подобна именно за депхресията, мястото й е там. Обаче с други теми като някои мои по-лични, или пък по-философски досега бъркам (мишмашвам). Получих усета, че трябва да пиша два блога, сиреч две различни като дух и буква същности, но не анализирах това усещане, за да го операционализирам. Семките са светът шарен, различен, пеещ и носещ високото ниво на selfconfidence, присъщо на хлапето, което е обуло първите си панталонки. Тук би трябвало да обясня защо панталонки, но това е за другия блог. Свобода от Депресията носи обратното - нисък или в последните 7 месеца по-скоро не нисък, а проблемен/проблематизиращ себе си и околосебесието си selfconfidence.
Значи ключът кой запис за къде е selfconfidence-а. Не мога да намеря адекватния български термин - доверие в себе си, самоуважение - нещо такова го превеждат профитатата.
Очевидно е, че когато темата е медицинска и подобна именно за депхресията, мястото й е там. Обаче с други теми като някои мои по-лични, или пък по-философски досега бъркам (мишмашвам). Получих усета, че трябва да пиша два блога, сиреч две различни като дух и буква същности, но не анализирах това усещане, за да го операционализирам. Семките са светът шарен, различен, пеещ и носещ високото ниво на selfconfidence, присъщо на хлапето, което е обуло първите си панталонки. Тук би трябвало да обясня защо панталонки, но това е за другия блог. Свобода от Депресията носи обратното - нисък или в последните 7 месеца по-скоро не нисък, а проблемен/проблематизиращ себе си и околосебесието си selfconfidence.
Значи ключът кой запис за къде е selfconfidence-а. Не мога да намеря адекватния български термин - доверие в себе си, самоуважение - нещо такова го превеждат профитатата.
Защо Creative Commons License
Лицензирах блога си под Creative Commons лиценз (видно най-долу) и искам да обясня причините, тъй като е важно, а не е просто някаква общоупотребима джиджавка, чийто смисъл никой не знае точно. Но докато мислех как да го обясня, попаднах на прекрасно есе в блога на Йовко и е най-добре да копипейст, защото не мога да го кажа по-добре:
"Указатели на свобода
Някъде преди около половин година направих първия си опит да дефинирам някак част от понятията около свободната култура. Както заявих и тогава в статията си, тя се нуждае от развитие, доколкото и самите понятия, ориентири и базис все още се търсят и подлежат на създаване, израстване и някакво определяне.
През това време с много хора, сред които бяха композитори, музиканти, художници, журналисти, фотографи, юристи, а и най-простосмъртни хакери дискутирахме различни казуси, свързани със свободата на произведенията на изкуството. Един от очевидните проблеми е принципното пренебрежение, с което повечето хора на изкуството отбягват теми като лицензиране и авторски права. Особено младите автори и тези, които някак вътре в себе си са приели вече идеята за свободна култура и я припознават като своя.
Много автори казват “Ами моите неща вече са свободна култура - те са в интернет - всеки може да си ги свали или разглежда. Защо е нужно да ги лицензирам изрично като Creative Commons?”. А някои дори казват “Не ми пука за никакви лицензи. Аз искам моите неща да стигат до хората - всичко останало е без значение”. Една позиция, която заслужава поклон…Всъщност в подобно изказване има много смисъл. Ако един автор не иска музиката му, текстовете (това важи и за блоговете), картините или фотографиите му да се четат/слушат/разглеждат свободно той не би ги оставил за свободен download в Интернет. Истината е, че ровенето в макар и кратката документация на Creative Commons лицензите може и да е досадно за да прецениш кой точно лиценз най-добре пасва на творбата и характера ти. Всъщност нали вече всички знаят, че Creative Commons не е един лиценз, нито дефиниция за свободна култура, а фамилия (цял набор) от лицензи, плуващи в спектъра на различни степени на освободеност на творбите? Спектър, от който всеки автор може да избере сам дали разрешава комерсиална употреба на творбите си, или дали могат да се правят производни творби от неговата, дали тези производни също трябва да са свободни или може и да не са.
Всъщност в това има много сериозен смисъл, въпреки че изглежда малко сложно и ненужно. Едната причина е чисто юридическа и тя е, че в момента на своето създаване всяка творба поражда със себе си и авторски права, които ако не е уговорено друго, принадлежат на нейния автор или пък поръчителя, ако авторът е работил по нечия поръчка. Така е и в българското законодателство. Според американското например тези изключителни права се защитават от закона в продължение на 70 години след смъртта на автора. Типичните действия по копиране, модифициране и разпространение са всъщност нарушение на авторски права. Авторът, като притежател на тези права, има безнаказаността да публикува творбите си във всякакъв вид, който му допада, но това съвсем не превръща в безнаказано действието по свалянето на тези творби от Интернет, копирането им, особено неясно е позволението за модифициране или разпространение. Ако не е уговорено друго - обърнахте ли внимание? Лицензът е начин да бъде направена друга уговорка.
Казано накратко - това, че една творба е публикувана свободно, не я превръща в свободна за ползване. Тя все още е единствена собственост на нейния автор и по подразбиране не е ясно дали и как може да се ползва. Допускането, че е в Интернет може да ме доведе до идеята, че мога да си сваля такава песен, например, и да си я слушам. Да - наистина за какво друго би я оставил в Интернет нейния автор!? Но дали мога да я дам на приятел, дали мога да я запиша на CD и да я подаря някому? Мога да предположа, че това няма да разсърди много нейният автор, но… ако имам радиостанция и искам да я завъртя в ефир? Или интернет-радио? Ами ако някоя фирма я хареса за реклама? Ами ако не съм я свалил от сайта на автора и? Как да съм сигурен, че той няма против това? Възникват купчина въпроси, които нямат подразбиращи се отговори. А премълчаването на отговорите не е от полза нито на автора на свободната творба, нито от полза на зрителите.
Creative Commons няма за цел да утежнява споделянето на свободните произведения на изкуството. Creative Commons е етикет, указател колко свободно е дадено нещо и какво точно неговият автор разрешава да се прави с творбата му. Това е изрично декларирано позволение, което е доста по-различно от неясно такова, базирано на негласно предположение.
Указателите на свобода имат смисъл на яснота за потребителя - той получава ясни послания като види на CD-то си “копирай ме - няма проблем”. Тук стигаме и до втората основна причина за съществуването на тези указатели - психологическата.
Живеем в свят, в който свободата за жалост не се подразбира. Подразбират се забраните. Мозъците ни ежедневно биват промивани, че сме на ръба да се превърнем в престъпници, ей така, само както си ходим по улиците или browse-ваме из мрежата. Защо сме го позволили и продължаваме да го позволяваме е една друга тъжна тема. Затова на този фон трябва да предполагаме такъв уплашен тип потребители, който е стреснат най-малкото, ако не и втрещен, какво точно може и не може да прави. Наскоро едно момиче ме попита дали може да линкне мой материал. За Бога! Докъде сме го докарали, да се притесняваме дали можем да посочим съществуването на нещо. Боим се да повдигнем пръстче като проява на “Виж какво има там!”. По дяволите, все още не е забранено да се линкват материали дори от сайта на Microsoft! В такъв контекст е много важно свободната култура изрично да бъде афиширана като такава.
Да, това няма да направи тези произведения на изкуството повече или по-малко изкуство. Нито повече или по-малко стойностни. Но ще има значение за свободата, ще има значение за провокацията на креативно мислене, за промяна на шаблона за забраната по подразбиране. Самото съществуване на декларирана свободност и колкото по-често се среща тя, ще счупи мита, че да споделяш, копираш, разпространяваш е незаконно и нечестно, защото ще има някакъв тип култура, която те провокира и настоява да го правиш. Така подразбирането на забраните ще се обезцени и ще стане неясно.
