Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет

От Boeing Boeing разбрах за интервюто на Робърт Пърсиг пред The Guardian (а той не дава интервюта и заявява, че това първо ще е последното), което ме..., хм, каква е думата и има ли такава?... събуди нещо, което отдавна спеше. "Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет" заедно с "По пътя" на Джак Керуак бяха книгите, които силно определиха начина, по който се оформих като личност.

Прочетох ги горе-долу по едно и също време, когато излязоха. Наричам това време "късен Людмилин ренесанс" - края на 70-те - началото на 80-те. Тогава бяха преведени не само тези две, но и други книги, които излизаха извън "позволеността" в преводната литература. И за Рьорих научихме тогава. Но духът на свобода в културата бързо бе задушен след внезапната й смърт през 1981 г. Внезапна, казах, и се замислих. Тя не беше разузнавач, преминал от другата страна, като Литвиненко, но по друг начин бе опасна за режима в Москва. С пренебрежението си към социалистическата идеология, за което след 1989 г. по-късно разбрахме от спомените на хора от нейния кръг, но чийто дъх усещахме. Както и да е, това е друга тема.

Но когато четеш "Зен и..." (а съм го правила много пъти), или просто се сетиш за него, отново усещаш, че не можеш да разделиш света по теми, защото е неразделяем. Това е Качеството на Пърсиг, непрекъснато унищожавано от аналитичния скалпел на западния ни разум.

Когато го четях за първи път, разбрах, че винаги съм усещала този скалпел. На бялата стена на тавана, на който живеех, бях написала думите, с които започва филмът, който най-много харесвах - "Апокалипсис сега":

"I saw an worm
Who creeped along
The edge of a razor
Without getting cut
That's my dream
That's my nightmare"

Четейки "Зен и...", осъзнах, че съм писала на стената именно за аналитичния скалпел, но не съм го осъзнавала. И написах още един въпрос на стената, въпрос от книгата:

"А кое е добро, и кое не, Федър, трябва ли да питаме някой да ни каже тези неща?"

Нали си спомняте Федър от "Зен..."? От интервюто на Пърсиг разбрах това, което винаги съм подозирала - че книгата е автобиография, философска автобиография. Всичко е истина - и мотоциклетното пътешествие на Пърсиг със сина му Крис, и преподаването на философия, и изследването на качеството, и лудостта, до която това изследване довежда Федър/Пърсиг, и психиатрията, която разцепва личността и живота му на две.

Но кой определя, че е лудост? В интервюто си Пърсиг дава отговора, който го няма в в книгата: "Западната психиатрия описва това като кататонна шизофрения. Зенбудисткият канон го определя като дълбоко просветление."

И Керуак го има в живота на Пърсиг, разбрах от интервюто, което като че не ме изненада. Не ме изненада и това, че сега той, освен че плува с яхтата си, живее непрекъснато в "киберпространството, където се движат идеите". И още казва "Буда живее еднакво добре в схемите на компютъра, във веригите на мотоциклета и на върха на планината."

Мислех да преразкажа сбито интервюто, но разбрах, че не мога, пък и не трябва. Който обича "Зен и...", ще го прочете цялото - The interview: Robert Pirsig


А на снимката са Пърсиг със сина му Крис на мотоциклетното пътешествие през 1968 г.

Мечокът не спи зимен сън

Окончателно сме вътре в Евросъюза, след като днес германският парламент ратифицира договора за присъединяването ни - пишат интернет агенциите. Но пишат и други работи:

Руският президент се сърдел защо ЕС не го питал за България и Румъния.
"За съжаление служителите от ЕК не са счели за необходимо да се консултират с нас по редица въпроси при тяхното присъединяване", казва Путин, пояснявайки "Ние имаме проблеми с тези страни от фитосанитарен характер". Веднага след това дава ясен знак, че нищо фитосанитарно няма, с обобщението си "Това не е политически проблем. Това е проблем на политически преговори". А според мен това е въпрос на имперска наглост.

Световните агенции пък днес гърмят за смъртта на Александър Литвиненко, бившият агент на руската Федерална служба за сигурност, който бе отровен в Лондон с неизвестна отрова от неизвестно лице. В предсмъртното си писмо той обвинява Путин за смъртта си. В отговор по-късно Путин коментира обвиненията на Литвиненко "В заключението на британските лекари не се споменава, че става дума за насилствена смърт. Значи няма основание за подобни разговори." А това вече е имперска наглост на квадрат.

