Българският модел

Започнах да си припомням миналото заради бъдещето, което ни очаква. Защото знае се, че който забравя миналото е обречен да го повтори. Преди мен един писател, на когото се възхищавам, писа това - но много-много по добре, защото е кратко есе, за самите основи на същността ни. Печално-обречено е, освен че е и весело.

Станислав Стратиев
1941 - 2000

Българският модел

Ако сме дали нещо на света - това е българският модел.
Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула - нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност.
Казано просто - обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното - кралят е облечен, а народът е гол. И гладен. И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора. У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук - Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хора, а при нас - цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже - най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес, отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно на асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.

в. "Култура" от 1 март 1991

Станислав Стратиев

Бел. ред. Публикуваме отново този текст на Станислав Стратиев, защото с него в "Култура" започна станалата изключително популярна едноименна рубрика. Всеки понеделник в далечната 1991 Станко носеше кратките си текстове, които заслужено излизаха на първата страница на вестника. След това от тях той направи книга, по-късно по тях направиха и спектакъл...
Почти десет години по-късно стана ясно, че тези текстове са повече от актуални. Това е тъжно за нас, но пък е участ на истинската литература.

К

* * *

"Беше огромен . Щом влезеше в някакво помещение, го изпълваше. Сядаше (някак полуизлегнат), слагаше неизмената си чанта до стола или дивана, бъркаше в нея и изваждаше чисто изписан лист с очакван текст. Понякога това беше добавка към някой монолог, с което удовлетворяваше поредната настойчива молба на актьор или актриса да му/й даде повече "думички", друг път беше есе ли, фейлетон ли, изобщо Стратиевски текст, от който ти става криво, че сме такива, но никога не допускаше подобни чувства да ни затиснат - саркастичен или ироничен, дори жесток в съжденията си, но винаги милосърден и опитващ се да разбере своя малък човек, чиито заблуди и страдания познаваше до болка. В болката топеше перото си, с нея не си позволи никаква игра. Беше го яд всеки път, когато се връщаше от чужбина, казваше, че го изживява като седмична карантина, но се връщаше. Връщаше се, защото не можеше без нашето самонадсмиване, без тъжната чаровност на нашите невероятности и абсурди... Ето така, изпълнил стаята (при него нямаше "празни стаи"), казваше, че каквото и да говорят завистниците, няма по-голям български драматург от него. Гледах го очарован като гимназистка и Станко, за да отхвърли всяка конфликтност (не се налагаше, но той принципно избягваше конфликтите за маловажните неща), допълваше: "Разбира се, не говоря за Коцето..." Имах щастието да работя със Станислав Стратиев няколко години. Той нищо не получи от мен. Аз получих много. Например, че не го интересува човек, който има достатъчно пари, интересува го онзи, който брои стотинките си, за да си купи хляб. "Станко, напиши ми монолог", го преследваха неговите колеги от Сатирата. Станко, прости ми, ако с нещо съм те подвеждал. И последна молба: допиши ми този текст. Аз не мога..."
Никола Вандов


"През 1974 прочетох няколко кратки абсурдни разказа на Станислав Стратиев. Това беше проза от високо качество, която криеше сгъстена драматургична енергия. Потърсих го. Общуването с него беше удоволствие. Той заразяваше с чувството си хумор. Гледаше на света със скептична, добродушна усмивка. Със Станко се работеше много леко. Като всеки щедър талант той умееше да слуша и приема, ала знаеше чертата, зад която не отстъпваше. Мисля, че "Гардеробът" бе неговият драматургичен дебют. Поне в киното. Услади му се и той написа следващия си киносценарий - "Сако от велур". И досега ми е мъчно за този неосъществен филм, Станислав съчини гротеска в стил "филм на катастрофите". Имаше страховити епизоди с пожари и наводнения, които се случваха в лабиринта на едно учреждение. Не "пуснаха" сценария, нещо повече, обидиха автора с йезуитска формулировка - героят (който впоследствие блестящо изигра Калоянчев в театъра) бил архаичен, намирисвал на някой си Попивко Папкин от 50-те години... Киното изгуби един блестящ драматург на абсурда. Слава богу, че театърът го приюти. Години по-късно Станислав Стратиев се върна в киното и се доказа, но пропиляната възможност си е пропиляна възможност. Може само да гадаем как би се развил българският кинопроцес, ако се бяха появили филми като "Римска баня", "Сако от велур", "Рейс"... В парижката библиотека "Франсоа Митеран" човек може да порови из каталога й посредством компютър. Потърсих дали има български автори. Намерих неколцина имена, не твърде много. Едното от тях е Станислав Стратиев."