Защо свободната култура има смисъл? Ами защото премахва угризенията и прави нещата достъпни. Какъв е шансът един млад автор, без значение дали е музикант, художник или нещо друго, да получи трибуна? Какъв е шансът изкуството му да стигне до хората? Не особено голям ако не го забележи някой и не го лансира, ако някой label не види пари в него и не започне да експлоатира изкуството му.
А всъщност всеки автор иска изкуството му да докосне възможно повече хора. Това е вид разговор между него (чрез творбите му) и хората, които ги оценяват и… приемат понякога за близки и дори свои. Единствено свободната култура може да се превърне в напълно своя за зрителя. Единствено, обявени изрично като свободни с някакъв лиценз, ни дава основание да можем с чиста съвест, да си свалим такава песен или снимка от Интернет, дори и да не са от сайта на автора им. Така други сървъри без тревога ще могат да хостват CC-съдържание, което е маркирано така.
Свободните произведения на изкуството, публикувани като такива в Интернет или по друг някакъв начин са достъпния път на всеки млад автор да покаже какво носи в себе си, да бъде харесан, оценен, а и да стане популярен (защо не?). Нима с един-два CC албума една група да не може да набере по-сериозна скорост от всякакви други дългогодишни клубни усилия? Нима пречи една или две песни от всеки албум да бъдат свободни за слушане и споделяне, а защо не и за remix? Нима пречи и на утвърдени групи да го правят? Някои вече го правят! Нима това не е най-добрата реклама?
Указателите на свобода не са просто скучни и досадни етикетчета. Те са нещо като подадени ръце, нещо като връщане към корените на изкуството, от преди бизнеса и адвокатите, когато то е имало значение повече на достъпно за всички търсене на красота, като докосване до красотата.
Ако сте творец и искате вашите неща наистина да стигнат до повече хора, отбележете някак това, направете го изрично. То може би не е особено важно за вас, но е важно за потребителите, за феновете, за тези, за които е предназначено. Изборът на лиценз няма да ви отнеме повече от 5 минути, а със сигурност ще ви спечели много повече приятели. Само погледнете тук:
http://creativecommons.org/license/
http://creativecommons.org/tools/ccpublisher "
"Указатели на свобода
Някъде преди около половин година направих първия си опит да дефинирам някак част от понятията около свободната култура. Както заявих и тогава в статията си, тя се нуждае от развитие, доколкото и самите понятия, ориентири и базис все още се търсят и подлежат на създаване, израстване и някакво определяне.
През това време с много хора, сред които бяха композитори, музиканти, художници, журналисти, фотографи, юристи, а и най-простосмъртни хакери дискутирахме различни казуси, свързани със свободата на произведенията на изкуството. Един от очевидните проблеми е принципното пренебрежение, с което повечето хора на изкуството отбягват теми като лицензиране и авторски права. Особено младите автори и тези, които някак вътре в себе си са приели вече идеята за свободна култура и я припознават като своя.
Много автори казват “Ами моите неща вече са свободна култура - те са в интернет - всеки може да си ги свали или разглежда. Защо е нужно да ги лицензирам изрично като Creative Commons?”. А някои дори казват “Не ми пука за никакви лицензи. Аз искам моите неща да стигат до хората - всичко останало е без значение”. Една позиция, която заслужава поклон…Всъщност в подобно изказване има много смисъл. Ако един автор не иска музиката му, текстовете (това важи и за блоговете), картините или фотографиите му да се четат/слушат/разглеждат свободно той не би ги оставил за свободен download в Интернет. Истината е, че ровенето в макар и кратката документация на Creative Commons лицензите може и да е досадно за да прецениш кой точно лиценз най-добре пасва на творбата и характера ти. Всъщност нали вече всички знаят, че Creative Commons не е един лиценз, нито дефиниция за свободна култура, а фамилия (цял набор) от лицензи, плуващи в спектъра на различни степени на освободеност на творбите? Спектър, от който всеки автор може да избере сам дали разрешава комерсиална употреба на творбите си, или дали могат да се правят производни творби от неговата, дали тези производни също трябва да са свободни или може и да не са.
Всъщност в това има много сериозен смисъл, въпреки че изглежда малко сложно и ненужно. Едната причина е чисто юридическа и тя е, че в момента на своето създаване всяка творба поражда със себе си и авторски права, които ако не е уговорено друго, принадлежат на нейния автор или пък поръчителя, ако авторът е работил по нечия поръчка. Така е и в българското законодателство. Според американското например тези изключителни права се защитават от закона в продължение на 70 години след смъртта на автора. Типичните действия по копиране, модифициране и разпространение са всъщност нарушение на авторски права. Авторът, като притежател на тези права, има безнаказаността да публикува творбите си във всякакъв вид, който му допада, но това съвсем не превръща в безнаказано действието по свалянето на тези творби от Интернет, копирането им, особено неясно е позволението за модифициране или разпространение. Ако не е уговорено друго - обърнахте ли внимание? Лицензът е начин да бъде направена друга уговорка.
Казано накратко - това, че една творба е публикувана свободно, не я превръща в свободна за ползване. Тя все още е единствена собственост на нейния автор и по подразбиране не е ясно дали и как може да се ползва. Допускането, че е в Интернет може да ме доведе до идеята, че мога да си сваля такава песен, например, и да си я слушам. Да - наистина за какво друго би я оставил в Интернет нейния автор!? Но дали мога да я дам на приятел, дали мога да я запиша на CD и да я подаря някому? Мога да предположа, че това няма да разсърди много нейният автор, но… ако имам радиостанция и искам да я завъртя в ефир? Или интернет-радио? Ами ако някоя фирма я хареса за реклама? Ами ако не съм я свалил от сайта на автора и? Как да съм сигурен, че той няма против това? Възникват купчина въпроси, които нямат подразбиращи се отговори. А премълчаването на отговорите не е от полза нито на автора на свободната творба, нито от полза на зрителите.
Creative Commons няма за цел да утежнява споделянето на свободните произведения на изкуството. Creative Commons е етикет, указател колко свободно е дадено нещо и какво точно неговият автор разрешава да се прави с творбата му. Това е изрично декларирано позволение, което е доста по-различно от неясно такова, базирано на негласно предположение.
Указателите на свобода имат смисъл на яснота за потребителя - той получава ясни послания като види на CD-то си “копирай ме - няма проблем”. Тук стигаме и до втората основна причина за съществуването на тези указатели - психологическата.
Живеем в свят, в който свободата за жалост не се подразбира. Подразбират се забраните. Мозъците ни ежедневно биват промивани, че сме на ръба да се превърнем в престъпници, ей така, само както си ходим по улиците или browse-ваме из мрежата. Защо сме го позволили и продължаваме да го позволяваме е една друга тъжна тема. Затова на този фон трябва да предполагаме такъв уплашен тип потребители, който е стреснат най-малкото, ако не и втрещен, какво точно може и не може да прави. Наскоро едно момиче ме попита дали може да линкне мой материал. За Бога! Докъде сме го докарали, да се притесняваме дали можем да посочим съществуването на нещо. Боим се да повдигнем пръстче като проява на “Виж какво има там!”. По дяволите, все още не е забранено да се линкват материали дори от сайта на Microsoft! В такъв контекст е много важно свободната култура изрично да бъде афиширана като такава.
Да, това няма да направи тези произведения на изкуството повече или по-малко изкуство. Нито повече или по-малко стойностни. Но ще има значение за свободата, ще има значение за провокацията на креативно мислене, за промяна на шаблона за забраната по подразбиране. Самото съществуване на декларирана свободност и колкото по-често се среща тя, ще счупи мита, че да споделяш, копираш, разпространяваш е незаконно и нечестно, защото ще има някакъв тип култура, която те провокира и настоява да го правиш. Така подразбирането на забраните ще се обезцени и ще стане неясно.
