"Total Denial"

Гледах невероятен филм. Снощи в рамките на София филм фест бе втората премиера на "Total Denial" на българката Милена Кънева, който преди дни получи "Специалната награда за филм с най-значимия принос за утвърждаване на човешките права” на Осмия международен фестивал за документални филми за човешките права "One World" в Прага лично от Вацлав Хавел.

Милена Кънева - сценарист, режисьор, оператор и продуцент, за филма:

Оригиналното име на филма е TOTAL DENIAL - “ТОТАЛно ОТРИЧАНЕ” e българското заглавие. Игра е на думи, защото TOTAL е едната от двете петролни компании, за които става думи във филма. А историята е съпротивата на селяни от джунглите в Бирма по повод построяването на един голям газопровод - от южния бряг на Бирма до Тайланд. “Тотал” и американската компания “Юникал” влизат в съдружие с бирманското правителство и по финансови съображения му възлагат в договора охранителната дейност. То съответно използва бирманската армия, която “безплатно” и с жестокост осигурява и охранява строежа на газопровода. А газопроводът минава през земите на една от най-големите малцинствени групи - карените, които водят от 1948 г. борба за независимост. Те са осем милиона, имат свой език и писменост.

А героят на моя филм Ка Са Уа - карен, е един от лидерите на студентските демонстрации през 1988 г., срещу които бирманските генерали изпращат танкове. Той успява да избяга в джунглата с хиляди съмишленици и започва да събира документация за насилието, която иска да изнесе пред света. Среща се с една млада студентка по право, американка, която е отишла като доброволка да помага на “Хюмън райтс уоч”, за да се види какво става в Бирма. Тя е потресена от участието и на една американска компания. Връща се в Харвардския университет и заявява на професорите си: “Ние трябва да направим нещо!” И носи документация. Нейният професор отвръща: “Кейти, страхотна работа си свършила, но нищо не може да се направи, защото в Америка няма закон, който да търси отговорност на една компания за деяния извън границите на САЩ. Може да търсим отговорност за човешките права на диктатори, на правителства, но не на компании.” Кейти благодари учтиво и решава, че би трябвало да се изрови такъв закон. През 1995 г. двамата са подпомогнати от Кери Кенеди, най-голямата дъщеря на Роберт Кенеди, и нейната “Фондация на Р. Кенеди за защита на човешки права” и от адвокати, които по-късно откриват такъв закон. Оказва се, че ако в САЩ един съдия реши, че има доказателства за жестокости и насилие, въпреки че няма закон, той може да се базира на някакви прецеденти. Така през 1997 г. един калифорнийски съдия отсъжда: “Има база за дело.” А и прецедентът се намира. Изравят един закон от 1789 г. Този закон позволява на чужденци да търсят защита на правата си, ако те са нарушени и извън Америка.

Всички тези заседания продължават десет години, аз снимах от 2001 г. и се чувствах задължена и отговорна да продължа, защото бях единствената камера, допусната до тези съдилища. Понякога минавах през Рим за няколко дни, за да си сменя сезонно куфара и дрехите, а след това, за да видя мама и татко и да стигна до Банкок от Ню Йорк. За по-пряко: Ню Йорк - Рим - София - Банкок. Или пък: София - Рим - Ню Йорк - Сан Франциско. Май наистина съм жител на света.

В Прага имаше много бирманци, които дойдоха със сълзи на очи да ми благодарят и питаха защо един бирманец не е направил това, а ето, ти човек от другия край на света, с филма си помагаш на нашата кауза? По този повод и аз си казвам – може би тук, у нас ще дойде някой бирманец да направи такъв филм за България? И все си мисля, и то в контекста на модерния въпрос за глобализацията, че апотеозът на моя филм се крие в това - парадоксално! - че каузата на Бирма срещу една американска компания получава справедливост в съд на САЩ! Във Франция френската “Тотал” не би могла да бъде осъдена. Едни невероятни американски съдии се явяват на екрана - умни, находчиви, твърди, независими, трябва да им завиждаме. Има две изключителни за мен фигури във филма - калифорнийският федерален съдия от японски произход и синът на великия немски режисьор Райнхард, напуснал Германия заради Хитлер. Уви, съдията Райнхард малко повече го отрязах при монтажа - знаете, режисьорът винаги конфликтува с дължините. Жалко! Много хора ми казаха: “Искаме още, много бързо свърши филмът.”

И на мен ми се искаше да не свършва. Включително и заради хубавата музика на Николай Иванов от група "Ом". Милена Кънева каза, че не е било възможно всичкият заснет материал да влезе в един филм, затова ще направи още филми за военната диктатура в Бирма. Хора като нея и нейните герои - най-вече Ка Са Уа, но и Кери Кенеди, Кейти Редфорд - съосновател на EarthRights International, великолепните съдии, ме карат да вярвам, че светът има по-добро бъдеще от това, което ни предлагат транснационалните корпорации.

Наскоро имах дискусия в един български форум за социалния протест, организиран от Федерацията на анархистите и Indymedia Bulgaria, която се трансформира в дискусия за глобализацията и алтерглобализма въобще. Уау, как ме нападнаха - алтерглобалистите сме били комунисти, искали сме пак да строим тоталитарно общество и т. Форумците бяха представителни за мисленето на младите образовани хора в България - "всичко, което излиза извън либералните мантри, е комунизъм". Историята на самата Милена Кънева, която тя разказва, ме накара да осъзная колко изостанали сме образованите хора в България като глобално съзнание:

От 18 години съм в Италия и станах малко италианка. Пътувах с баща си и останах там. Това беше през 1987 г. - отидохме на подводен риболов. Баща ми беше вече създал Федерацията по подводен риболов и бяхме поканени от неговите италиански приятели на подводно сафари. В навечерието на връщането ни аз реших, че птичето веднъж каца на рамото и че няма да се върна. Това беше мигновено, импровизирано решение по пътя към свободния свят. Винаги мечтата на моите родители е била да живея в свободен свят. Затова беше важно от малка да уча английски - като прозорец към света. Възпитана съм в дух, че сме граждани на свободния свят, и то по времето когато баща ми сутрин и вечер слушаше Би Би Си на едното радио, баба ми - на другото “Гласът на Америка” в другата стая, а чичо ми - третото радио - в третата стая. Но до 1989 г., до падането на Берлинската стена, макар че останах в един от най-прекрасните градове на света - Рим, просто живота го чувстват като в черно и бяло. И ако имаше начин, безкрайно бих благодарила на консула тогава и на българското посолство, че така ме стресираха със заплахите си, та не се и върнах.

Как ли би се смяла тази жена ако че, че според домораслите ни либерали тя е комунистка. Обаче не е смешно, тъжно е...

На снимката:
Невероятният Ка Са Уа, интервюиращ една от жертвите на на насилието на "Unical"