Мария Филимонова: Свинска сватба

Не ми харесват лошите чувства, които се породиха от разните блог класации. Но също не ми харесва да ги оплювам. Всяка емоция - дори най-лошата, има своята причина. Кой съм аз да съдя причините на хората? Мисля, че мога да съдя само хубави нещо. Защото може би някому също ще харесат. И мисля също, че ако очите ни са отворени за хубавото, ще живеем по-щастливо.

Сега ще представя Мария Филимонова с великолепния й текст за свинската сватба.

Свинска сватба

26 Октомври 2007

· Мария Филимонова ·

Предупреждавам, че на места в текста има натуралистични описания, които не са подходящи за деца и хора с лабилна психика или прекалено развито въображение.

За организиране на празненството е нужно да се осигури една тъща, една къща, един двор, една река, трима зетьове и, естествено, едно прасе.
Желателно е тъщата да е интелектуалец, който трудно различава крава от коза, но обича толкова много децата си, че е съгласна, без много обработване и навивки, да бъде интернирана на село, за да осигурява продоволствието на челядта си, и да работи като животновъд pro bono. Пожелателно е да е дребна и крехка на вид, но със стоманен характер и неизчерпаем инат. Абсолютно задължително е тя да има в наследство къща от майка си, свекърва си или баба си в провинцията. Някъде в тила, зад огневата линия на големия град.


Къщата трябва да бъде голяма, да бъде с двор, който ще бъде сцената на сватбата и да притежава всички удобства - топла вода, ток, телевизор, телефон, голяма библиотека и други благинки на цивилизацията, за да може тъщата-интелигент да оцелее в суровите провинциални условия, докато отглежда бъдещата мръвка за трапезата на поколението си. Телефонът е първото нещо, което трябва да се осигури – връзката с тъщата трябва да е топла, за да може да се обменя информация ежедневно, да се правят консултации за здравословното състояние (на прасето) и да се поръчват куп, немислими за здравия разум неща (за прасето и за тъщата).


Реката трябва да минава покрай големия двор на къщата и също да е голяма, т.е пълноводна, за да може прасето, когато избяга от паянтовата кочина, да опита да се самоубие чрез скачане в нея. Но, за разочарование на прасето и радост на стопаните му (най-вече на мераклиите за мръвките му), отчаяният акт на животинката завършва само с настиването му от дългото плуване в студени води и какафония покрай спасяването му, предизвикваща див кикот сред местните старци и небивал екшън за дечурлигата от селото. Мокрото, уплашено и настинало прасе, увито в пуловера на тъщата, се прибира в къщата, прави му се нещо като легло от парцали (а то търси неуспешно слама и квичи) и се лекува с равни дози вино и хляб на попара, поръсена с широкоспектърен антибиотик. И му се говори много. Резултатът е – оздравяло прасе, което, върнато в кочината, квичи денонощно за лукса, който е изгубило и не започва да яде, докато тъщата не приседне кротко до кочината и не започне да му говори бавно, нежно и дълго. Лека полека прасето придобива вкус към историята, литературата и политиката. Но пък усвоява и друга интелигентска черта – пребледнява и добива тебеширенобял цвят, когато е обърнало копанята с храна и му се скарат. Връща розовия си цвят едва, когато тъщата започне да му се извинява и се върне към беседата с него.


Прасето, естествено, трябва да си има име. Това прасе се казва Пенчо Моряка. Защо Пенчо – не знам, а защо е моряк е ясно, макар че е плувало в река, но не знам каква е думата, може би – речняк? Пенчо Моряка си пада и малко капризен – не яде всичко и най-вече не яде нищо, докато коритото му не бъде измито и попарено с вряла вода, и то непосредствено преди всяко хранене. Понеже живее при информиран, съвременен, макар и възрастен човек, то знае и си иска много витамини под формата на трева, зеленина и плодове. Без тях не сяда да яде, пардон – не започва да се храни, докато не подуши със зурлата си има или няма в коритото му от нужните за здравословното хранене продукти. Не изяжда всичко – грижи се за линията си, което не е изгодно за стопанката му и всички, чакащи го в друг вид, и въпреки грижите й, наддава бавно. Почти непрекъснато квичи (дали това е звукът, който издават прасетата, да беше куче щях да знам със сигурност, че лае), но после се оказва, че причината е била болната му жлъчка, пълна с камъни (огромна и подута до пръсване), а не характера и претенциите му. Въпреки всичко, тъщата го обича – останала вдовица, с пръснали се из Родината и света деца, то й е другар в самотата. Но, стига толкова за Пенчо Моряка.



Зетьовете трябва да са трима и да работят в следните сфери – един бетекар, един армеец и един жепеец (по-късно ще стане ясно защо). И трите професии са изключително важни за успешното отглеждане на Пенчо Моряка и провеждането на сватбата му. Зетьовете трябва да са виждали прасе само на картинките от учебника по биология и по рафтовете на магазините във вид на пържоли, шницели и други производни от свинско месо.



Този, който работи в съобщенията, осигурява връзката с продавача на прасето, с доставчика на храна, с ветеринаря, чиито консултации предава дословно на тъщата.



Армеецът командва, организира и накрая провежда акцията сватба, като самоотвержено се хвърля в нещото, което заприличва на бой на неравностойни противници и го спечелва с пълна победа.