Защо свободната култура има смисъл? Ами защото премахва угризенията и прави нещата достъпни. Какъв е шансът един млад автор, без значение дали е музикант, художник или нещо друго, да получи трибуна? Какъв е шансът изкуството му да стигне до хората? Не особено голям ако не го забележи някой и не го лансира, ако някой label не види пари в него и не започне да експлоатира изкуството му.
А всъщност всеки автор иска изкуството му да докосне възможно повече хора. Това е вид разговор между него (чрез творбите му) и хората, които ги оценяват и… приемат понякога за близки и дори свои. Единствено свободната култура може да се превърне в напълно своя за зрителя. Единствено, обявени изрично като свободни с някакъв лиценз, ни дава основание да можем с чиста съвест, да си свалим такава песен или снимка от Интернет, дори и да не са от сайта на автора им. Така други сървъри без тревога ще могат да хостват CC-съдържание, което е маркирано така.
Свободните произведения на изкуството, публикувани като такива в Интернет или по друг някакъв начин са достъпния път на всеки млад автор да покаже какво носи в себе си, да бъде харесан, оценен, а и да стане популярен (защо не?). Нима с един-два CC албума една група да не може да набере по-сериозна скорост от всякакви други дългогодишни клубни усилия? Нима пречи една или две песни от всеки албум да бъдат свободни за слушане и споделяне, а защо не и за remix? Нима пречи и на утвърдени групи да го правят? Някои вече го правят! Нима това не е най-добрата реклама?
Указателите на свобода не са просто скучни и досадни етикетчета. Те са нещо като подадени ръце, нещо като връщане към корените на изкуството, от преди бизнеса и адвокатите, когато то е имало значение повече на достъпно за всички търсене на красота, като докосване до красотата.
Ако сте творец и искате вашите неща наистина да стигнат до повече хора, отбележете някак това, направете го изрично. То може би не е особено важно за вас, но е важно за потребителите, за феновете, за тези, за които е предназначено. Изборът на лиценз няма да ви отнеме повече от 5 минути, а със сигурност ще ви спечели много повече приятели. Само погледнете тук:
http://creativecommons.org/license/
http://creativecommons.org/tools/ccpublisher "
вторник, 20 декември 2005 г.
GIO
Не искам диалогът да ни е публичен. Не заради мен, а заради теб. Ако ме четеш тук, не мисли, че очаквам да отговаряш тук. Очаквам единствено да не отговаряш другаде публично. Защото мисля, че не ти е комфортно от това. Ти си изпълнена с гордост и не искам да засягам тази гордост, а всеки твой публичен отговор (там) за теб е уязвяване на гордостта. Знаеш каквото знаеш - нищо не очаквам от теб и съм готова да ти дам всичко, което съм способна.
неделя, 18 декември 2005 г.
Хак за тъпотата
Масата неща, с които се срещаме, са ако не вредни, то безсмислени. Абе тъпи! И огромното количество хора изгубват огромно време от живота си за борба с тези тъпотии. Това е системна, бих я нарекла грешка, но не е, защото е умишлено търсена и постигната системна гадост.
Именно затова има хак. Случайно хакнах първия път и не разбрах. След втората и третата случайност, разбрах, че съм открила как се хаква системата на мейнстрийм-а, системата, която обществото от зомбита (99% от хората) смятат за "реалност". Хакът е невероятно прост и именно затова трудно се открива.
Как да хакнем "реалността":
1. Приемаш, че няма "реалност", а има купища интересни и неочаквани неща
2. (следствие от 1.) Вървейки извън (дома), разглеждаш всичко и във всички посоки не с прагматична цел, а защото винаги ще видиш нещо неочаквано, в мното случаи - красиво
(затова искам фотоапарат цифров, ама качествен, защото..., абе това е друга тема)
3. И го виждаш - може да е глава на лъв върху стара кооперация (поне 3 такива глави съм открила), може да е картичката за бебетата и СПИН-а, може да е "Кога зашумят буките, шумите..." на акордеон от възрастен мъж в подлеза.... Може да е евроцент в калта на улицата. Всичко това съм го срещала/намирала. Както и разни други неща като бокса, за които писах тук. Също и пари съм намирала. Ама не парите са мотивацията ми за любопитството към всичко около мен.
Поука, или какво иска да каже авторът:
Той сам не знае точно, но за едно е сигурен - когато, където и за каквото и да отива, важното е отиването. Пътят, а не целта. Защото Пътят дава възможности, а Целта заковава в точка. Конкретно - хакът да търсиш различното, интересното, позитивното - както в най-тривиалните гнусости, така и в неочакваните гадости - е ефективен. Друго наименование на този хак е да търсим във всичко позитивната страна.
П.П. Струва ми се, че предишният послепис е донякъде неясен, защото излагам крайни твърдения, прескачайки междинните логически стъпки. Ще се върна по-късно към това.
П.П.П. Най-важното за мен е да имаш хакерска нагласа като базис, ако мога да обобощя:
- всичко е това, което не е
- всичко има смисъл (смисълът по дефиниция е нещо позитивно), въпросът е да го откриеш
- няма невъзможни неща, и същевременно ти си невъзможен като претенция за Абсолют
Именно затова има хак. Случайно хакнах първия път и не разбрах. След втората и третата случайност, разбрах, че съм открила как се хаква системата на мейнстрийм-а, системата, която обществото от зомбита (99% от хората) смятат за "реалност". Хакът е невероятно прост и именно затова трудно се открива.
Как да хакнем "реалността":
1. Приемаш, че няма "реалност", а има купища интересни и неочаквани неща
2. (следствие от 1.) Вървейки извън (дома), разглеждаш всичко и във всички посоки не с прагматична цел, а защото винаги ще видиш нещо неочаквано, в мното случаи - красиво
(затова искам фотоапарат цифров, ама качествен, защото..., абе това е друга тема)
3. И го виждаш - може да е глава на лъв върху стара кооперация (поне 3 такива глави съм открила), може да е картичката за бебетата и СПИН-а, може да е "Кога зашумят буките, шумите..." на акордеон от възрастен мъж в подлеза.... Може да е евроцент в калта на улицата. Всичко това съм го срещала/намирала. Както и разни други неща като бокса, за които писах тук. Също и пари съм намирала. Ама не парите са мотивацията ми за любопитството към всичко около мен.
Поука, или какво иска да каже авторът:
Той сам не знае точно, но за едно е сигурен - когато, където и за каквото и да отива, важното е отиването. Пътят, а не целта. Защото Пътят дава възможности, а Целта заковава в точка. Конкретно - хакът да търсиш различното, интересното, позитивното - както в най-тривиалните гнусости, така и в неочакваните гадости - е ефективен. Друго наименование на този хак е да търсим във всичко позитивната страна.
П.П. Струва ми се, че предишният послепис е донякъде неясен, защото излагам крайни твърдения, прескачайки междинните логически стъпки. Ще се върна по-късно към това.
П.П.П. Най-важното за мен е да имаш хакерска нагласа като базис, ако мога да обобощя:
- всичко е това, което не е
- всичко има смисъл (смисълът по дефиниция е нещо позитивно), въпросът е да го откриеш
- няма невъзможни неща, и същевременно ти си невъзможен като претенция за Абсолют
Шекспир. 66-ти сонет.
Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнства - родено лицемерие,
нищожества придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие,
и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,
и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързани уста,
и истината в служба на лъжата.
Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.
достойнства - родено лицемерие,
нищожества придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие,
и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,
и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързани уста,
и истината в служба на лъжата.
Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.
