Отиде си милият ми Пърси

11.30


Отиде си милият ми котарак Пърси. Боледуваше от седмица. Водех го всеки ден за инжекции, после започнаха да му слагат системи, но организмът му не издържа. Спря да яде. Стана само кожа и кости. Изнемощя, вече не можеше да се качва на чешмата в кухнята да пие вода, а много обичаше да пие течаща вода. Имаше бъбречна недостатъчност и направи уремия (отравяне на организма от уреята, която бъбреците не могат да отделят с урината). Шансът да се оправи беше минимален според лекаря, но трябваше да опитаме. Радикалното решение е трансплантация на бъбрек, но у нас не можем да я осигурим на нуждаещите се хора, какво остава за животните.

Когато стана ясно, че си отива, реших да го приспя. Защото се чувстваше зле - мяукаше отвреме навреме и се въртеше около нас, вероятно с чувството, че можем да му помогнем да не му е зле. А знам, че котките трудно умират, пък от уремия по принцип се умира дълго и мъчително (и при хората е така). Сигурно щеше да се мъчи така още седмица, ако не и повече.

Преди години направих такава грешка с един друг котарак - Пуси. Получи гноен синузит. 10-тина дена го водих за инжекции и промивки на синусите, но той беше възрастен и организмът му не можа да се пребори с болестта. Спря да яде. После спря да се разхожда. Накряя вече не можеше и да става. И така няколко дена, а аз продължавах да го водя за инжекции промивки. Когато започна да пишка под себе си, разбрах, че трябва да му спестя агонията, която кой знае колко още щеше да продължи и го заведох да го приспят. Тогава си казах, че повече няма да допусна такава непростима грешка - да оставя котка близо седмица да изнемощява и страда, подлагайки я на мъчителни процедури. Трябваше още когато спря да яде, или поне когато спря да се разхожда, да го приспя. Щях да му спестя няколко дена мъки. И той беше сивичък - като Пърси, но не беше персиец.

А Пърси е чистокръвен син персиец. Намерих го преди 4 години на улицата като се връщах от работа. Мяукаше жално, а дясната страна на муцуната му цялата бе една огромна рана, която миришеше ужасно. Беше кожа и кости, но не му личеше заради голямата пухеста козина. наведохсе към него, а той започна ми се гали и да мърка. Изобщо не мислих, взех едно такси и го занесох в лечебницата. Мислех, че вероятно умира, но все пак може би може да се направи нещо. Така и стана.

Лекарят каза, че вероятно е ухапан от куче и е направил гангрена, но ще го оправи. Направи му опрация, изчисти гангрената чак до костите на черепа. После няколко дена инжекции антибиотици и малко по малко котаракът живна. Нарекох го Пърси - от персиец. Вероятно беше избягал от къщи и се е загубил. Не вярвам, че е бил изхвърлен, защото е скъпа порода - към 250-300 лв. А може да е имал възрастен стопанин, който е починал и е нямал роднини, или пък роднините са решили, че не могат да гледат котка и са го изхвърлили.

Мразя хората, които изхвърлят домашното си животно. Това е безотговорност и аморалност, граничещи със садизъм. Едно коте или куче, израснало и живяло години в дом, не може да се приспособи към трудния уличен живот, страда много и често загива много бързо - прегазен от кола (защото за разлика от израслите на улицата няма никакъв опит и усет за колите), убит от лоши хора, хванал пневмония през зимата (домашните животни са изнежени), ранен лошо от друго улично животно или просто от глад (защото няма опита да си търси храна по кофи и край заведения, а не може да лови птички и мишки).
А Пърси отгоре на всичко беше много възпитан и добричък. Не се биеше с другите котки, винаги им отстъпваше, но без да мяука панически, а някак си с достойнство. Не правеше бели като другите котки - да отхлупва тенджери и да бърка вътре, да отваря врата към кухнята, белким намери някакво ядене за открадване, да събаря всякакви неща от бюрото и масите. Не се качваше по леглата - за разлика от другите котки. При лекарите винаги беше много кротък и търпелив, не дращи и хапе, оставя се да му правят всички манипулации.

Сега като почнаха системите, му сложиха абокат - пластмасова тръбичка, която се вкарва във вената и се закрепва здраво с лейкопласт за крайника, за да не се измъкне, а на края, който е извън, се слага пластмасова тапичка на винт и така остава дни наред. Абокат се слага, когато на пациента предстоят многократни венозни вливания, за да не се налага всеки път да го дупчат, защото не е лесно да се уцели вена, стават кръвоизливи, пуквания на вената. Друга котка трудно би търпяла такова нещо да й стърчи от лапата, макар и яко опаковано с лейкопласт около крачето. Но Пърси не направи и опит да го гризе, да го измъкне.