Георги Дюлгеров


"Сигурно всяка загуба е нелепа, неочаквана, несправедлива, ненавременна, непоправима. Но тази ми се вижда шампион в тези си характеристики. Едрата фигура на изключително надарения театрал Станислав Стратиев ми изглеждаше някакъв оазис в опустялата от крупни личности българска култура. Той беше за мен необходим баланс към агресивните шумотевици на нашенските медийни звезди на културата - псевдоталантливи, псевдоискрени, псевдозагрижени, с огромно псевдосамочувствие на провинциални знаменитости, представящи се за месии. А той просто си беше всичко онова, което те искаха да бъдат. С него разговорът винаги си беше на изключително високо ниво и заедно с това беше и неудържимо забавен. Режещият като бръснач мозък подлагаше на саркастичен анализ всичко припознаващо се като нещо друго. Той изглеждаше олимпийски уверен в себе си, но като човек допуснат до творческата му лаборатория зная колко това усещане бе измамно. Четири пъти той ми повери да поставя за първи път негови пиеси и четирите пъти беше взискателен до безпощадност към себе си и новата си пиеса. Вслушваше се във всяко основателно съмнение, свое или на хората, на които вярваше, преправяше всяка сцена многократно, а след това и цялата пиеса, затрупваше ни с варианти. Искаше, без да престане да говори за най-животрептящите проблеми на времето, без да престане да бъде забавен, да влее в работите си от последния период цялата си изстрадана мъдрост. Понякога успяваше повече ("От другата страна"), понякога - по-малко. Но, позволявам си да свидетелствам, в неговата творческа лаборатория трескаво се търсеше изразната форма на новите му пиеси, вреше и кипеше, всичко беше под високо напрежение, налягането се покачваше. Искрено вярвах, че точно от тази лаборатория е на път да се роди нещото, което да осмисли и легитимира присъствието на цялото ни театрално съсловие в българското културно пространство за последното десетилетие. Високото налягане и напрежение даде друг резултат. И това прави загубата наистина нелепа, неочаквана, несправедлива, ненавременна, непоправима..."
Пламен Марков


"Жестока е 2000 година за нашата литература, за нашата култура, за българската духовност. Отиде си Стефан Гечев, отиде си Тончо Жечев и сега ни порази вестта за смъртта на Станислав Стратиев. Жесток е Господ, щом във време на толкова много изпитания и мъки за нещастния ни народ, го лишава и от духовните му първенци. И наистина само "това, че не съществува, може да бъде единственото му оправдание." Помня Станислав от първите му разкази, не бях го виждал, не го познавах, но не се сдържах и му изпратих възторжено писмо. За мен още от тези години той беше Дарованието. И днес изпитвам тъжно удовлетворение, че съм му го казвал, защото в българския език думата "сърадвам " е излязла от употреба. Знам, че всяка възхвала, сега, когато Станислав го няма, е безсмислена, дори лицемерна. Той няма да я чуе, няма да я прочете, завесата на театъра няма да се вдигне, за да открие пред него изправилата се на крака ликуваща публика, както се бе случвало стотици пъти, хиляди пъти... Но аз искам да припомня не на него, а на онези, на които драмата и комедията са съдба. Десетки години вече българската комедиография се нарича Станислав Стратиев. Той имаше изящно чувство за хумор, обичаше абсурда, защото обичаше живота, създаваше парадоксални ситуации, защото познаваше действителността. Той не се надсмиваше на героите си, а се смееше заедно с тях. Винаги с мъничко тъга, тъй нужна за истинското изкуство. Винаги с мъничко тъга, тъй нужна, когато героите са ти българи. Прощавай Станиславе, не биваше да ни изпреварваш!"

Георги Данаилов


"Станиславе, С притеснение пиша тези редове, защото имам чувството, че си тук и ще ги прочетеш и, ако набирам смелост да ги напиша, зная, че ще се усмихнеш и ще ми простиш недоисказаното. Ти тръгна със своите "Самотни вятърни мелници" и на техните крила донесе своето донкихотовско детство с ожулени колена и скъсана фланелка, с които подсказа своята елегантна независимост от официалността на избраните и натрапниците. Те почувстваха това ужилване, но го помислиха за небрежност на портиерите. И се излъгаха. Твоята надареност започна неочаквано да ги залива с интелигентност, която те не бяха очаквали. Тя увлече след себе си талантливи хора. Раждаше се смях, който не можеше да бъде спрян. Просто защото бе нужен смях. Не можеше един народ, стискан за гърлото, да не се засмее. Той се почувства пречистен в твоята "Римска баня". И се заредиха опашки от зрители пред касите за билети на Държавния сатиричен театър. Всяко представление беше събитие. Отпадналите реплики от цензурните комисии постепенно актьорите връщаха на сцената, ужким случайно, след което директорите правеха забележки, че ще бъдат наказани, намигайки. Ти роди нова българска комедиография. После "Сако от велур"! То пък се игра по всички световни сцени. Модните къщи не са продали повече сака от теб. Надойдоха нови и нови пиеси. Театроведите нека се занимават с това. И то да се занимават дълго, защото ти, заедно с Йордан Радичков, Валери Петров, Никола Русев, Константин Илиев и други, преобразихте лицето на българския театър. А в киното! В твоите филми се изповядваше съвременността. Младата публика ги знаеше наизуст. Ти беше този, който откриваше нови хоризонти и увеличаваше далекогледството на зрителите. Метеоролозите на културата бяха принудени да сменят диоптрите. А колко още твои проекти са пред пишещата ти машинка. Значи ти не си отишъл никъде, значи ти си тук. Ти спечели битката срещу забравата. Завинаги!"

Вели Чаушев

И още едно есе, което после влезе в книгата "Българският модел":

Българската участ

Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето — историческо, а бъдещето — светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
Винаги ще се давиш накрай Дунава.
Винаги ще си произлязъл от маймуна.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги Бог ще е високо, а Цар — далеко.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката — песимистична.
Винаги българската мечта ще бъде „шведска маса“ със столове.
Винаги ще обичаш наште планини зелени.
Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече — в Канада.
Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
Винаги ще бъдем най-освободими.
Дори да няма „Що е?“, винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет — на друга.
Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението — силата.
Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.
Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
Българската участ и късметът са като две успоредни прави — пресичат се в безкрайността.
Човек може да избегне късмета си, но участта си — никога.