Именно в този контекст - на страховитото мечешко ръмжене за някакви фитосанитарности и за някаква смърт - трябва да оценим факта, че хванахме последния вагон на последния влак за ЕС. Че е последен на последния, спор няма, защото бе ясно нежеланието да бъдем приети, но само това, че имаше подписан договор, накара ЕС да направи компромис въпреки неготовността ни. Но същевременно Брюксел даде ясно да се разбере, че следващи присъединявания - "през крив макарон", попарвайки надеждите на държавите от Западните Балкани. Поне за неопределено време.

Ако на 25 април миналата година не бяхме подписали договора с ЕС, щяхме да сме напълно беззащитни в опасната си близост до бърлогата на мечока и в опасната си енергийна зависимост от него. Мечок, от който добро не сме видели. Независимо от митовете, утвърждавани десетилетия, при оценка на обективната роля на Русия в историята ни надделява злото. Един голям българин е казал за Русия "Не ви щем ни меда, ни жилото." И това е бил русофилът Драган Цанков.

На снимките: Александър Литвиненко на смъртното си легло и какъвто е бил, преди да... преди какво? Сигурно преди да се разболее, защото нали Путин ни увери, че не било насилствена смърт.

Авторското право - 1

Вчера обясних кое ме накара най-сетне да започна да пиша за авторското право и бъдещото ми развитие, та започвам:

До Средновековието човешкото общество не познава авторското право. Авторите в Древна Гърция и Римската империя са първите, които започват да държат на признаването на авторството на творбите им, но тава няма никакъв икономически смисъл, от признаването не произтичат никакви икономически права. Хм, защо ли ми иде наум за Creative Commons :-) Наченките на авторско право се появяват с възникването на масовото книгопечатане през 16 век. Възможността евтино и бързо (в сравнение със средновековното преписване на ръка) да се произвеждат книги поражда пиратството.

В Англия книгопечатането става най-масово, появяват се много печатари и през 17 век кралят, използвайки правото си да регулира търговията, издава закона за лицензирането, с който се създава регистър на лицензираните книги и се задължава всеки печатар да представи екземпляр от книгата си за лицензиране. Спорен е въпросът доколко този закон е бил израз на желанието за цензура и доколко е бил насочен да защитава правата на печатарите и книготърговците от пиратите, според мен в някаква степен присъстват и двата компонента. Книгите се депозират в Книготърговската компания (нещо междинно между бизнес асоциация на книгоиздателите и средновековна гилдия на печатарите), която има властта да иззема книгите с враждебно на църквата или държавата съдържание. Това - междудругото - е в пълно противоречие с икономическата догма за "спонтанното" възникване на капитализма в Англия. Капитализмът се въвежда от държавната власт със закони и със сила. Но за това друг път ще напиша. По-късно правата на членовете на Книготърговската компания се разширяват с правото на собственост върху регистрираните от тях книги. През следващия век кралица Анна издава първия закон за авторското право в собствения смисъл на думата. С него се въвеждат две нови концепции - за правото на авторите на собственост върху творбите им и за ограничения срок на това право. Следващите закони за авторското право разширяват обхвата му и удължават сроковете, докато се стига до Бернската конвенция за защита на писмените и художествени творби от 1886 г.

Дотук с кратката история, сега със смисъла й. Новото време, наричано още капитализъм означава не друго, а индустриално производство на стоки, с които се търгува. Авторите, не бидейки производители или търговци на крайния продукт, ползват държавните протекции за защита от издателите и търговците. Те създават особен вид стока (т.е. нещо, което се търгува на пазара) - интелектуална стока, която продават на издателите. По такъв начин държавата гарантира свободното развитие на културата и науката (по-нататък пропускам науката, тъй като навлизам в областта на правото на интелектуалната собственост, което е по-обща категория, изиксваща отделно внимание).

Да, ама вече не. Ние живеем в общество, което първоначално наричаха постиндустриално, а сега - информационно общество. Т.е., не материалните стоки са ценността, движеща обществото, а информацията, чиито потоци се движат свободно между държавните граници на планетата. Отгоре на всичко то е и дигитално общество. Което освен всичко означава и възможността да се възпроизвеждат невероятни евтино копия, неотличими от оригинала. Копието на един диск е неотличимо от оригинала и чрез интернет практически всеки може да го притежава. С разходи, клонящи към нулата.