Пътят ми към Просветлението
В един форум споменах, че тази година съм постигнала Просветлението и съм постигнала мир със себе и със света. Един пич ми запита как, и копипействам отговора си, защото мисля, че е важен:
Постигането не бе еднократен акт. То бе процес, продължил около 3 години, в който роля изиграха различни неща:
- възстановяването на контакта с баща ми. Виждаме се всяка седмица за по 2-3 часа и си говорим за какво ли не, което ни е интересно и на двамата (е за себе си - той за него си, аз за аз си). Такъв беше контактът ни, откак се помня като човек (от 2-3 годишна възраст) и свърши, когато се разведоха и останах при майка си (тогава беше първата ми депресия). Сега някак си стана връщне към най-хубавия период от живота ми, но вече на по-високо ниво (естествено контактът с едно дете от бебе до 7-годишно е съвсем различен от контакта на зрял човек), но чувствата са същите (и моите, и неговите)
- редовните ми контакти (духовни преди всичко) с моя психотерапевт п- д-р Рали Димитров
- връщането ми към музикоманията (събирането на любими артисти и албуми и почти непрекъснатото слушане) и особено откриването на музикалните стилове Goa/psychedelic trance и Goth methal, още го наричат symphonic death methal, също така и преоткриването на барока - Бах, Албинони, Палестрина. За около половин година записах около 100 CD и DVD с любима музика. Тя не ми е само фон, а също и път за медитация, вкл. и когато ме обхванат негативни, зли, деструктивни чувства, музиката ми е първата терапия - пускам и слушам, в зависимост от вида на злото са подходящи различни стилове и артисти
- откриването на киберпънка като култура. В частност на автори като Иван Попов, Филип Дик, Виктор Пелевин. Към киберпънк културата принадлежи и трилогията "Матрицата". Страшно много размисли ми породиха и тези размисли ме доведоха да открития за себе си и света
- блогването - както двата блога, които пиша, така и четенето на любими чужди блогове
- откриването на огромната тема за теорията на хаоса и комплексността. Това на теоретично ниво са доста сложни научни работи, но на всекидневно ниво е например филмът "Ефектът на пеперудата", двете книги на Майкъл Крайтън "Джурасик парк" и "Изгубеният свят" и още мн.др произведения на популярната култура
- терапията с антидепресанти от най-ново поколение (SSRI). За тях е характерно освен че овладяват депресиите с минимум странични ефекти, още и това, че при продължителна употреба могат да доведат до позитивна промяна на личността, т.е. овладяване и справяне с личностовите проблеми. Като казвам "могат", това не значи, че задължително го правят. Това става, само ако самата личност прави усилия и търси пътища за усъвършенстването си (някои от моите пътища написах по-горе)
Постигането не бе еднократен акт. То бе процес, продължил около 3 години, в който роля изиграха различни неща:
- възстановяването на контакта с баща ми. Виждаме се всяка седмица за по 2-3 часа и си говорим за какво ли не, което ни е интересно и на двамата (е за себе си - той за него си, аз за аз си). Такъв беше контактът ни, откак се помня като човек (от 2-3 годишна възраст) и свърши, когато се разведоха и останах при майка си (тогава беше първата ми депресия). Сега някак си стана връщне към най-хубавия период от живота ми, но вече на по-високо ниво (естествено контактът с едно дете от бебе до 7-годишно е съвсем различен от контакта на зрял човек), но чувствата са същите (и моите, и неговите)
- редовните ми контакти (духовни преди всичко) с моя психотерапевт п- д-р Рали Димитров
- връщането ми към музикоманията (събирането на любими артисти и албуми и почти непрекъснатото слушане) и особено откриването на музикалните стилове Goa/psychedelic trance и Goth methal, още го наричат symphonic death methal, също така и преоткриването на барока - Бах, Албинони, Палестрина. За около половин година записах около 100 CD и DVD с любима музика. Тя не ми е само фон, а също и път за медитация, вкл. и когато ме обхванат негативни, зли, деструктивни чувства, музиката ми е първата терапия - пускам и слушам, в зависимост от вида на злото са подходящи различни стилове и артисти
- откриването на киберпънка като култура. В частност на автори като Иван Попов, Филип Дик, Виктор Пелевин. Към киберпънк културата принадлежи и трилогията "Матрицата". Страшно много размисли ми породиха и тези размисли ме доведоха да открития за себе си и света
- блогването - както двата блога, които пиша, така и четенето на любими чужди блогове
- откриването на огромната тема за теорията на хаоса и комплексността. Това на теоретично ниво са доста сложни научни работи, но на всекидневно ниво е например филмът "Ефектът на пеперудата", двете книги на Майкъл Крайтън "Джурасик парк" и "Изгубеният свят" и още мн.др произведения на популярната култура
- терапията с антидепресанти от най-ново поколение (SSRI). За тях е характерно освен че овладяват депресиите с минимум странични ефекти, още и това, че при продължителна употреба могат да доведат до позитивна промяна на личността, т.е. овладяване и справяне с личностовите проблеми. Като казвам "могат", това не значи, че задължително го правят. Това става, само ако самата личност прави усилия и търси пътища за усъвършенстването си (някои от моите пътища написах по-горе)
Безсмислието на живота ?
Life is a test. It is only a test. Had it been real life you would have been instructed where to go and what to do .
събота, 17 декември 2005 г.
Ирена
Обичах я безумно. Толкова безумно, че убих любовта ни. Бях толкова крайна, че прекрачих границите на личното й пространство. След края трудно, с усилия, изразяващи чувствата ми за наглост и вина, мисля, че установих възможност за контакт се нея - неемоционален, отчужден, но все пак контакт. Тя бе за мен нещо невероятно като екзистенциално преживяване. 3 години по-късно тя - с дистанциран респект - ми каза, че и аз съм й дала нещо като емоционален опит. Тя никога няма да ми прости това, което й причиних, но мисля, че ми каза, че ме е разбрала и че все пак е имало нещо, което съм й дала.
Защо пиша това. Защото в един форум тя питаше за мр3-ки на Мария Калас, а аз се зарових в торентите и изтеглих 3 албума. Сега ми е тъжно, че не ми отговаря. Аз отдавна вече не съм влюбена в нея, но тя за мен е нещо като базисно за личността ми -сантимент, образец, критерий, непостижим образец, модел за Жена....
Аз отдавна знам, че това, което бе, е минало. Но винаги ще съм готова да дам за всичко за нея - каквото и да поиска. А аз не очаквам нищо от нея. Тя ми даде твърде много.
Защо пиша това. Защото в един форум тя питаше за мр3-ки на Мария Калас, а аз се зарових в торентите и изтеглих 3 албума. Сега ми е тъжно, че не ми отговаря. Аз отдавна вече не съм влюбена в нея, но тя за мен е нещо като базисно за личността ми -сантимент, образец, критерий, непостижим образец, модел за Жена....
Аз отдавна знам, че това, което бе, е минало. Но винаги ще съм готова да дам за всичко за нея - каквото и да поиска. А аз не очаквам нищо от нея. Тя ми даде твърде много.
Бокс
Снощи пак открих нещо - две неща, разхождайки кучетата. Първо открих рогозка (но понеже все още нямам фотоапарат, не мога да я покажа) . При втората порция (щото имам 3 кучета и ги извеждам 2 + 1 поотделно) открих бокс. Беше в тревата близо до Дървеното в парка Заимов, където ходят метъли, вероятно на някой се е изръсил от джоба. Досега не бях виждала. Много ме впечатли. Като тийнейджър и доста време след това мечтаех да имам бокс. После (като масата тийнеджърски мечти) се стопи. Сега имам. Обаче усещането/емоцията е коренно различна от онази, младежката. Трудно ми е да я вербализирам - нещо като досег/допир до съблазняващо Зло, с допълнението, че съблазняващият елемент от емоцията е в миналото, т.е. спомням си, че ме е съблазнявало много силно, но сега това по-скоро ме ужасява и кара да се страхувам (от себе си). Опитах намерения бокс - ударих с него една стена и направих яка дупка. Значи мога да счупя череп, ако пласирам правилно удара. Не бих казала, че изпитах удоволствие от това. Обаче си го прибрах (бокса). Харесва ми. И тук идва шашавията (вероятно има психиатричен термин за това, но не ми се търси). Смятам да нося бокса със себе си. Имам рационално основание. Рядко, но ми се е случвало да се бия. Често са ме набивали, често са се отказвали от боя, защото се бия ненормално. Много съм лека (50-тина килограма) и поради това се бия психотично - без оглед на щетите, които инкасирам. Чест похват ми е да счупя бутилка, като я държа за гърлото и да нападам с нея. Друг (много гаден похват) е да насоча нож, счупено стъкло или въпросната счупена бутилка към себе си и да кажа "какво искаш да спечелиш, аз ще се самоубия, ти се оправяй после с последствията". Не е лъжа, правила съм го и обикновено ме оставят, а е имало случаи човекът, с който съм се била, да е викал бърза помощ. Затова си мислех, че ако имам бокс, ще мога да решавам по-лесно подобни случаи. Хубавото е, че от 15-тина години нямам подобни начини на комуникация (сбиване). Защото истината е, че в почти всички случаи сбиванията или съм ги предизвиквала аз, или съм реагирала неадекватно, включвайки се в сбивания, които не са предполагали мое участие.
