Непознатият Костов

Иван Костов е човек, личност, фигура, която не позволява полутонове. По ботевски - или страстно го любиш, или страстно го мразиш. Без една част, която декларира, че няма мнение - обаче същественото е, че повечето от тях са хората, които към 1989-90 година или ги е нямало, или са били в невръстна възраст. Ако попадате в тази група, не четете по-нататък - няма да разберете нищо. Не поради интелектуална некомпетентност, а поради житейска такава. Не всичко на този свят може да се обясни рационално.

Парадоксално е някак, че и любещите, и мразещите насочват емоциите си към един и същ "обект на желанието", а именно - Костов студения технократ, Костов безстрастния кардинален реформатор, Костов кръстоносеца на идеи - с две думи Костов като еманация на човека, който реализира представата си за света, за дължимото, без да се съобразява с околните "неразбиращи". Докато Иван Костов бе министър-председател този му образ придоби формата на месианство, на "отвъдна сила", на призвания водач. Костов - волята, месията, двигателя на промяната, оттук --> Костов - лишен от каквито и да е човешки качества, лишен от реалността му, от битността му на човек.

Гадна справка-доказателство за горното: прозвището Командира бе лансирано и наложено в общественото съзнание от "първото перо" на "Труд"-овашката публицистика - Валерия Велева. Сега мнозина са забравили, че тя бе първата, започнала да пише за Командира, и то с главно "К" - сиреч сложи началото на митологизацията на Костов като месия, водач, нечовек (в смисъл свръхчовек). Това бе времето, когато Тошо Тошев бе заплашен от евентуално решение но Комисията по конкуренцията срещу монопола на ВАЦ, сиреч срещу купуването на "Труд" от ВАЦ. Защо? Ами защото "Труд" към началото на 1997 г. бе практически фалирал и евентуално разваляне на сделката с ВАЦ водеше до реализация на фалита, респективно до елиминиране на Тошо като бос. Докъм 2000 г. в "Труд" бе открито казвано на репортерите и коментаторите, че за Костов се пише или добро, или нищо, а ако външни автори навлизаха в "забранената територия", техните текстове се редактираха безогледно, до степен, че авторите се обаждаха в редакцията, възмутени от изопачаването на идеите им. Много важно, че се обръщаха - пукаше му на Тошо, нали обядваше месечно по един път с Костов. За което надлежно излизаше дописка в "Труд" на първа страница - "Министър-председателят обядва с главния редактор на "Труд". Баси новината! Не че нямаше и други безумни прояви на злокачествения Тошов нарцисизъм. На първа страница, наред с водещите световни и вътрешни новини (например първичните избори в САЩ и избора на Буш младши за президент, не е само този пример, обаче ще разводня текста ако привеждам повече) се мудреха "суперновини" за това, че "Труд" имал тираж 550 000. Но започна да се обръща палачинката - не без решаващата роля на сиви кардинали от комунистическото минало като ген.Любен Гоцев и не без неудържимото желание, страст, алчност на назначените капиталисти от втория ешелон (пример: Илия Павлов е първи ешелон, Георги Гергов - втори; всеки може да продължи подобните сравнения, имайки например предвид къде са сега бившите босове на т.нар. Г-13 и гледайки Краси Гергов, Ковачки, Николай Банев, Ветко Арабаджиев, Манол Велев, Петър Манджуков и пр. и пр.) да излязат на първи план, да обладаят реалната икономическа власт.

Но при това преконфигуриране на силите - по парадоксален начин, многократно усилен от реализираните от Костов радикални реформи (бърза приватизация, отвързване на социалната и здравна сфера от бюджета, циментиране на валутния борд основно чрез продаване на банките на чуждестранни големи банкови групи и по този начин постигане на стабилна, неподатлива на конюнктурни изкушения монетарна политика) - се оказа, че най-печеливши са "бившите", и то не толкова те самите, а децата им и прислугата им. Чедата и прислугата на ония, дето ни правеха социализъм, започнаха да ни правят капитализъм. Разбира се, с тях начело като привилегировани капиталисти. В този ми момент всеки ще изрецитира имената на Жени Живкова, главния прокурор Борис Велчев (внук на Борис Велчев), Сергей Станишев - син на члена на Политбюро на ЦК на БКП и ключова фигура в десетоноемврийския преврат Димитър Станишев; Уляна Пръмова и Меглена Кунева (по мъж Пръмова), може би и Альоша Даков (имаше такъв висш комунистически кадър - Мако Даков). И като изрецитира тези очеизваждащи примери, ще спре. Ще пропусне например, че Ники Маус* е син на шефа на ВКР във флота, че Милен Велчев е син на дългогодишен висш наш представител в северноафрикански страни, интересно - в тези, с които имаме неясни валутни отношения и като финален резултат сме вътре отвсякъде. Ако се разровим из биографиите на изплувалите "нови лица" при царя и утвърдили се при сегашната "банда на тримата" ще открием още ред интересности, маркиращи континюитета на старите и новите властимащи и прислугата им. Но това е тема на друг анализ, не знам кога ще имам интелектуална стръв да се заема с него.

