Котката Мила

Остана ми само за нея да разкажа. Отивах до магазина и видях едно момиче, 15-16-годишно клекнало и плачещо. Нямаше как да не спра да попитам мога ли да помогна. Оказа се, че момичето плаче за едно котенце, на около 30 дена (вече бе прогледнало), което лежеше пред едно мазе. Момичето му бе купило кисело мляко и намерило пластмасова кутийка за млякото. Обаче плачеше, защото не може да го вземе. Не я питах защо, годините й бяха такива, че очевидно не тя, а родителите й решаваха такива въпроси. Котето бе съвсем мъничко и безпомощно, а очите му бяха целите в гной. Казах й, че аз ще се погрижа и го замъкнах при ветеринарния си доктор. Той предписа капки за очи. И така започна. В смисъл ако си вложил нещо от себе си - енергия, емоции, ти се ангажираш и не можеш лесно да се отървеш от ангажимента си. Това е нещо, което обясняваше лисицата на Малкия принц - че ти си отговорен за този, когото си опитомил. За 15-тина дена й се оправиха очите. Но как да я върна обратно на улицата, тя бе толкова малка и безпомощна... Гледах е в стаята си, която грижливо затварях, защото ме бе страх другите котки да не й направят нещо. И прилагах нов възпитателен метод - не я удрях нито с ръка, нито с предмет, когато прави нещо нередно, а й се карах и й прекратявах нередното действие. Това всичко бе преди 2 години. Сега си обитава свободно цялата къща и е лъчезарно, чисто, гальовно и смело коте. Не я е страх да се бие с Величко например, който е два пъти по-голям и по-дебел от нея. И на мен си го изкарва - когато смята, че не съм права, ме напада без никакъв страх. Ако бе човек, бих казала, че има достатъчно висока самооценка. Мисля, че и малките деца трябва да се възпитават така - без да им се насаждат страхове. За да бъдат смели и добри.