Намирам смисъл, че в една вечер намерих рогозка и бокс. Рогозката като символ води към Изтока, към основите на карате, на джудо (за които трябва отделно да пиша), които грубо казано са като базисна нагласа неагресия, но същевременно готовност да отговориш на агресията в рамките да се предпазиш от нея, без да преминеш в контраагресия.
Боксът е символ на агресията, несъобразена с каквито и да е ценности - можеш първи да удариш, можеш да удряш до убиване.
Да, намерих бокса след рогозката, което означава, че съм все още изкушена от идеологията на насилието (под насилие имам предвид не само физическото, а преди всичко психологическото, в частност словесното), но боксът като следващо иска точно това да ми каже - че насилието нищо не решава. То убива. Убива не само нещо у този, когото насилваш, но убива преди всичко у теб самия, насилника.
Боксът и ми харесва (младежкият сантимент, безспорно), и ме плаши. Но мисля да го нося със себе си. Това последното ми е трудно да си го обясня, така го чувствам. Плаши ме, но ме привлича. И не мога да устоя. Дали това е Злото или е прагматична предвидливост, не знам....
петък, 16 декември 2005 г.
Ние сме намръщени и сърдити
Видях се с Буба и на етикетния въпрос "как си?", отговорих, че живот си живея. Съвсем сериозно и искрeно го казах. Етикетът ме задължи да й задам същия въпрос и тя почна да се оплаква. Проблемите й наистина са сериозни, но кой от нас няма сериозни проблеми? Аз напуснах работа и сега търся нова, парите не ми достигат, паднаха ми два моста,а нямам пари за зъболекар, наложи се да вляза в болница, имам сериозни заболявания и т.н. Но се чувствам прекрасно. Знам, че стъпка по стъпка нещата ще се подредят. Защото аз желая да ги променя и правя усилия в тази посока. Затова се усмихвам и се чувствам прекрасно. А този отговор е неприличен у нас. По правило на етикетния въпрос "как си" започват оплаквания. Също така е неприлично до се усмихваш без повод.
Снощи гледах по изключение БигБрадър. И там по повод на Лео (италианец, започнал бизнес в БГ) се коментираше точно същото - че европейците са позитивно настроени, посрещат живота с усмивка и оптимизъм. А ние сме мърморковци и песимисти. У нас е неприлично да се усмихваш и да си окей.
Преди години племенничката ми Кати (родена и израсла във Великобритания), когато дойде тук, бе ужасно учудена защо всички хора са сърдити и намръщени.
Тук би трябвало да направя някакво обобщение, но мисля, че фактите са по-силни от теоретичните бла-бла. И ги спестявам.
Снощи гледах по изключение БигБрадър. И там по повод на Лео (италианец, започнал бизнес в БГ) се коментираше точно същото - че европейците са позитивно настроени, посрещат живота с усмивка и оптимизъм. А ние сме мърморковци и песимисти. У нас е неприлично да се усмихваш и да си окей.
Преди години племенничката ми Кати (родена и израсла във Великобритания), когато дойде тук, бе ужасно учудена защо всички хора са сърдити и намръщени.
Тук би трябвало да направя някакво обобщение, но мисля, че фактите са по-силни от теоретичните бла-бла. И ги спестявам.
сряда, 14 декември 2005 г.
Браузърът-убиец Firefox
Видях се с Рали днес и между другото с изненада научих, че той ползва скапания IE, честно не го очаквах, защото в общи линии е отворен към ИТ човек, даже точи торенти. Веднага започнах да го просвещавам в правата вяра - Firefox. Не знам доколко го убедих, но поне се надявам да намери и отвори страницата на FF и да прочете подробно за предимствата на лиско. Няма човек, започнал да браузва с Firefox, който да помисли за връщане към към гадното недоносче Internet Explorer.
Днес открих една готина страница с 13 причини, поради които трябва да използваме огнената лисица. Благодаря на AquilaX за нея. В следващия запис ще пусна само графики за разпространението Firefox, като трябва да се отбележат две важни особености:
- FF се ползва повече в неделя, което означава, че юзърите са по-отворени и по-агресивни при използването на алтернативния браузър в сравнение с корпорациите (мнозина ползват по принуда в офиса IE, а в къщи предпочитат FF).
- FF е много по-разпространен сред IT професионалистите, по-опитните юзъри и блогърите, т.е. най-активната, най-динамичната и творческа част от "населението" на Интернет, което дава надежда, че бъдещето е на лиско.
А това ме кефи защото ще е важен удар в битката с гадния Бил Гейтс и бъгавия му виндовс и изобщо със собственическия софтуер. Сега едвам се удържам да не втъна в любимата си тема - за авторското право (което рано или късно ще бъде запратено в килера на историята), обаче ако го направя, няма да легна преди 2 часа, а трябва да ставам рано.
Птицата кетцал
Обитава планинските дъждовни гори в Централна Америка. Смятат я за най-впечатляващата птица в Новия свят. Мъжкият кетцал е с наситено изумруденозелена окраска, червени гърди и коремче и бяло оперение от долната страна на дългата красива опашка, която може да достигне два пъти голяма дължина от самото тяло.
Във високоразвитата цивилизации на маите кетцалът е бил свещен символ на свободата и благоденствието, в днешна Гватемала (чиито жители са 90% потомци на маите) е изобразен върху националния флаг.
Khetzal - Corolle
-psycz.0.jpg)
Май единственият минус от близо месечното ми отсъствие от Сф (което значи и от нета) са изпуснатите албуми. Прегледах любимия ми форум Goa & Psychedelic Trance и тутакси попаднах на нещо очарователно - Khetzal - Corolle, дебютен албум на французина Khetzal (Matthieu Chamoux). Микс на даунтемпо и бърз мелодичен old-school гоа транс с източни мотиви. Всяко парче е въображаемо пътешествие в далечни места из джунглите на Южна Америка, Индия... Традиционните им инструменти органично се сливат с духа на природата, а мелодичността, рядка за наши дни, издава професионалния майстор на цигулката (Matthieu Chamoux).
Птицата на обложката не е въображаема, това е невероятно красивата птица кетцал, живееща в Централна Америка, доста рядка и изключително известна. Но тя си заслужава отделен пост, след малко.
Има ли Бог
Попаднах на този запис в блога на Григор Гачев и чувствам непреодолима вътрешна потребност да го постна изцяло (не да цитирам началото и да дам линк, или да го преразказвам) без какъвто и да е коментар. Чувствам се неспособна да го коментирам, толкова точно попадат думите в мислите и чувствата, които се въртят в главата ми - като ключ в ключалка.
"Има ли бог?
Този запис е предизвикан от запис в блога на Йовко, който прочетох преди време, и от няколко разговора, които водих оттогава насам.
Според мен, и с доста уговорки за вездесъщите изключения, хората могат да бъдат разделени по религиозни убеждения на четири типа: деисти, агностици, атеисти и невярващи.