Защото днешната ми тема е друга - демитологизирането на Иван Костов. Опит да взривя фундамента на страстно любещите и страстно мразещите го. Защото те, полярно противоположните имат един фундамент - отказват на Костов правото да е човек. Човек като всички нас - със своите емоции, мечти, спомени, надежди, страхове, очаквания, сантименталности, несигурности... И нещо изключително важно - отказват му не само правото, а изобщо способността естетически да усеща и осмисля света. Особено света в ситуация на радикалната промяна, бележеща края на свръхиндустриализираната култура на последната половина от миналия век.

Сега правя експеримент: Пускам части от текстове на Костов от периода 1989-1992 г., които според мен разкриват този Костов, който любещите и мразещите са пропуснали и пропускат. Няма да ги коментирам и анализирам (сега), защото ми се иска да събудя питания сред четящите, а не да давам моите интерпретации, включително и затова, че не претендирам да са верни. Може би в някой следващ постинг ще ги разкажа. Но сега ми се иска у някого тези парчета текстове да събудят размисъл и мисъл - voalà!!

Текстовете са от книгата "Стопанският упадък и реформаторските идеи", сп."Икономика" 1993 г. - сборник статии на Иван Костов.

Някои заглавия:

- Анатомия на илюзиите
- Икономика, семиотика и бели джуджета
- Сабленият удар на пан Балцерович
- Хороскоп за годините на реформата
- Краят на политикономията (И това е само началото)
- Сборник от мъртви догми
- Какво остава след роенето...
- Амнистия за идеологическо грехопадение
- Промяната, която носим в себе си
- "Сервизната" монетарна сфера в ролята на спирачен механизъм на народното стопанство. Стопанският метаболизъм и нормалната монетарна сфера

Някои фрази:

- макроикономиката, която е "големият непознат" за всички, включително за държавното управление и планиране
- удължава живота на полумъртви социалистически структури
- кризата... не може да се да се преодолее със социално-политическа терапия
- трябва да се поставят един-два предварителни въпроса преди да се коментират възможните терапии на монетарното стопанство
- в икономиката никога не се установяват необходимите пропорции за правилното "кръвообращение" в паричната сфера
- в тези условия задържането на цените мумифицира технологичните, отрасловите и монетарните диспропорции...
- в пиянството и истерията на предизборните страсти, когато думите на политиците се запалват с емоциите на техните поддръжници, когато обществеността отплува най-далеч от бреговете на реалността..

По-цялостни парчета смисли от текстовете:

Не си давах сметка за причините за едно странно явление. Неочаквано контактът ми с аудиторията се прекъсва, като че ли се натъквам на мина, взривяваща около мен досада, отегчение и подозрение. Усещам, че околните се притесняват не от казаното, а някак заради мен самия.
Първоначално обяснявах това с неопитността си, с неспособността да поддържам постоянен контакт и некомпетентност. С времето обясненията ми се струват все по-неубедителни. По-късно обвиних догмите, с които, както е известно, изобилства официалната икономическа доктрина. Но в последните години преодоляването им се извършва със скоростта на взрив... И ето сега, без догми, дари в области, където се считам за специалист, продължавам да се натъквам на внезапно изникнала стена на отчуждение...
...Да се вгледаме в семантичните катаклизми на икономическите понятия, да надникнем в недалечното блестящо минало на старателно заобикаляните днес стопански знаци и формули.
Ще забележим без усилия, че там те последователно са избухвали на стопанския небосклон, пронизвали са докрай науката и практиката... В кратките мигове на своя блясък тези понятия са станали планово управленска и политическа цел, стратегически ориентир, универсално средство, висша ценност, "брънката", от която са се опитвали да изтеглят решенията на стопанските проблеми...
...Тези понятия имат една съдба. След кулминацията им следва разочарование. Отрезвяването показва, че кампанията, която са оглавили, не е решила проблемите, даже е породила нови. Минусите на неуспеха застават пред бившите "суперключове", смисловите им значения анихилират. Тихомълком изоставяме доскорошната ни надежда и с категориите става това, което става със загиналите звезди - превръщат се в "бели джуджета". На мястото си са, като че ли светят, но нямат топлина, животът им е унищожен от катаклизма.
Безобидни ли са "белите джуджета"?
Те означават загуба на части от натрупания опит, защото, заобикаляйки ги поради днешното им безсилие, a priori изключваме съдържащите се в тях знания и решения.
На мястото на живо езиково богатство блуждаят езикови "мощи", подвели очаквания, неудовлетворили надежди и интереси.
"Белите джуджета" са свидетелство за идеологическа катастрофа, за неспособност и некомпетентност. Те се запазват в паметта на хората като символ на самоунищожението на икономиката...
... Опитайте се да събудите у незаангажирания читател и слушател образите и представите, които носят претърпелите катаклизъм понятия. Няма да можете да го направите! Вместо вашата интерпретация ще попаднете в капан на яростна съпротива. Вместо съпреживяване ще надзърнете в очите на омразата. Защото никой не иска да бъде непрекъснато глупак, който вярва, че е намерена забравената в прашния, тъмен ъгъл на тавана вълшебна лампа на Аладин, която ще изпълни всичките ни желания, ще ни отърве от нас самите.
Опитайте се да вкарате в действие "бяло джудже" и ще се убедите в пълното му безсилие.
непубликувано, 08.1989