Обичах този котарак и мисля, че направих най-доброто - спестих му много дни бавно мъчително угасване. Лекарят го приспа със свръхдоза тиопентал. Той се използва за анестезия (пълна упойка при животни и хора), а при свръхдозата след като заспи, сърцето му спира. Специално казах на лекаря, че искам нещо, от което да не се мъчи като умира. Защото има лекари, които слагат медикаменти, които причиняват мъчителна смърт - гърчове, скимтене и прочие, свидетелстващи за мъчения. Пърси заспа спокойно и след това си отиде.

Знам, че направих всичко възможно. Знам, че му бях дала 4 години добър живот, обграден с любов, защото ако тогава не го бях намерила и занесла на лекар, е щял да умре от гангрената - така ми каза тогава лекарят. Знам, че сега също направих най-доброто - спестих му седмица, а може би и повече дълги мъчения и ужасна агония преди да умре. Знам, че вероятно беше доста възрастен (зъбите му бяха в много лошо състояние, което е доказателство за възрастно животно), т.е. априори с по-малки шансове да се справи с болестта.

13.15
Току-що се върнах от лекаря, където ходих да си взема. Бях му го оставила за един час да направи аутопсия, за да види бъбреците. Защото докато го лекувахме, той ми каза, че единият бъбрек тотално е увреден, което се установяв и чрез палпиране (опипване на бъбрека) и не функционира, а другият също е увреден, но не се знае колко. Кръвните изследвания бяха много лоши. Но го лекувахме - с надеждата, че другият бъбрек не е толкова увреден и може да поеме функцията на отпадналия. Съгласих се, когато ме помоли за аутопсия, защото смятам, че така той ще увеличи опита и познанията си (защото ще потвърди или отхвърли хипотезите си), което някой ден ще бъде от полза за друго болно животинче. Мисля да проверя какво трябва да направя, за да разреша след смъртта ми аутопсия, и евентуално (ако стават) даряване на органите ми. Отдавна си го мисля това - защото така мога да помогна на други хора и след смъртта си.

Аутопсията потвърди обаче, че е нямал никакви шансове - и другият бъбрек беше тотално увреден. Той ми ги показа, а аз разбирам доста от медицина и видях с очите си състоянието им - дегенерирали, с променен цвят, с кисти - кухини, в които се събира урина, вместо да се отделя навън. Този, който при палпиране се установяваха неравни подутини, е бил по-увреден и кухините са започнали да избиват навън. Но другият също беше пълен с кухини. Не е имало начин да установим болестта, макар че се е развивала дълго, защото нямаше никакви видими проблеми с пишкането (задържане, болезненост, изразяваща се в мяукане, кръв или променен цвят на урината), а не е човек да ти каже, че го боли в кръстната област, че се уморява и прочие симптоми за бъбречни проблеми.

Лекарят също ми каза да не се чувствам виновна, защото е нямало начин да установя, че боледува. При много котки ставало така - бъбречната недостатъчност се открива след кръвно изследване, чак когато се е развила дотам, че не е възможно нищо да се направи. Каза ми още, че правилно съм решила да го приспим, за да му спестя дългото мъчително умиране.

Бъбречната недостатъчност се срещала по-често при персийците в сравнение с другите породи. При котки над 12-години зачестявала. Етиологията (грубо казано - причината) е комплексна, но е свързана с домашния начин на живот (в апартамент или къща без излизане навън). Като превенция - трябва да ядат отвреме навреме сурово месо. Ще започна да давам на другите котки 2-3 пъти в месеца сурово месо.

Докато го носех към лекаря за да го приспи, се разплаках като дете. И пред лекаря не можах да спра. Знам от няколко дена, че натам вървят нещата, и лекарят ми каза, че има минимални шансове (аутопсията показа, че не е имал), но друго е, когато се изправиш пред факта на смъртта. Интелектуално, с ума - си я приел, но емоционално - не. Мисля, че и с хората е така. Когато си отива твой близък, макар да знаеш, че си отива, душевната ти мъка и болка не се притъпяват.

И докато лекарят ме успокояваше, че приспиването е било най-доброто за него, за да не се мъчи седмица и повече, аз се сетих за проблема с евтаназията при хората. Това, което спестяваме на безнадеждно болните, тръгнали към смъртта животни - го сервираме с цялата му садистичност на хората. Виждала съм хора, които се молят да умрат, неиздържащи на ужасните болки, които дори морфинът не премахва, но лекарите продължават мъченията им до последно. Защо сме такива псевдохуманисти? Противниците на евтаназията не си ли дават сметка, че де факто са префинени садисти? Когато остарея и се разболея тежко, но още не съм скапана и обездвижена, ще си купя на черно голяма доза морфин или хероин - за да имам сигурност, че когато вече едвам ставам от леглото, ще мога да постигна милостивия край. Защото не вярвам, че в обозримо бъдеще политическите тикви у нас ще узреят за разрешението за евтаназия.