Деистите вярват, че съществува божество (божества) - най-често като трансфинитни субекти. Тук спадат всички известни ми религии, плюс купчинка по-особени учения.
Агностиците вярват, че тази част на мирозданието е непознаваема. (И че по тази причина не може да се каже съществуват ли богове, или не.)
Атеистите вярват, че богове не съществуват, и точка.
Невярващите просто не вярват - нито че има богове, нито че няма. Те или знаят нещо, или не го знаят. Те просто чакат доказателство - което и от двете да доказва то. Бих причислил себе си към тях.Чакам ли обаче аз доказателство дали има богове? Не. Просто знам, че богове съществуват… Въпросът е какво се разбира под “богове”.
Още в началото на блога си писах една поредица по въпроса. Ето ви първия й запис, ето и втория. (По-нататък продължава тук и тук, но вече се отклонява от темата.)
Като студент се интересувах доста от случаите на множествена личност. (Същото, което някои хора наричат погрешно “шизофрения”.) И си мислех - надали някои глави са далеч-далеч по-специални от други, че да може в тях, и само в тях да съществуват по няколко личности. Сигурно това принципно е постижимо във всяка глава.
А това пък значи, че всяка глава е потенциално многопотребителски хардуер. Че “операционната ни система” е принципно мултиюзерска. (Голямо откритие, няма що.) И че както нашата личност е “програма”, работеща върху биологичното “желязо” като платформа, така идеите са “макроси”, изпълнявани от личностите ни, като платформа.
Защо тогава да няма и Бог - след като го има в представите ни, и изкривява постъпките ни така? Милиарди хора по света се влияят от него, по един или друг начин - значи той оказва ефект. Значи, подобно на дядо Коледа, съществува. Може би без собствено съзнание, планове и мечти, но съществува.
А какъв ли е този Бог, добър, зъл…? Това вече зависи само от нас. Всеки си има свой Бог - и, според мен, е отговорен за него, пред себе си и околните. И имената може да са различни, но са важни същностите.
Аз съм невярващ. Знам, че съществува Добро, защото го правя, когато мога - точно както съществува този блог, който пиша. И този мой “бог” е като цяло същият, както и Христос на някой искрен свещеник, или Аллах на някой благ ходжа, или Буда на смирения монах в Тибет… И е точната противоположност на бога на някой зъл и фанатичен средновековен инквизитор, или на някой религиозен терорист-камикадзе, или на Господаря на някой сатанист, или на тъпия егоизъм на кой да е гьонсурат.
Кое всъщност е истинското име на бога, и кое е на дявола? Добро и зло? Саваот и Луцифер? Кетцалкоатъл и Унцилопощли? Алтруизъм и егоизъм? Мъдрост и глупост, ако щете?…
“Яма” на японски значи планина. Ще се вдлъбне ли от това планината, или пък да се извисят ямите? Думите и представите ни често създават нещата - но веднъж създадени, нещата заживяват свой живот, и не се подчиняват на имената-определители… Не зная как всъщност се нарича богът, който имам предвид.
Но зная, че го има. Защото винаги, когато се усетя и смогна, го творя, на практика. (За щастие на малките деца и слабонервните хора, не по свой образ и подобие. )
И на всички, които искат да знаят има ли наистина Бог, бих казал простичко:
Това е не информация или урок, а избор. Зависи си единствено от вас. "
"Има ли бог?
Този запис е предизвикан от запис в блога на Йовко, който прочетох преди време, и от няколко разговора, които водих оттогава насам.
Според мен, и с доста уговорки за вездесъщите изключения, хората могат да бъдат разделени по религиозни убеждения на четири типа: деисти, агностици, атеисти и невярващи.
Деистите вярват, че съществува божество (божества) - най-често като трансфинитни субекти. Тук спадат всички известни ми религии, плюс купчинка по-особени учения.
Агностиците вярват, че тази част на мирозданието е непознаваема. (И че по тази причина не може да се каже съществуват ли богове, или не.)
Атеистите вярват, че богове не съществуват, и точка.
Невярващите просто не вярват - нито че има богове, нито че няма. Те или знаят нещо, или не го знаят. Те просто чакат доказателство - което и от двете да доказва то. Бих причислил себе си към тях.Чакам ли обаче аз доказателство дали има богове? Не. Просто знам, че богове съществуват… Въпросът е какво се разбира под “богове”.
Още в началото на блога си писах една поредица по въпроса. Ето ви първия й запис, ето и втория. (По-нататък продължава тук и тук, но вече се отклонява от темата.)
Като студент се интересувах доста от случаите на множествена личност. (Същото, което някои хора наричат погрешно “шизофрения”.) И си мислех - надали някои глави са далеч-далеч по-специални от други, че да може в тях, и само в тях да съществуват по няколко личности. Сигурно това принципно е постижимо във всяка глава.
А това пък значи, че всяка глава е потенциално многопотребителски хардуер. Че “операционната ни система” е принципно мултиюзерска. (Голямо откритие, няма що.) И че както нашата личност е “програма”, работеща върху биологичното “желязо” като платформа, така идеите са “макроси”, изпълнявани от личностите ни, като платформа.
Защо тогава да няма и Бог - след като го има в представите ни, и изкривява постъпките ни така? Милиарди хора по света се влияят от него, по един или друг начин - значи той оказва ефект. Значи, подобно на дядо Коледа, съществува. Може би без собствено съзнание, планове и мечти, но съществува.
А какъв ли е този Бог, добър, зъл…? Това вече зависи само от нас. Всеки си има свой Бог - и, според мен, е отговорен за него, пред себе си и околните. И имената може да са различни, но са важни същностите.
Аз съм невярващ. Знам, че съществува Добро, защото го правя, когато мога - точно както съществува този блог, който пиша. И този мой “бог” е като цяло същият, както и Христос на някой искрен свещеник, или Аллах на някой благ ходжа, или Буда на смирения монах в Тибет… И е точната противоположност на бога на някой зъл и фанатичен средновековен инквизитор, или на някой религиозен терорист-камикадзе, или на Господаря на някой сатанист, или на тъпия егоизъм на кой да е гьонсурат.
Кое всъщност е истинското име на бога, и кое е на дявола? Добро и зло? Саваот и Луцифер? Кетцалкоатъл и Унцилопощли? Алтруизъм и егоизъм? Мъдрост и глупост, ако щете?…
“Яма” на японски значи планина. Ще се вдлъбне ли от това планината, или пък да се извисят ямите? Думите и представите ни често създават нещата - но веднъж създадени, нещата заживяват свой живот, и не се подчиняват на имената-определители… Не зная как всъщност се нарича богът, който имам предвид.
Но зная, че го има. Защото винаги, когато се усетя и смогна, го творя, на практика. (За щастие на малките деца и слабонервните хора, не по свой образ и подобие. )
И на всички, които искат да знаят има ли наистина Бог, бих казал простичко:
Това е не информация или урок, а избор. Зависи си единствено от вас. "
вторник, 13 декември 2005 г.
СПИН и смисъл
600 000 HIV-позитивни бебета се раждат всяка година
Това е пощенска картичка, която снощи намерих в градината, докато разхождах малката кучка. Беше на тревата, леко омачкана. На гърба й пише "Децата са скритото лице на СПИН-а. Всеки ден около 1800 деца под 15 години стават HIV-позитивни и 1400 умират от болести, свързани със СПИН. Обещай, че няма да забравяш това. Бъди отговорен и помогни да спрем СПИН-а."
Сега още си мисля колко са глупави и безсмислени почти всичките ни проблеми (естествено и моите) и оплакванията от тях. И колко още по-глупаво е, че осъзнаваме това твърде рядко. Когато погледнем бебешко трупче например. Няма смисъл на живота, който трябва да намерим. Смисълът е самият живот.
събота, 10 декември 2005 г.