Колкото повече навлизах в замисъла на полската радикална икономическа реформа, толкова повече ме впечатляваше красотата на идеята, решимостта да се поеме риска, професионализма и светкавичното изпълнение. Всичко това ми напомняше юношеското ми възхищение от сабления удар на пан Володиовски...
/Говорейки за рисковите точки в полската реформа/: Ще посоча тези четири места на високо напрежение и риск, които ще следим с особено вълнение. Изящната мрежа на реформата е опъната и трябва да издържи на инфлационния натиск... Въпреки рисковете, радикалната икономическа реформа в Полша отива на своята "среща със съдбата".
01.02.1990

Реформаторският удар трябва да бъде конкретно насочен и прецизиран. Като хирургически разрез той трябва да отстрани партийната номенклатура, която е реалната социално-класова опора на казармения социализъм. Трябва да се оперира дълбоко навътре в партията, да се отстрани контролиращата я номенклатура. Силите на преустройството не бива да се насочват срещу държавната и стопанската администрация.
1990

Останали сами със себе си в тъмната стая на изборните бюра, хората ще изберат промяната, която носят в себе си.
02.06.1990

В ранното ми детство има спомени от спускани метални ролетки пред витрините на магазинчета, частни бакалии, работилници и бира-скари. Когато се вдигнаха, откриха канцелариите на някакви ДСО и кооперации. Така пъстрият свят на моето детство бе заменен със сивата социалистическа бюрокрация.
Сега ролетките се вдигат отново.
26.08.1992

Някъде, встрани от десния хаос, покрай хлътването в постсоциалистически илюзии и реставрации, недалеч от невъзможните източни изкушения на светкавичното развитие и диктатура, трябва да има тясна пътечка, по която да минем.
28.10.1992

/говорейки за необходимостта и резултатите от радикална реформа, а не предлаганата от социалистите стабилизация/: Ще си послужа с жестока аналогия. Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас. Много човешко е да се стремим да запазим познатото, да задържим статуквото, без да вдигаме поглед към бъдещето, защото знаем, че там ще видим как то загива... След смелата операция ще бъде разгромена командната система, а това какво ще създадем, зависи единствено от нас.
30.11.1989

Социалистите, по-скоро Луканов, падна от власт, не защото се изплаши от уличните сблъсъци, а защото не посмя да тръгне "по острието на бръснача" и да поеме риска да ограничава претенциите на всички. А не посмя, защото това е равнозначно да режеш на живо, без упойка и да гледаш хората право в изненаданите им, пълни със страдание очи. И да го правиш, след като никой преди теб не го е правил в тази страна, а и ти самият го правиш за първи и сигурно за последен път.
21.09.1992

И стигам до два текста, които за мен са ключови за разбирането на човека Иван Костов:

/повод - интервю в "Дума" с академик Евгени Матеев да отговори на въпроса може ли изобщо да се нарече сегашното състояние трета национална катастрофа в България. Отговорът му е в смисъл - "не може". И Иван Костов започва серия въпроси/:
Как да наречем спадането на производството на продукция във физическо изражение с 15 или 20 на сто...
Как да наречем надвисналата заплаха от безработица...
Как да наречем бедственото положение на пазара: страшно празните магазини, купоните в обръщение само по време на национална катастрофа...
Как да наречем препускащата инфлация...
Как да наречем колосалния външен дълг и непрекъснато спадащия износ, който ни дава все по-малко проблясъци на надежда, че ще бъдем някога в състояние да се издължим и вместо имане, подобаващо на българи, ще оставим на децата си непогасени кредити и унижения
/следва още редица конкретни "как да наречем", визиращи реални процеси и техните преживявания и осмислености от тоговашното ни общество, за да дойде брилянтният финал/:
Как да наречем времето, Учителю, което Ви кара да се откажете от мен, човека, който преди 14 години с толкова труд спасихте от онази пасмина, която след това не пожали Вас - държавника и учения с брилянтната логика, необикновения ум и интелект, никога неприел да бъде слуга на простака-господар?
Как да нарека това, което ме кара да се отрека от Вас?
21.09.1990

Заедно с доброто, приемам и лошото на промяната. Примирих се, че трябва да загубя приятели, за да спечеля политически съмишленици и врагове. Но не мога да приема бездната от пустота, която зейна в душите на политици, журналисти и т.нар. интелектуалци, давещи се взаимно в клевети и обиди.
24.03.1993

- Болдването на текста е мое
- * Ники Маус е едно от прозвищата на Николай Василев, друго, за които се сещам сега, е Малкия Мук :-)