От което на цялата издателска индустрия й настръхват косите. Тя междувременно се е разраснала като раково образувание в тялото на културата, оставяйки на творците невероятно малко място. Огромните пари се правят и получават от издателите, за авторите остават трохи. Например в САЩ музикантите получават около 7-10% от приходите, при това при невероятно заробващи условия. Без издателските компании не може да пробие нито един автор, а за да пробие, е принуден да им продава творбите си за жълти стотинки. Жълти в сравнение с огромните печалби, които се правят. А успехът на пазара отдавна не е функция на стойността на творбата, а на парите, вложени в продуцирането и промотирането й. Колкото и качествена музика да правиш, ще си останеш неизвестен, ако зад теб не стои голяма компания.

И къде остана подкрепата на развитието на културата? Ами на боклука. Където е и подкрепата на творците. Тези, които са били посредници между творците и потребителите - издателите - са се превърнали в господари на едните и на другите. Бидейки господари в един пазар, в който отдавна не съществува свободната конкуренция (тя е само в главите на догматичните икономисти), те налагат монополно високи цени, получавайки съответно огромни печалби. Губещите са творците и потребителите - първите получават нищожна част от печалбите и са длъжни "да играят по свирката" на издателите, вторите са ограбвани материално - с високите цени, и интелектуално - тъй като нямат свободен избор да потребяват това, което биха харесвали, защото няма как да го познават. Те могат да избират само между това, което издателите предлагат, а както казах, издателите решават кой творец да промотират и кой не.

Обаче Интернет и дигиталните технологии заложиха барут под фундамента на самата паразитна индустрия, освобождавайки авторите и потребителите от необходимостта да използват посредника. Днес издателската индустрия е обществен паразит, защото ограничава както свободата на творците, така и свободата на потребителите и в резултат спъва развитието на културата. Единственото, което поддържа господството й, са драконовските закони, налагани със силата на държавата. Хайде да си го кажа направо, на хАмериканската държава. А бидейки единствена суперсила, тя ги налага на целия свят.

Уффф, много дълго стана, тъй че ще пиша отделна втора част за бъдещето развитие на авторското право.

Авторско право и Second Life

Ама че случка - точно като влязох в Second Life, стана големият... как да го нарека?...не намирам друга дума освен "шаш", каквото и да значи това. В света беше пуснат бот, който копира аватари, обекти, текстури и т.н.Не стига, че съм втънала яко в света и съм си зарязала сума други неща, ами чрез Пейо попаднах на огромната дискусия в блога на Linden Lab (създателите на виртуалния свят с над милион жители) за създаването на съдържание и авторските права. Не ми беше дошло на ум, че този проблем може да съществува не само в реалния, но и във виртуалния свят. Още не съм я изчела, защото е огромна, а е ужасно интересна, тъй като въпроса за правото на интелектуалната собственост, в частност авторското право силно ме интересува.

От друга страна ми се живее в Second Life, тъй като съм още новак и трудно се оправям. На какво да се оприлича - все едно съвсем малко дете - не мога да управлявам аватара си добре, даже много зле го управлявам, като ми кажат нещо, мисля какво да отговоря, тъй като пасивно владея английския и хич ме няма в разговорите, а пък разните хора не само ми говорят, ами искат разни неща да направя, които не разбирам - изобщо все едно малко дете открива света и възможностите си в него.

От трета страна живея все пак реално в някакъв реален свят, в който трябва да правя разни неща, а съм почнала да се държа като маниак от CounterSrike или World of Warcraft.

Та сега реших да чета дискусията, а утре да пиша постинг, който отдавна замислям - за бъдещето на правото на авторското право и пътищата към него. С две думи - в информационното дигитално общество то е безсмислица в сегашния си вид, възникнал в зората на индустриалната епоха, и вече осезателно започва да пречи на обществото. Затова е неизбежно да се трансформира радикално. За това обаче утре, а сега - към дискусията. Veny Wildcat (така се казвам в Second Life) ще почака. А реалните ми задължения..., уффф...

На картинката съм с Alexo Sodwind (естествено, дълбоко неизвестен ми, както всичко и всички там), който ми казва "Здрасти", преди да ме помоли за нещо си, което така и не успявам да разбера какво точно е.

Epica - Quietus (Istanbul 26.07.2006)

Пак вдъхновена от Антония, се научих да embed-двам видео - хич не било сложно. Но за разлика от нея изобщо не се занимавах с xhtml валидиране, нямам нейното търпение да си играя, пък и не виждам за какво ми е. Ако някой ден намеря необходимост, ще го направя, колкото и да се измъча.

Сега пускам за проба клипче на моя любима група - Epica. Често стилът й се определя като готик метъл, но правилното е симфоничен метъл. Enjoy!