Порнографията е политическа
Този път ще цитирам изцяло блога на Delwin, защото много съм бясна:
"Журналистическa порнография
Това е ЛИЧНО моя позиция, която по никакъв начин не ангажира нито фирмата в която работя, нито някой от нейните служители.
От началото искам да уточня, че темата за авторските права изобщо няма и да я засягам.
За пореден път се убеждавам, че половината журналисти,претендиращи да пишат на ИТ тематика (най-общо) хал-хабер си нямат с какво си вадят хляба. Погледнете тук:
http://www.standartnews.com/archive/2005/12/09/investigate/index.htm
Даже при повърхностно четене статията бъка с грешки и откровени глупости. Да оставим настрана, че същите тези журналисти си спретнаха една хубава ефтинка сензация на гърба на хората без грам доказателства по случая и им лепнаха едни етикети, които ще си ги носят цял живот (нали се сещате - ходи доказвай, че не си камила), ами поне можеха да напишат нещо технически грамотно. Да започнем малко от това "Когато са получили потребителското си име и паролата, човек от фирмата им е обяснил, че когато изпишат IP адреса FTP://217.75.128.33, получават достъп до "чудесна база данни с XXX съдържание"."
Прост nslookup показва, че това всъщмност е mm.gen.wazzzup.net (mp3.online.bg). Където всъщност имало mp3-ки. Ахмдам. Всъщност твърдението е тотално объркано. "Чудесната колекция от XXX съдържание" по мои спомени (аз съм клиент на online.bg) беше на ex.online.bg, което се явяваше front-end към hell.online.bg и earth.online.bg, сърверите с очевидно големи дискови масиви. И да, там имаше порно - ама това порно беше на Private и на Vivid. Фирми, които са се доказали в световен мащаб като порно производители и цялта им продукция е ЗАКОННА за лица 18+ и с актьори на възраст 18+.
Твърдение номер две:
"На сходен IP адрес пък - FTP://217.75.128.55 се съдържал музикалният каталог с безплатни песни във формат mp3."
Яко. 217.75.128.55 и до момента се ресолва като www.mirela.bg. И си работи като такова. Агенция за недвижими имоти. Сигурно с апартаментите според писача на стандарт вървят и малки дечица. Аман от глупости.
"Акцията на антимафиотите започва от прихванат интернет трафик."
Интересно твърдение. Тогава започвала акцията. А на какво основание ПРЕДИ да започне акцията е бил "прихващан" интернет трафика?
"Експертизите на двата иззети от антимафиотите сървъра показват, че администраторите им прилежно са систематизирали филмите по заглавия и вид съдържание, което прави невъзможна тезата, че не са знаели какво има на компютрите."
Глупости на търкелета. Тоя чувал ли е за скриптове? Май не. Просто си ги представям администраторите на Онлайн как по цели нощи преглеждат филми и ги "систематизират".
"В друг поддомейн се държи порното - www.ex.online.bg. "
Поредната глупост. Там беше търсачката за филми и музика.
"Преди по-малко от година нещата се променят. Достъпът до порното от сайта е отрязан, като се влиза с парола и заплащане през IP адресите."
Глупости. ex.online.bg беше оставено отворено само за клиенти на Онлайн. За ВСИЧКИ клиенти.
"За да се маскира пиратското съдържание на музика и холивудски филми, при изписването на www.mp3.online.bg потребителят автоматично се прехвърля в сайта www.mmgen.vazzup.net."
То едно маскиране шЪ знаиш. Поне wazzzup да беше написано вярно ...
И накрая: Дами и Господа Журналисти. Кога ще се извините ПУБЛИЧНО, по начина по който бяха отправени ПУБЛИЧНО обвиненията към хората от Онлайн за това, че ги квалифицирахте в медиите като "педофили", обвинение, което даже не е било повдигнато според днешните публикации? Не че очаквам да го направите. Това не е сензация. Но ще е сензация, ако поне веднъж се извините за това, че сте очернили някой и сте му съсипали името."
Само за едно бърка Георги - скандалът с ареста на 4-мата системни администратори на "България онлайн" заради педофилия не е журналистическа, а политическа порнография. Зад масираната медийна кампания стоят не бизнес интереси на конкурентни доставчици, а най-ретроградни среди в БСП около вътрешния министър Румен Петков. Това става кристално ясно като се види заглавието на този гнусен, тъп (като компютърни познания) и твърде информативен (като подробности от операцията на НСБОП) материал "Порно в център за демокрация" (става дума за Центъра за изследване на демокрацията, финансиран от американски организации и фондации). Това са тия същите среди, дето се опитаха да пробутат Бриго Аспарухов за съветник в правителството на Симеон, които Румен Петков се опита да реабилитира в печално изгърмелия обществен съвет към МВР, пълен с шефове от бившата Държавна сигурност, срещу който изреваха западните ни партньори. А журналистите в случая само изпълняват привичната си роля на политически проститутки - обслужват властта.
"Журналистическa порнография
Това е ЛИЧНО моя позиция, която по никакъв начин не ангажира нито фирмата в която работя, нито някой от нейните служители.
От началото искам да уточня, че темата за авторските права изобщо няма и да я засягам.
За пореден път се убеждавам, че половината журналисти,претендиращи да пишат на ИТ тематика (най-общо) хал-хабер си нямат с какво си вадят хляба. Погледнете тук:
http://www.standartnews.com/archive/2005/12/09/investigate/index.htm
Даже при повърхностно четене статията бъка с грешки и откровени глупости. Да оставим настрана, че същите тези журналисти си спретнаха една хубава ефтинка сензация на гърба на хората без грам доказателства по случая и им лепнаха едни етикети, които ще си ги носят цял живот (нали се сещате - ходи доказвай, че не си камила), ами поне можеха да напишат нещо технически грамотно. Да започнем малко от това "Когато са получили потребителското си име и паролата, човек от фирмата им е обяснил, че когато изпишат IP адреса FTP://217.75.128.33, получават достъп до "чудесна база данни с XXX съдържание"."
Прост nslookup показва, че това всъщмност е mm.gen.wazzzup.net (mp3.online.bg). Където всъщност имало mp3-ки. Ахмдам. Всъщност твърдението е тотално объркано. "Чудесната колекция от XXX съдържание" по мои спомени (аз съм клиент на online.bg) беше на ex.online.bg, което се явяваше front-end към hell.online.bg и earth.online.bg, сърверите с очевидно големи дискови масиви. И да, там имаше порно - ама това порно беше на Private и на Vivid. Фирми, които са се доказали в световен мащаб като порно производители и цялта им продукция е ЗАКОННА за лица 18+ и с актьори на възраст 18+.
Твърдение номер две:
"На сходен IP адрес пък - FTP://217.75.128.55 се съдържал музикалният каталог с безплатни песни във формат mp3."
Яко. 217.75.128.55 и до момента се ресолва като www.mirela.bg. И си работи като такова. Агенция за недвижими имоти. Сигурно с апартаментите според писача на стандарт вървят и малки дечица. Аман от глупости.
"Акцията на антимафиотите започва от прихванат интернет трафик."
Интересно твърдение. Тогава започвала акцията. А на какво основание ПРЕДИ да започне акцията е бил "прихващан" интернет трафика?
"Експертизите на двата иззети от антимафиотите сървъра показват, че администраторите им прилежно са систематизирали филмите по заглавия и вид съдържание, което прави невъзможна тезата, че не са знаели какво има на компютрите."
Глупости на търкелета. Тоя чувал ли е за скриптове? Май не. Просто си ги представям администраторите на Онлайн как по цели нощи преглеждат филми и ги "систематизират".
"В друг поддомейн се държи порното - www.ex.online.bg. "
Поредната глупост. Там беше търсачката за филми и музика.
"Преди по-малко от година нещата се променят. Достъпът до порното от сайта е отрязан, като се влиза с парола и заплащане през IP адресите."
Глупости. ex.online.bg беше оставено отворено само за клиенти на Онлайн. За ВСИЧКИ клиенти.