Жепеецът се заема с изпращането по влака на трици, царевица, картофи и други, необходими за свинската кухня, неща. Защото опитът от превозването на Пенчо Моряка до тила, овързан в чувал от зебло и натикан в багажника на овехтял “ Форд Ескорт”, завършва с главоболие и овоняване на дрехите, тъй като тримата са забравили тапите си за уши и противогазите си. Затова и вече не желаят нищо, свързано с прасето, да бъде превозвано в дежурната, общата за тримата, кола и жепеецът е онзи, който спасява положението.



Свинска сватба се нарича денят (обикновено към края на годината, за да има пресни мръвки за коледната и новогодишната трапеза), в който духът на прасето се преселва, с човешка помощ, в отвъдното. Съпроводен е от квиченето на всички останали прасета от селото. Прасето е едно от най-интелигентните животни и моментално разбира какво става, когато местният касапин тръгне с нож в ръка към него. Разбират и събратята му от селото, което ехти от плача на животните. Селото ехти, бабите подготвят тигани, тенджери, качета и буркани, мъжете запиват червено вино от сутринта, по-чувствителните дечурлига се изпокриват, а тези с по-здрава психика наблюдават с нездраво любопитство.
Прави са европейците да изпадат в шок от варварския начин, по който убиваме животните. Свинската сватба е жестока традиция. Който е гледал, едва ли ще може да хапне от месото, както става и с тъщата – след края на Пенчо Моряка, тя се превърща в заклет вегетарианец, на когото му прилошава дори при вида на месото в магазините или като чуе думи за месо, прасе, животно.



Но, да се върнем към деня на сватбата на Пенчо Моряка и главните действащи лица в него – прасето и зетьовете. Тримата трябва да са градски чеда, както уточнихме в началото. Да не са се срещали с прасе в натурален вид и живо състояние. И да не свързват в ума си, по никакъв начин, мръвките от магазина с тичащото в ужас по двора прасе. Тичащо, понеже, като са го извеждали от кочината, не са го вързали добре и са го изпуснали. Прасето разбира какво го чака, вижда приготвената насред двора импровизирана маса – от врата, сложена върху четири стола, и започва да тича в кръг, пищейки кански. Местният касапин е зает в другия край на селото и зетьовете са принудени сами да се справят със задачата. Тъщата плаче, свряна в най-отдалечената стая на къщата, внуците предвидливо са оставени в града, а дъщерите се гледат уплашено и започват да се молят Пенчо Моряка да бъде пощаден. Но, мъжете са безпощадни – тъщата трябва да се прибере в града през зимата, а прасе в апартамент не може да се гледа. И, макар да им е тъжно, продължават с акцията. Тя се развива така – Пенчо Моряка пищи и бяга, а подир него припкат зетьовете, спъват се, падат, улавят го я за крак, я за ухо, но прасето се бори за живота си и успява да се отскубне за пореден път от ръцете им. За усложнение на обстановката завалява дъжд. Всичко и всички са в кал, но сафарито продължава. Махалата ехти от квиченето на прасето, селските му другари му отговарят гръмогласно, мирише на пърлено от други дворове, слънцето свети, но не грее, псувните се ръсят без задръжки, съседските баби и дядовци се кикотят, коментират, подиграват се на градските мъже и дават кое от кое по-безмислени указания. Прасето е уморено, мъжете също и изведнъж единият от зетьовете уцелва подходящия ъгъл и скорост на атака, хвърля се с цяло тяло върху животиното, хваща го здраво за задния крак. Другите двама му се притичват на помощ и заклещват нещастното прасе. Знаят, че трябва да забият ножа във врата му, но ножът се е загубил в бъркотията. Една наперена баба от съседния двор прескача! каменния дувар и подава нож. Единият от зетьовете го поема и забива във врата на Пенчо Моряка. Но, не уцелва точното място. Прасето, със сърцераздирателни писъци от болка и ужас, се отскубва и побягва обезумяло, със стърчащ от врата му нож, а тъмната му кръв се плиска на тласъци и попива във влажната земя. Зетьовете са прежълтели от мъка, тъщата реве на глас, а селяните се тръшкат от смях. Тогава армеецът влиза в къщата, взима личния си пистолет и застрелва прасето в главата. Слага край на мъките му. Настъпва тишина. Идва ред на пърленето на кожата на Пенчо Моряка, което е нова безплатна атракция за местните зяпачи, и разфасоването на месото – задача, по-трудна от който и да е сложен академичен изпит, взет от тримата мъже по време на студентските им години. Под вещите и противоречиви указания на местните хора и тази работа е свършена. Зетьовете са на вид като тежко болни хора, едва се държат на краката си и гледат виновно, но по традиция от най-крехкото месо от рибицата трябва да се изпържи огромен тиган с мръвки и да се поканят съседите. Трябва да се сервира голяма кана, понякога направо десетиналитрова тенджера, от която се сипва с полока, червено вино от миналата година и пируването да продължи до сутринта. В малките часове компанията се премества в избата, за да е по-близо до бъчвите и да не пречи на жените. Сядат на малки трикраки столчета и пият, пушат и се надлъгват до зори. Традицията трябва да се спази. Спазва се. Съседите ядат и пият, зетьовете само пият и се напиват безпаметно. Тъщата продължава да плаче. Дъщерите са невидими, няма ги никъде, избягали са към града.



Пенчо Моряка къкри в тенджера и се превръща в мръвки, мас и спомен.
А ние сме диваци, които се наричат хора.



шеговито тъжно жестока традиция прасе хора