"За да се маскира пиратското съдържание на музика и холивудски филми, при изписването на www.mp3.online.bg потребителят автоматично се прехвърля в сайта www.mmgen.vazzup.net."
То едно маскиране шЪ знаиш. Поне wazzzup да беше написано вярно ...
И накрая: Дами и Господа Журналисти. Кога ще се извините ПУБЛИЧНО, по начина по който бяха отправени ПУБЛИЧНО обвиненията към хората от Онлайн за това, че ги квалифицирахте в медиите като "педофили", обвинение, което даже не е било повдигнато според днешните публикации? Не че очаквам да го направите. Това не е сензация. Но ще е сензация, ако поне веднъж се извините за това, че сте очернили някой и сте му съсипали името."
Само за едно бърка Георги - скандалът с ареста на 4-мата системни администратори на "България онлайн" заради педофилия не е журналистическа, а политическа порнография. Зад масираната медийна кампания стоят не бизнес интереси на конкурентни доставчици, а най-ретроградни среди в БСП около вътрешния министър Румен Петков. Това става кристално ясно като се види заглавието на този гнусен, тъп (като компютърни познания) и твърде информативен (като подробности от операцията на НСБОП) материал "Порно в център за демокрация" (става дума за Центъра за изследване на демокрацията, финансиран от американски организации и фондации). Това са тия същите среди, дето се опитаха да пробутат Бриго Аспарухов за съветник в правителството на Симеон, които Румен Петков се опита да реабилитира в печално изгърмелия обществен съвет към МВР, пълен с шефове от бившата Държавна сигурност, срещу който изреваха западните ни партньори. А журналистите в случая само изпълняват привичната си роля на политически проститутки - обслужват властта.
БГ журналистиката - пак
"Това не е нищо! Наистина! В сравнение с всичко, което се случи пред очите ни през последните десетина дни.
Българската журналистика наистина много пъти е надминавала всякакви граници на мизантропията и безпринципността, но и този път спокойно може да татуира на челото си поредната си низост. Думите са леки всъщност - опитвам се да бъда нежен…
През последните десетина дни имената и бъдещето на четири най-вероятно напълно невинни момчета бяха опетнени, омерзени и нахлепани с всички сили от безумието на една (може би добре организирана) черна журналистическа PR кампания.
Какви са фактите всъщност?"
Видях това току-що в блога на Йовко. За разлика от него и Пейо, аз не съм толкова шокирана, в смисъл, че гадната машина на българските медии ми е до болка позната. Иска ми се да има някаква по-обща реакция в случая, но като саможивец-единак нямам пукната идея как, освен че запитах Йовко дали той не може да измисли нещо.
Българската журналистика наистина много пъти е надминавала всякакви граници на мизантропията и безпринципността, но и този път спокойно може да татуира на челото си поредната си низост. Думите са леки всъщност - опитвам се да бъда нежен…
През последните десетина дни имената и бъдещето на четири най-вероятно напълно невинни момчета бяха опетнени, омерзени и нахлепани с всички сили от безумието на една (може би добре организирана) черна журналистическа PR кампания.
Какви са фактите всъщност?"
Видях това току-що в блога на Йовко. За разлика от него и Пейо, аз не съм толкова шокирана, в смисъл, че гадната машина на българските медии ми е до болка позната. Иска ми се да има някаква по-обща реакция в случая, но като саможивец-единак нямам пукната идея как, освен че запитах Йовко дали той не може да измисли нещо.
Декриминализират еднократната доза?
Европейската комисия ни натисна да променим политиката си по отношение на еднократната доза (наркотик за лична употреба) в съответствие с най-добрата европейска практика. Преди година по предложение на келешите от "Новото време" и супермачото Бойко Борисов притежанието й бе криминализирано с аргумента, че така ще има по-големи успехи в борбата с наркоманията. Резултатите година и половина по-късно са точно обратните. Нито един наркобос няма осъден, обаче съдилищата са задръстени с дела за по 1-2 джойнта на цена няколко левчета, докато разходите за едно такова дело са поне 1000 евро (заплати на дознатели и магистрати, експертизи, адвокати), същевременно полицаите масово изнудват обикновените потребители.
Силно се надявам, че този път ще надделее здравият разум. Не че управниците го имат, но от Европа ще им го набутат насила в чутурите.
Силно се надявам, че този път ще надделее здравият разум. Не че управниците го имат, но от Европа ще им го набутат насила в чутурите.
Падението на журналистиката
Майка ми каза какъв лаф казали в някакъв английски тв сериал - "Тя работи в БиБиСи, но иначе е почтен човек". Каза го със смях и не осъзнаваше колко е страшно. БиБиСи беше еталон за журналистика както във Великобритания (която се гордееше с тази медиа), така и по целия свят - със своята обективност, точност, почтеност, независимост. БиБиСи не бе обикновена медиа, а институция, чието име вдъхваше респект, а у журналистите и своего рода преклонение. Журналистите по цял свят се учеха на занаят, подражавайки на "майсторите" от БиБиСи.
А щом днес БиБиСи е синоним на лъжа и непочтеност в самата Великобритания, то това е присъда над журналистиката изобщо. Тя, респ. медиите отдавна не са коректив на властта и говорител на гражданското общество. Медиите са част от властта, в известен смисъл най-гадната част - тази, която се занимава с лъжите и промиването на мозъците, за да осигурява спокойствие на останалите власти да мошеничестват, грабят и своеволничат безнаказано.
П.П. Току-що Йовко е описал прекрасно 3-те топ гряха на ИТ журналистиката.
А щом днес БиБиСи е синоним на лъжа и непочтеност в самата Великобритания, то това е присъда над журналистиката изобщо. Тя, респ. медиите отдавна не са коректив на властта и говорител на гражданското общество. Медиите са част от властта, в известен смисъл най-гадната част - тази, която се занимава с лъжите и промиването на мозъците, за да осигурява спокойствие на останалите власти да мошеничестват, грабят и своеволничат безнаказано.
П.П. Току-що Йовко е описал прекрасно 3-те топ гряха на ИТ журналистиката.
четвъртък, 8 декември 2005 г.
In memoriam John Lennon
Imagine there's no Heaven
It's easy if you try
No hell below us
Above us only sky
Imagine all the people
Living for today
Imagine there's no countries
It isn't hard to do
Nothing to kill or die for
And no religion too
Imagine all the people
Living life in peace
You may say that I'm a dreamer
But I'm not the only one
I hope someday you'll join us
And the world will be as one
Imagine no possessions
I wonder if you can
No need for greed or hunger
A brotherhood of man
Imagine all the people
Sharing all the world
You may say that I'm a dreamer
But I'm not the only one
I hope someday you'll join us
And the world will live as one
Точно преди 25 години си отиде. Но продължавам да съм мечтател, който си представя, че... Лошото е, че всичко това, за което пее, продължава да е мечта. Хубавото е, че мечтателите сме много и все се надявам, че някой ден..., че малко по малко...
вторник, 6 декември 2005 г.
Пак съм тук
Извинявам се на Ianifer и на всеки като нея, затова, че изчезнах безмълвно за близо месец. Един ден ме стегна шапката, сложих в раницата няколко нужни неща и заминах извън София. Толкова ме нервираше целият град с хората в него, че трябваше да се махна в буквалния смисъл на думата, и то без определена цел и посока. Вън от него видях интересни неща и интересни хора и сякаш у мен се вляха енергия, оптимизъм и спокойствие.
Определено смятам, че София е най-голямата психиатрия в България и ако човек иска да запази (донякъде) душевното си здраве, трябва да я напуска чат-пат, дори само за един уикенд.
Определено смятам, че София е най-голямата психиатрия в България и ако човек иска да запази (донякъде) душевното си здраве, трябва да я напуска чат-пат, дори само за един уикенд.
Абонамент за:
Публикации (Atom)